Градът на тайните

Тридесета глава

Карина ме чака в салона, бледо и изтъняло копие на самата себе си. Бианка сервира кана с лимонов сок и захар, разтворени във вода. Сипва го в две чаши.

— Къде беше? — пита ме Карина.

Приближавам и вземам студените й длани в своите.

— О, съжалявам. Аз…

Тя плаче, затова обвивам ръце около нея.

— Бианка, остави ни, моля те.

Хващам Карина за ръката и я отвеждам до мекия стол на майка ми. Предлагам й кърпичка.

— Чувствам се толкова изгубена без него — казва след известно време тя, — и ако можех да намеря… — Поглежда ме и в очите й се чете страх. — Мога ли да ти имам доверие, Лаура?

— Заклевам се в паметта на скъпата ми сестра — отвръщам.

Тя поема дълбоко дъх и поглежда към вратата.

— Бианка си отиде.

Карина кима.

— Те имат шпиони навсякъде.

— Кои?

— Знаеш — прошепва.

Погледът й ме умолява да произнеса думата, да наруша клетвата си пред Алегреза. Но дори и сега не мога да го направя.

— Сегретата! — завършва приятелката ми.

Отпивам от сока. Най-вероятно Карина не знае за членството на собствената си майка в Обществото.

— Мисля, че те са убили и Беатриче — казвам. За пръв път изричам на глас подозренията си и това, че произнасям думите, засилва моята убеденост.

Карина изправя гръб, свъсва вежди.

— Имаш ли доказателство?

Поклащам глава и изброявам възможно най-добре доказателствата, които съм видяла със собствените си очи. Не споменавам за своята връзка с маскираните жени, но празнините в историята ми са очевидни и Карина с лекота разчита липсващите елементи.

— Боже мой! — възкликва тя. — Ти си една от тях, нали? — Започва да се изправя, но аз я умолявам да не си тръгва.

— Една от тях по име, но не и по душа — отвръщам. — Подлъгаха ме с обещанието да развалят годежа ми с Винченцо.

Карина дълбоко въздъхва.

— Ако това, което казваш, е вярно, тогава ти, ние, трябва да действаме внимателно.

— Заклевам се в гробовете на майка ми и на сестра ми, че не лъжа. Трябва да има на кого да кажем, може би на някого от Великия съвет.

Лицето й става твърдо.

— Не! Рафаело знаеше за съществуването им, също и Беатриче, и виж какво им се случи. Трябва да пазим тази информация само за себе си, докато не сме напълно сигурни.

— Аз съм сигурна.

— Докато не сме сигурни, че е безопасно.

Ще ми се да мога да поговоря с Карина за Джакомо, за усещането, което разяжда стомаха ми, подобно на глад. Но все още се чувствам глупаво поради факта, че съм повярвала на сладките му приказки, а личната ми болка не струва нищо, когато сенките на Сегретата кръжат над разговора ни, подобно на хищни птици.

След като Карина си тръгва, изтръгвайки от мен обещанието, че няма да действам прибързано — „и в никакъв случай не говори с баща си“, — аз изритвам настрани обувките си и се тръшвам на леглото. Ако бях в манастира, някъде по това време щях да съм на път за вечерната молитва. През времето, прекарано там, животът ми беше така организиран, че трябваше да давам отчет за всеки миг от всеки ден; сега се чувствам като гондолиер, който е напуснал сигурното убежище на каналите и плува през виещи се течения, опитвайки се да не бъде изхвърлен в морето.

На вратата ми леко се почуква. Измъквам бързо книжката с любовна поезия на майка ми изпод възглавниците си и се преструвам на погълната от страниците.

Бианка. Изглежда така, сякаш се опитва да не се смее.

— Онзи мъж отново се появи — информира ме тя.

— Кой мъж?

— Нали знаеш, Джакомо. Художникът.

Смъквам се от леглото и заставам на студения под.

— Е, трябва да кажеш на художника да изчезва още тази минута и повече да не се вясва тук.

Бианка отваря уста да ме прекъсне, но аз вдигам ръка.

— Уведоми го, че няма да му позирам нито днес, нито някой друг ден. Гледай да схване посланието ми. Когато си тръгне, ела да ми съобщиш.

— Ето това се опитвам да ти кажа. Той вече си отиде. Просто дойде да остави картината.

— Да я остави ли? Та тя не е завършена.

— Той твърди, че е — казва Бианка.

Не е възможно да я е довършил. Едва вчера тя беше просто едно призрачно очертание. По принцип трябваше да му позирам поне още два пъти. Бианка трябва да се е объркала.

— Изчакай един момент — поръчвам й.

Докато намятам шала на раменете си и отново обувам пантофките си, се усмихвам с перверзна наслада при мисълта за гнева на баща ми, когато види нескопосното дело на Джакомо, за това, как го вика да се върне посрамен и го принуждава да обясни какво става. Точно това заслужава! С всяка следваща крачка очаквам да чуя гневните изблици на баща ми.

Пристъпвам с боси крака по коридора, отвеждащ към атриума, и заварвам татко там. Помежду ни се издига стойка, на която забелязвам гърба на платно.

— Татко?

Баща ми гледа втренчено картината. По челото му няма бръчки, лицето му изглежда доста спокойно. Мисля, че дори може би се усмихва.

— Ела — казва ми нежно. — Ела тук и виж как те е уловило момчето.

В гърдите ми се надига жлъч. Заобикалям отдалеч статива и отивам до баща си. Целият свят е притаил дъх заедно с мен.

Бавно примигвам, после отварям широко очи.

— Какво ще кажеш? — пита баща ми.

Ахвам, защото онова, което виждам, е нещо изключително. Картината излъчва сияние и е идеална до най-малкия детайл. Пристъпвам по-близо, за да огледам всяка извивка. Ноктите ми, цветът и сенките на ключиците ми, синьото на очите ми, вълните на косата ми. Формата на веждите и наклонът на главата ми, блясъкът на слънцето по кожата ми. Как е успял да улови цветовете и формите ми по подобен начин, без да съм била пред него? Боята е все още влажна, нелакирана и изглежда като жива. Корсетът на майка ми стои по-ниско на гърдите ми, отколкото си спомням, а в погледа ми има някакво предизвикателство, което сигурно е ехо от настроението ми, когато се разделяхме. Има и нещо друго, което е невъзможно да бъде обяснено, и аз усещам как гневно се изчервявам при тази мисъл. Защото всеки, който погледне тази картина, може да заподозре, че създателят й знае за мен повече, отколкото аз самата.

Фаустина и Бианка също се вмъкват вътре, за да видят творбата. Плясват с ръце и ахват в доволен унисон. Не виждат дързостта в мазките на четката.

— Да — отбелязва баща ми, — наистина много си приличаш. Предполагам, че заслужава парите си. Фаустина, върви в двора и му дай това. — Подава на дойката ми една намачкана кесия.

— Но той вече си е тръгнал — възразявам, хващайки се за думите на Бианка.

— Де тоз късмет! — шегува се баща ми. — Работниците никога не забравят, когато някой им дължи нещо. Не, той чака вън, на пейката на Беатриче.

Преди някой да е решил нещо друго, аз грабвам кесията от ръцете на удивената Фаустина.

— Дай, аз ще му ги занеса — казвам и тръгвам с решителна стъпка към двора.

Страните ми горят. Ще се изправя срещу него. Ще му кажа, че не искам повече никога да го виждам да доближава до тази къща, нито да рисува повече мои портрети или да ми изпраща заблуждаващи подаръци под измисления повод, че е загрижен и мисли за мен.

Той седи там, където каза баща ми, ръцете му са опънати върху облегалката на пейката, обутите му в кожени ботуши стъпала са твърдо опрели в земята. Когато ме вижда, става.

— Лаура! Благодаря ти. Благодаря ти, че излезе. Моля те, седни при мен. Изпитвам силна нужда да поговоря с теб.

Не сядам. Устните ми треперят пряко волята ми.

— Не ме наричай по име. Аз съм синьорина Дела Скала, а ти… ти си просто един художник, на когото баща ми е платил да си свърши работата.

Хвърлям кесията на пейката.

Той дори не я поглежда. Очите му са забити в мен.

— Но, Лаура…

— Престани! Нямаш право. Не е редно от твоя страна.

— Загубил съм представа за това, кое е редно и кое — не — въздъхва той.

— Тогава ми позволи да ти изясня. Не искам да имам нищо общо с теб. Искам да стоиш далеч оттук. Портретът е завършен и ти е платено изцяло. Няма причина да се връщаш.

— Не, има — отвръща Джакомо. — И това е най-добрата причина от всички на света.

Поставям ръце на кръста си, виждала съм как Фаустина го прави за пред пияните просяци, които се влачат по улиците.

— О, нима?

— Лаура, Беатриче и аз не сме били любовници. Заклевам се.

Широката му гладка ръка е опряна в гърдите му, пръстите му мачкат меката бяла риза. Очите му са искрени, с цвят на опушен лешник. Не мога да погледна към тях, иначе съм загубена.

Камбаните на „Сан Марко“ започват да бият и аз усещам как сърцето ми бие в един ритъм с тях.

— Разполагаш с толкова време, колкото продължава биенето на камбаните, за да обясниш какво имаш предвид.

Зън, звънва камбаната.

— Тя дойде при мен. Бяхме се запознали случайно на откриването на олтара в църквата „Сан Марциале“.

Зън. Свивам устни и забивам поглед в земята.

— Казах, че аз също съм художник, това е всичко.

Зън. Гледам силните очертания на сянката му върху камъните.

— Искаше да учи. В началото не бях сигурен — предупредих я, че хората няма да одобрят. Но тя настоя.

Зън.

— За Бога, Лаура, трябва да знаеш колко упорита може да бъде тя!

Зън.

Навежда очи надолу за частица от секундата.

— Искам да кажа — колко упорита беше тя.

Звуците на последното иззвъняване трептят над главите ни и той млъква. Обръщам се, за да не види сълзите, насъбрали се в очите ми. Знам колко упорита беше тя и си спомням скиците й от нашето детство. На нашата майка, на корабите в пристанището, на мен. Сълзите преливат и плъзват по страните ми. Много съм лъгана, но истината в думите му блести по-ярко от слънцето.

— Ще си вървя — казва тихо Джакомо. Слушам отдалечаващите се стъпки.

— Веднъж прекара два дни в обиколки из улиците, за да търси едно кехлибарено колие, което беше изпуснала — казвам. — Всички й повтаряха да се откаже. Тя се измъкна навън посред нощ. Когато се върна, го държеше високо над главата си, подобно на трофей.

Той спира до портата. Когато се извръща към мен, се усмихва.

— Типично за нея.

Отново млъкваме, но вече обърнати един към друг.

— Знаеш ли, единственото, което правеше, беше да говори за теб — продължава Джакомо. — И накрая, преди дори да съм те видял, ти беше всичко, за което й говорех и аз.

Вятърът шепне в кипарисите. Струва ми се, че чувам някой да плаче, но всъщност онова, което съм чула, е гукането на гугутка високо над главите ни. Не мога да продумам.

— Мисля, че се влюбих в теб още преди да сме се срещнали.

Втренчвам се в него. Не помръдвам. Чудя се дали не ми се е причуло.

— Какво каза?

— Ти си всичко, за което мисля. Опитах се да го променя. Но, Лаура, не мога да те изтръгна от ума си. Няма да съм в състояние да нарисувам друга картина до края на живота си. Освен ако не е картина, на която си и ти.

Кафявите му ръце са разперени от двете му страни някак умолително. Верижката около врата му изведнъж проблясва и на мен отново ми се струва, че все едно е ангел с капчици боя по ръцете.

Приближаваме един към друг. Посягам към лицето му и ръката ми изглежда бледа на фона на кафявата му кожа. Пръстите ми описват едва доловимите височини и спадове на трапчинките му, поглаждат наболата му брада.

— Лаура — произнася той. Звукът на гласа му, докато произнася името ми, има вкус на сладко вино — нещо богато и сложно, което никога преди не съм опитвала. Накланям лице към него и той леко докосва брадичката ми и ме придърпва към себе си, по същия начин, по който веднъж, преди цял един ден, я бе извърнал към слънцето.

Устните му покриват моите, разтварят се и ме целуват.