Градът на тайните

Дванадесета глава

Бях сигурна, че на погребението на сестра ми ще вали. Бях сигурна, че птиците ще замлъкнат и цветята ще извърнат вулгарно ярките си лица настрани.

Но всичко е блестящо — небето е същото синьо, което видях върху недовършената фреска. Гугутките пеят в клоните на дърветата. Огромни божури привличат вниманието, подобно на ненаситните жени, кръстосващи по алеите зад площада „Сан Марко“.

Всеки път, когато се опитам да не мисля за Винченцо, той се промъква като крадец в съзнанието ми. Чувствам се виновна, че се задълбочавам в собствените си проблеми в подобен тъжен ден. Колкото и да не искам да си го призная, една мъничка част от мен дори изпитва гняв към мъртвата ми сестра, заради която ме очаква подобна съдба. Но аз нямам на кого да я прехвърля.

Измъквам се в двора. Фаустина и Бианка са ме облекли в дълга широкопола рокля от черна тафта. Тя шумоли и плющи като дървета при буря. Искам да съм сама, на тишина и спокойствие, но вълната от гласове достига до мен от другата страна на стената, върху която двете с Беатриче обичахме да играем. Единият глас е на Бианка, а другият — на малко момиченце. Двете тихичко се смеят. Приближавам към тях, листата и вейките се заплитат в роклята ми.

— Виж — казва Бианка. — Няколко шева тук-там и наистина ще изглежда така, сякаш никой не я е носил. Ще мога да се разхождам по Лидо и хората ще си мислят, че съм истинска венецианска дама!

Стъпвам на пейката и надничам над стената. Бианка държи рокля от жълта коприна, която се стели по коленете й като топено злато — роклята, с която се е удавила Беатриче. От гърлото ми се откъсва ридание. Младата прислужница поглежда нагоре, а едно малко дете скача от скута й.

— Синьорина Дела Скала. Добър ден… Искам да кажа, съжалявам. — Малкото момиченце бързо изчезва нанякъде и Бианка натъпква роклята в кошницата си за ръкоделие. — Нямах намерение да виждате… Баща ви каза, че мога да я взема. Не трябва ли да сте при гроба?

Отвръщам поглед от ярката коприна.

— Погребението още не е започнало — казвам и й обръщам гръб.

Докато вървя обратно към къщата, чувам Фаустина да вика:

— Лаура! Лаура! Лаура!

Старата жена влиза запъхтяна в двора, ръцете й връзват черната й престилка. Обгръща лицето ми с големите си отрудени ръце. Те са топли и успокояващи, и част от мен се чувства като мъничкото момиченце, което някога бях.

— Трябва да се присъединим към баща ти — казва ми.

Ковчегът се изнася от параклиса на света Елена от шестима мъже с каменни лица и тъмни наметала. Аз съм до баща ми, Фаустина е зад нас. Новината е съобщена на Лизандър с писмо, което дори може още да не е стигнало до него. Черната змия от опечалени приближава към крайната си цел — мястото на погребението. Когато стигаме, заварваме огромна тълпа от изпълнени със съчувствие хора, които чакат да стиснат ръката на баща ми. Той свива устни и кима, благодари на всеки заради това, че е дошъл. Доста често се обръща към мен с опечалена усмивка, но аз не мога да намеря успокоение в нея.

Празните мантри и безполезните съболезнования, излизащи от устата на останалите присъстващи, ме заливат. Един мъж ми се представя като Карлито, братовчед на баща ми. Казва ми колко много съжалява и как на жена му й се искало да е достатъчно добре, за да се присъедини към нас. Измърморвам благодарностите си. Беззъба старица, която не познавам, изсвистява дрезгаво:

— Тя беше ангел. Такава ужасна загуба. — После затътря крака нанякъде, кашляйки силно.

Знам, че всичките тези хора, дошли да споделят скръбта ни, просто проявяват добрина, но повечето от тях ми напомнят на хлебарки, събрани на малки групички, втурващи се по алеята, за да поднесат кудкудякащите си съболезнования.

— Ще ми се всичките да се махнат — прошепвам на Фаустина.

— Нужно е да покажем скръбта си публично, скъпа. Това трябва да правим — отвръща старата ми дойка и бутва кърпичка в дланта ми.

Заставам в горната част на гроба на Беатриче. Тревата и цветята са изскубани от дупката, където ще бъде положено тялото й. От разкопаната земя на туфи се подават прекършени стъбла. Робата на свещеника се вее, докато той напява:

— Нека вечната светлина грее над нея. Нека почива в мир. Нека светците я успокоят, нека сълзите на Исус я изцелят, нека Божията майка я обгърне с любящите си ръце.

До рамото си усещам тъмна сянка. Винченцо е тук, подобен на някой лешояд, прегърбен и потриващ ръцете си една в друга. Навежда се към мен и аз усещам горещия му дъх по врата си.

— Тук, на ръба на смъртта — казва той, — посяваме семената на бъдещето щастие както на нас двамата, така и на семейството ти. Не е ли чудесно това, което правим, Лаура?

Слагат капака на ковчега. Спускат Беатриче дълбоко в студената земя, където никога няма да проникне светлина и да запеят птици. До нас три жени с тържествено изражение на лицата свирят на украсени с позлатени херувимчета арфи. Нотите се реят над главите ни, но вместо ангелски звуци чувам единствено дърпането и острото вибриране на струните.

Стоя до гроба на Беатриче, докато баща ми се сбогува с останалите присъстващи. Очите ми са замъглени от сълзи; когато поднасям кърпичката си към тях, виждам, че не съм съвсем сама. Към мен приближава жена със сребристосива коса и царствена осанка. Алегреза ди Роко — жената, която срещнах в палацото на дожа.

— Лаура — нежно казва тя. — Може ли да поговоря за момент с теб, дете?

Кимвам.

Алегреза ме хваща за ръката и двете поемаме по пътеката, отдалечаваме се от баща ми и останалите. Безформените кипариси се надвесват над нас, надгробните плочи се накланят или лежат в очакване.

— Баща ти смята, че е твой дълг да се омъжиш за онзи ужасен старец — казва тя.

Гневът в гласа й ме стряска и аз издърпвам ръката си от нейната.

Алегреза ме погалва по страната.

— Не се страхувай — успокоява ме тя. — Този брак между теб и Винченцо е противоестествен. Във Венеция няма нито една жена, която да не ти съчувства. Мога да помогна, ако ме слушаш много внимателно. Тази вечер, възможно най-скоро, след като настъпи полунощ, трябва да дойдеш да се срещнеш с нас.

Тя хваща ръката ми и притиска късче пергамент към дланта ми.

— Щом го прочетеш, веднага го изгори. Разбираш ли?

— Да — кимам, макар да не разбирам нищо.

— И не казвай на никого — добавя тя.