Градът на тайните

Двадесет и пета глава

Масата, на която вечеряме, бе изкушаваща и изобилна в началото на вечерта. Сега е покрита с остатъци от храна. Поглеждам към баща си и ми се приисква да стане. Опрял се е на лакът и едва гледа от умора, но продължава да участва в разговор с хората около себе си. Знам, че няма и да си помисли да си тръгне, преди важните личности да са започнали да се оттеглят.

Ритъмът на един цял живот сякаш е натъпкан в тези няколко странни часа. Развълнуваните, високи, тръбни звуци от тяхното начало са сведени до ниско общо жужене.

Николо, най-малкият син на дожа, скача на масата и тръгва сред отломките, а ботушите му оставят кални петна по покривката. Спъва се и се изкашля.

— Дами и господа, мога ли да ви помоля за вашето внимание?

Никой от присъстващите не поглежда към него, с изключение на мен.

Той измъква кинжала си от колана си и го хвърля. Ножът се превърта във въздуха и острието му се забива дълбоко в масата. Затрептява и после замръзва, затъкнато така, както според мен е целял Николо. Всички разговори замлъкват и във въздуха се надигат няколко шокирани възклицания.

— Ще ми обърнете внимание! — вика той.

— Слизай оттам! — крещи му някой.

— Съжалявам, но е важно — изломотва Николо.

— Ами кажи си репликата тогава и приключвай — чува се неодобрителен глас.

Николо прави няколко крачки напред, измъква кинжала от масата.

— Паулина ди Морети и аз ще се женим — обявява той.

— Ах! — възкликват доволно гостите и Паулина вика леко, преструва се на изненадана. Жените стават от местата си и се събират около приятелката ми. Николо скача атлетично от масата и мъжете разтърсват ръката му, потупват го по раменете или гърба. Лицата на хората сияят на приглушената светлина на огромните свещи, кои то в началото на вечерта бяха високи колкото каните с вино, но сега са се превърнали в разтопена восъчна маса, която се разлива и смесва с останалата храна.

— За какво трябваше да хвърля ножа? — тихо мърмори една жена в синьо.

— О, това просто разкрива животинското у мъжа — отвръща друга. — Винаги са такива, когато се върнат от лов.

Внезапно зървам лицето на Паулина, сладко и открито. Улавям погледа й, усмихвам й се и й казвам беззвучно: „Честито!“ от другия край на стаята. В отговор тя ми изпраща въздушна целувка.

Забелязвам, че Алегреза също гледа към Паулина. Стреснато си давам сметка как й изглежда приятелката ми — млада, да, но заради годежа си със сина на дожа и влиятелна. Гладкото й чело се набръчква замислено.

Очите на Алегреза светват и аз проследявам погледа й до Карина и графа. Рафаело вдига една къдрица от косата на жена си и гали с пръст бузата й. Това е простичък жест на внимание и ми напомня, че не всяка връзка във Венеция е ръководена от необходимост или амбиция. Залива ме чувство на топлина и към двамата. Рязкото предупреждение на Карина за Сегретата се дължи на нейната тревога за мен, нищо повече. В думите й нямаше никаква злъч или зложелателство.

Рафаело се навежда да я целуне по шията. После очите му сякаш се взират в нещо много далеч и той се свлича напред, притиснал лице в гърдите на жена си.

Един млад мъж удря по облегалката на стола на графа.

— Не си прекарал достатъчно време в леглото, Рафаело… в това е проблемът! — смее се той.

— Търси нещо, което е загубил! — вика друг и вдига тост за собственото си остроумие. Стаята се изпълва с шумна веселба. Но лицето на графа продължава да е притиснато към гърдите на Карина.

Тя казва:

— Рафаело, достатъчно!

Шегата вече не е забавна. Рафаело изглежда така, сякаш е изпаднал в пиянски ступор. Карина се опитва да го отмести от себе си. Той е напълно неподвижен.

Карина разтърсва съпруга си, първоначално лекичко, после по-силно и накрая — отчаяно.

— Рафаело! Какво ти е? — проплаква тя. Погледът й обхожда гостите около масата. — Защо не помръдва?

Рафаело се свлича на земята със странно забавено движение, подобно на марионетка с прерязани конци. Столовете се местят, някои дори падат, докато хората се надигат от местата си. Рафаело лежи на пода, очите му, ужасно изцъклени, гледат втренчено в нищото.

— Отстъпете назад! Моля ви всички, дайте му въздух да диша — проплаква Карина, но никакво количество въздух вече не може да промени нещата. Един човек допира пръсти до шията на Рафаело и объркано заявява, че графът е мъртъв. Искам да отида при Карина и да я утеша, но единственото, което съм в състояние да направя, е да стоя на мястото си — толкова дълбоко е ужасното чувство, което бушува в мен. Един млад мъж не умира просто така в ръцете на жена си по време на празненство. Не знам какво се е случило, но съм сигурна, че смъртта на Рафаело не е естествена.

Карина коленичи до него. Синьо-зелените й очи обхождат стаята, но не мисля, че виждат нещо. Приличат на стъклени. Тя протяга ръце като сляпа жена, молеща за милостиня.

В ушите ми бучи. Устата на хората са отворени, лицата им са изкривени като лица на зли духове. Други са толкова пияни, че утре няма да помнят нищо от случилото се или пък ще се чудят дали не е било просто мъгляв сън, докато някой по-трезв ги увери, че е истина. Ходът на тази нощ сякаш е забързан с ужасяваща лекота.

Поглеждам към мястото, където седеше Алегреза, но тя е изчезнала.

Хижата, която ми изглеждаше като палат, сега ми прилича на клетка. Трябва да сторя нещо. Вината е моя. Алегреза и Сегретата са онези, които са убили Рафаело. Сигурна съм. Рафаело, с цялото му влияние във Великия съвет — тази мъжка мощ, за която говореха побърканите, изпълнени с ревност жени от Обществото на тайните. По-рано през деня го бях видяла да препуска на кон, после да се връща — недосегаем, триумфиращ и със сигурност защитен от каквато и да е слабост или болест. Откривам в случилото се студен, ужасен смисъл. Когато се опита да ме предупреди, Карина изрече лоши думи за Обществото право пред Алегреза. Лицата им, които продължават да се въртят пред очите ми, скрити зад просветващи на светлината на свещите маски, говорят колко не одобряват високия статус на мъжете, упражняваната от тях власт, суетата в мъжките амбиции.

Докато изнасят тялото от залата, си пробивам с лакти път към Карина.

— Отдръпнете се, моля. Графинята има нужда от пространство. — С удивление забелязвам, че тълпата ми се подчинява. — Карина — казвам, — ела с мен.

Тя ме хваща за ръката и пръстите й изгарят моите. Поглежда ме, в бялото на очите й съзирам мрежа от мънички венички. Лицето й е мокро от сълзи и колкото повече си мисля, че имам роля в нейната ужасна съдба, толкова по-силно стискам ръката й.

— Ела — повтарям, — ей там.

Все едно я водя през тъмна гора. Някои от лицата са обърнати с нездраво любопитство към нас. И макар че други са добри, всички се опитват да зърнат какво отражение е оставила трагедията върху лицето й. Събират детайлите на драмата така, сякаш някой е хвърлил златни монети сред тълпата.

Баща ми седи в центъра на група мъже. Гърбовете им са извити като на хищни птици, вече са заети с обсъждането на значимостта на случката за преразпределението на силите във властта.

Отвеждам приятелката си в стая, където гори една-единствена свещ, и я настанявам на дивана. Карина, обикновено толкова самоуверена, избухва в ридания.

— Сигурно е сърцето му. Тук ли са докторите? Трябва отново да го видя. Заведи ме обратно при него.

Опитва се да се изтръгне от прегръдката ми, но аз здраво я стискам. За секунда се виждам как държа дожа през онзи злополучен ден в манастира. Устата на Карина се отваря в подобна изкривена, беззвучна гримаса, ръцете й се вдигат във въздуха, а красивите им пръсти са извити като сковани нокти на хищна птица. Убеждавам я, че всъщност не иска да се връща обратно. Успявам да я уговоря да полегне и разхлабвам корсета на роклята й.

Усещам, че някой стои безмълвно зад мен.

— Имате ли ветрило? — питам.

Фигурата ми подава ветрило. Черно, бродирано със златни рози.

Скачам на крака и се покланям.

— О, херцогиньо, съжалявам!

— Продължавай с онова, което правиш — вдига ръка тя. — Моля те, не се извинявай; няма нужда.

Вземам ветрилото и започвам бавно да го вея пред Карина.

— Може би ще е добре да пийне нещо? — прошепва херцогинята.

Преравям ума си за детайлите от лазарета в манастира, представям си шишенцата и бурканите по полиците.

— Какво ще кажете за малко грапа? — предлагам. — Чувала съм, че ракията помага при шок.

— Така е — отвръща херцогинята и се отправя към вратата, за да намери някой от слугите.

Когато се връща, в едната си ръка държи ключ, а в другата — малка чашка. Двете помагаме на Карина да седне. След като е отпила глътка, вдигаме одеялото, което покрива един стол, и я завиваме с него.

— Поръчах на гостите да се разпръснат — уверява ме херцогинята.

Галя бедната Карина по главата. Сега лицето й е пасивно, безизразно, с изключение на лишените от надежда очи. Не мога да кажа каквото и да било, без да прозвучи банално. Не мога да се преструвам, че загубата на сестра ми е сравнима с тази — никога не съм познавала любовта, която една жена изпитва към съпруга си. Но докато бушуващата във вените ми кръв се успокоява, умът ми се изпълва с мрачни мисли. Спомням си Алегреза, застанала като градинска статуя под перголата, наблюдаваща ни с притворени очи. Спомням си предупреждението на Карина за „онези жени“. Постепенно нишките се свързват една с друга и повече отвсякога ме е страх да погледна към гоблена, който оформят. Дишането ми отново се учестява.

— Ти добре ли си? — пита ме херцогинята.

Братовчедка е на Алегреза. Дори да можех да й обясня свързано подозренията си, признанието ми сигурно би било безсмислено. В най-лошия случай — глупаво. Пипалата на Сегретата се простират навсякъде.

— Просто съм шокирана — лъжа.

Скоро Карина затваря очи и аз си мисля, че по някакво чудо е заспала, че избликът й на скръб е прекъснат, подобно на внезапен летен дъжд. Двете с херцогинята започваме да шепнем. Казвам й, че наскоро съм излязла от манастира, но тя, разбира се, вече знае това.

— Знаеш ли, че игуменката ми е приятелка? — привежда се още по-близо към мен и снижава глас, въпреки че в стаята не присъства никой друг, освен Карина.

Отмествам поглед встрани.

— По-добре да не питате игуменката за мен. Не бях точно нейна любимка.

Херцогинята се смее.

— О, не обръщам особено внимание на онова, което казва тя. Както и да е, ако трябва да съм напълно честна, макар да сме приятелки, винаги съм я смятала за сбръчкана, безполова стара вещица. Суха като стафида. Мисля, че си създадена за свят, който е по-голям от този, над който тя властва.

Двете разговаряме така, сякаш сме стари приятелки. Почти забравям, че това е жената на дожа. Поне за известно време не усещам хватката на Сегретата толкова стегната, а баща ми поне веднъж ще бъде доволен от мен.