Градът на тайните

Трета глава

На другия ден след репетицията на хора зървам Аналена и се изнизвам тихо от параклиса. Застанала е на прага и ме вика с пръст. Казва ми, че има съобщение за мен.

— Какво? Какво е то? — питам, докато подтичвам до нея. Двете завиваме към спалното отделение.

Аналена отказва да ми каже каквото и да било.

— Почакай — сгълчава ме тя. — Бъди търпелива и престани да ме тормозиш!

Въпреки че съм по-високопоставена от двете ни и че от нея се очаква да прави онова, което й кажа, всеки път, когато я погледна, се изпълвам със завист. В Аналена има нещо свободно и предизвикателно, тя никога не се страхува.

Щом се озоваваме в стаята, ме кара да седна. Сваля воала ми и отбелязва, че косата ми не ми прави чест.

— О, Аналена — възкликвам, — заради това ли ме качи тук, горе?

— Не — отвръща тя, застава зад мен и започва да сресва гривата ми с продължителни бавни движения. Прозрачната завеса на прозореца се извива под напора на вятъра подобно на вързано с въже животно. Сред това забавено плющене проникват и други звуци, типични за един венециански ден: потропването на токчетата по камъните, плясъкът на вода, виковете на мъжете в лодките, смехът на децата, отекват в страничните улички покрай манастира.

Аналена ме информира, че игуменката искала да говори с мен.

— Наистина ли? — Извръщам се рязко към нея и косата ми се оплита в гребена.

— Стой мирно, че майката игуменка ще те накара да я отрежеш.

— За Бога, Аналена, за какво иска да говори с мен?

— Не знам, но е нещо важно. Усещам го. Престани да се въртиш!

Аналена е умна. Винаги нащрек, винаги забелязва нещата. Веднъж игуменката беше отбелязала, че Аналена има талант „да вижда“, макар да мисля, че казаното не беше с цел комплимент.

Сресването приключва. Вече изглеждам достатъчно представителна. Аналена казва, че трябва незабавно да отида при игуменката. Заръчва ми да не се притеснявам, уверява ме, че Бог ще е с мен през цялото време. Поглеждам лицето й — изглежда много тъжно.

Докато вървя към стаята на игуменката, нервите ми са опънати до крайност. Дали сестра Мария не е докладвала за държанието ми в лазарета, дали не е разказала как се покатерих върху болния мъж? Или може би игуменката е задържала отговора на Беатриче? Дали в него няма нещо, което да ми навлече ужасни неприятности?

Пред очите ми изниква лицето на баща ми от деня, в който стоеше пред голямата порта на същото това място, без да ми махне или да изрази каквато и да било емоция, докато ме влачеха навътре. Искрицата на облекчение в очите му, докато виех, а монахините със сила отлепяха пръстите ми от решетките и стъпваха върху краката ми, за да престана да ритам.

Същият този ден той се отърва от мен. Вече нямаше да му се налага да ме храни. Бях вдигнато от раменете му бреме.

Тогава бях десетгодишна, но и до ден-днешен не разбирам защо трябваше да бъда отстранена аз, а не Беатриче? Защо е по-добре зестрата да се похарчи покрай един добър съпруг, а не за двама посредствени?

Все още чувам последните думи на баща си, докато ме дърпаха през обкованите с гвоздеи врати на манастира.

— Таксата е платена — каза той на игуменката.

Таксата така и не се плати. Никакво количество злато няма да изкупи лишените ми от радост дни, меланхоличните ми нощи в този затвор.

Игуменката ми прави знак да затворя вратата.

— Добро утро, сестра Лаура. Моля, седни.

Всяка проява на слабост я захранва и я прави дори още по-силна. Отне ми дълго време, докато науча тази истина. Сядам, но успявам да устоя на воднистия й поглед.

Тя остава права. Зад нея виси една голяма картина, от която изправеният на задните си крака лъв от герба на семейство Аглиарди Вертова реве беззвучно към стаята. Върху масата между нас, подобно на голям правоъгълен камък, стои Библията й. Всички знаем, че игуменката се радва на специална връзка с Бога. Той я посещава във виденията й и тя превежда възвишените му думи на нас, останалите. Мисля, че съм готова за всичко. Но не съм подготвена за онова, което се случва.

— Лаура, знаеш, че винаги съм съветвала сестрите да се научат да очакват промени в живота си.

Не съм я чувала да казва такива думи на никого. В манастира нищо никога не се променя.

Тя продължава, сериозно, почти с рецитаторски тон, сякаш ми преподава някоя нова молитва.

— Някои промени са огромни, макар когато се случват да изглеждат дребни. Други са дребни, но след време изглеждат големи.

Има по-сърдит и строг вид от обикновено. Сигурна съм, че сестра Мария я е информирала за неприемливите детайли и непристойното ми поведение в лазарета. Предстои ми да прекарам година в пълна изолация — там, където Ла Лунатика се е побъркала. Боже, не позволявай да ме праща там.

Игуменката прокарва пръст по златните букви върху Библията си и се заиграва със стърчащия между страниците копринен разделител по същия начин, по който някоя друга жена би милвала ръката на малко дете.

После вдига поглед и казва:

— Ще напуснеш манастира, Лаура. Ще те чакат на южния вход точно в шест часа. — Гласът й не трепва, лицето й е твърдо като камък. От нея не се излъчва нищо друго, освен студена, необяснима властност. Подава ми мрачен малък кафеникав вързоп, завързан с канап. — Това са дрехите, които ще облечеш. Повече няма да се видим.

За момент оставам напълно неподвижна. Може би това е някаква жестока игра. Възможно е и просто да ме изпитва.

Не мисля, че е разумно да й задам хилядите въпроси, които се блъскат в главата ми. Знам, че ако го сторя, игуменката ще вдигне гладката си бледа ръка помежду ни. През всичкото време, което прекарах в манастира, не съм я чула да отговаря дори на един въпрос. Накрая човек се научава да не пита. Предполагам, че такава е идеята.

Тя ме отпраща и аз излизам в коридора. Ла Пуджента е там, поглежда ме така, сякаш никога преди не ме е виждала.

— Какво? — питам я. — Какво съм направила?

— Нищо, Лаура. Дойдох да те потърся веднага щом разбрах.

— Какво си разбрала?

— Че ни напускаш.

Усещам как нещо в мен се събужда. Тази вечер, докато слънцето залязва над Венеция, двете с Беатриче ще летим по пътеките и каналите, а те ще се вълнуват празнично покрай нас. Наистина ще изтичаме заедно до Лидо и бабата на Паулина отново ще ни даде sospiri di monaca, а ние ще ги напъхаме в устата си и ще вдъхнем сладкия им аромат.

Отново ще мога да опитам от сладостите и подправките на този примигващ, искрящ град. Всичко ще се промени.