Гаснеща жарава

3

Повеждат ме към стария ми дом като затворник. Старейшините вървят пред и зад мен. Изглежда, няма значение, че се върнах доброволно. Касиан специално им го напомни. Повтори им го няколко пъти. Но за тях има значение, само че съм си тръгнала, че съм имала наглостта да се измъкна, че съм ценна собственост, която се бе осмелила да избяга, при положение че прайдът има определени планове за мен.

Пристъпвам в къщата, в която прекарах детството си, и се чувствам странно. Пространството ми изглежда по-малко, по-ограничаващо. Ядосвам се на себе си. Преди този дом ми беше достатъчен. Поемам дълбоко застоялия въздух. Вероятно никой не е влизал, откакто се бяхме измъкнали посред нощ.

Взирам се в дивана, във вдлъбнатината на възглавницата в средата. Това е мястото на Тамра, нейното убежище. Отритната от прайда като дефектна драки, тя с часове седеше пред телевизора. Не ми е уютно без нея у дома, но разбирам, че така трябва да бъде засега. Северин нареди Тамра да остане при Нидия. Мама не оспори решението — смята, че друг шейдър ще знае най-добре как да се грижи за нея, докато свикне с дарбата си.

— Да не би да искате и да ни завиете, като си легнем? — сопва се мама на старейшините, които не си тръгват от къщата ни. Лицата, които приемах за даденост и смятах за напълно безопасни, докато бях дете, сега ме гледат с презрение.

Те бавно се обръщат и излизат.

— Видя ли Касиан да си тръгва със Северин? — пита мама и се втурва към прозореца. Кимвам, докато тя разтваря пердето.

— Да се надяваме, че ще го убеди да не ни… наказва прекалено строго за бягството.

— Да. — Спомням си радостта на Северин за Тамра и ми се струва, че има голяма вероятност да е снизходителен към нас.

Мама изсумтява и оставя пердето да падне обратно на мястото си.

— Двама от тях са още отвън.

Поглеждам през прозореца и виждам двамата старейшини, които още са на предната ни веранда.

— Като че ли нямат намерение скоро да си тръгнат. Май искат да се уверят, че няма да се измъкнем пак.

— Тамра е при Нидия — казва мама, сякаш това е достатъчна причина да не мърдаме. И е точно така. Дори да искам да си тръгна от прайда, никога няма да го направя без сестра си. Особено сега. Гърдите ми се стягат, като си спомням какво преживява тя. Сигурно е много объркана, много… самотна.

— Никога не бих тръгнала без Тамра — казва мама, изричайки на глас мислите ми. И така ме стрелва с поглед, сякаш съм казала, че трябва да оставим сестра ми тук и да бягаме.

Свеждам очи към ръцете си, после пак поглеждам през прозореца. Само и само да не срещам погледа й. Не искам да види, че знам какво премълчава. Че разбирам какво означава гневният й поглед — че би тръгнала без мен. Може би не съм справедлива. Или пък говори чувството ми за вина и тя въобще не мисли така.

Мама въздъхва и аз обръщам очи към нея, виждам как прокара пръсти през косата си. В къдравата й грива са се появили сиви нишки. Първите.

— Не мога да повярвам, че сме пак тук — мълви тя. — На мястото, от което тръгнахме. И сме по-зле отпреди.

Изтръпвам, защото ми се струва, че това е удар по мен. Моя е вината да се върнем у дома. Всичко това се случва заради мен. Знам го. Тя също.

— Уморена съм — казвам. Не е лъжа. Не съм спала, откакто тръгнахме от Чапарал. Мислите ми са прекалено трескави заради всичко, което се случи, заради колосалните ми грешки. Чудя се къде е Уил, какво прави, какво мисли и си спомня. Или по-скоро — какво не може да си спомни.

Тръгвам към стаята си. Никога не съм се чувствала толкова стара.

— Ясинда.

Спирам и поглеждам през рамо, когато чувам името си. Лицето на мама в сенките е непроницаемо.

— Ти дали… — Чувам я как поема дъх, преди да продължи. — Онова момче. Уил…

— Какво за него? — Макар Уил да е последното нещо, за което ми се говори в момента, й дължа отговори. Дори това да означава да бръкна в прясна рана.

— Ти дали ще можеш да го забравиш? — Безпогрешно долавям надеждата в гласа й.

Мислите ми се връщат към Голямата скала. Към мига, в който видях Уил да се плъзга по каменистия склон право в зейналата пропаст. Нямах избор. Трябваше да се разкрия. Трябваше да го спася. Дори с риск ловците да ме видят как го правя. Наистина нямах избор. Както нямам и сега.

— Трябва да го забравя — отвръщам.

Кехлибарените очи на мама просветват разбиращо.

— А дали ще можеш?

Този път не отговарям. Защото думите нямат значение. Ще трябва да й покажа, да й докажа, че може отново да ми има доверие. Да го докажа на всички.

Обръщам се и тръгвам към стаята си. Минавам покрай окачените в рамки снимки на семейството, което някога бяхме. На тях е красивият ни баща, усмихнатата ни майка и две щастливи сестри, които дори не подозират колко различни ще станат. Как да знаем какво ни очаква?

Изритвам обувките си, преобличам се в стара тениска и шорти, които намирам в чекмеджето на скрина. Очите ми се плъзгат невиждащо по звездите на тавана, преди клепачите ми да се затворят.

И сякаш само минути по-късно някой ме разтърсва и ме изтръгва от успокояващата прегръдка на съня.

— Ясинда! Събуди се!

Отмествам възглавница от главата си и пред замъгления ми поглед се появява Лазур. И колкото и да се радвам да я видя, предпочитам да дръпна обратно възглавницата на главата си и да потъна в съня, където вината и болката не могат да ме достигнат.

— Лаз. — Потърках гуреливите си очи. — Как влезе?

— Чичо ми Кел е на стража на верандата ви. Той ме пусна.

Точно така. Чичото на Лазур е един от старейшините, който ме гледаше укорително като престъпница. И сигурно съм такава. По същество. В края на краищата аз съм под домашен арест.

— Радвам се да те видя — промърморвам уморено.

— Радваш се да ме видиш? — Тя ме удря с възглавница. — Само това ли ще кажеш, след като избяга и ме остави тук сама, след като отпраши бог знае къде?

— Мама настояваше. — Не беше времето сега да й обяснявам защо сме си тръгнали и какви намерения имаше за мен прайдът. И може би още има.

Тогава си спомних, че Лазур бе с мен сутринта, когато Уил и семейството му за малко да ни заловят. И двете бяхме нарушили свещени правила, като се бяхме измъкнали да полетим на дневна светлина. Сядам на леглото и се взирам загрижено в нея.

— Нали не си загазила? Задето се измъкна заедно с мен?

Лазур върти очи.

— Никой не ми обърна внимание, след като откриха, че сте избягали. Само дето ме разпитваха настоятелно.

Въздъхвам и се просвам пак по гръб, изпълнена с облекчение. Поне това няма да ми тежи на съвестта.

Лазур отмята дълъг кичур черна коса със сини нишки от рамото си и се навежда над мен с блеснали от емоции очи.

— Нямаш представа какво стана тук, след като си тръгна. Заради това, че си тръгна.

Претъркулвам се и прегръщам една възглавница.

— Съжалявам, Лаз. — Очевидно съвестта ми няма да остане напълно чиста пред нея. Признавам си, че не мислех много за Лазур, след като избягах. Имах си достатъчно грижи всеки ден в Чапарал.

В гърдите ми се надига уморена въздишка. Май напоследък не правя нищо друго, освен да се извинявам.

Лазур изсумтява.

— Е, поне най-накрая си си у дома. Може би животът ще си потече пак постарому.

Сещам се за Уил и как предадох своите хора заради него; замислям се за сестра си, колко изгубена се чувства тя; за старейшините, които стоят на стража на верандата ни. Съмнявам се, че животът пак ще си потече постарому. Но и точно заради това изпитвам облекчение, че пак съм там, където нашият вид може да живее спокойно.

— Стана много тъпо тук. Северин наложи вечерен час. И затегна правилата за забавления. Можеш ли да повярваш? Разрешено ни е да играем въздушна топка само веднъж седмично. Веднъж! Само работа и училище, училище и работа. Той е истински диктатор!

И всичко това заради мен? Защото мама ни взе и избягахме? Нима се тревожат, че и някой друг може да постъпи като нас?

— Поне все още можем да летим — промърморва тя. — Не знам какво бих правила, ако ни забранят. Полетите обаче са по разписание и групови. Това не се е променило. Но ни ограничи времето във въздуха.

— Виждала ли си Касиан? — питам аз.

Лаз вдига елегантно оформената си вежда.

— И откога те интересува какво става с него? — пита тя.

— Откакто той ни намери и ни върна обратно.

— Касиан ви е издирил? Ето къде е бил значи през всичкото това време! Говореше се, че е пуснат на разрешено пътешествие. — Тя се засмива тихо. — О, боже, той май още си пада по теб.

— Не по мен — поправям я бързо. — Не си пада по мен. Ако изобщо ме е искал…

— Ако?

Хвърлям й зверски поглед и продължавам.

— Ако изобщо ме е искал, то е защото съм единственият огнедишащ дракон в прайда. — Средство, най-мощното оръжие.

Но вече не е така. Това се промени. Сега е Тамра, която все въздиша по Касиан. Може би най-накрая той ще отвърне на чувствата й. В гърдите ми се надига надежда. И някои други чувства, които не мога да определя и каквито никога не съм изпитвала.

— Каквато и да е причината, всяко момиче от прайда е готово на всичко, за да го погледне Касиан така, както гледа теб. — Тя прави физиономия и се просва по гръб в леглото ми. — Може би дори и аз.

— Ти? — Премигвам.

— Да. Не се тревожи. Не искам да те карам да се чувстваш виновна. Винаги съм знаела, че нямам шанс. Никой няма. — Тя ми намига. — Не и докато ти си наоколо.

Простенвам. Тя говори точно като Там. Предишната Тамра. Онази, която копнееше за вниманието на Касиан и за приемане от страна на прайда. Която гледаше отстрани, докато аз имах и двете неща, за които тя мечтаеше. До мига, в който не се преместихме в Чапарал и тя не получи нов живот там. Който аз й отнех вечерта, в която се хвърлих от скалата след един ловец на драки.

Лаз се оглежда, сякаш е чула мислите ми.

— Къде е Тамра?

— Искаш да кажеш, че не си чула?

— Какво да съм чула?

— Тя е при Нидия. — Устните ми се разтягат в усмивка, макар стомахът ми болезнено да се свива в предчувствие на брожението, което със сигурност ще настъпи, след като се разбере, че сестра ми е на път да стане следващият шейдър на прайда. — Възстановява се.

— От какво?

— Тамра прояви дарбата си. Тя е шейдър.

Лазур се ококорва.

— Стига бе! — Тя подсвирва през зъби и подръпва устната си. — Е, май вече няма да си най-важната тук.

— Май не — промълвявам аз, като внезапно започвам да се чудя дали това е добро, или лошо. Преди мечтаех да съм обикновена драки. Нищо необичайно. Не най-великия огнедишащ дракон, когото непрекъснато гледат под лупа и притискат. Давам си сметка, че уникалността ми е единственото нещо, което ме спасява. Но също така и че новооткритата дарба на Тамра ще накара прайда да впие още по-здраво нокти в нас.

— Чудя се дали сега Касиан няма да я погледне по друг начин — продължава Лазур.

Подът проскърцва и ме предупреждава за нечие присъствие. Вдигам очи и лицето ми пламва при мисълта, че мама може да е дочула разговора ни.

Само че не е мама. А по-лошо.

Изчервявам се чак до шията.

— Как влезе? — питам, защото знам, че мама няма да го пусне в стаята ми. Поне не и без да ме предупреди.

Касиан се взира в мен настойчиво, сега очите му са по-скоро лилави, отколкото черни. Стават такива само когато изпитва емоции. Очевидно е рядкост.

— Как влезе? — повтарям аз. И след това осъзнавам, че въпросът ми е глупав. Той е един от тях. Един от хората, които ме държат затворена. Бъдещият лидер на прайда, принцът. Той може да влиза и излиза, където и когато си пожелае. — Къде е мама? — питам и се опитвам да надникна зад едрото му тяло.

— Говори с баща ми.

Изтръпвам при тези думи. Северин и мама никога не се бяха разбирали добре. Едва се удържам да не изскоча от стаята. Смешна работа. Мама е голямата закрилница — непрекъснато се грижи за мен. Дори когато не искам да го прави.

Затова оставам на място, нямам търпение да чуя какво е дошъл да ми каже Касиан. Поне се надявам, че ще ми съобщи какво се случва. Какво ще стане с мен. Предпочитам да го чуя от него, вместо от Северин. След Голямата скала двамата сме заедно в цялото приключение. Налага ми се да го вярвам.

Той поглежда настойчиво към Лазур, сякаш очаква тя да излезе. И да остана насаме с него? Не, благодаря. Примъквам се по-близо до нея на леглото. Той присвива очи. Посланието му е недвусмислено.

— Е? Говори ли с баща си? Каква е присъдата? — Поемам дълбоко дъх. Готова съм агонията да свърши и най-накрая да разбера ще ми подрежат ли крилата, или не. Знае ли Северин, че съм се разкрила пред ловци? Дали Касиан му е казал? Побиват ме горещи тръпки само при мисълта за това. Няма начин мама доброволно да сподели с него подобна информация.

— Всичко ще е наред, Ясинда.

Навеждам глава настрани.

— Значи няма да бъда наказана?

— Убедих ги, че си искала да се върнеш. Казах, че нямаш търпение отново да се впишеш в живота на прайда. Че ще се държиш прилично и ще бъдеш по-сговорчива. — Горната му устна леко се извива и аз си спомням какво ми каза в Чапарал, когато ме намери — че ме харесва, защото съм различна от всички останали. А сега иска от мен да съм просто една от тях.

Вдишвам шумно през носа си. Сговорчива, значи. Покорна. Мека. Послушна. Дали изобщо мога да съм такава?

— Сговорчива? Ясинда? — кикоти се Лазур, без да си дава сметка за напрежението, надвиснало в стаята. — И те се вързаха?

Касиан я гледа строго, след това обръща очи пак към мен. Чака. Какво? Може би съгласието ми?

— О — осъзнава се Лазур и започва да мести поглед между сериозните лица на двамата. — Ама разбира се. Сигурна съм, че Ясинда ще бъде по-… искам да кажа, сигурна съм, че тя осъзнава, че мястото й е тук. Баща ти трябва да го разбере. Защо ще иска да е навън, в свят, в който не може да се впише?

Продължавам да мълча и Лазур ми хвърля въпросителен поглед. Иска ми се да мога да й обясня, че може би съм намерила причина да живея навън, сред човешките същества. Лазур щеше лесно да разбере, че съм се влюбила в Уил и че имам причини да не искам да говоря за това пред Касиан.

Но ако съдя по потрепващите ноздри на Касиан, и той не е далеч от тази мисъл. Под смуглата му кожа като че проблясват въглени, сякаш невидимо същество бушува вътре в него, но скрито като под повърхност на океан. Звяр, който трябва да укротя.

Това ми напомня за животинската му сила, как огромното му тяло се сблъска с Уил на върха на Голямата скала. За необузданата агресия, която струеше от него, когато двамата се затъркаляха и загърчиха, впити един в друг на ръба на канарата. Потръпвам и притискам длан към стомаха си, защото започва да ми се гади от този спомен. Те искаха да се избият взаимно. И почти успяха.

— Ще останеш тук с майка си — обявява Касиан, когато става ясно, че няма да му дам съгласието, което очаква — а именно да съм мила и послушна малка драки. Не че не искам да произнеса думите. Просто се боя, че ще обещая нещо, което не съм в състояние да изпълня. — Можеш да се върнеш на училище. И на работа. Училище, работа и вкъщи. Сестра ти ще остане при Нидия.

Думите му ме стряскат. Не мислех, че ще ни разделят за постоянно. Не си спомням някога с Тамра да ни е деляла повече от една стая. И макар това да ме разстройва, то има смисъл. Нидия ще се погрижи за Тамра. Ще й даде подкрепа и ще я води по пътя й, а тя се нуждае точно от това в момента. Нещо, което е мама не можем да й предложим. Казвам си, че това е всичко, което се случва, че прайдът не иска да ни раздели.

— Тамра — шейдър! — Лаз поклаща глава от почуда. — Нямам търпение да разкажа на всички. Това е страхотно. — Приятелката ми стиска ръката, радостна и ентусиазирана. — Хей, трябва да вървя.

Скача от леглото ми, очевидно гори от желание да разпространи новината, че бъдещето на прайда е подсигурено. Че имаме нов шейдър, който някой ден ще наследи Нидия.

Стига Тамра да няма нищо против да бъде закотвена в прайда до края на живота си. И защо да има? След като осъзнае промяната, ще разбере, че вече не е невидима за себеподобните си и че има шанс с Касиан.

Лазур изскача през вратата и вика през рамо:

— Пак ще дойда по-късно.

И аз оставам насаме с Касиан. Много ти благодаря, Лаз.