Градът на тайните

Пета глава

Събуждам се от огнената ивица слънчева светлина, пресичаща възглавницата ми. Слънцето сякаш кърви през процепите на капаците, подобно на някой древен ранен враг, който иска да ме накаже за нещо, което не съм сторила.

Седя срещу баща си, докато закусваме с хляб и сушено месо. Прислужва ни Бианка — слугиня, която виждам за пръв път. Тя пълни чашите ни със сок от нар и изрязва мазните ивици от пушения бут по средата на масата. Главата й е уважително наведена, но забелязвам как сините й очи любопитно се стрелкат от лицето на баща ми към моето и обратно. Чудя се дали и тя не се опитва да открие в него гордия човек, който е бил навремето. Сега е съкрушен и прегърбен, говори тихо и смотолевя думите така, че се налага да се накланям към него, за да го чувам.

— Двамата с теб трябва да намерим изход от тази ужасна ситуация.

Протягам ръка през масата и татко нежно гали пръстите ми — разсеяно, само с палеца си; намира се някъде другаде. Когато започвам да говоря, той сякаш се изненадва, че съм там.

— Папа, загубена съм. Загубена съм без Беатриче.

— Знам, Лаура, но ни предстои много работа. Повярвай ми. Отново ще бъдеш щастлива. Може да ти се струва невъзможно, но ще се съвземеш и отново ще бъдем силни.

Поклащам глава, неспособна да повярвам на думите му.

— Не и без Беатриче.

Той изправя гръб и строго ме поглежда, все едно съм циврещо дете, с което трябва да се разговаря по-твърдо.

— Ти се държа точно по същия начин и когато майка ти умря. И тогава не помогна особено.

— Не, но…

— Времето лекува. Сега също ще те излекува, както стана и тогава.

Отдръпвам ръката си от тази на баща си и раменете му леко увисват. Откъсвам ивица от хляба, втренчила поглед в нащърбената си чиния, докато преглъщам прииждащите горещи сълзи. Времето не лекува; то съсипва. Светлината прониква през кепенците на прозорците. Примигвам зашеметена и за момент трепкащата светлина създава илюзията, че майка ми седи с нас.

За частица от секундата споменът се връща — виждам лицето й толкова ясно, сякаш е истинско. Помня как веднъж, когато бях на пет години, посред една зимна нощ, мама приседна на леглото ми, погали влажната ми коса и лицето ми, мокро и уплашено след някакъв мрачен кошмар.

— Мамо, змиите ще се върнат ли да ме изядат, докато спя?

— Шшт, ангелче мое, шшт, няма никакви змии. Заспивай.

— Ами ако отново ги сънувам?

— Следващия път не се събуждай, докато сънят не е свършил. Ако успееш, ще видиш, че накрая всичко ще бъде наред. Злото никога няма да се доближи до теб.

Мамо, ти също сгреши.

Докато Бианка разчиства чиниите, добавям и това към списъка с неща, които знам със сигурност.

Таксата никога няма да бъде платена.

Времето руши.

Нищо няма да е наред.

Съставям своя личен катехизис.

Посвещавам тези грозни уроци, които ми поднася животът, на паметта.

Извинявам се и ставам от масата. Излизам през задната врата на къщата и заставам на горчивата сутрешна светлина, заливаща вътрешния двор. Пресичам каменните плочи и се облягам на портата от ковано желязо, която отвежда към тесен канал. Хиляди микроскопични прашинки се въртят на слънцето, плуват и падат покрай мен: безжизнен танц на разрухата.

По-късно сядам на пода на дрешника, който делях с Беатриче, с отворена пред мен ракла, и се заемам с тъжното задължение да сортирам дрехите й. Баща ми каза, че съм станала по-висока от сестра ми; понеже не мога да нося тоалетите й, трябва да се освободим от тях. Нежно изваждам корсетите, шаловете и фустите и ги разделям на купчини. Някои ще бъдат продадени, други — разрязани и превърнати в нещо друго.

Фаустина влиза с табуретка във възлестите си ръце.

— Седни тук, любов моя — казва и слага табуретката до мен. — Подът не е подходящо място за една дама.

Докато се надигам, тя нежно взема една копринена диадема от ръцете ми, после отваря високия дървен шкаф с роклите на Беатриче. Докато сгъва богатото кадифе и мекия сатен, започвам да й задавам хаотично въпросите, които ме връхлитат.

— Как се удави Беатриче? Ти къде беше?

— Престани, Лаура, моля те, престани — отвръща старицата. — Моля те, не ме разпитвай. Не мога да го понеса.

Но аз трябва да знам и постепенно старицата ми казва. Беатриче и Фаустина били на концерт в Палацото. Танцуващите стъпала на Беатриче бързо я носели към дома — така, както винаги съм си я представяла да лети из двора.

— Фаустина, тя с теб ли беше? Ти беше ли до нея, когато падна в канала?

— Да, искам да кажа, не. Бяхме заедно, но… — отвръща Фаустина, несръчно изпускайки една синя рокля. Дрехата се свлича на купчина на пода, празният й корсет е широко отворен — като зейнала паст. — Беатриче искаше да говори с някого, когото познаваше. Помниш каква беше, бъбреше и се смееше с всеки втори срещнат. Независимо дали беше ден или нощ, тя си оставаше все същата. Каза ми да вървя напред — щяла да се върне, щом посети приятеля си. Знаеше, че вече не мога да се движа бързо, а също и че съм уморена, и бързам да се прибера у дома.

Фаустина въздъхва. Вдига падналата рокля, слага я на една тоалетна масичка, после ме прегръща със старите си ръце. Тихо казва, че би искала да може да оправи нещата, така, както винаги е правила, когато бях малка и когато грижите ми можеха да бъдат премахнати с една целувка и някой сладкиш от кухнята. Но мислите ми все още са насочени към нощта, през която Беатриче е умряла.

— Мислиш ли, че е отишла да се види с Винченцо? — питам.

Но Фаустина потръпва и скрива лице във възлестите си ръце.

Чувам тежките стъпки на баща си; той отваря вратата, избелялото му наметало изплющява. Очите му светят, стойката му вече не е пораженчески прегърбена, а изправена и целенасочена.

— Времето за сълзи изтече, Лаура. Трябва да продължим да живеем, както и да се заемем със задълженията си. Сега вече имаш отговорности, както и дълг да запазиш достойнството на семейството ни.

Баща ми протяга ръка, аз я поемам и той ме извежда от стаята. Докато минаваме покрай Фаустина, пръстите й стисват моите, очите й са замъглени от тъга. Стомахът ми се преобръща от ужас. От какво се страхува старата ми приятелка?

Докато слизаме по стълбите, изучавам профила на баща си. Щом се озоваваме в хола, той улавя погледа ми.

— Няма нужда да си толкова притеснена. Новините са добри. Освен това ще отвлекат вниманието ти от нашата загуба.

Отвежда ме в задния двор, където сядахме със сестра ми близо до протегнатите клони на кипариса. На една ръка разстояние над нас стотици дребни лъскави насекоми пълзят навътре в гънките на кората му, после излизат навън.

— Знаеш, че Винченцо беше идеална партия за сестра ти — започва баща ми. — Знаеш, че щяха да се женят през пролетта, нали?

Разбира се, че го знаех, но не бях чула почти нищо за годеника на Беатриче. За момент пред погледа ми изниква лицето на игуменката, осветено от светлия пламък на свещта, с която изгаряше греховните писма и елиминираше нечистите мисли, изразени с опасното мастило. Може би мислите на сестра ми, свързани с Винченцо, никога не са успели да стигнат до мен. Може би той е красив и усмихнат. Може би е имало изгорени писма, които са разказвали за любовта му към нея, както и за нейната към него, и за други неща, които двамата може да са споделяли тайно един с друг.

— Той ще бъде съкрушен — казвам.

— Разстроен, да. Но ситуацията не е необратима.

Думите му, странно делови, ме карат да се вдървя.

— Как е възможно това изобщо да бъде поправено? — питам, впила поглед в баща си. — Не може да има сватба без булка.

Челото на баща ми се сгърчва от мрачни бръчки.

— Разбира се, че ще има сватба — прекъсва ме пренебрежително той. — Защо иначе мислиш, че си тук?