Градът на тайните

Тридесет и шеста глава

Обличам скромна копринена рокля в бежово и зелено. Достатъчно официална, за да подхожда на подобно официално събитие, но същевременно скромна, за да не се набивам на очи и да привличам нежелано внимание. Трябва да съм част от фона. Празненството е организирано в едно имение на дожа, което е разположено на северния бряг и сега ще бъде прехвърлено на сина му. Виждам същата сбирщина от натруфени благородници, както преди: жени, чиито лица са толкова бели, че приличат на оживял алабастър; мъже, преливащи от самодоволство. Повечето слизат на брега от собствените си лодки. Други скачат от карети, теглени от коне, и подхвърлят инструкции на своите измъчени кочияши. Познатите звуци и крясъци на празненство като това приличат на вербална атака. Гостите са посрещани от звуците на арфа и клавесин. Зървам Карина, лицето и червеникавозлатистата й коса само набързо се мяркат сред тълпата. Вдигам ветрило и се скривам сред присъстващите. От Джакомо… или по-скоро от Роберто, няма и следа.

От огромната каменна арка, през която бъбрещите гости се изливат към вътрешността на величествения дом на Николо, се простира разкошен тъмночервен килим. Мъжете се поздравяват един друг със силни ръкостискания. Жените се събират на малки групички и разговарят с пискливи цвъртящи гласове.

Прозвучава гонг и гостите са отведени към галерия с витражи и оттам — към параклиса, построен към внушителната къща на Николо. Виждам Паулина в далечината, заобиколена от разноцветно ято момичета и жени, суетящи се около нея. Шаферката й носи обсипания със скъпоценности брачен бокал.

До неотдавна щях да съм развълнувана от гледките и звуците на едно такова събиране. Днес не усещам нищо друго, освен горчиво свиване в стомаха. Заставам зад една колона отзад. Дори баща ми не знае, че съм дошла.

Николо и Паулина са отведени до една украсена с панделки платформа от прегърбения стар епископ, братовчед на самия дож. Паулина е красива в перленобялата си рокля и искрящ воал. Николо се усмихва сериозно в костюма си от плътна индигова коприна. Херцогът и херцогинята целуват двамата млади. Чичото на Паулина гледа, от време на време бърше очите си и кима на поздравяващите го хора.

Музиката спира. Епископът с митра на главата започва да произнася благословии на латински. Следват свещените думи за несъкрушимостта на брачната клетва, за верността. Епископът говори за съобразяването с църковните закони и накрая, макар и малко сковано, за любовта. Паулина и Николо не могат да откъснат очи един от друг и за момент дори моите собствени грижи ми се струват малко по-леки.

Церемонията завършва, брачните клетви са дадени. Гостите ще се пръснат от очакване. Точно когато тълпата започва да се разпръсква, за да вземе участия в банкета в главната зала, гонгът прозвучава отново.

Изненаданите гости гледат как Карина се качва на платформата. Самият епископ е ококорил очи. Роклята й е в бяло и златно, полите й са по-блестящи и скъпи от тези на Паулина. Около шията й лежи екстравагантна яка от диаманти.

— Дами и господа на Венеция — започва. — Добре дошли в този прекрасен ден.

Тълпата зашумява, отчасти в знак на съгласие, отчасти от объркване, но я оставят да продължи, тъй като Карина очевидно има намерение да поздрави булката и младоженеца. За момент тя изглежда несигурна в себе си и тихо казва:

— Имам да направя едно съобщение.

Всички глави се накланят една към друга, за да могат по-добре да разменят приглушените си несигурни възклицания.

— За какво говори тя? — прошепва един мъж на жена си.

Карина плесва с ръце, за да подкани отново към тишина, и повишава глас.

— В продължение на много години две от водещите семейства в този град страдаха под савана на скръбта. Едно от тези семейства е моето. Не е нужно да говоря за онова, което е било преди, — то ме натъжава така, както би натъжило всеки, който цени невинния живот.

Юлиус, застанал в центъра на параклиса, става тъмночервен. Грация е хванала ръката на съпруга си и виждам, че полага огромни усилия да потисне онова, което бушува в гърдите му; потупва го по ръката, успокоява го. Чудя се дали изобщо знае нещо за плана на дъщеря си. Не мога да видя дожа и херцогиня Бесина, но главите на другите хора са извърнати към тях и наблюдават реакцията им.

Карина поглежда настрани.

— В името на любовта и прошката ви представям своя бъдещ съпруг. — Някои от зрителите се опитват да подтикнат останалите да подемат техните аплодисменти, но не успяват. — Излез, Роберто.

Тълпата зашумява още по-силно и тогава най-сетне го виждам. Той вдървено излиза от другата страна на олтара, лицето му е пребледняло и сериозно. Карина му протяга ръка.

Не мога да гледам, но трябва. Мислех, че съм в състояние да го понеса, че любовта ми е достатъчно силна.

— Роберто? — извисява се един глас сред тълпата. — Какво правиш?

Дожът.

Изведнъж името му е на устата на всички. Чуват се възклицания, викове, изпълнени със съмнение. Лицето на Карина се разширява от вулгарно задоволство. Гледам как Роберто я хваща за ръката. Той, който е целувал мен, който е галел моята коса и е докосвал моето лице. Лицето на Карина изглежда твърдо дори когато се усмихва, твърда изглежда и отрупаната й с пръстени ръка. Трябва да е студена в дланта му.

Възцарява се ужасна бъркотия. Херцогинята хуква към сина си, ужасена, че е разкрит. Застава пред него с пламнал поглед, сякаш готова да го защити от атака.

Тълпата наоколо бучи.

— Синът на дожа е жив!

Прегърбеният епископ напразно се опитва да накара хората отново да заемат местата си. Морето от гости се е разделило на две: на едната страна стоят херцогинята, Роберто, Карина и дожът. На другата — Юлиус и Грация, които гледат гневно, заобиколени от лоялните си поддръжници. Опасна гледка. В залата витае гняв, който може да бъде измерен чрез огъня, излъчващ се от двете страни.

Карина пристъпва пред Роберто.

— Няма нужда от объркване и хаос — казва тя.

— Нима мислиш, дете — изръмжава Юлиус през зъби, — че ще одобря тази женитба след всичко, което се случи на нашето семейство?

— Татко, моля ви — отвръща Карина. — В това няма никакъв смисъл. Ние се обичаме.

Юлиус сякаш е прекалено разгневен, за да отговори. Гърдите му се надигат и спадат.

— Би ли убил моя съпруг? — настоява Карина.

— Той още не ти е такъв — изсъсква баща й.

— Но ние сме се врекли един на друг — казва Карина. — Кажи им, Роберто. Кажи на всички.

Юлиус поклаща глава, но тълпата е жадна за още.

Роберто пристъпва напред, така красив, така странно спокоен. Трябва да се включи в тази шарада, която ще продължи цял живот. Съгласихме се, че това е най-безопасният ход, че е най-доброто, което може да се направи. Затварям очи, защото макар да искам да го чуя от устата му, не мога да гледам как обявява на всеослушание любовта си към Карина. Няма да гледам към устните му, докато изричат думите, които ще ни разделят завинаги.

— Благодарен съм за тази възможност да се изкажа — започва той. Сега, чувайки начина му на изразяване, потеклото му е толкова очевидно, че не мога да повярвам как не съм го забелязала по-рано. — В продължение на много години стоях настрана от това място от страх за живота си. Когато бях малък, почти не разбирах защо трябва да бъда изпратен далеч от семейството, града и приятелите си, но един верен слуга ми обясни причината. Карина предложи лекарство, което да излекува кървящата рана между двете ни семейства и да спаси живота ми. Благодарен съм й за това — Роберто млъква и поема дълбоко дъх. — Но също така и се срамувам, защото не мога да приема.

Отварям очи. Онова, което си мисля, ли каза?

Карина продължава с опитите да се усмихва, но лицето й е пламнало.

— Роберто…

— Да се оженя за теб ще е равносилно на това, да избера лекия път — отвръща той, — но няма да го направя по причини, които са ти добре известни. Ако изгнанието ми през всичките тези години не е успокоило гнева на баща ти, тогава ще съм щастлив да сторя всичко по силите си, за да се сдобря с него. Но повече няма да бягам.

Тя поклаща глава.

— Това е грешка. Грешка…

Роберто е престанал да я слуша.

— Лаура, къде си? — вика той, подобно на слепец в тъмното.

— Коя е Лаура? — пита някой сред възцарилото се мълчание.

— Тук съм — прошепвам и пристъпвам напред. Едно-две лица се обръщат към мен. — Тук съм — повтарям по-високо.

Другите се извръщат и пред мен се отваря пътека, водеща от мен към Роберто. Виждам Паулина — отваря и затваря уста като риба на сухо. Челото на Николо е набръчкано.

Карина крещи, за да надвика публиката:

— Няма да позволя да бъда посрамена!

Но Роберто скача от платформата пред олтара и се втурва към мен. Протяга ръце и аз се притискам към него. Чувам силните удари на сърцето му.

— Сега вече не ме е грижа какво ще се случи — казва той, заровил лице в косата ми.

— Нито пък мен — прошепвам в отговор.