Градът на тайните

Двадесет и осма глава

Бавно оставям рисунката на масата помежду ни и отстъпвам назад. Държа се за полите на роклята си, мачкам материята в юмруци.

— Как така имаш рисунки на сестра ми?

— Мога да обясня…

— Корсетът й е развързан!

Истината ме пронизва. Сигурна съм, че е бил той — че Джакомо е мъжът, когото сестра ми е отишла да види в нощта на смъртта си. Рисунките, така изпълнени с чувственост и копнеж, не оставят никакво съмнение у мен. Джакомо и Беатриче са били любовници.

Правя нови две стъпки назад, придвижвам се още по-близко до вратата.

— Лаура, съжалявам, че не ти казах.

— Какво не си ми казал? — гласът ми звучи пискливо и остро.

— Че познавах сестра ти.

— Каква ли може да е причината да не ми кажеш нещо толкова важно? — стиснала съм зъби. — Защо ли го пазиш в тайна? Защо някой би го пазил в тайна? Освен ако не си имал какво да криеш.

— Не беше така.

— Как?

Той нервно поглежда към вратата. Дали само не си е играл с мен — задържащите се по-дълго погледи, прелестните неща, които ми е казвал?

— Лаура, моля те…

— О, да, разбира се. Малката Лаура, току-що излязла от манастира, пълна наивница. Така си мислят хората. Е, не съм глупава. Знам, че баща ми е прав. Във Венеция няма приятелства.

— Не говори така. Не е вярно. — Джакомо приближава към мен и се опитва да ме хване за ръката.

Издърпвам пръстите си и изхвърчам от стаята, прекосявам коридора и излизам през предната порта. Продължавам да тичам по брега на хлъзгавия черен канал. Вятърът се усилва, започва да вали. Усещам капките дъжд по кожата си като малки кинжали.

Изминавам пеша целия път до „Сан Марко“, пресичайки Риалто и други малки мостове и виещи се тесни алеи. Втурвам се в катедралата. Не зная какво ме е привлякло насам. Коленича зад молитвените пейки и закривам лице с шепи. От краищата на косата ми капе дъждовна вода, образува малка локва на пода. Прекършеното тяло на Исус, предадено и кървящо, виси пред мен.

Господи, моля те, покажи ми някого, на когото да мога да вярвам.

Изпълва ме чувство на срам, когато се сещам колко далеч си бях помислила, че съм стигнала, в каква елегантна градска дама си мислех, че съм се превърнала.

Две редици пред мен се е привел някакъв бедняк, прехвърля зърната на молитвената си броеница. Една жена пали свещи в параклиса на Светата Дева. Две неясни фигури бързо отминават, спират пред Разпятието. Никой не доближава до мен. Приличам на Ла Лунатика от манастира, която имаше навик да се клатушка напред-назад сама в килията си.

Оставам на колене, моля се несвързано, докато кожата ми най-сетне регистрира колко студени и влажни са дрехите ми. Потръпвам. Не знам дали Бог ще отвърне на някоя от молбите ми, но фактът, че съм тук, в тъмното, ми действа успокоително. Поемам дълбоко дъх и разбирам, че може би съм открила някакъв вид вътрешен мир.

Ставам, хванала пейката пред мен. Избърсвам лицето си с кърпичката, която открих в джоба на майчината си рокля. Вдишвам дълбоко аромата й с надеждата мирисът на майка ми да се е запазил в нея, но в малкото квадратно парче плат няма и следа от Габриела дела Скала.

Тъкмо когато съм готова да изляза отново навън, сред останалия свят, вратата на катедралата се открехва и вътре влиза жена с черна качулка. Стои изправена, с високо вдигната глава, а в ръцете си държи букет цветя — нежно, все едно е понесла бебе. Тя прегъва коляно пред олтара, после поема към гробовете на Карло и Роберто. Струва ми се, че е изминала цяла вечност от момента, в който двете с Паулина стояхме пред тях и обсъждахме историята на двете враждуващи семейства, както и ужасния край на тази вражда. Жената коленичи пред гроба на Карло, дръпва качулката от главата си и разкрива кичури посребрена коса.

Грация, майката на Карло и Карина.

Има нещо омагьосващо в начина, по който излъсква позлатените ръбове на саркофага на сина си и подрежда огромната връзка рози в основата му. Коленичи, допряла длани пред гърдите си и навела глава. Не е редно да я гледам как скърби. Трябва да си тръгна.

Но вратата отново се отваря. Една жена забързано влиза в катедралата, отърсвайки капките дъжд от дългото си жълто наметало. В гърдите ми се надига гняв — това е проститутката, на чийто пръст видях пръстена на сестра ми. Кафявите й очи се стрелкат из катедралата, после се спират върху Грация. Проститутката тръгва към нея.

Следвам я, като се крия зад колоните, за да не ме видят. Чудя се дали Грация не е в опасност. Проститутката се свлича надолу и коленичи до майката на Карина, толкова близко, че раменете им почти се докосват.

Грация се обръща към другата жена и от бавните й движения е видно, че не се страхува. Слага ръце на раменете й и я целува по двете бузи. Познават се. Но каква може да се пада тази жена с лоша репутация на Грация де Ферара? Майката на Карина посяга към гънките на черното си наметало и изважда завързана кесия. Проститутката я взема с ръката, на която все още стои пръстенът на сестра ми; виждам го как проблясва на светлината на свещите.

Мрачно осъзнавам нещата, Бог ме е отвел до истината, така че единственото, което трябва да направя, е да посегна и да я сграбча. Грация е член на Сегретата; тази жена носи пръстена на Беатриче. Сега знам, че пред очите ми стои убийцата на сестра ми. Или най-малкото — една от тях. Какъв по-добър посредник може да се използва в наемането на убиец, ако не една уличница? Дали сега Грация просто не плаща със закъснение на тази жена за смъртоносната услуга, или това е такса за някой друг акт на жестокост, който е извършила в името на Обществото на тайните?

Без да се помоли, проститутката става и бързо напуска катедралата през една странична врата. Забързано тръгвам след нея.

Дъждът е спрял, но на земята все още има огромни локви вода. Търговци, просяци и благородници отиват да си вършат работата, някои от тях поглеждат към мен, докато бягам. Настигам жената, когато е стигнала почти в самия център на площад „Сан Марко“, хващам я за рамото и я извъртам с лице към мен. Помня съпротивата й от предишния път, затова сега здраво я държа за ръцете.

Тя свива рамене и се бори да се освободи.

— Ти?! — крещи. — Махни си ръцете от мен!

— Коя си? — питам я. — Какво си сторила със сестра ми?

Тя отново се опитва да издърпа ръка, но аз извивам китката й с неподозирана сила. Жената ахва.

— Казвам се Бела Дона и не знам нищо за сестра ти, заклевам се.

— Кажи ми тогава как е станало така, че носиш пръстена й?! — изсъсквам и вдигам ръката й помежду ни.

През плуващите над площада облаци прониква лъч слънчева светлина и огромните локви блестят по земята. Около площада се надигат тънки пелени пара. Някакъв старец ни наблюдава изпод една протекла порта.

— Как се осмеляваш! — крещи жената.

— Кажи ми!

Тя престава да се бори, но в очите й гори огън.

— Този пръстен ми е подарък. Сега ще ме пуснеш ли да си вървя?

Тонът й е толкова директен, че аз разхлабвам хватката си. Проститутката изчезва бързо между две покрити сергии. Хуквам по алеята след нея, стъпвам в локвите и пресичам един дървен мост. Краката й удрят по земята, докато подминава две объркани благороднички, които се мръщят и мърморят, докато профучава покрай тях.

— Гледай къде вървиш! — казва й едната, но аз се съмнявам, че проститутката я чува.

Не мога да се движа с нейното темпо. Когато завивам на следващия ъгъл, алеята се разделя на три. Тръгвам по едната с бързи стъпки, но ми е ясно, че или аз съм избрала погрешния завой, или проститутката е по-бърза от вятъра.

Най-накрая знам кой стои зад смъртта на Беатриче — но изпуснах убийцата.