Градът на тайните

Двадесет и седма глава

Джакомо се обръща и за секунда веждите му изчезват в къдриците на челото му; събаря буркан с вода на пода, но сякаш дори не забелязва.

— Това не е най-доброто начало, нали? — неодобрително казва Фаустина. — Очакваме художник, не вандал.

Но аз виждам, че докато се спуска към счупеното стъкло, очите й играят закачливо — очевидно е очарована от този красив млад мъж.

— Моля ви, не се занимавайте с резултата от моята несръчност — казва Джакомо. — Аз ще разчистя всичко.

Отново е облечен в широката бяла риза. На врата му виси сребърен медальон, а кожата под него е с цвят на маслина и гладка като полирано дърво. Той среща очите ми и се усмихва. Надявам се Фаустина да не е видяла как се изчервявам.

— Аз просто ще седна ей в този ъгъл — казва старата жена. — Не ми обръщайте внимание.

Тя занася кошницата с ръкоделие до стола и се захваща с бродерията си. Шумно се намества върху седалката, като тихичко си припява някаква мелодия. Удивително как моята добра стара дойка е способна да се трансформира толкова бързо в такава шумна натрапница! Единственото, което искам, е да поговоря с него.

— Здравейте, синьора Дела Скала — поздравява ме Джакомо.

Би трябвало да съм свикнала с произнасянето на името ми, но съм омагьосана от начина, по който то излиза от неговите устни.

— Бихте ли седнали? — пита той и посочва към един стол, поставен до прозореца. Подчинявам се и художникът приближава, заобикаля ме.

— Ще възразите ли? — казва, докосва леко раменете ми и едва забележимо ги извърта.

Докато се връща обратно към статива си, в салона влиза баща ми.

— А, да, отлично — възкликва той и плясва с ръце. — Момче, може ли да поговоря с теб за минутка?

Джакомо внимателно оставя парчето въглен и баща ми го отвежда настрана. Чувам някакво мърморене, после татко подава на Джакомо няколко монети.

— Синьор, не е необходимо — възразява художникът. — Поръчката вече е платена.

— Моля те — настоява баща ми. — Искам да сториш най-доброто, на което си способен. Ако го постигнеш, отново ще получиш същата сума.

Джакомо се изчервява и пуска монетите в джоба си. След като баща ми излиза, премества статива си по-близо, така че сме само на няколко стъпки разстояние един от друг. Залавя се за работа. Очите му се стрелкат от мен към платното и обратно. Не съм сигурна накъде трябва да гледам, затова свеждам поглед.

— Погледнете насам, моля — казва той със сериозността на професионалист. — Не мога да нарисувам очите ви, ако не ги виждам.

Поглеждам към него с усмивка.

— Никакви усмивки — добавя, макар че една трепти в ъгълчетата на устните му.

Моята усмивка става още по-широка, после се овладявам. Чудя се дали ми е позволено да говоря. Най-вероятно не. Тишината, с изключение на драскането на въглена, е хипнотизираща. Джакомо не е единственият, който рисува картина. Макар да изглеждам така, като че ли само си седя с лице, извърнато към слънцето, аз също улавям образа му. Потъвам с наслада във възможността да го гледам, без да се срамувам. Забелязвам, че носът му е деликатен и леко чип, челюстта му е леко засенчена от къса, равно подстригана брада. Той дъвче долната си устна, бръчките около очите му се задълбочават, докато се концентрира.

Тишината е нарушена от остро носово дишане. Фаустина тихо похърква в стола с големи възглавници, отпуснала гергефа в скута си.

Изражението на Джакомо омеква.

— Как сте, Лаура? — прошепва той и кръщелното ми име звучи почти опасно, докато излиза от устните му — Притеснявах се, особено след тъжната новина за графа. Приятелката ви трябва да е много потресена.

— Беше ужасна нощ — признавам.

Той взема малко бурканче с боя и една мъничка шпакла и прехвърля част от боята върху палитрата в ръката си.

— Това тайното ви синьо ли е?

— Не — отвръща. — Опитвам се да получа един напълно нов цвят, такъв, какъвто никой преди мен не е успял да постигне. Но се страхувам, госпожице, че ще се проваля.

— Защо?

— Защото се опитвам да намеря начин да уловя очите ви и съм отчаян.

През тялото ми преминава тръпка на удоволствие, примесено с паника. Ако този комплимент бе дошъл от друг човек, просто щях да извърна с досада очи към тавана, но притесненият поглед на Джакомо ме обезоръжава и аз се засмивам. Той подминава статива, приближава към мен. Протяга ръка, улавя брадичката ми и леко повдига лицето ми нагоре. Затварям очи. Оставам така около две секунди.

— Така. Това трябва да свърши работа.

Когато отново вдигам клепачи, той върви обратно към статива и обяснява:

— Знаете ли, ако прекараме целия ден в мълчание, часовете ще минават много бавно.

Фаустина изхърква и се размърдва в съня си.

— Не бях сигурна дали ми е позволено да говоря.

Той взема палитрата си.

— Някои художници възразяват, но не и аз — отвръща. — Искам да опозная човека, когото рисувам.

— Завършихте ли скиците си на лова? — любопитствам.

— Някои. Но те са само подготвителни рисунки. Чух, че сте се погрижили за приятелката си.

Откъде може да е разбрал? Предполагам, че слугите говорят и клюкарстват толкова, колкото и господарите си, ако не и повече.

— Изглежда много странно, че в един момент Рафаело беше толкова изпълнен с живот, а в следващия… просто издъхна — казвам.

— Изглежда във Венеция смъртта никога не е естествена. Поне не в случаите, за които съм чувал.

— Не мислите ли, че е умрял случайно? Казват, че сърцето му било зле.

Джакомо поклаща глава.

— На мен не ми изглеждаше така.

Макар да се покрива с най-лошите ми подозрения, увереността му леко ме ядосва. Как може един художник да знае какво се е случило?

— Изглеждате много сигурен в заключенията си — казвам по-рязко, отколкото съм възнамерявала. Той не дава вид, че е забелязал промяната в тона ми.

— Всеки член от венецианското общество е част от някаква схема или заговор. Ако човек има късмет, може да се откъсне от тях, но ако няма, го очаква съдбата на Рафаело.

Безчувственото пренебрежение, с което говори за съпруга на Карина, не укротява надигащия се в гърдите ми гняв. Ако се събуди и ме види в момента, Фаустина вероятно ще остане доволна от цвета на страните ми.

— Мислите, че вината за убийството му е негова?

Джакомо ме гледа загрижено.

— Вероятно не — отвръща. — Вдигнете брадичка, моля.

Подозирам, че го казва единствено с цел да насочи разговора към по-безопасни води, но мислите ми са се върнали към сестра ми. Тя не е била част от никаква схема, сигурна съм в това. Не и моята сладка невинна Беатриче.

— Разстроих ви — отбелязва Джакомо. — Позволих си да кажа неща, които не биваше да казвам. Приемете извиненията ми.

— Глупости — отвръщам. — Моля ви, разкажете ми повече за живота на един художник.

— Струва ми се, че ще ви отегча.

— Трябва да е по-интересен от живота на една неомъжена девойка — отвръщам.

— В такъв случай подозирам, че животът ви няма да е скучен още дълго време. Ще се появят ухажори, които ще се редят на опашка, стигаща чак до пристанището.

— Талантът ви с четката толкова ли е голям?

Когато ме поглежда, очите му са топли.

— Не е необходимо да бъде — отвръща.

Фаустина внезапно изправя гръб.

— Да, да, Антонио… — объркано изрича тя. Докато се отърсва от дрямката, очите й се спират върху нас. — Това е добре. Обратно на работа. — Клепачите й се отпускат отново и закръглената й гръд се повдига и спуска.

— Къде живеете? — питам Джакомо.

— Понякога в двореца на херцога, с един от конярите. Но съм взел под наем едно малко студио близо до Лидо. За него се грижи Матио. Може да е шумно, но хората там са ми като семейство. Сигурен съм, че и вие ще ги харесате.

— Звучи прекрасно — отбелязвам. — Какви са приятелите ви? С какво се занимават?

— Приятелите ми са актьори, художници, поети. Познавам и двама математици, но те не са забавни като останалите.

— Сигурна съм, че са по-вълнуващи от търговците — казвам. — Единственото, което вълнува приятелите на баща ми, са търговските пътища и благоприятните ветрове.

Той се смее, докато разбърква още цветове и взема четка от един буркан с вода.

— Харесва ми вашата Венеция. Всичко, което аз самата съм виждала от града, е свързано с пари, власт и телесни удобства и никога, доколкото успявам да разбера, нещо, което да е свързано с красотата или душата.

— Ако онова, което ви харесва, е моята Венеция, то тогава тя може да бъде и ваша.

За един прекрасен главозамайващ момент си мисля, че може би е прав.

— А откъде познавате дожа? Голяма отговорност е да рисувате по таваните на най-могъщия мъж във Венеция.

— Така е, наистина — съгласява се Джакомо, без да вдига поглед от платното. — Що се отнася до това, как се запознах с него, фалшифицирах едно писмо с препоръки.

Шокирана съм.

— Вие?

— Шегувам се. Всъщност, току-що получих една голяма поръчка, за която умирам да разкажа на някого. Дожът иска да нарисувам фреска в „Сан Марко“.

— В катедралата?

— Знам. Чувствам го като огромна отговорност.

— Според мен „Сан Марко“ е най-красивата сграда в цяла Венеция.

Той се усмихва.

— И според мен. Поръчката е за параклиса, в който е погребан синът му.

Трепвам при спомена за двата саркофага, лежащи тихо един до друг. Изпитвам облекчение, че Джакомо се е концентрирал върху палитрата си, прехвърляйки жълт пигмент върху нея.

Струва ми се, че по лицето му пробягва кратка сянка на загриженост.

— Не бива да казвам на никого. Това е голяма тайна.

— Аха! — смея се. — Значи и вие имате тайни. Като всеки друг във Венеция!

Джакомо не се смее. Дори не се усмихва.

— Можете да ми имате доверие — казвам. Но една тръпка поема към повърхността на кожата ми, защото се сещам за последния път, в който съм казала същите тези думи.

Той работи мълчаливо, докато се опитвам да измисля какво да кажа — нещо, което да възстанови непосредствеността помежду ни. Обзема ме облекчение, когато най-накрая поклаща глава към мен в престорено мъмрене.

— Престанете да мърдате — казва с усмивка. — Не мога да ви рисувам, ако не стоите неподвижно.

— Извинявам се.

През цялото време усещам ускореното биене на сърцето си, което сякаш се опитва да избяга от тялото ми. Надявам се, че Джакомо не е забелязал. Ще е много трудно за обяснение.

Нямам представа колко време е минало. Но слънцето е пресякло цялата ширина на прозореца, което означава, че става късно. Фаустина се събужда с пръхтене. Сяда изправена, подобно на марионетка, на която са дръпнали конците, но все още изглежда замаяна.

— Колко време съм спала? — пита унесено старицата и аз я информирам, че най-вероятно са минали часове. Тя изпада в ужас и ми се кара, задето не съм я събудила, после бързо излиза навън да търси Бианка.

Джакомо започва да събира нещата си. Почиства четката и я увива в посивяващ парцал. Затяга капаците на бурканчетата с бои, които е използвал, после ги прехвърля в кошницата си.

— Свършихте ли? — питам го.

— Вие сте капризен клиент — смее се той. — Не бих могъл да уловя това лице само от един-единствен сеанс.

— Това означава, че ще трябва да дойдете отново.

— Да. Възразявате ли?

Поклащам отрицателно глава. Не бих имала нищо против да дойде сто пъти, и още сто пъти след това. Опитвам се да не се усмихвам, но изглежда няма начин да контролирам това свое непокорно лице.

— Може ли да видя? — питам.

— Не и преди да съм завършил. На лошо е.

— Аз не съм суеверна — настоявам. — Моля ви?

Той избърсва ръце в един омацан парцал.

— Щом искате да погледнете, не мога да си представя, че аз или който и да е друг, би могъл да ви спре. Сега по-добре да отида да разчистя — извинява се и излиза от стаята, като затваря вратата зад гърба си.

Изправям се вдървено. Обратната страна на платното ме привлича като могъща ръка със сила, на която не мога да устоя. Събирам смелост и се отправям натам.

Розова и бледа съм, направо прозрачна, подобно на дух или сянка, минаваща покрай прозорец. Но портретът вече се е оформил и образът започва да се разкрива. В картината на Джакомо съм силна и с благородно изправени рамене.

На ниската маса до статива лежи голяма отворена черна кожена чанта. Вътре се виждат купчини листа и очертанията на други рисунки. Нещо ме влече натам и ме изпълва с желание да погледна, въпреки че не е редно. Внимателно издърпвам няколко скици и ги прелиствам. Талантът си личи във всяка една от тях. Идеално изрисуваните арки на църквите, извивките на плодове и керамични съдове, формите на лица, тела, ръце и крака.

Три скици се плъзват навън и политат към пода. Клякам. Полите на седефенорозовата рокля на майка ми се издуват около мен, докато бързам да ги прибера. Обръщам първата. Скица на женско тяло от брадичката до талията. Полегнало е на диван, едната ръка е вдигната над главата. Жената без лице е облечена в селска рокля и от рисунката лъха на голяма интимност. Какво му е това момиче? А той какъв й е? Скромността, на която са ме учили в манастира, ме кара да се изчервя, въпреки че наоколо няма никого, който да види срама ми.

Втората рисунка показва същия модел, облегнат на бюро и стиснал в пръсти перо, докато пише писмо. Дългата кестенява коса пада над лицето, но в позата на девойката има нещо познато. Напомня ми за мен самата, когато пишех писмата си до Беатриче в манастира.

Чувам стъпките на Джакомо, тихо шумолене по мраморния под. Подсвирква си щастливо, докато приближава. Обзема ме паника. Какво ще си помисли, когато ме види да клеча на пода и да разглеждам рисунките му? Изобщо не биваше да поглеждам! Събирам свитъците пергамент, но докато ги пъхам обратно в чантата, Джакомо влиза. Четките и останалите му принадлежности са увити във вързоп от бял плат, лицето му е озарено от тайнствена усмивка. Не мога да спра треперенето си. Думите на извинение вече се оформят върху устните ми, когато третата рисунка се изплъзва от пръстите ми и полита към пода. На нея е същото момиче, но този път лицето му предизвикателно гледа към моето.

От гърлото ми се откъсва приглушен стон.

— Какво има? — пита Джакомо. Усмивката му изчезва.

Подавам му рисунката с трепереща ръка. Искам да я вземе от мен. Но не мога да я пусна.

Момичето на скицата е Беатриче.