Градът на тайните

Седемнадесета глава

Утрото на сватбата ми е тъкмо такова, каквото трябва да бъде: студено и мрачно. Сърцето ми е мъртво като хладна надгробна плоча. За последен път ще спя сама; тази вечер съсухреното тяло на Винченцо ще се настани до мен, тръпнещо от страст. Бях глупачка. Как можах да съм такава наивница и да повярвам, че онези жени могат да ми помогнат? Бих ли посетила някое от малките бижутерийни магазинчета в квартала на занаятчиите и да оставя там парите си срещу обещанието, че ще получа поръчката си на следващия ден? Не, разбира се! И все пак бях направила именно това. Предадох доверието на един добър човек срещу нищо.

— Не можеш да лежиш тук цял ден — казва Фаустина, проправяйки си път към стаята за трети или четвърти път тази сутрин. Събира отдавна забравените остатъци от живота на майка ми, събира чеиза ми. Големият сандък от тъмно дърво и злато, който стои отворен в ъгъла, подобно на чудовищна паст, се пълни. Фаустина я храни със сгънати чаршафи, бродирани рокли, крехки трептящи воали, тежки ленени покривала. Всичко, от което ще имам нужда за брачното ложе. Движенията на старата жена са тежки и неохотни, сякаш ме приготвя не за женитба, а за екзекуция.

Тя отново излиза. Изглежда се е съвзела от силните си емоции от предишната нощ и липсата на любопитство от нейна страна ме дразни. Ако онова, което снощи каза, е вярно — а няма причина да се съмнявам в думите й, — по улиците свободно се разхожда убиец, отнел живота на сестра ми. Искам да разпитам всеки мъж, жена и дете във Венеция, докато не бъде заловен.

Сядам, когато чувам тежките стъпки на баща си отвън. Вратата се отваря.

— Всемогъщи Боже! — вика високо той. Косата му е рошава, а жакетът му е разкопчан.

— Какво има? — питам го.

Той ме подминава и отваря сандъка с чеиза, така внимателно подреден от Фаустина. Грабва ленените покривки и дрехите отвътре, хвърля всичко навън. Прилежните им гънки падат на пода подобно на цветове, откъснати от дърво.

— Татко! — възкликвам. — Какво правите?

Бианка се мярка покрай прага. За мое учудване младата прислужница сякаш се опитва да потисне смеха си. Фаустина придърпва главата на Бианка към гърдите си, за да заглуши звуците, и ми прошепва нещо, което не разбирам.

Баща ми вдига празния сандък и го тръшва на пода. Дървото изскърцва и се пропуква, а Бианка изпуска едно грухтене някъде измежду гънките на роклята на Фаустина.

— Този предател! — изревава баща ми. — Той е шпионин! Проклет шпионин!

В сърцето ми трепва мъничка искрица надежда.

— Кого имате предвид, татко?

— Да шпионира за самия херцог на Милано! — баща ми профучава покрай мен и отива в другия край на стаята, удря с юмрук по стената. — След всичко, което сторих, за да спася името на Дела Скала!

— Винченцо? — питам.

За пръв път очите му се спират върху мен. Баща ми сяда на леглото.

— Шансовете ми с Великия съвет се провалиха — казва той и се удря по коляното. — Провалиха се!

Спускам върху лицето си сериозно изражение, подобно на воал.

— Винченцо е шпионин?

— Дано да изгние в ада! — процежда през зъби баща ми. Вдига поглед към вратата, където стоят Фаустина и Бианка. — Махайте се и двете!

Очите на Фаустина светят, когато дръпва Бианка настрана.

Баща ми въздъхва и заравя лице в дланите си. Искрицата в гърдите ми прераства в пламък.

Казва ми, че били изровени някакви писма, че се появили свидетели. Те доказвали, че Винченцо е действал като агент за херцога на Милано в продължение на най-малко две години, предавал му е информация от заседанията на Великия съвет. Доказателствата очевидно не подлежат на съмнение. Рано тази сутрин Винченцо се опитал да избяга от града заедно със сандъците си със злато, но бил заловен. Богатството му или поне това, върху което властите могат да сложат ръка, ще бъде конфискувано; изгнанието му е в кърпа вързано.

Едва към средата на обясненията, които ми дава баща ми, осъзнавам кой е отговорен за този мой неочакван късмет. Пръстите ми галят грапавия белег от вътрешната страна на дланта ми. Защото това съвсем не е късмет, а работа на Сегретата. Алегреза е спазила обещанието си.

— Трябва да се срещна със Съвета — мърмори баща ми и приглажда косата си. — Трябва да се дистанцирам от този негодник Винченцо.

Излиза от стаята и на мен ми хрумва, че той нито веднъж не прояви съчувствие към мен заради провалената ми женитба. Усмихвам се. Чувствам се олекнала. Може би винаги е знаел колко ненавиждам тази перспектива.

Щом стъпките му се отдалечават, Фаустина и Бианка се появяват отново на вратата.

— О, скъпа моя, спасена си! — крещи Фаустина, а лицето й е порозовяло от щастие. Скачам от леглото, за да я прегърна. Бианка обвива ръце около двете ни.

— Засега — отвръщам. — Без съмнение татко веднага ще започне да се оглежда за друг подходящ кандидат, след като този му план се провали.

— Да, но засега си в безопасност — казва Фаустина.

— Ти ми каза, че женитбата е за добро — напомням й, извивайки вежди.

Старата ми дойка започва да събира частите от счупения сандък и неговото съдържание. Вдига поглед към мен, а върху устните й трепти подобие на усмивка.

— Аз ли съм го казала? — пита невинно. — Прости ми. Пък и кой знае какви подходящи ергени ще се борят за ръката ти…

Опънала съм се сред купчина възглавници в салона на долния етаж и прелиствам томчето на майка ми с римска любовна поезия. Фаустина седи на тапициран с кожа стол в другия край на стаята и дреме; ръкоделието й почти е паднало от ръката й. Следобедната тишина се нарушава от някакви крясъци и аз разбирам, че по пътя, който води към пристанището, се е насъбрала тълпа. Затварям книгата, спускам полите на роклята си надолу и отивам да отворя един от прозорците, за да надникна през него.

— Какво става? — пита Фаустина сънливо.

— Сега ще разбера — втурвам се вън от салона, към задната врата.

— Недей, скъпа, може да се окаже опасно — моли ме Фаустина.

— Няма да отида по-далеч от задната порта — викам й в отговор.

Фаустина тръгва след мен. С пресилена въздишка увива шала около раменете си и ми казва, че и тя ще дойде.

Бързо стигаме до портата, подминавайки пейката на Беатриче, каменната ни стена и шепота на кипарисите. Шумът става по-силен. Стражи крещят и избутват публиката назад, проблясват мечове. Хората плюят и викат.

— Отстъпете назад! — нарежда един от стражите. — Направете път!

По паважа трополят колелетата на каляска. Един мъж се отскубва от тълпата, удря с ръка по вратата й и крещи:

— Предател!

Други запращат клетви и обиди със зачервени от гняв и радостна възбуда лица. Стъпвам на железните пръчки на портата, за да мога да виждам над главите на размазаната гневна тълпа. Когато каретата ме подминава, успявам да зърна човека в нея.

Винченцо. Дори съвсем краткото време, за което успявам да го видя, ми е достатъчно, за да забележа, че лицето му е сиво като пепел. За момент се втренчва в мен, очите му преливат от смъртна тревога.

Докато отвръщам на погледа му, изпъвам рамене назад. Когато той извръща глава на другата страна, свел очи надолу от срам, из тялото ми се разлива усещане за власт. Фаустина стои на пейката и докато двете наблюдаваме как каретата се отдалечава, разбирам истината, която се крие в думите на Алегреза. Наистина във Венеция една тайна е много по-могъща от един меч.