Градът на тайните

Деветнадесета глава

Баща ми кръстосва из къщата цяла сутрин, ботушите му проскърцват и тропат по пода. Храня се сама, а на него му сервират в библиотеката. Надниквам вътре, за да проверя дали не иска нещо, и го заварвам да пише писмо. На бюрото му вече има цяла купчина, готови и запечатани с червен восък. Татко ме кара да извикам Бианка и й подава писмата, които трябва да разнесе из града.

— Аз да не съм разносвач на писма — мърмори недоволно тя, докато минава покрай мен на излизане.

Баща ми ме издебва в салона, където продължавам да чета сборника с любовна поезия на майка ми.

— Така — казва той. — Ето какво ще се случи сега. Ще трябва да се опознаеш с Паулина.

— Вече я познавам, татко.

— Ще я опознаеш още по-добре. Ако изляза прав, а аз имам нюх за тези неща, тя скоро ще се омъжи във влиятелно семейство. Един господ знае как, след като чичо й, който я издържа, е малоумник. Разбираш ли колко е важно за нас да заздравим подобни връзки, особено сега?

— Да, татко.

— Добре. Уредих да се срещнеш с нея днес следобед. На Пиаца дела Анджела.

Звучи така, сякаш става дума за делова среща, но мисълта, че отново ще видя Паулина и ще се измъкна от тягостната атмосфера в палацото, ми е добре дошла. Имам много да й разказвам.

Оставям книгата и го целувам по загрубялата буза.

— Благодаря, татко.

Той ме гледа втренчено, изглежда изненадан от жеста ми.

— Добре — казва накрая. — Не ме разочаровай.

— Света дево! Не можеш ли да стоиш мирно? — роптае Фаустина, докато залита в клатушкащата се гондола. Двамата с гондолиера я хващаме за ръцете, помагаме й да седне. Тя оправя полата си и се оглежда наоколо, очите й блестят върху доброто старо лице. — Какво удоволствие е да си по каналите в днешно време.

Водата гъмжи от гондоли и малки платноходки. По алеите и мостовете се движат хора на тълпи, бъбрят като натруфени птици. Нашият гондолиер наглася брезентова тента над главите ни, после потапя веслото във водата и с лекота оттласква гондолата от брега.

Слънцето се усмихва на света отдолу, подобно на застрашителен съперник, но на мен ми е хладно под тентата. Потапям пръсти във водата, докато гондолиерът ни проправя път към югозападната част на брега. Друг лодкар го предизвиква да се състезават и нашият ни се усмихва.

— Онзи човек поставя под съмнение моите способности. Ако изгубя, ще пътувате безплатно.

Съгласявам се, преди Фаустина да е успяла да възрази, и състезанието започва. Гондолиерът вдига и потапя веслото във водата с плавни отмерени движения, лодката ни пори канала. Въпреки че ни пръскат капки вода, ние изпреварваме другата гондола и дори Фаустина се киска зад ветрилото си като младо момиче.

Гондолиерът спира до един страничен канал и ни помага да слезем. Плащам му и добавям бакшиш заради постигнатия успех. Оттам тръгваме към Пиаца дела Анжела. Площадът е заобиколен от високи порутени розови къщи и е пълен с търговци на плодове и захаросани бадеми. Мъже и жени се разхождат под слънцето, черпят се и се смеят. Точно по средата, въртяща чадърчето си в ръка, виждам Паулина. Къдравата й черна коса се спуска на вълни по гърба й. Синята й рокля е със стегнат корсет, а полата й е широка и проблясва в бледожълто.

Фаустина ме целува по двете страни.

— Забавлявай се и забрави за последните няколко дни. Запомни, трябва да се прибереш преди вечеря — не ме карай да се притеснявам за теб.

— Няма — обещавам и старицата се отдалечава в тълпата.

Когато ме вижда да приближавам, Паулина ми се усмихва и ми маха.

— Колко е хубаво, че те виждам! — възкликва и ме хваща за ръката. Отвежда ме в една тясна алея, която изглежда полузаспала. — О, Лаура, изпитах такова облекчение, когато научих новината за теб!

Приятелката ми ме завърта и полите ни се издуват в смесица от цветове. Смехът ни отеква сред наклонените каменни стени.

— Сега, когато вече съм свободна, всичко изглежда напълно различно — признавам. Токчетата на копринените ни обувки потракват по калдъръма.

— И сега започва истинското търсене на съпруг.

Усещам как страните ми се изчервяват.

— Нямах това предвид.

— Но със сигурност именно това ще последва — отвръща Паулина.

Улицата се разширява и сергиите са наблъскани една върху друга от двете й страни. Тук хората са бедни, но лицата им са щастливи, докато си разменят шеги и се бутат, въртят прасета на шишове и пекат пържоли на скара. Мирисът на печена и варена храна насища въздуха. Един млад мъж, който продава печени пилета, вдига шапката си, за да ме поздрави, и аз му се усмихвам.

— Както и да е — отвръщам, — баща ми твърди, че ти самата имаш новини.

Лицето на Паулина светва.

— Мъже! Научават за нашите работи още преди ние да сме разбрали за тях!

— Значи е вярно?

Тя кимва и отстъпва встрани, за да направи път на забързан мъж, понесъл табла с малки чашки над главата си. От подскачащите й нозе и блясъка в очите й разбирам, че е много по-щастлива от предстоящата си женитба, отколкото бях аз от моята.

— Е — продължавам, — ще ми кажеш ли кой е?

Паулина завърта чадърчето си, докато минаваме в друга алея, където се е насъбрала тълпа, аплодираща група улични артисти.

— О, Лаура, това е брак по любов! Нещо, което всички заслужаваме. Моля се и ти да намериш подобно щастие. Сигурна съм, че ще стане.

Придвижваме се напред през тълпата и виждаме един танцьор с камбанки по костюма да се извива така, сякаш се сплита на възел. Ритъмът на камбанките е омагьосващ и двете с приятелката ми се присъединяваме към останалите и започваме да пляскаме в такт. В края на тълпата през засмените лица виждам висок мъж с черна шапка, хвърляща сянка върху лицето му. Това лице е различно от останалите около нас. То сякаш гледа към нас, а не към танцьора.

Сръчквам Паулина и й го посочвам:

— Познаваш ли този човек? — Но непознатият си проправя път сред хората и изчезва.

— Къде? — пита ме тя.

— Един мъж с черна шапка. Гледаше ни.

Паулина се усмихва.

— Трябва да свикваш с това — съветва ме. — Когато една жена е така красива като теб, мъжете няма как да не я гледат.

Акробатичното изпълнение завършва и хората започват да хвърлят монети в пищно оцветената шапка, протегната от изпълнителя. Когато жената с червена рокля пред мен хвърля своите пари, аз изваждам монета от кадифената си кесия и правя същото.

— Благодаря, дами — покланя се артистът.

Младата жена в червено се обръща и очите й измерват Паулина от главата до петите. Тя смушква приятелката си и двете започват да се кискат зад отворените си ветрила.

Паулина ядосано въздъхва, после ме хваща за ръка и ме отвежда настрани.

— Не им обръщай внимание — измърморва.

— Познаваш ли онова момиче? — питам я, когато завиваме зад следващия ъгъл.

— Чичо ми работеше за баща й — обяснява Паулина. — Тя гледа отвисоко на семейството ми. Макар че няма да се държи с такова пренебрежение, когато се омъжа. Тогава никоя жена няма да може да ме гледа отвисоко. Дори властта на Сегретата няма да е достатъчна, за да ме повали.

Тялото ми се напряга. Усещам как кръвта се отдръпва от лицето ми. Преструвам се, че гледам към минаващата карета с надеждата, че Паулина няма да забележи.

— Сегретата? — Говоря с възможно най-спокоен тон, после страхливо премествам ръка зад гърба си, за да скрия малката превръзка от церемонията по посвещаването ми. Това е глупаво, разбира се. Приятелката ми не би могла да знае.

— Това е едно от имената, които използват — обяснява Паулина. — Някои ги наричат Обществото на тайните, или Тайнствените жени. Предполагам, че глупавите имена са част от триковете за привличане.

— Привличане на какво?

Паулина стяга пръсти около ръката ми, придърпва ме по-близко до себе си и снижава заговорнически глас.

— Това е група венецианки. Сестра ми ми разказа за тях, когато бях малка. Никой не знае кой влиза в Сегретата или какво точно правят. Сестра ми казва, че се отървават от хора.

Усещам как една капка пот се стича по гръбнака ми.

Паулина се смее.

— Не бъди толкова сериозна! Най-вероятно просто клюкарстват за мъже, пари и рокли като всички останали жени във Венеция. — Тя изважда ветрилото си и го разперва. Тъмните й къдрици потрепват. — Прекалено горещо е. Да влезем в катедралата.

Вече не знам къде сме, но приятелката ми ме превежда през няколко алеи и канали, и двете се озоваваме на бляскавия площад „Сан Марко“. Сребърните куполи и сложните заострени кули на катедралата доминират над пиацата. Отпред се извисява камбанарията — квадратна колона от оранжево-червени тухли, хвърляща сянка на изток, върху палацото на дожа. Откъм канала „Сан Марко“ долита соленият дъх на морето, над главите ни се реят чайки. Оглеждам се наоколо, докато вървим към входа на катедралата. Въпреки топлината, по гърба ми лазят хладни тръпки, носи се лек ветрец, нетипичен за ден като този. Мъжът с черната шапка отново е тук. Той спира и аз го загубвам сред тълпата.

Пристъпваме от пещта на венецианския ден в хладната тъмнина на интериора на „Сан Марко“. Все едно се потапям в сладка хладна вана от масла, аромати и святост. Фигурата на Исус е разпъната на кръста, върху бедното му покрито с кръв лице е изписана агонията на цял свят грешници. В страничния параклис, където статуята на Светата Дева се е привела в свята смиреност, танцуват пламъците на малки свещи. Големият извит таван събира и засилва шепота на молещите се.

Навремето Беатриче ми казваше, че изражението на всички посетители в катедралата е едно и също. Замечтано, но бдително, умолително, но същевременно нащрек — днес го виждам върху лицата на събраните тук хора. Прегърбени старици коленичат почтително пред олтара, прокарвайки зърната на молитвените броеници между пръстите си. Един свещеник се суети със заето и церемониално изражение. След мен и Паулина влиза жена с жълто наметало, поглежда към нас с влажните си кафяви очи, които ми напомнят за млада сърна. Докато коленичи с лице към олтара, една от стариците се отмества, неодобрително намръщена.

Двете с Паулина също коленичим. Потапяме пръсти в светената вода, за да получим благословия. Тези стари обичаи ме успокояват — сещам се за ритъма на моето минало. Бог гледа и аз се чудя дали сега ме познава, след като вече не съм облечената в кафяво послушница.

— Искам да видиш нещо — прошепва ми Паулина.

Следвам я в югоизточната част на катедралата, откъдето тръгват закрити коридори към палацото на дожа. Параванът от слонова кост, върху който са изобразени сцени от чудесата на Христос, разкрива два леко повдигнати саркофага — единият от пурпурно кафяв порфир, другият — от полиран черен мрамор. Двата лежат един до друг, еднакви по дължина.

— Кои са тези покойници? — питам. Думите ми звучат приглушено, но сякаш разпукват надвисналото над двата гроба чувство за трагичност.

— Помниш ли двойката, която дожът изпъди от бала — мъжът и жената в черно?

Родителите на Карина.

— Юлиус де Ферара и жена му — казвам.

— Точно така. Е, това е причината — Паулина махва с ръка към саркофазите. — Тези момчета бяха обречените синове на двама могъщи врагове. Така и не разбрах защо са ги погребали един до друг — за да могат семействата да си разменят изпълнени с омраза забележки над гробовете им, предполагам. Де Ферара загубиха единствения си син. Дожът и жена му поне още се радват на второто си момче, Николо.

Тя се усмихва на себе си и очите й се стрелкат обратно към мен, но аз си мисля за Карина. Сега си обяснявам твърдата нишка под бляскавия външен вид — тя жали за бедния си брат.

Паулина продължава:

— Дожът и жена му, херцогиня Бесина… Синът им, който лежи тук, се казваше Роберто — тя кимва към саркофага от порфир. — Беше само на единадесет. Семейство Де Ферара обявиха вендета, когато дожът екзекутира сина им Карло по обвинение в измяна. После стана ясно, че Карло е невинен и за компенсация отнеха живота на сина на дожа. Беше прободен право в сърцето. Казват, че сабята пронизала цялото му тяло и излязла откъм гърба.

— Как е възможно някой да причини подобно нещо на едно момче?

Паулина поклаща глава.

— Разправят, че не било трудно да наемеш някой мъж от доковете да извърши убийство. Няколко сребърни монети са достатъчни — не ти купуват опрощаване на греха, но ти спестяват неудобството да цапаш собствените си ръце с кръв.

Толкова ли е лесно, наистина? Сещам се за човека, който бе уплашил Фаустина през онази трагична нощ. Дали някой му беше платил да убие сестра ми?

Тръсвам глава.

— Какъв погубен живот.

— В известен смисъл животът на родителите им също е погубен, като се има предвид как са се хванали за гърлата оттогава насам — отвръща Паулина. — На Карина й е писнало от всичко това. Не иска да има нищо общо. Понякога се чудя дали това не е причината да се омъжи за Рафаело — да избяга от семейството си.

Не мога да престана да си представям младите скелети, затворени в тези декорирани паметници на смъртта. Минавам между саркофазите към мястото, където трепкат пламъците на свещите. Вземам дълга тънка свещ и с нея запалвам още две — по една за всяко момче, и трета — за Беатриче. Връщам се обратно при Паулина. Тя навежда глава и се прекръства.

— Слушай, Лаура — прошепва, като хвърля тайнствен поглед наоколо. — Имам да ти казвам нещо.

Тя ме хваща за лакътя и ме дръпва настрана от саркофазите. Усещам вълнението в допира й. Предстои да науча още една тайна.

— Какво?

Паулина вдига лице. Очите й блестят.

— Разказах ти всичко, защото… защото може да стана част от него.

— Част от вендетата ли?

— О, не! Не това… Помниш ли, че ти казах, че дожът има втори син — по-малкият брат на бедния Роберто на име Николо?

Кимам, внезапно усетила накъде води историята й.

— Познай чие име е издълбал Николо на кипариса зад двореца на дожа? Хайде, предположи!

Облягам брадичка на дланите си, сбръчквам лице, като се преструвам на потънала в мисли.

— На Фаустина?

През нея сякаш преминава вълна от щастие. Тя игриво ме бутва, после опира длани до гърдите си.

— Моето! — вика. — Почти сигурно е, че ще се омъжа за него!

Две старици прекъсват молитвите си и се обръщат да ни погледнат неодобрително.

Целувам я по страната и казвам тихо:

— Много се радвам за теб. Да се омъжиш за някого, когото обичаш. И като си помислиш, че един ден Николо може дори да бъде избран за дож!

— Той е прекрасен! — възкликва приятелката ми. — Щях да го обичам дори да нямаше пукната пара. Толкова момичета са се опитвали да привлекат вниманието му, но той казва, че сърцето му принадлежи на мен. Мисля, че ще ми предложи брак тази неделя, по време на ловното парти на граф Рафаело. Поканена ли си?

Сърцето ми се свива. Разбира се, че след свадата на баща ми с Рафаело не съм поканена.

— Не знам — измърморвам.

— О! — възкликва Паулина и стисва ръката ми. — Сигурна съм, че Карина ще иска да присъстваш. Лаура, толкова се радвам, че си отново при мен. От толкова време пазя Николо в тайна, но сега просто трябваше да ти кажа.

Минаваме под ехтящите куполи на път за величествения вход.

— И не се притеснявай — добавя. — Със сигурност скоро ще намерим подходящ партньор и за теб!

Усмихвам се, макар да си мисля, че за момента ще съм благодарна, ако успея да се отърва от женитбата. Не мога да си представя, че някога ще изпитам радост, подобна на тази, изписана върху лицето на Паулина.

Когато излизаме на площад „Сан Марко“ и присвиваме очи срещу слънцето, забелязвам жената с жълтото наметало. Докато я подминаваме, тя протяга ръка към нас.

— Дайте на бедната грешница пари за един хляб, дами. Бог да ви благослови. Бог да ви благослови.

В кафявите й очи има някаква уязвимост, която ме кара да бръкна в кесията си.

— Не бива да окуражаваш просяците, Лаура — смъмря ме тихо Паулина.

— Някога бях монахиня — напомням й. — Грижата за хората в нужда беше единственият свят акт, който видях в онзи манастир.

— Благодаря ти, милостиво момиче — казва жената. Усмихва ми се и върху загорелите й страни се появяват трапчинки. — Бог ще те възнагради.

Слагам монетите в дланта й. Но внезапно шумът на пиацата, подканянията на Паулина да побързаме — всичко потъва в тишина и светът ми се свива до една-единствена точка. Пръстенът от преплетено злато на пръста на просякинята.

Пръстенът на сестра ми!

Изпускам кесията си. Монетите в нея иззвъняват като малки камбанки при удара си в земята.

— Лаура! — вика Паулина и се навежда да ги вдигне.

Но аз не й обръщам внимание. В гърлото ми се надига горчилка.

— Откъде имаш този пръстен?

Усмивката й е изчезнала.

Жената отстъпва назад, но аз я сграбчвам за китката.

— Остави ме на мира — мърмори тя и се откъсва от мен. Сграбчвам жълтото й наметало. Чертите на лицето й са уморени, по-стари от жилавата сила на младото й тяло. Кафявите й очи ме гледат тъжно, но сред тъгата се прокрадва жестокост. Докато се боричкаме, наметалото й се развързва и под него се показва синя копринена рокля, скъсана и опърпана, разкриваща извивката на гърдите й и кожата на корема й. Тя не е просто просякиня. Тази жена е една от нощните пеперуди на Венеция.

— Защо носиш пръстена на сестра ми? — крещя високо и истерично. — Какво знаеш за Беатриче?

Тя се изтръгва от ноктите ми и отстъпва назад, показвайки ми пръста с пръстена.

— Стой настрана!

Насъбралата се наоколо тълпа се отдръпва, за да й направи път да се оттегли, сякаш се страхува, че проститутката може да извади нож от изцапаната коприна, покриваща гърдите й. Жената изчезва в тъмните алеи и водни пътища, а гънките на пелерината й плющят зад гърба й, подобно на крилете на гигантска птица.