Градът на тайните

Тридесет и втора глава

Слънцето най-накрая изчезва зад хоризонта, когато Алегреза ме завежда до скупчените гондоли при Мацини.

— Къде ме водите?

— Ти си член — отвръща простичко тя, — и има събрание.

Седим мълчаливи, докато гондолата завива надолу по някакви канали, които никога не съм виждала. Когато слизаме, установявам, че сме на място, което не познавам — в източната част на града, там, където се строят лодките. Пресичаме бързо тесните алеи и стигаме до малка, сива, ръбеста църква. Вътре танцуват пламъците на дузина свещи. Маскираните жени тихо ме поздравяват. Други просто ме докосват по ръката или рамото за добре дошла.

Успокоявам се. Доловила съм целия ритъм и всичките звуци на едно обичайно събиране на Сегретата. Вероятно ще присъствам именно на това.

Алегреза бавно отива до олтара и жените потъват в мълчание. Тя винаги успява да накара само с жест една зала да притихне.

Две жени въвеждат дребно, бледо, красиво момиче и го съпровождат до центъра на осветената църква. Косата на момичето е гладка и светла, очите — големи и кафяви, срамежливи и трепетни.

— Добре дошла, Сесилия — казва Алегреза. — Това е Обществото на тайните и ти трябва да ни кажеш своята.

Жените стоят неподвижно. Иска ми се да успокоя това момиче, което изглежда толкова уплашено. То започва да говори с лиричен, гърлен глас и колеблив италиански, загладен от едва доловим акцент.

— И вие ще ми помогнете? — пита тя. — Казаха ми, че можете да ми помогнете с моя любим. Той не е войник и не бива да го карат насила да се бие.

— Ако тайната ти е достатъчно стойностна, можем да уредим да бъде освободен от военна служба.

— Тайната ми е ценна — отвръща Сесилия. — Отнася се до дожа на Венеция.

Из стаята се разнасят приглушени гласове. Останалите сигурно се чудят също като мен дали не са чували въпросната тайна и преди.

Момичето вдига глава и леко повишава глас.

— Всъщност, това е по-скоро тайна, отнасяща се до неговия син.

Усещам как застаналата до мен Паулина се напряга.

— Тайна, която касае Николо? — притеснено пита тя.

— Не Николо — отвръща Сесилия. — Другия син, Роберто. Онзи, който би трябвало да е мъртъв.

Би трябвало? Разговорите секват. Тишината е осезаема, въпреки че някои жени отправят поглед към Грация. Очите й бляскат иззад котешката маска, но тя нищо не казва.

Сесилия поглежда нервно към Алегреза, която леко кимва.

— Продължавай.

— Искам да ви кажа, че първородният син на дожа е жив.

Жените избухват в недоверчив хор.

— Тя лъже Сегретата! — вика една.

— Заблуждава ни! — крещи друга. — Това не е истина.

— Видях го със собствените си очи — настоява Сесилия, извисявайки глас над суматохата. — В Париж.

Алегреза приближава към момичето и маскираните жени отново замлъкват.

— Това е сериозно твърдение — отбелязва Алегреза. — Костите на момчето почиват в гроб в същия този град.

Лицето на Сесилия се сгърчва.

— Какво мога да кажа? Той ми разказа за детството си и за вендетата, която го е прогонила оттук. Бил е ранен от меч и е прекарал много седмици на легло, докато се възстанови.

Въпреки че е все още уплашена, тонът й е убедителен. Протяга длани напред, за да покаже, че няма какво да крие. В очите й няма и следа от лицемерие.

Много от жените се събират около Грация, която тежко се обляга на една от тях. Разхлаждат я с ветрило, а една се втурва да й донесе табуретка, на която да седне.

— Жив е? — промълвява тя. — Убиецът на сина ми е жив? И е в Париж? — звучи неориентирано, все едно че е пияна от новината.

— Вече не е в Париж — отвръща Сесилия. — Върнал се е във Венеция.

Грация проплаква и припада върху съседката си. Алегреза призовава за тишина.

— Засега няма как да знаем дали това е истина или не. Ще разпитам Сесилия по-подробно и пак ще се съберем.

Паулина ме хваща за ръката и ме придърпва в един ъгъл. Очите й са разширени от страх през процепите на маската.

— Не е вярно — казва тя.

— Това момиче няма причина да лъже — отвръщам възможно най-внимателно.

— Не разбираш ли какво означава тази новина?

Вниманието ми е съсредоточено върху жените, които свестяват Грация. Поклащам отрицателно глава.

— Ако Роберто е жив, тогава моят Николо вече не е първият син.

Главата ми рязко се извръща към нея. Шокирана съм.

— Дори и да не е наследник, той все още е добър съпруг.

— Но не е мъжът, за когото го смятах.

— Ти ми каза, че го обичаш, със или без богатство.

Паулина въздъхва.

— Ами да, но нещата не са толкова прости.

Приятелката ми съсипана се отправя към вратата. Грация се е надигнала от пейката, отблъсква подкрепящите я ръце на останалите жени.

— Алегреза, може ли аз да поговоря с момичето?

Алегреза кимва и Сесилия изглежда обзета от ужас, когато Грация тръгва към нея, развяла полите на черната си жалейна рокля.

— Няма защо да се страхуваш от нас — успокоява я Грация, — стига да казваш истината.

— Моля ви… Аз само… Не мога да ви кажа повече.

— Когато става дума за тайни, винаги има какво още да се каже. Първо, как си срещнала този човек, който твърди, че е Роберто?

— Учеше с брат ми — обяснява Сесилия, — преди две години, в Париж. Доверил му се е и така и аз разбрах.

— За какво е учил? — пита Грация.

— За художник — отвръща момичето.

Настръхвам под маската си. Опирам ръка в една колона, за да запазя равновесие.

Грация поглежда момичето и казва:

— Значи това е непотвърдена, спорна информация от брат, когото не можем да разпитаме.

— Брат ми е толкова лъжец, колкото и аз — отвръща Сесилия. — Той твърди, че Роберто носи верижка с медальон, на който е гравиран кръстът на дожа. Никога не го сваля.

Изведнъж изстивам, съмнението прониква през порите ми. Моят художник с неговите къдрици и добри очи е първородният син на дожа! Джакомо е Роберто. Костите му не лежат в порфирния саркофаг в „Сан Марко“, по тях все още има плът. Плът, която съм докосвала. Дъх, който се е сливал с моя.

Сещам се с каква усмивка го гледаше херцогинята по време на лова. Спомням си какво каза дожът за таланта му и как пръстите на Джакомо си играеха с медальона на врата му, когато ми разказваше за миналото. Всичко е различно от това, което изглежда. Не вярвай на никого във Венеция. Няма приятели. Тези части от моя личен катехизис бучат в главата ми. Но внезапно осъзнавам нещо. Няма да се вслушам в колебанията, посадени от гласовете на други хора. Ще слушам сърцето си.

Свалям задушаващата ме маска и я пускам на пода.

Разпитът на Грация продължава и за всеки неин въпрос Сесилия има готов отговор. Виждам как майката на Карина става твърда като камък. Решителността й нараства като огромна вълна, задвижвана от справедлив гняв заради дълг, който е смятала за платен преди много време, но той се е оказал платен с фалшива монета.

— Кръвта му принадлежи на семейството ми — прошепва мрачно тя.

— Но това е глупаво! — възкликвам. — Вендетата е била преди много години. Сега Роберто е мъж. Ако изобщо е жив.

Жените се обръщат към мен. Към откритото ми лице.

— Съпругът ми ще каже, че всичките тези години не са му се полагали — отвръща Грация.

Правя съзнателно усилие да успокоя бученето на мислите в главата ми. Трябва да го открия.

Трябва да го предупредя. Щом са способни да убият едно единадесетгодишно момче, за тях един голям мъж ще е нищо.

— Извинете ме — казвам и си проправям път сред жените.

— Къде отиваш? — вика някой след мен.

— Ние сме твоите съветнички — добавя друга, като ме хваща за ръката. — Не нарушавай клетвата, която си дала пред Сегретата.

Не мога да се освободя от хищните й дълги нокти. Но Алегреза поглежда спокойно надолу и казва:

— Оставете я да си върви. Не можем да я държим тук.

Повдигам полите си, втурвам се през вратата и се спускам по стълбите. Оставям жужащите скупчени жени зад гърба си. Трябва да го намеря.