Градът на тайните

Петнадесета глава

— Не подлагай търпението ни на изпитание, дете — предупреждава ме Алегреза.

— Не го правя — настоявам, поклащайки глава. Дъхът ми е накъсан от тичането дотук, но съм сигурна какво точно ще кажа. — Тайната ми засяга дожа.

Алегреза се напряга.

— Знаеш, че жена му, херцогинята, е моя братовчедка, нали? Внимавай. Тук не е място за злостни клюки.

Казвам им тайната си. За болестта на дожа, за побесняването му, когато демоните го завладеят. Думите ми се изсипват бързо една след друга, не спестявам нито един детайл от неговото страдание или от моето собствено участие в историята.

Сегретата реагира с едно огромно общо ахване. Някоя от дамите плесва с ръце. Във въздуха се разнасят мърморене, шушукане и леки възклицания.

Алегреза вдига ръка.

— Тишина!

Всички отново притихват.

— Скъпа моя — обръща се тя към мен. В лицето й има някаква мекота, въпреки че яростното сияние, което продължава да осветява силно всичко около нас, танцува в очите й. Алегреза приближава към мен. — Това вярно ли е?

— Да, да. Заклевам се — после добавям: — Той не иска никой да знае.

За момент залата притихва.

— Тогава защо ни каза? — усмихнато ме пита Алегреза.

Това някакъв трик ли е? Проверка? Тя знае защо.

— Мислех, че можете да ми помогнете — произнасям тихо.

— Значи поставяш своето собствено добруване по-високо от клетвата, която си дала на дожа?

— Аз…

— Продължавай.

Не съм сигурна дали ми се подиграват, или ме гълчат. Поглеждам към останалите жени, но истината е скрита зад маските им.

Прошепвам:

— Да — какво друго бих могла да направя?

Алегреза се втренчва право в очите ми. Стискам зъби, твърдо решена да не свеждам поглед. Накрая тя кимва.

— В такъв случай — много добре. Трябва да преценим стойността на твоя принос. Чакай тук.

Тя отвежда жените по пътеката между две арки към една странична стая. Движат се като монахини, поели на свещена молитва. Успявам да зърна огромна дървена маса и три запалени свещника. После вратата се затваря и аз оставам сама.

Какво направих? Женитбата с Винченцо си остава отвратителна възможност, а отгоре на всичкото чувствам, че с присъствието си тук мога да бъда оплетена в дори още по-ужасна мрежа.

Чудя се колко е часът. Приближавам към един от тесните прозорци, за да проверя дали нощта е избледняла, дали небето е прорязано от розовите и оранжеви ивици на зората. Веднъж Беатриче ми писа, че понякога баща ни се разхожда нощем из палацото, крачи нагоре-надолу и си говори сам. Чудя се дали в момента не е от другата страна на лагуната, дали не наднича в стаята ми, за да открие, че съм изчезнала.

Вратата се отваря и жените се изсипват обратно в залата. Алегреза застава пред мен, бялата й маска на бухал е обратно на лицето й.

— Лаура, мъжете винаги са управлявали жените — било то у дома, когато съпругът дава заповеди на жена си, било чрез сложните машинации на Великия съвет. Мъжете твърдят, че командват по божия воля, но източникът на тяхната власт са лицемерието, грехът и корупцията. Сегретата е хапчето срещу тази отрова. Чрез срещите си тук ние определяме съдбата на Венеция. Мъжете може да са принцове, свещеници, дори дожове, но нишките, които ги контролират, са в нашите ръце.

През тялото ми преминава тръпка на вълнение. Мисля, че може би съм превъртяла ключа във вратата на моето освобождение.

— Ако враговете му знаят тайната, която ти ни каза — продължава Алегреза, — дожът ще бъде в голяма опасност. Новината за тази негова болест ще се разпространи като чума. Противниците му ще я използват, за да го предизвикат; да го свалят от власт — гласът й се снижава. — Разбираш ли, Лаура? Една тайна може да пореже по-дълбоко от което и да е острие.

— Но аз не искам никой да причинява зло на дожа — казвам. — Изглежда ми добър човек.

Една жена с маска на люспест питон избухва в смях.

— Мъжете могат да изглеждат както си искат.

— В замяна на това, което ни даде — прекъсва я Алегреза, — ще възпрепятстваме женитбата ти с Винченцо.

Плесвам с ръце и ги притискам към гърдите си. Душата ми е изпълнена с облекчение.

— Благодаря ви — произнасям тихо.

Алегреза протяга ръка към мен и аз я поемам. Другата й ръка се плъзва сред гънките на роклята й и измъква нещо дълго и тънко. За момент си мисля, че държи сгънато ветрило. Но когато светлината откъм камината хвърля метален отблясък върху предмета, усещам как настръхвам и всичко в мен се стяга.

Кинжал.

— Не! — изпелтечвам.

Виждам всичко много ясно. Сега те разполагат с тайната ми и аз вече не им трябвам. Опитвам се да измъкна ръката си, но Алегреза я държи здраво.

— Не се страхувай — успокоява ме тя. — Ще боли само малко.

Острието на ножа опира в центъра на дланта ми. В началото усещам остро жилване, нищо повече. Оформилата се капчица кръв се плъзва по кожата ми.

— Добре дошла в Сегретата — поздравява ме Алегреза.

Раната не представлява нищо, просто незначителна стигма, но Алегреза отново посяга към роклята си и този път изважда кърпичка с дантелени краища, с която нежно превързва ръката ми. Жената с лисичата маска пристъпва напред. В ръцете си държи блестящ предмет от перли и бежови пера. Маска на лебед. Лъскави мъниста от черен въглен обрамчват очите, елегантна човка с цвят на охра следва гладка линия до мястото, където се съединява с призрачното чело.

Алегреза взема маската. Вдигам брадичка и тя бавно я слага пред лицето ми. Поставя ръка на рамото ми, завърта ме, после завързва сатенените панделки, за да я задържи на мястото й. Маската носи аромат от парфюма на друга жена и аз веднага разбирам, че не съм първата, която я е носила.

— Срещата приключи — обявява Алегреза.

Тя ме изпровожда навън по друг, по-кратък маршрут от онзи, по който съм пристигнала. От водата се надига синкава мъгла, виждам как първите пръсти на зората докосват куполите и кулите на града. Алегреза внимателно подрежда гънките на пелерината около тялото ми, но очите й светят жестоко зад маската.

— Ще спазим обещанието си — казва ми тя, — но и ти не забравяй своето. Сега си една от нас. Една думичка за Сегретата пред когото и да било и ще се простиш с живота си.

— Няма да кажа на жива душа — обещавам.

Алегреза стиска ръката ми, преди да се стопи обратно в сенките. Стоя сама върху гигантската шахматна дъска, топлият ми дъх е уловен в маската. Ти си една от нас. Но кои бяха в Сегретата? Като изключим Алегреза, нямам никаква представа. Усещам как в гърлото ми се надига горчива жлъч, докато си представям заговорите и престъпленията, които в този момент може би замислят зад стените на този закътан манастир. Постъпих като глупачка. Предадох най-влиятелния мъж във Венеция и за какво? Те взеха тайната ми, претеглиха стойността й и подобно на прегърбен търговец отложиха плащането. Нямам нищо насреща от това свое посещение, освен едно празно обещание.

Развързвам връзките зад главата си, дръпвам маската от лицето си и я хвърлям на земята. Поемам дълбоко глътка студен въздух. Маската ме гледа втренчено от шахматните плочи, проблясваща с цветовете си. Не, не мога да я оставя и Сегретата да я намери. Вдигам я, пъхам я под наметалото си. Гондолиерът ме чака до ръба на водата.

— Леля ви не е ли по-добре? — пита ме той, оглеждайки внимателно лицето ми, докато ми помага да се кача на борда.

Не отвръщам. Придърпвам наметалото около себе си и лодката се плъзва по искрящата лагуна.