Хотели - Първа стая

6 юни 2009 година

Онази сутрин Давид не ме поздрави с „добро утро“. Не и лично. Беше ми оставил на нощното шкафче кредитна карта, придружена с кратка ръкописна бележка (ново доказателство по отношение на случая с тефтерчето), за да ме накара да се усмихна и да ме насърчи при ставането от леглото.

Ако не се лъжа, днес имаш кастинг?

Разкраси се по твой вкус и преди всичко по твое желание.

Обичам те Д.

Трогателен знак на внимание, подобен на всички онези, с които ме отрупваше от три месеца насам. Ала аз не бях в състояние да го оценя по достойнство. Вътре в мен цъкаше часовников механизъм. Не изпитвах съответната емоция. Не и както преди. Ала нали все пак любовта трае три години? Не три месеца.

Когато се завърнах предната вечер, Давид вече си бе легнал, пренесъл се в най-далечните селения на съня. Опитах се да се вмъкна колкото се може по-дискретно под меката завивка от пух и коприна, но въпреки това не се сдържах и се въртях всеки път, когато в съзнанието ми изникнеше някоя картина от превърналата се в катастрофа вечер.

Не можех да намеря по-подходящо определение, нито да проявя достатъчно хладнокръвие, за да възприема по друг начин създалата се ситуация: по неизвестни за мен причини бъдещият ми девер очевидно бе решил да ми постави клопка и бе заплатил за услугите ми без знанието на моя годеник. Една-единствена дума на Луи пред Давид би разсяла за миг всички мои планове за бъдещето като шепа пепел на вятъра. Край на мечтания живот; край на чудотворното лечение на Мод... Неговата подла и напълно необяснима постъпка бе разрушила всичко, което аз и Давид бяхме градили през последните месеци. Дори парите, което бях преброила няколко пъти в таксито, тъй мръсни, че дори не бе благоволил да ми подаде лично с грижливо поддържаните си ръце, бяха опорочили символа на моята любов към брат му: с отвращение си мислех как бих могла да купя онзи часовник за Давид, тъй като и той би се превърнал в символ на моя позор и на тайната, която свързваше Луи и мен.

Не можех да приема очевидната неприязън на този мъж, когото до въпросната вечер изобщо не познавах. Какво толкова му бях сторила? Дали в неговите очи аз не бях една от онези млади и амбициозни кариеристки и интригантки без мозък и без каквито и да било качества, които като пиявици се навъртат около фамилното богатство? В един момент дори ми хрумна, че сам Давид е възложил на Луи да провери искреността на моята привързаност, също както би подложил на проверка своите близки сътрудници по време на безконечните изпитания, на които ги подлагаше, преди да ги вземе на работа. Само че защо и мен? Не можех да приема подобна отвратителна хипотеза. При това толкова скоро след като ми предложил брак на баржата.

Човек, способен да направи нещо подобно, не би могъл да прибягва до манипулации в личния си живот. Именно по това той се отличаваше от Луи, който, доколкото можех да съдя, бе готов на най-коварни интриги.

- Спиш ли? - дочух аз някакъв глух глас.

Изобщо не очаквах той да се обади и едва не изпищях от уплаха сред непрогледния мрак на спалнята.

Сякаш усетил, че се нуждая от успокоителна ласка, той притисна атлетичното си тяло до гърба ми, тяло, което съвършено пасваше на моето, допря бедрата си до моите и погали шията ми с равномерния си дъх. „Така тилът ви ще се вижда, бе ми прошепнал Луи преди по-малко от час. Жалко би било да го прикривате.“

Споменът за неговите думи и още повече докосването на пръстите му по чувствителната гънка под кока предизвикаха у мен неочакван прилив на топлина. Топка енергия сякаш по собствена воля се спускаше от тила към кръста ми, стигна до задните части и изпълни със сок устните между краката ми, които почти мигновено набъбнаха от неудържимо желание. Инстинктивно притиснах задника си до члена на Давид, който незабавно се отърси от вцепенението.

- Да не би престоят в болницата да те възбужда така? - прошепна той с долепени до ухото ми устни.

В отговор само простенах с неприсъщо за мен сладострастие.

- Желая те... Вземи ме веднага.

- Не искаш ли да те.

- Вземи ме! - повторих с нетърпящ възражение тон.

Той не се остави да го молят, освобождавайки ерекцията си от памучните окови, и влезе в мен без предупреждение и предварителни ласки. Позата позволяваше непълно проникване и слаба амплитуда на движенията. Освен че бе удобна, единственото нейно предимство бе, че даваше пълна свобода на ръцете ми да стигнат до окосмената част, а след това с разтворени пръсти да галят щръкналото вече между краката ми израстъче. Дишането му стана учестено. Започнах леко да стена, докато розовата пъпка се издуваше от моите докосвания. Все още не бях достигнала до онази преломна точка, към която всяка жена се стреми, но цялото ми тяло бе обхванато от вътрешен трепет. Исках повече, исках по-силно и преди всичко по-дълго. Исках никога да не свършва и добрата вест бе, че това зависеше изцяло от мен. Свободната ми ръка сграбчи ръката на Давид и го прикани да стисне по-здраво гърдата ми. Силният натиск върху набъбналите връхчета на двете ми гърди предизвика нещо като електрическа дъга между тях. Мускулите на гърба и бедрата ми се свиха едновременно и почти болезнено. Искаше ми се този електрически заряд да продължи повече от няколкото мига, които ми се сториха толкова кратки.

Вече не си спомням кога открих техниката, която да ме

докарва до оргазъм. Все си мисля, че това стана още навремето, когато бях момиче, в леглото между две плюшени играчки, срещу плаката на Депеш Мод.

От този момент нататък всеки път постъпвам по един и същ начин: започвам да галя извивката на гърдите си. Не мога да си обясня защо при мен всички еректилни органи са свързани помежду си. Опипването на гърдите с длан незабавно събужда малкото розово човече, скрито под шапчицата. Само че аз не бързам да стигна до него. Продължавам да

проучвам горната част на тялото си: гърди, шия, тил. Понякога прокарвам ръка по косите

си, които бавно се спускат върху лицето ми като нежни ласкави пръсти. Едва когато топлината постепенно стигне между краката ми, едната ми ръка започва да играе по пъпа, спуска се по корема до косъмчетата. Играя си известно време с тях, увивайки непокорните къдрици около показалеца и средния пръст. Другата ми ръка докосва устните. От време на време един или два пръста се вмъкват в устата ми, където езикът им отвръща с влажно

докосване.

Едва тогава нещата долу стават сериозни: разтворени като V, показалецът и средният пръст започват работа. При всяко движение тази естествена вилица се удря във вече възбуденото връхче. Имам усещането, че то непрекъснато се уголемява. Че стърчи от мен като вълшебно бобче, което расте ускорено. Най-важното е, че нито за миг не прекъсвам това движение. Само от време на време пръстите ми стисват клитора като клещи и си представям как той е придобил яркочервен цвят. После продължавам предишното движение. Когато усетя, че оргазмът ще настъпи всеки момент, в действие влиза и другата ръка. Понякога извършвам въртеливи движения с показалеца около клитора, който започва да излъчва неземна наслада. Друг път вкарвам пръст във вагината, където той се разхожда на воля и мачка влажната вътрешност. В резултат от съчетанието на всички тези движения, първата мощна вълна идва откъм клитора и изпълва корема ми. Втората и следващите вълни се надигат като цунами от епицентър, дълбоко във вътрешностите ми, и се разпространяват в две противоположни посоки: надолу, към краката, нагоре, където повдига гърдите и отмята главата ми. „О, не, не... “, простенвам най-често аз, след което изведнъж се отпускам и изтощена лягам настрани, свита на кълбо. Задоволена, макар и не наистина щастлива.

(Анонимна бележка от 6 юни 2009 г.: с изключение на плаката на Депеш Мод, всичко или

почти всичко е вярно.

Как той постига това?)

Окуражен все пак от онова, което смяташе за резултат от неговите усилия, Давид ускори ритъма и не след дълго се изпразни в мен с жалостиво стенание, което сякаш издаваше болка. Усещането на неговите спазми отвътре за мен бе като допълнителна награда. Като насърчение.

Защото ако откъм страната ези всичко бе приключило и Давид се оттегли веднага, откъм страната тура аз продължавах да действам с показалеца и средния пръст, сега вече по цялата повърхност на вулвата, вмъквайки последователно единия или другия пръст в най-сетне влажната вътрешност. Скоро настъпи отприщване, някъде под пъпа ми се зароди вълна и се разля надолу по корема и краката ми. Този път вълната беше само една.

- Неееее...

Това не бе оргазмът на века, но си беше истински, такъв, какъвто можех да си го доставям сама. Удоволствие джобен формат за бърза консумация между две възглавници. В това отношение сексът с Давид не се различаваше много от този с Фред или от секса, за който не разчитах на никого през няколкото месеца, когато бях сама.

Надявах се все пак да го заблудя и той да си припише заслугите за постигнатото, но до мен вече се дочу тихо сумтене, което не след дълго щеше да премине в силно хъркане. Давид спеше и аз скоро го последвах, изтощена от лавината противоположни емоции, които отстъпиха място на странен сън, в който Давид Гарше, спонсорираният от Луи млад гений, навлякъл кукленските одежди на представения от самия него огромен пенис, ми шепне с едва загатната усмивка: „Защо не го научиш как да прави секс с тебе, а? Какво чакаш? “

Какви само възможности предоставя една лъскава платинена карта с неограничен кредит! След като на следващата сутрин използвах тази на Давид половин дузина пъти, почти напълно забравих тревогите и колебанията от предната вечер. Всяко следващо набиране на кода, предоставен ми като върховен знак на доверие, постепенно заличаваше от паметта ми Луи, тератологичното творчество на Давид Гарше и натруфените философски разсъждения относно сексуалното възпитание на подрастващите. Забравях каква заплаха представлява за мен запознанството с моя девер. Вслушвах се единствено в чуруликането на продавачките, което ме опияняваше като песента на сирените.

- Общо имаме четиристотин петдесет и осем евро. Моля, госпожице.

- Жилетката, полата, обувките, малката ръчна чанта... всичко прави осемстотин двайсет и три евро и петдесет. Моля.

- Двеста шейсет и седем евро, ако обичате. Имате ли клиентска карта за магазина?

- Леле, виждам, че добре сте се натоварили. Желаете ли да ви повикам такси?

- Петстотин двайсет и едно евро, като приспаднем намалението за покупки над петстотин евро, нали така?

- Обърнахте ли внимание на новата ни колекция? Напълно подхожда на вашия стил!

Съгласявах се с всичко, което ми казват, носейки се върху летящото килимче на осъществените желания с помощта на безотчетните пари. Само за няколко часа пребродих всички магазини на известни модни къщи в квартала Абес, триъгълник на съвършенството, разположен между предоставените на простолюдието улици „Льопик“, „Мартир“ и „Троа фрер“ Слънцето грееше ярко, а галещият ветрец пропъждаше последните мрачни мисли, свързани със семейство Барле.

Другото предимство на клиентка, която няма проблем с парите в края на месеца, пък било и за сметка на негова милост, бе рязката промяна в отношението към мен. Внезапно бях престанала да бъда обикновено закръглено девойче, на което с известна доза отвращение подават четирийсети ръст, а разкошно създание, което с формите си не отстъпва на новите манекенки и което днешната реклама се опитва да наложи като модел, пренебрегван десетилетия наред.

Насърчена от всичко това, без колебание си избирах прилепнали кройки или бухнали поли, подчертаващи сладострастната ми фигура. „Сякаш си слязла от картина на Буше или на Пусен“, казваше понякога Давид, който бе любител на класическата живопис.

Площад „Пигал“ бе на две крачки от Абес, а оттам се спуснах на десетина метра по улица „Удон“, докато отхапвах от мазния и сочен сандвич с фалафели. Рекламата на булевард „Клиши“, пред която спрях, бе далеч по-крещяща от тази на модните бутици, които малко преди това бях удостоила с присъствието си. Полугола фигура, очертана с розов и червен неон, намигаше, призовавайки минувачите към разврат. Мъжете вдигаха глави, някои поспираха, като част от тях поемаха по облицования с огледала коридор.

- Влез, госпожице, при нас е чудесно и за момичета! - подкани ме ловецът на клиенти с бръснат череп и арабски акцент. - Влез!

- Не. Искам само да се видя с една приятелка, която танцува тук. Со.

Спрях се навреме. Господ знае под какъв псевдоним се подвизаваше тя на това място. Не ми

се щеше да разбулвам нейната анонимност.

- Как изглежда твоята приятелка?

- Брюнетка с дълга чуплива коса... и с...

С поруменяло лице направих жест с ръце, за да покажа пищната й гръд.

- Охо! - прихна той, показвайки два реда развалени заби. - Че ти какво си въобразяваш, малката? Те всички са брюнетки с големи цици!

- И как да я открия тогава? - запитах аз с възможно най-невинен вид.

Мъжът ме потупа приятелски, но доста силно по гърба, след което ме побутна във вътрешността на заведението.

- Хайде, влизай, влизай. Като минеш огледалата, свий вдясно. Ще видиш врата с надпис „Служебен вход“ и там ще намериш всичките момичета. Твоята приятелка сигурно е в някоя от кабините.

Послушах го, проклинайки София, която ми бе уговорила среща на работното си място. „Нали знаеш, това са онези танци, от които мъжкарите се възбуждат, а след това отиват у дома да изчукат законната“, бе ми обяснила накратко тя по гласовата поща, свеждайки всичко до някакъв женски вариант на спектак-лите в „Чипъндейл“.

Знаех, че времената са трудни и тя е принудена сериозно да преразгледа и посвие амбициите си. Ала едно бе да знаещ докъде е стигнала и съвсем друго да видиш с очите си падението й. Съвсем друго.

Поех по слабо осветения коридор, твърде тесен за мен с всички торби, които мъкнех. През малкото прозорче на една от многото врати забелязах моята приятелка в гръб, само по прашки, чието наличие установих благодарение на една извивка с тяло, при което тя се обърна за миг с лице към мен. Все пак успях да забележа, че е свалила двата пиърсинга от пъпа си. Похотливото й кълчене минаваше отвъд всякаква хореография. Диско ритъмът, който се носеше отвътре, имаше за цел единствено да подчертае гърдите, устните и задника й пред непрозрачното стъкло от другата страна на миниатюрната кабина. От време на време тя долепяше някой от въпросните атрибути до самото стъкло, отвъд което със сигурност някакъв мъж в този момент мастурбираше.

- Пет минути! - даде ми скришом знак тя с лявата си ръка, което показваше, че ме е забелязала.

В друг от моите мокри сънища съм гола върху леглото и се галя. Вероятно е лято, защото

ми е топло и по кожата ми е избила лека пот. Тялото ми е напълно открито и аз свободно се

отдавам на насладата, убедена, че съм сама във вилата.

Бедрата ми са разтворени, а между тях зее вулвата. Прилагам безпогрешната си техника: обърнатото V на показалеца и средния пръст около щръкналия клитор, докато средният пръст на другата ръка е дълбоко във влажното отвърстие. Вътре в мен гори. Дори от

разстояние усещам леката миризма на моя сок и това още повече ме възбужда. Тъкмо когато чувствам приближаването на върховния момент, до мен достига шумът от стъпки зад вратата. Старият паркет скърца под тежестта на човека, който изведнъж застива

неподвижно. Почти чувам затаеното, пресекливо дишане на непознатия, който не смее да

се покаже. Дали случайно ме е изненадал? Или отдавна ме дебне? При други обстоятелства

щях да се облека набързо или да се прикрия с единствения бял чаршаф. Ала сега не мога да се спра. Продължавам движенията и дори започвам да въртя

по-широко пръсти вътре в мен, дирейки по-надълбоко

чувствителни зони. Хапя устни. Не след дълго неволно надавам вик. Мисълта, че този мъж е тъй близо, вцепенен от обзелата го емоция, без съмнение разтреперан от желание,

допълнително засилва моите усещания. Започвам да дишам шумно... Той също. Вероятно е хванал члена си и го трие в ритъм с мен, опитвайки се да сподави стенанията си.

Събуждам се тъкмо в момента, когато според мен и двамата стигаме до оргазъм. В

последвалото полусънно състояние си представям как той си тръгва, без да се обади или да

разкрие своята самоличност.

(Анонимна бележка от 6 юни 2009 г.: никога не съм сънувала подобно нещо, но, боже

мой. вече съм преживявала тази сцена!)

Останах още десетина секунди, за да наблюдавам изпълнението на София, когато изведнъж от тавана на кабината замига червена светлина, отбелязваща финалното обратно броене.

Десет, девет, осем.

Тогава София опъна задник към анонимния клиент, обърна се с лице към мен и с полузатворени очи пъхна среден пръст във вагината си, отмествайки тънкото парче плат, което я покриваше. Отначало бавно, а след това все по-бързо започна да имитира движението на мъжки член.

. седем, шест, пет.

Дали това бе включено в договора й? Пръстът енергично се движеше, сякаш тя се опитваше да задоволи собственото си желание, а не това на клиента.

. четири, три, две .

По всичко личеше, че изпитва истинска наслада, но на мен ми бе неприятно да я гледам в тази унизителна поза, участваща в този мним полов акт: няколко банкноти за една незадоволена фантазия. Устните й се разтвориха. Клепките й неволно затрептяха. Дали щеше да стигне до оргазъм само на няколко крачки от мен, и то само заради някакъв изпаднал тип?

...едно, нула.

Кабината внезапно потъна в мрак. Инстинктивно се затичах към изхода, а през това време я чувах как зад олющената червена врата тя събира малкото дрехи, които бе свалила от себе си по време на шоуто.

Въпросните пет минути тъкмо бяха изтекли, когато тя се присъедини към мен на тротоара под съзаклятническия поглед на ловеца на клиенти.

- Само не ми казвай, че ти е харесало, защото ще ме накараш да се разтревожа за тебе... Ако пък ми кажеш, че не ти е харесало, направо ще те заколя! - заяви ми тя, като приятелски ме прегърна през рамото.

Никога не се бях осмелила да я запитам направо, но бях почти сигурна, че сред огромната й колекция от любовници има и няколко жени. Кои бяха те? Как изглеждаха?

- Нищо не съм казала! - отвърнах незабавно аз и се засмях.

Слънчевият следобед предразполагаше към разходка въпреки торбите, които мъкнех със себе си. Оставаха цели два часа до моя кастинг, от които трябваше да предвидя половин час с метрото до студиото в Льовалоа Пере. Силният парфюм на София, смес от ухание на цветя и пачули, се бореше с миризмата на огромния дюнер кебап, който бе купила пътем. Макар да отхапваше огромни залъци, подобно на някой шофьор на ТИР, тя беше тази, която привличаше мъжките погледи. Всеки път беше така, вероятно поради готовността за безпроблемен секс, която тя излъчваше, почти без да си дава сметка.

След като приключи със сандвича, двете се разположихме на обления в слънце площад „Абес“ пред любимия й коктейл „Монако“. Дали в резултат от лекото ми опиянение, но аз побързах да споделя с нея съвсем не случайната среща от предишната вечер.

- Този човек не е в ред! Непременно трябва да разкажеш всичко на Давид!

- И какво ще му кажа? Че брат му в продължение на десет минути се отнася към мен като към принцеса, а през останалото време като към пачавра? И защо? А, да, сетих се: защото наистина съм пачавра!

Двамата клиенти на съседната маса, очевидно безделници, излезли на лов за женска плът, ни изгледаха похотливо.

- Виж какво, Ел. Този тип очевидно ти е поставил клопка зад гърба на брат си. Не можеш да оставиш така нещата!

- Давид може да понесе много, Софи... Приема ме такава, каквато съм, въпреки десетте етажа от социалната стълбица, които ни делят. Само че никога няма да може да преглътне тази част от миналото ми. Представяш ли си заглавията във вестниците? „Давид Барле, генерален директор на компанията „Барле“, се жени за момиче на повикване!“

- Ти не си момиче на повикване, мамка му... Ти си компаньонка, а това няма нищо общо.

Нови настоятелни погледи отдясно.

- Нима? Върви го обясни на онези чакали от жълтата преса!

Тя отвърна със свиреп поглед на вниманието от страна на двамата нахалници, след което се обърна с усмивка към мен:

- Я почакай, сънувам ли?... Наистина ли каза „жени се“?

- Е, да - въздъхнах аз. - Поне така беше до снощи.

- Я стига! Забранявам ти да увесваш нос! Един от най-красивите и най-богатите пичове във Франция иска да ти сложи халка на пръста, на теб. Хайде, бъди така добра да не прецакваш всичко в последния момент.

Тъкмо тогава телефонът в чантата ми започна да вибрира и за момент прекъсна нейните натяквания:

Спешно НК: Анабел, на разположение ли сте тази вечер, поръчка в театър „Шанз-Елизе“ за двайсет и трийсет? Тройно възнаграждение от страна на клиента като компенсация за поръчката в последния

момент.

Ще ви бъда благодарна, ако отговорите възможно най-бързо.

Съжалявам, имам други планове за вечерта.

Отговорих, без да се колебая нито за момент. Не само че Давид дори не подозираше за работата ми в „Нощни красавици“, но и бях решила да не казвам нищо на Ребека за предстоящия си брак, предвид известността на бъдещия ми съпруг.

Що се отнася до клиента, изпратил на агенцията тази спешна поръчка, нямах никакви съмнения относно неговата самоличност: Луи Барле. Кой друг би могъл да бъде? Самият той ми бе заявил: „До утре“.

- Има нещо мътно в тази твоя история - продължи София. - Как брат му е научил коя си?

- Нямам представа. Предполагам, че е клиент на агенцията. Като се сещам за момичето, с което си тръгна от галерията, никак не бих се учудила.

- В картотеката на Ребека има стотици момичета. Доста чудно, че е попаднала точно на тебе.

- Давид сигурно й е показал моя снимка... - предположих аз. - Избрал ме е, прелиствайки каталога.

Вниманието ми отново бе привлечено от мобилния телефон.

Вече сте отказали три поръчки през последния месец. Знаете правилото: още един отказ и отпадате. Помислете добре.

Размислила съм.

Добре. Но трябва ли да ви напомням, че дължите значителна сума, която изпълнените от вас поръчки не са покрили? Напомням ви, че съм отложила изплащането по ВАША молба. Оставате обвързана с договора, докато не върнете тези пари до последния сантим. Отстъпчива съм, но не съм благотворително дружество.

Чудесно знаех това. Имах да връщам още хиляда седемстотин петдесет и пет евро. Сума, която наличните ми спестявания спокойно можеха да покрият. Ала за пореден път щеше да се наложи да се откажа от подаръка за Давид.

- Всичко наред ли е? - разтревожи се София.

- Да, да... Ребека ми досажда.

- Пускай я да пасе тази дърта мръсница! - изкиска се моята приятелка. - Вземи малко от джобните пари на твоя милиардер и хвърли в муцуната й колкото й дължиш. Келнер!

Тя запрати със замах въображаема пачка към въображаем сервитьор. Моят бунт сякаш облекчаваше донякъде и нейното робско положение, поне колкото да се засмее.

- Милионер, а не милиардер - поправих я аз.

- Да де. Все ще може да ти изплати дълга. Вземи, че махни тази тъпачка от мобилния си.

Следвайки нейната заповед, изтрих заплашителните есемеси на Ребека. Ала веднага след това към непрочетените съобщения се появи ново, съпроводено с характерното кликване.

- Не те оставя на мира тази дърта крава! - възкликна София.

- Е, не... Този път не е тя... Мамка му!

Няколкото любезни думи на съобщението ме разстроиха много повече от бакалските сметки на Ребека Сибони. Оттук нататък пари безспорно нямаше да ми липсват и това за мен бе истинска победа над нищетата, на която бях обречена още от раждането.

Ала професионалното признание не се купуваше с пари.

- Кой беше?

- За кастинга... Отменили са го. Вече са взели друга кандидатка. Онова момиче от прогнозата за времето.

- Тази кифла!

- Знам... Само че вече е звезда и всеки ден се появява по екраните. Лицето й е познато.

- Хм... Не ми е ясно за какво ти е да бачкаш за тези скапаняци от телевизията. Сигурна съм, че така или иначе, ще се появиш по първите страници на списанията.

- Нека ти напомня, че и моят годеник е един от главните „скапаняци“ - сърдито възразих аз.

- ...Само че аз преди пет минути така и не знаех, че ще се жените.

София напразно се опитваше да намери утешителни думи. Макар изморена от часовете, прекарани в гърчене пред непроз-рачното стъкло, все още имаше сили да ме успокоява.

- Поне ти никога няма да бъдеш горещо момиче.

- Да бъда го... Каква? - зачудих с аз.

- Ребека никога ли не го е споменавала пред теб?

- Не...

- Така наричат момичетата, които най-често приключват поръчката за вечерта в някоя хотелска стая. Но1 плюс „ел“ = Горещо момиче. Бива си го, нали?

Това бяха момичетата като София. Тя бе горещо момиче, което през деня разпалваше желанията на мъжете, а вечер им предлагаше ласките си срещу определена тарифа.

- Нямах представа, че я бива в играта на думи - прихнах подигравателно аз.

- Така или иначе, за теб всичко това приключва.

Щеше ми се да съм сигурна, че това наистина е така. Толкова ми се искаше този кастинг да затвори веднъж завинаги вратата на стаята „Жозефин“ и на всички останали стаи в хотел

„Шарм“ Да си бъда просто Анабел. Нито „ел“, нито Но1.

- Имаш ли нещо против да се обадя още сега на Давид?

- Не, разбира се, давай. Искаш ли да те оставя?

- Не, остани.

Хванах я за загорялата ръка. През лятото тя придобиваше тен, който много й отиваше...

- Май твоят медиен император няма много време за тебе - отбеляза тя, когато затворих телефона.

- През деня не. Но много странно, тъкмо сега... Иска да отида при него в службата му.

- Сега ли?

- Да, веднага. Каза, че ме очаквал.

- Може да ти е стъкнал малка пресконференция: „Анабел Лоран, каните се да вземете за съпруг Давид Барле, а вечер сте момиче на повикване... Как съчетавате тези тъй несъвместими неща?“.

- Глупачка!

Разделихме се набързо и натоварена с всички покупки, се метнах в таксито по посока на Порт дьо Севр. До този момент бях виждала само отдалеч кулата „Барле“. Тя стърчеше като лъскава наблюдателница край околовръстното шосе и властваше над цялата гледка в южните предградия на столицата, в контраст с личните предпочитания на Давид към стаите сгради. Отблизо беше още по-смразяваща на вид, за което си дадох сметка, когато влязох в шеметния със своите размери хол.

- Госпожица Лоран?

Дребничка трътлеста блондинка с конска физиономия, при това с вдигната на кок плитка, вероятно дебнеше пристигането ми, защото ме посрещна почти веднага.

- Казвам се Клое. Господин Барле ми възложи да ви отведа до неговия кабинет. Ще бъдете ли така добра да ме последвате?

- Да, с удоволствие.

- Всъщност - продължи тя, сякаш животът й зависеше от това - той ще ви приеме в заседателната зала, защото в момента има среща в кабинета си.

- Добре.

Чувствах, че вече съм част от някаква игра, чиито правила не ми бяха известни и в която Клое играеше второстепенна роля. Затова и очевидно се намираше под голямо напрежение. От влизането ни в асансьора до прозрачната врата, пред която ме остави, поне десетина пъти погледна часовника си.

- Мога ли да ви предложа кафе? Или чай? Вода? Разхладителна напитка?

- Не, няма нужда. Благодаря.

- Окей. Господин Барле ще дойде само след...

За сетен път тя погледна часовника си.

- ...три минути. Най-много четири.

- Чудесно - отвърнах аз, като с мъка се сдържах да не избухна в смях.

После размислих и си дадох сметка, че това битие, в което дори секундата се цепи на две, бе ежедневие за клетото момиче, също както и за мъжа, с когото споделях живота си.

Разположих се в един от новите кожени фотьойли на колелца и запрелиствах икономическите издания, които открих на ъгъла на масата, когато зад остъклената врата се очерта нечий силует. Неговият парфюм, особено съчетание от лавандула и ванилия, достигна до мен още преди да съм открила присъствието му. Успях само да вдигна поглед от статията, която бях зачела разсеяно, и ето че откъм вратата чух гласа му:

- Ел! При нас, в цялото си великолепие! Каква чест!

Облегнат с две ръце върху дръжката на бастуна, Луи Барле ме гледаше с живите си очи, пристегнат във втален костюм като предишната вечер, и също толкова елегантен. За момент дъхът ми спря в гърдите. Вероятно съм изглеждала като умряла риба или нещо също толкова привлекателно, защото усмивката му стана по-широка и презрителният израз изчезна от лицето му, отстъпвайки място на онази приветливост, която той бе проявил в началото на нашата първа среща.

Ала можех ли да разчитам на доброжелателност от негова страна? Възможно ли бе да ме преследва чак дотук, без да получи онова, на което се бе надявал с посредничеството на Ребека?

Пристъпих решително и застанах тъй близо до него, че обяснението от негова страна бе неизбежно.

- Какви ги вършите тук?

- Какви ги върша ли?

Той видимо се наслаждаваше на нелепата ситуация, почти ликуваше. Неговата поява, дори по-неуместна, отколкото предишната вечер в галерията, ми подейства също толкова шокиращо. Онова, което най-силно ме смущаваше, бе, че това негово натрапчиво присъствие тук и сега изглеждаше напълно оправдано, и той го показваше с всяка клетка на тялото си.

- Смятам, че липсата на отговор от моя страна е достатъчно красноречива - казах натъртено аз. - Тази вечер не съм на разположение. Нито пък коя да е друга вечер.

- Това ми стана ясно от първия път.

Поне си признаваше, че той стои зад въпросната покана. Стоях пред него, обзета от бяс, готова да го сграбча за гърлото или да препъна недъгавия му крак.

- Защо тогава ме последвахте дотук?

- Не съм ви последвал. Можете да бъдете сигурна в това.

- Лъжете! - избухнах аз, като все по-трудно сдържах яростта си.

- Успокойте се. Просто Клое ме осведоми за вашето прист...

- Аха! Значи, е ваша съучастница!

Веселият глас на Давид ненадейно спука балона на гнева, който ме изпълваше цялата. След изненадата, която ме обзе, дойде и топлата му прегръдка.

- Значи, вече сте се запознали. Чудесно!

За Давид всичко бе „великолепно“ или „чудесно“. Ако не прибегнеше до някой от тези епитети, това означаваше, че положението е трудно, ако не и ужасно. В този момент той действително изглеждаше възхитен, че ни вижда заедно.

Луи се опитваше да прикрие ликуването си и се стараеше да улови погледа ми, за да може по-добре да ми влияе.

- Може и така да се каже.

- Това е ужасният ми брат! - пошегува се Давид, като го потупа по рамото. - А същевременно и директор по комуникациите на групата „Барле“

- Директор по... - смотолевих слисано аз.

- Единственият, който е изпълнявал тази длъжност... При това по възможно най-добрия начин.

Покровителственият тон на Давид очевидно предизвикваше у Луи крайно раздразнение. И въпреки това в присъствието на брат си той проявяваше сдържаност, която нямаше нищо общо с разюзданото му държание предишната вечер. Без съмнение спазваше задължителното за един служител уважение към началника. Или пък на блудния син към преуспелия брат.

Генералният директор се обърна към човека, който беше негова дясна ръка, и с професионален тон му заяви:

- Сега, ако нямаш нищо против... Искам да кажа две думи на Анабел. Насаме.

- Разбира се.

Луи се поклони раболепно, хвърли ми един непроницаем поглед и най-сетне се оттегли в дебрите на етажа, като известно време отражението на високия му силует се мяркаше по грамадните стъклени стени.

Луи Барле има стегнат задник, който добре се очертава под прилепналия панталон.

Задник, който веднага ти се иска за хванеш, да стиснеш и дори може би да ухапеш, да го...

(Анонимна, недовършена бележка от 6 юни 2009 г.:

по сотшеп!! )

- Скъпа?

- Да?

- Седни, ако обичаш.

Подчиних се и за пръв път се озовах пред Давид в позицията на тази, която трябва кротко да слуша, както се полага на една добра съпруга.

- Размислих по въпроса за твоя кастинг и изобщо...

- Да не говорим повече за това.

- Напротив... Нека поговорим. Днес следобед обсъдих положението с Люк Доре, директор на канала БТВ. Той отдавна имаше намерение да включи културно предаване във вечерния блок. Праймтаймът в четвъртък вечер открай време не е добре. Досега аз бях този, който натисках спирачката, но вече му дадох зелена улица.

Натискал спирачката. Зелена улица. Представена по този начин, работата на Давид изглеждаше не по-трудна от игра с детски автомобилчета. Игра, в която той, естествено, всеки път излизаше победител.

- И какво? - престорих се аз, че не разбирам накъде клони.

Той ме хвана за ръката.

- И така, госпожице Лоран... Би трябвало да кажа по-скоро госпожо Барле... Имам удоволствието да ви съобщя, че след няколко седмици започвате работа като водеща на културното предаване с широка тематика по канал БТВ, наречено Културен коктейл.

- Шегуваш се?

- Нищо подобно. Показах на Люк пробните ти клипове от Центъра за подготовка на журналисти. Много му харесаха.

- Само че, Давид... Никога досега не съм се появявала по телевизията!

- В такъв случай ще постъпиш като деветдесет и девет процента от телевизионните водещи: ще се учиш в процеса на работата.

Той пусна ръката ми, стана вероятно защото вярната Клое строго бдеше над разпределението на времето.

- Естествено, това е временна работа... Ако не ти хареса, можеш да я смениш. Сега трябва да те оставя. Вече закъснявам с две минути. Пак ще поговорим тази вечер.

Моят съпруг бе променил живота ми много повече, отколкото дори бях мечтала. В качеството си вече на мой работодател той ме остави, без да ми каже довиждане или да ме целуне.

За мое огромно съжаление двамата бяха един и същ човек.

Никога преди метрото до Нантер не ми се бе струвало толкова красиво, нито пък пътят от центъра на Париж дотам толкова кратък. Бях престанала да мисля за интригите на Луи и за не по-малко плашещите писма на моя преследвач. Струва ми се, че в един момент дори се усмихнах глупаво на човека срещу мен. Щеше ми се моето настроение да се предаде на всички пътници и те също като мен да се понесат на крилете на радостта. Може би исках твърде много...

Отвън светлината на залеза обливаше с приятни багри сивите жилищни блокове и те изведнъж ми се сториха красиви.

Бях толкова възторжена, че се отказах да ходя до полицейския участък в центъра, както бях решила, дори забравих да се отбия до хлебарницата и да купя сладкиши за мама, както правех обикновено. Предложението на Давид бе прогонило далеч от мен всякакви опасения и страхове.

- Няма значение - успокои ме още от вратата Мод, облечена във вечния си пеньоар. -Приготвила съм фрикасе по бабина рецепта.

На години тя изобщо не беше баба, но болестта вече й бе предала съответните черти: посивялото лице, върху което бръчките сякаш с всеки изминал ден ставаха по-дълбоки, мъчителната походка...

Отначало се въздържах да дам израз пред нея на сполетялото ме щастие, сетне дълго рових в чинията с телешко фрикасе, от което се носеше приятна миризма на индийско орехче и дафинов лист. Сякаш за да сподели радостта ми, Фелисите мъркаше и правеше осморки около краката ми.

Опитах се да омаловажа необикновените възможности, които ми предоставяше Давид, но майка ми веднага ги оцени по достойнство:

- Мила, та това е чудесно! Чудесно...

Тя ме прегърна с изнемощелите си ръце и ми се стори, че сякаш се вкопчва в мен, за да не залитне. Посегнах и я подхванах с една ръка. Погалих я с поглед, вперен в чинията пред мен.

- Да, разбира се...

- Но...?

- Чувствам се неудобно, че прави всичко това за мен.

- Защо?

- Сама разбираш: аз съм на двайсет и три години, едва-що завършила... А ще имам собствено предаване през най-гледаното време по един от централните канали във Франция. Даваш ли си сметка какво ще кажат хората за това?

- Ще кажат, че си ударила десетката - плахо се засмя тя, убедена, че използва младежки жаргон.

- Не... Ще кажат, че съм връзкарка. Ако не се окажа на висота, ще ме направят на пух и прах!

Тя допря буза до гърба ми, както правят децата. Гласът й, бездруго глух, стана още по-тих.

- Че ти непременно ще се окажеш на висота, Ел. Точка по въпроса.

- Мамо... - въздъхнах с усмивка аз. - Всичко това е прекрасно, само че повярвай ми, подобна

светкавична кариера, особено в тези среди, в края на краищата винаги излиза скъпо. Приятелката на шефа получава наготово цяло предаване... Това ще подразни всички: зрители, коментатори, да не говорим за останалите водещи, които съм изместила. Самата аз доста съм патила от подобни неща.

Сетих се за есемеса, получен няколко часа преди това, и незабавно го пропъдих от съзнанието си.

От близостта на мама чувствах обикновения й парфюм с аромат на роза, който се примесваше с миризмата на фрикасето.

- Не вярвам нито в късмета, нито в случайността - заяви тя с онази твърдост, която все още бе в състояние да проявява. - Ако нещо ти се е случило, значи си го заслужила.

- Хм...

- Сама каза, че Люк Някой си много харесал твоите записи?

- Да... Е, поне така ми каза Давид. Мисля си, че той просто е искал да се понрави на шефа си. Днес сама можах да се убедя, че в отношенията с подчинените моят любим никак не си поплюва.

- Мисля, че не цениш достатъчно приятеля си - укори ме тя тихо, но категорично.

- Не го ценя ли? Давид?

- Би могла все пак да имаш известно доверие в неговата преценка. В края на краищата сама каза, че той ръководи един от най-гледаните телевизионни канали. След като смяташ, че е достатъчно компетентен за този пост, не виждам защо да не му вярваш.

Изгледах я слисано с широко отворени очи. Сетне хвърлих поглед през открехнатата врата към дневната. На бюфета бяха подредени мои фотографии, които мама грижливо пазеше като спомен от миналите нищожни успехи през ранната ми младост: снимка от деня, когато излязоха резултатите от матурите, а до нея друга, заедно със София, с университетски дипломи в ръце.

- Нормално е да имаш съмнения, скъпа - продължи тя, като улови ръцете ми в своите, които бяха тъй изтънели. - Само че от висотата на своя пост Давид не може да си позволи подобно нещо. И е избрал именно теб.

Тя умееше да подбира думите, които носят светлина и вдъхват спокойствие. Правеше го всеки път, направи го и когато поисках да видя онова нищожество, наречено мой баща, когото познавах единствено от една избеляла снимка: той и аз, като бузесто бебе. Направена бе през 1987 година, малко преди той да изчезне от живота ни.

Ришар Родригес, началник-строеж, от испански произход, за когото мама се бе омъжила в последния момент и вероятно от немай- къде, бе заминал за съгласуването на някакъв проект в Квебек, уж за няколко седмици, но така и не се бе завърнал. Изчезнал бе яко дим.

- Благодаря ти, мамо...

Прегърнах я силно, за да споделя с нея малко от моята топлина.

- О, колко съм глупава... Щях да забравя най-важното!

Сключих ръце, обзета от детинско вълнение.

- Какво има?

- Почакай...

Втурнах се към антрето, разрових оставената на закачалката чанта и се върнах обратно, размахвайки дълъг плик, върху който имаше изображение на земното кълбо.

Мод разтвори въпросително очи.

- Какво е това?

- Та-та! - затръбих весело аз. - Какво е според теб: годишен абонамент за Дисниленд.

- Какво?

Поколеба се дали да се засмее, или да ме смъмри. Престорих се, че я удрям по лицето с плика.

- Нищо подобно! Това са билетите ни за Ел Ей! Преди малко ги получих от асистентката на Давид.

- Елей?

- Лос Анджелес, мамо... Трябва да влезеш в крак с времето. Излагаш се.

Когато спазвах известни граници, тя нямаше нищо против да я будалкам и да се отнасям с нея като с приятелка на моята възраст.

- Само да беше видяла физиономията на госпожа Шапюи, когато й казах, че това лято заминавам за Съединените щати!

- На бас, че не ти е повярвала.

- Ами да! Помисли си, че я поднасям. „Хайде, стига, ти и Америка...“

- Ще й пратиш пощенска картичка.

- И ти ще се подпишеш на нея. Тази дърта коза ще се пукне от завист!

Тя бръкна в плика, извади правоъгълниците от твърда хартия, отрупани с всякаква информация и кодове, и ги разгледа.

- Значи, заминаваме на двайсети юни?

Два дни след моята сватба, помислих си аз, като скрих от нея новината за това решаващо за мен събитие, тъй като не бях в състояние да споделя щастието си в момент, когато съдбата ми висеше на косъм.

Моята сватба... Дори на мен подобна перспектива ми се струваше нереална, тъй като все още никой от моето обкръжение не бе в течение. През редките мигове, прекарани заедно с Давид, той изобщо не споменаваше за нея, сякаш след като веднъж бе получил съгласието ми, останалото не бе нищо друго, освен поредица от незначителни сами по себе си формалности. Както бе обещал, Арман без мое знание се стараеше в уречения ден всичко да мине възможно най-добре и поради това не се допитваше до мен дори за най-елементарни подробности (изборът на поканите, цветята, менюто и пр.), за които получавах откъслечни сведения едва след като той вече бе взел решение. Дори София, която обикновено обожаваше да бъбри до безкрай на подобни теми, сега сякаш не смееше да споменава предстоящото събитие. Дали не завиждаше? Или пък се сърдеше, че не съм я помолила да ни кумува?

- Да, заминаваме на двайсети, защо? Да не си имала предвид нещо друго? - запитах я все така шеговито аз.

- А ти кога започваш на новата работа?

- По принцип след три дни, на девети. Във вторник.

Тя затвори плика и като улови ръцете ми в своите, тъй немощни ръце, погледна ме и заяви сериозно и решително:

- Ще замина сама.

- Какво? - възкликнах аз.

- Не можеш да дойдеш с мен. Тъкмо ще си започнала работа в телевизията.

- Мамо, та самолетът излита в събота! Няма никакъв проблем!

- Бъди разумна: няма да летиш до края на света и обратно в разстояние на един уикенд! А освен това за теб е важно! Не можеш да вземаш отпуск само няколко след като си започнала работа.

- Давид сам резервира билетите. А Давид е също и мой шеф. Ако имаше някакъв проблем, щеше да ми го каже. Нямаше да избере тъкмо тези дати.

Колкото и отслабнала да бе от болестта, тя си оставаше моя майка, способна да наложи мнението си само с един поглед. Само с една дума.

- Не, не... Ти оставаш тук, дъще. Ще отида там сама. Достатъчно възрастна съм, за да пътувам сама.

Каза го така, все едно че ставаше въпрос за няколкоседмично пътешествие на борда на трансатлантически лайнер, без какъвто и да било драматизъм.

- Не се притеснявам само за пътуването...

- Нали ти сама каза колко чудесна е клиниката, в която ме изпращаш, а медицинска сестра ще ме чака още на летището? Или се лъжа?

- Казах го... - признах с въздишка аз. - Клиниката наистина е чудесна. Една от най-добрите в света. В нея са лекували куп холивудски звезди и най-малко двама американски президенти.

- В такъв случай там не може да бъде по-зле, отколкото тук?

Не можеше, разбира се. Единственото, което можеше да й се случи в резултат от тази авантюра, бе да се излекува. Нещо, което въпреки всички грижи в болницата „Макс Фурестие“ в Нантер досега не се бе случило.

- Във всеки случай няма нужда да ти напомням, че когато ти си щастлива, и аз съм щастлива. А когато аз към щастлива...

Тя не довърши, вероятно от суеверие. Не искаше да описва своето бъдеще и предпочиташе да мечтае за моето, което в този момент й изглеждаше сияйно. Реших да не й противореча, отлагайки спора за по-късно.

Фрикасето напълно съответстваше на обещаващата миризма и забелязах, че мама се храни с по-голяма охота от обикновено. С облекчение гледах как апетитно поглъща късчетата сочно месо.

- Провери ли пощата си?

Все още не се бях регистрирала на новия адрес.

- Не. Защо? Да не е пристигнало нещо специално?

- Нищо особено. Обикновените неща: сметки, проспекти... А, не. Я виж.

Тя изведнъж скочи неочаквано пъргаво и се втурна към масичката в антрето.

- Имаш някаква странна покана.

- Защо „странна“...?

Въпросът ми замръзна във въздуха едновременно с вилицата.

- Защото липсва адрес на подателя. Само твоето име.

Това означаваше, че поканата е пусната направо в нашата пощенска кутия. Неизвестният подател не само знаеше, че кореспонденцията ми пристига на адреса на мама, но и че редовно идвам да я проверя. В ума ми се мярна мисълта, че така постъпва и авторът на бележките в моето тефтерче.

Не очаквах никаква поща. Ако Давид бе решил да ме изненада по някакъв начин, в никакъв случай не би използвал този адрес.

Със ситни крачки мама се върна на масата и ми подаде въпросния плик. Стори ми се, че ще припадна. Мама замръзна на мястото си, стиснала хартията в ръка.

- Да не ти е зле? - тревожно запита тя.

- Не. Добре съм...

Хартията със сребристи пайети напомняше поканите за сватба или за раждане, както и за светски събития - като вернисаж или предпремиерно представление.

И преди всичко разпознах оттенъка на моя „Десет-пъти-дневно“. Как бих могла да си въобразя, че е някакво съвпадение? Това бе твърде рядък, твърде особен цвят.

- Няма ли да го отвориш?

Пликът не бе залепен, а само подпъхнат и всеки би могъл да прочете съдържанието. Не знам защо, но от тази мисъл по гърба ми полазиха студени тръпки.

Първото нещо, което открих вътре, бе магнитна карта от твърда пластмаса. За втори път едва не припаднах, когато видях логото върху нея:

Хотел „Шарм “

Значи, и това му бе известно...

Тъй като стаите в този хотел не бяха номерирани, не можеше да се разбере за коя от тях е тази магнитна карта. Странно, но след първоначалния шок - мисълта, която мина през главата ми, бе, че без тази информация картата е неизползваема.

В този хотел съм имала няколко любовни срещи, но нито веднъж не съм стигала до

оргазъм. До този момент не съм дала своя принос към призраците на насладата между тези

стени. Толкова важно ли е това?

(Недовършена анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: какво би могъл да знае той? Та той не се намира между краката ми, за да знае какво чувствам и какво не!)

От другата страна на картата бе залепена розово листче. Донякъде бях разочарована, когато установих, че почеркът на бележката се отличава от този на тайнственото послание, отправено към моето тяло.

Скъпа Зела,

тази вечер в двайсет и два часа.

Бъдете точна.

Не вземайте със себе си мобилния телефон.

Вторият почерк ми се стори по-старателен другия. Беше по-спокоен и равен, дело на невъзмутим човек. Докато в първия имаше нещо тревожно и болезнено.

- Лоша вест ли? - запита майка ми, разтревожена, като ме видя пребледняла.

Прочетох самата покана и отговорих, вече напълно наясно с положението, почти без да си кривя душата:

- Да... Впрочем права си, това е покана.

Текстът върху картончето бе печатен. Състоеше се обаче само от едно изречение, което се мъдреше в средата на безупречно белия правоъгълник:

1 - Ще възлюбиш своето тяло

Аналогията с декалога не можеше да ми убегне. По време на следването бях минала няколко часа семинарни занятия, посветени на различните литературни форми в Библията: проповед, притча, псалм и пр. Сред тях бяха и Десетте Божи заповеди.

- Така ли? И за какво?

Мод винаги бе проявявала съвършена дискретност по отношение на моя личен живот и това до този момент ми бе позволило да отклонявам постоянните й молби за среща с Давид. Сега обаче не можеше да сдържи любопитството си.

- За... За маскен бал.

- Наистина ли? Чудесно! Твоето училище ли го организира?

Принуждаваше ме да импровизирам.

- Да. Председателят на Сдружението на бившите възпитаници живее недалеч. Затова за по-лесно лично е пуснал поканата в пощенската кутия.

- Само че май не си много въодушевена? - отбеляза тя, като си наля половин чаша червено вино.

- Сама знаеш, че открай време не харесвам масовките.

- Върви все пак! Ще се позабавляваш.

След като родната ми майка ме насърчаваше...

Този път самоличността на подателя беше почти сигурна. Кой друг, освен Луи, би могъл да ме кани в хотелска стая за услуга, която вече е заплатил? Ала онова, което ме разстройваше дори повече от това предположение, бе възможността той да е същият онзи човек, който от седмици насам ме преследва с неприлични бележки. Мъжът от тефтерчето. Този извратен тип си бе втълпил, че трябва да се заеме с моето сексуално възпитание. Кой би трябвало да се заеме с тази задача, бях се запитала аз през онази вечер, докато бях в неговата компания. Ето че сега получавах отговора...

За момент си спомних, че само преди няколко часа бях заедно с Давид и Луи в заседателната зала на върха на офис сградата. На тяхната офис сграда. Срещата едновременно с двамата братя Барле бе оставила у мен странно впечатление, не само неприятно, а почти противоестествено: единият от двамата беше излишен, но не бих могла да кажа кой точно. Сякаш китките им бяха израз на всички разлики между двамата: китката на Давид с гривна от светла коприна, и по-тънката, татуирана китка на Луи, която до този момент не бях видяла

изцяло.

Внезапно звънецът на входната врата ме откъсна от тази загадка без решение. Мама неусетно за мен бе отишла до прозореца, несъмнено привлечена от бръмченето на мотора, което толкова ненавиждаше.

- Това е Фред - кратко ми съобщи тя.

- Какво иска?

- Да прибере нещата си от твоята стая.

- Беше ли те предупредил, че ще идва?

- Ами да... Спомена ми само, че щял да мине някоя вечер.

Бившият ми не правеше нищо по цял ден, но уж случайно пристигаше тъкмо по време, когато беше сигурен, че ще ме завари тук. Звънецът отново се обади нетърпеливо.

- Върви в мазето - нареди ми мама.

- Какво?

- Казвам ти да слезеш в мазето. Там няма да те търси.

- Няма никаква причина да се крия от него. Просто не го обичам, и толкова...

- Тъкмо в този момент не се нуждаеш от кавги - уморено настоя тя.

Ала Фред не бе чакал покана и вече се намираше пред входната врата. Силуетът му се очертаваше иззад цветните стъкла, само на три крачки от нас.

- Анабел?

- Слизай! - прошепна ми мама.

- Анабел? Видях, че си тук. Отвори!

Вече блъскаше с юмрук по стъклото.

- Отвори, мамка му! Аз съм!

Застанала от вътрешната страна на входната врата, мама явно беше едновременно ядосана и изплашена.

- Нали не си забравила? Аз съм оня пич, когото ти заряза като последното лайно!

Вече бях протегнала ръка към дръжката, но мама цъкна отрицателно с език.

- Анабел, забранявам ти да отваряш тази врата. Пиян е като свиня - едва чуто каза тя.

Дрезгавият, заплашителен глас на рокера показваше, че тя има право. Фред явно не беше на себе си.

- Искам само да поговорим...

После добави по-меко:

- Дължиш ми поне пет минути, нали? След това те оставям цял живот да правиш каквото си щеш. Пет минути. Ел... Само пет минути.

- Тя не иска да разговаря с теб, Фредерик.

Очевидно намесата на болната го смути, защото той се обади с още по-примирителен тон:

- Съжалявам, Мод... Не исках да ви плаша. Просто искам Анабел да ми го каже в лицето.

- Какво да ти кажа, по дяволите?

- Че всичко между нас е свършено...

- Аз ти го казвам: всичко приключи! - кресна със сетни сили майка ми. - Приключи, и точка!

Последва мълчание от негова страна, сред което той отново премина в настъпление, все пак разколебан от получения отпор.

- Защо говорите така?

- Защо това е положението. Тя си има друг приятел. Свестен мъж.

„Недей!, умолително я погледнах аз. Не му казвай това!“

- Какъв е тоя?

И докато тя разказваше на вече неподвижния, прегърбен силует отвъд стъклото, за Давид, за бъдещата ми кариера, за мечтания дом, за несъмнените ми бъдещи успехи, за щастието, което ме очакваше, но с друг, моите мисли отново поеха в различна посока.

...Пликът.

Появата на Фред не ми бе дала възможност да обърна внимание на необичайната му тежест. На дъното, под поканата открих голям секретен ключ, излъскан от употреба. Нищо не показваше за коя врата е предназначен. Освен че не беше ясно какво се очаква от мен тази вечер и странната грешка при изписване на името ми: Зела.

Въпреки това бях изпълнена с увереност, чувствах се не по-малко пияна под нейното действие, отколкото мъжът отвъд вратата под действието на мъката: нямах друг избор, освен да отида на тази среща.

Сега вече нямаше място за колебание.

Когато следвах журналистика, нашият преподавател по методология твърдеше, че зад всяка поговорка се крие известна истина. Ала човек трябваше да го изпита на гърба си, понякога дори да плати висока цена, за да се убеди в тази азбучна истина, да открие онова, което се крие зад наглед простите думи.

- Когато човек съпреживява поне малко онова, което пише, без да се прави на интелектуалец... - назидателно говореше той, сучейки върха на рунтавите си мустаци - думите могат да придобият неподозирана сила. Те са онова, което чувствате. Превръщат се в неделима част от самите вас.

За съжаление, не можех да намеря думите, с които да опиша трескавото състояние, в което се намирах с настъпването на вечерта. Червей ли ме глождеше отвътре? Кукувица ли ми бе изпила ума? Или треперех като заек? Целият този бестиарий беше налице, но имаше и още нещо. Някакво глухо, но мощно вълнение.

След като пъхнах сребристия плик до неговия по голям брат, бележника, се запътих бързешком към спирката на метрото. Междувременно Фред беше вдигнал обсадата. Беше капитулирал, без обаче да обещае, че няма да се появи отново с претенции за един последен разговор на четири очи.

В полупразния вагон, тъй като по това време потокът пътници се движеше в обратна посока, се опитах да надмогна шума, като няколко пъти набрах номера на Ребека. В крайна сметка, мислех си аз, нали тя бе свързала с мен по-големия от братята Барле? След това потърсих самия Луи на служебния му телефон. Същинска лудост. Затворена в клетката за транспортиране, Фелисите не одобряваше, като мяукаше сърдито.

Първия път попаднах на телефонен секретар, а втория - на кисела секретарка, която твърдеше, че нейният шеф вече си е тръгнал.

- Можете ли да ми дадете номера на мобилния му телефон?

- Не, съжалявам, нямам право да ви свързвам с него - издекламира тя.

- Вижте какво, много добре разбирам, че сте длъжна да пазите личния му живот, само че бях назначена от самия Давид Барле. Можете да направите справка при Клое.

- Изобщо не се съмнявам в думите ви. Само че нямам право да ви свързв...

- Отлично! - прекъснах аз механичното й каканижене. - Разбрах! Аз обаче се опитвам да ви обясня, че съм...

Приятелка на големия шеф? Бъдеща негова съпруга? Как да кажа подобно нещо, без да излезе, че се хваля или че гледам отвисоко на това момиче, което по всяка вероятност бе родено в същите предградия като мен?

Накрая все пак обявих:

- Аз съм новата водеща в праймтайма на БТВ.

Никак не беше сигурно, че от моя страна това няма да про-звучи още по-неприятно.

- Нищо не мога да направя - изджавка тя, очевидно изплашена, че може да загуби работата си или че може да разсърди началника на своя началник. - Наистина съжалявам.

Следващият тунел, под Дефанс, където линията навлизаше в чертите на Париж, сложи край на този оживен разговор. Той ми попречи също така да споделя моята дилема със София, тъй като връзката окончателно прекъсна.

На всяка следваща спирка отлагах решението си за по-нататък, накъдето вихрено ме носеше влакът. Ако отида в хотел „Шарм“, това ще означава, че приемам извратената игра, която Луи бе започнал по време на нашата първа среща. Дори преди това, размишлявах аз с пламнала глава, защото неуместните му писма предхождаха запознанството ми с Давид. Ако пък откажех, поемах риска той да разкрие пред Давид всичко, което знае за мен. От друга страна, родството му с моя бъдещ съпруг не ми позволяваше да предприема действия срещу него, както смятах преди. Не можех да съобщя в полицията, без това да повлече със себе си сериозни последици. А тефтерчето, което винаги носех със себе си, бе пълно с бележки от най-интимен характер, при това от първо лице, и поради това не би могло да послужи като доказателство. След като веднъж го бях допуснала в живота си, то ме правеше отговорна не по-малко, отколкото самият автор на писмата.

Ала към тази ясна като бял ден ситуация, над която тегнеше неминуемата заплаха от шантаж, се прибави и нов аргумент, който само няколко дни преди това би бил за мен съвършено чужд: любопитството. Все още отказвах да определя по друг начин онова едва доловимо смущение, белязано от раздразнение и гняв, което се надигаше у мен при мисълта за Луи.

- Добър вечер, госпожице. Давид ми възложи да ви предупредя, че тази вечер няма възможност да вечеря заедно с вас.

В дома Дюшеноа, където осветен беше само приземният етаж, цареше онази характерна за старите сгради тишина, която означава, че стопанинът не си е у дома. С парцал в ръка Арман стоеше на площадката, подплашен като готвач, изненадан в момент, когато приготвя кулинарен специалитет.

- А... Добре.

Бях малко изненадана, че Давид не ме бе предупредил лично, но после се сетих, че през това време съм била без обхват в метрото и че трите пропуснати повиквания са били от него.

Най-сетне пуснах Фелисите от клетката под изумения поглед на стария прислужник. Тя направи няколко колебливи крачки по шахматните квадрати на мраморния под, като душеше въздуха. Сигурно долавяше миризмата на Синус и Косинус, които се бяха заврели някъде.

- Изглежда, срещата с корейските партньори ще се проточи. Предлага ви да не го чакате.

- Окей. Можем да хапнем, нали? - предложих аз на Арман, все едно че беше случайно наминала приятелка.

- Това е предвидено. Ако сте гладна, вечерята ви очаква в кухнята.

- Не съм гладна. Просто умирам от глад.

Не беше вярно. Все още не бях смляла ранната вечеря заедно с мама. Мисълта за втора вечеря изобщо не ме привличаше. Ала престорената веселост беше единственият лек, който в момента намирах срещу разнопосочните чувства, на които бях в плен. Ала възторгът ми бе съвсем искрен, когато повдигнахме металните похлупаци и видяхме съдържанието на двете чинии пред нас.

- Скариди соте в собствен сос с шампанско - обяви тържествено Арман.

Рецептата принадлежеше на главния готвач в „Дивелек“! Не можех да дойда на себе си и продължавах да се смея като момиченце, получило коледен подарък. Оказаното към мен внимание бе възхитително, уместно и напълно достатъчно, за да разсее съмненията ми.

- Давид сметна, че ще бъдете доволна.

- Това е... невероятно! Благодаря.

В своя порив звучно целунах сухата като пергамент буза на Арман. Той ми отвърна с плах жест, като посочи платото със златисти скариди, което ни очакваше.

- На масата? - предложи поруменял той.

- На масата!

Удоволствието от храната бе равно на първата подобна вечеря. Помислих си, че въпреки своята скромност, с тези си умения Арман спокойно би могъл да отвори собствен ресторант, вместо да понася съдбата на безименен слуга. Ала доволната усмивка, с която посрещаше моя възторг, ме възпря да захващам тази тема.

- Не знам дали сте обърнали внимание, че от известно време получавам писма. Анонимни писма.

- Анонимни?

- Кратки бележки върху сгънати на четири перфорирани листи, адресирани до мен... Оставяте ги на масичката заедно с останалата кореспонденция.

- А, да...

Той съпроводи отговора си с гримаса:

- Наистина ги забелязах, но тъй като държа да не се намесвам...

- Не се притеснявайте, Арман - успокоих го аз. - Зная, че вие сте изключително дискретен. Питам се само дали по този повод сте забелязали нещо необичайно... Или пък ви се е случвало да разговаряте с пощальона?

- Питах го наистина, но той не доставя поща без марка и адрес. Човекът, който ви изпраща тези писма, явно ги пуска лично в пощенската кутия. Ако желаете, в рамките на моите възможности мога да следя кой минава пред входа.

- Да, точно това имам предвид. Би било много любезно от ваша страна.

- Смятате ли, че е уместно да съобщим в полицията?

- Не... Благодаря, няма нужда. Не мисля, че трябва да стигаме дотам.

„Да стигаме до Луи“, помислих си аз.

Възползвах се от случая и възприех доверителен тон.

- Арман... Добре ли познавате Луи?

При споменаването на брата на неговия работодател той леко сви вежди, сбърчи чело и изведнъж стана сериозен.

Тропот на горния етаж ми подсказа, че двата мопса на Давид и моята котка са се запознали. Не се чуваше ръмжене или мяукане: вероятно си играеха.

- Почти толкова добре, колкото и господин Давид. Както вече ви е известно, бил съм на служба още при техните родители. Ето защо, без да се хваля, бих могъл да кажа, че и двамата израснаха пред очите ми.

- А дали...

Не продължих въпроса, защото върху лицето му прочетох в какво неудобно положение би го поставил той.

- Да?

- Има ли някакви причини, поради които Луи би могъл да бъде недоволен от брат си?

- Майка ми често повтаряше: „Покажете ми семейство, в което всяко от децата по една или друга причина да не е недоволно от своите братя и сестри, и аз ще го сложа в рамка“.

- Това е вярно - съгласих се аз, без да бъда кой знае колко убедена от твърдението му. - Само че дали в техния случай няма някаква... по-специална причина?

Въпросът изобщо не го изненада, но очевидно го смути. Той си наля нова чаша бяло вино, отпи от нея и едва тогава се реши да отговори. Червените петна по носа му и необичайно големият брой празни бутилки вино „Пуйи“ и „Монраше“, които бях забелязала в килера, доказваха, че Арман проявява определено, дори прекомерно влечение към чашката.

- Ако ви говоря за Давид и Луи, без преди това да спомена за Андре Барле, все едно че нищо не съм ви казал...

- Бъдете така добър - усмихнах се окуражително аз.

След като още веднъж отпи от ароматната течност, той най-после започна. Ако наострех уши, сигурно бих могла да чуя как силициевите кристали падат в пясъчния часовник и щяха да падат до момента, когато самата аз щях да падна в обятията на Давид, вече като мой съпруг.

- За да бъдат разбрани отношенията между братята Барле, би трябвало да се има предвид откъде е започнал техният баща, с други думи, почти от нищо. След войната той бе наследил малка мебелна фабрика, недалеч от Нант, която бе оцеляла единствено благодарение на производството на груби дървени ковчези. Истината е, че по онова време клиентите не бяха дотам придирчиви.

Потреперих, като си представих дългата редица борови дъски, и дори не обърнах внимание на необичайната за моя събеседник проява на черен хумор.

- Значи, ковчези?

- Тогава никой не можеше да си позволи да поръчва мебели, но можете да ми повярвате, че ковчезите се харчеха повече от всякога.

На колко години ли е бил Арман през войната? Не беше чак толкова стар, че да е си спомня страданията по време на окупацията.

- Само че те със сигурност не са забогатели от погребенията? - обадих се аз с надеждата това наистина да не е така.

- Не! Пиер, бащата на Андре, вече бе разнообразил производството. От дървообработването премина към хартията. А от хартията към печатарството и издателската дейност. Инвестира в няколко местни вестника, сред които и Салю, който по-късно бе заподозрян в сътрудничество с окупаторите.

- А след това? Какво стана след освобождението?

- Изглежда, бащата и синът са подкупили когото трябва, защото като с вълшебна пръчица Салю се превърна в Осеан либере, един от основните глашатаи на Съпротивата в Западна

Франция. Впрочем именно тогава Пиер назначи Андре за директор на вестника.

Портретът на обикновен директор на провинциален вестник никак не се съвместяваше с медийната империя, оглавявана от Давид. Какво ли би могло да изстреля фамилията от бреговете на Лоара до бреговете на Сена? От площад „Комерс“ до САС 40?

- Андре се оказа много по-амбициозен от баща си - продължи Арман.

- По какъв начин?

- Като начало се възползва от новоустановените връзки с НСС...

С помощта на познанията си по история сама разшифровах съкращението като Национален съвет на Съпротивата, организация, което временно поема властта след падането на правителството във Виши.

- ...и купи един по един всички местни вестници, открито поддържали окупаторите. За жълти стотинки, естествено.

- По този начин са се сдобили с по-широка читателска публика - допълних аз..

- Точно така, и то в мащаби, за които Пиер дори не бе мечтал. В началото на петдесетте години Осеан либере бе преименуван на Осеан и се превърна в най-четения ежедневник в цяла Западна Франция. При това ви говоря за време, когато почти нямаше телевизия и само две радиостанции в цялата страна. Вестникът всеки ден достигаше до милиони читатели. Една статия по неговите колони бе в състояние да укрепи или да разруши репутацията на когото и да било. Не след дълго парите потекоха като пълноводна река.

Продължението бе напълно предвидимо.

- Смятам, че и след това са следвали все така политика на разширение?

- Наистина. Пиер почина през 1956 година, само че Андре продължи да изкупува акции на борсата: вестници, списания. След появата на УКВ през осемдесетте години - радиостанции, а през деветдесетте години и телевизионни канали... В средата на седемдесетте компанията премести седалището си от Нант в Париж. Преди Давид да построи новата офис сграда, тя се помещаваше в една постройка в стил „ар нуво“ на улица „Мироменил“. Журналистите от редакцията я наричаха „Товарния кораб“ заради прозорците във форма на илюминатори.

Типично френска сага от онова време, белязала възхода на фамилии като Ерсан, Арно, Пино, Лагардер... Историята на династията Барле бе вълнуваща, но аз горях от нетърпение да науча нещо повече за последното нейно поколение.

- А какво е мястото на братята Барле във всичко това?

- Сега ще ви обясня, Анабел. Андре ги възпита, като им втълпи една-единствена мисъл: кой ще го наследи начело на компанията. През цялото им детство се отнасяше към тях не като баща, а като арбитър.

- Арбитър ли? Искате да кажете, че...?

- Веднага след раждането на втория син, Давид, той обяви, че между тях започва състезание. И че по-добрият от двамата ще заеме мястото му. За тази цел вземаше под внимание всичко: успеха в училище, разбира се, но също така постиженията в спорта, броя на приятелите, популярността и дори успехите след момичетата. Все едно че водеше таблица на класиране, в която нанасяше резултата на всеки от тях. Пък може и наистина да е било така.

Така младежките им години бяха белязани от поредица тестове и изпитания, за да стане ясно

кой е достоен да поеме бащиния скиптър.

Питам се дали по онова време Давид и Луи не са се състезавали и в любовните завоевания и дали не са били изкушени да премерят сили в тройка и дори с повече любовници в

леглото?

Самата мисъл, че двамата братя биха могли да правят любов с една жена, единият отпред,

а другият в устата, сменяйки отворите на тялото и позите, способни да докарат въпросното момиче до оргазъм, който то никога преди не е изпитвало, тази мисъл едновременно ме

вълнува и отвращава.

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.)

Последните думи Арман произнесе някак сподавено. Изглежда, бе стъписан от собствената си откровеност пред мен.

- Това е ужасно... - възкликнах аз, без да мога повече да се сдържа.

- Ортанс през цялото време се стараеше да смекчи тази открита борба. Понякога влизаше в открит сблъсък със своя съпруг. Ала когато той си беше у дома, нищо не можеше да се направи. Андре ги насъскваше един срещу друг като две разбеснели се палета.

- Все пак в един момент двамата са се успокоили? Нали в края на краищата баща им е направил своя избор?

Той кимна утвърдително и по печалната му усмивка разбрах, че епилогът на братоубийствения дуел не е довел до решение.

- Да, впрочем малко преди да почине. Макар всичко да стана някак ненадейно, той сякаш бе предчувствал края.

Съмненията на Арман относно обстоятелствата около смъртта на Андре не ми убягваха, но се въздържах от коментари.

- Нима сблъсъкът между тях е продължил?

- С още по-голяма сила! Поемайки управлението на компанията, Давид спечели важна победа, но двамата продължиха да си отправят взаимни предизвикателства: най-красивата любовница, най-скъпият часовник, най-умелата инвестиция и пр.

Случайна или не, смъртта на Андре била така внезапна, че той дори не успял да надуе свирката за край на състезанието. Арбитъра го нямало, а мачът продължавал година след година до ден-днешен. Макар осиротели, двамата играчи се изтощавали взаимно в безкрайни продължения, използвайки всеки удобен случай.

- Значи, никой от двамата нито за момент не се е почувствал истински победител?

- Боя се, че е така - глухо потвърди той.

Ала с обявата за предстоящия си брак Давид очевидно се канеше окончателно да нокаутира Луи. Достатъчно бе в близко бъдеще да си родим дете и победата би била налице, независимо от мнението на съперника. Потомството би решило бъдещето и би утвърдило Давид като глава на фамилията Барле.

При това положение ми бе чудно как загубилият Луи е приел охотно предложения от неговия брат пост на директор по комуникациите. Как се е съгласил да бъде негов подчинен? Или може би просто се е престорил, че тази второстепенна позиция го задоволява. Може би е решил именно чрез мен да осъществи коварния си план за реванш.

При тази мисъл си спомних каква енергия изпълваше това длъгнесто тяло и как тя преминаваше у мен и при най-слабото докосване.

- Значи, това е цялата история...

Гарвановочерните му вежди се вдигнаха очаквателно, сякаш той разчиташе на по-различна реакция от моя страна. Ала какво бих могла да добавя? Че се чувствам като най-обикновен трофей? Като топка, поставена върху точката за изпълнение на дузпа?

С все сили се опитвах да пропъдя тези унизителни за мен сравнения и да си припомня всички знаци за любовта на Давид към мен до тази вечеря, която той се бе постарал да бъде съвършена въпреки отсъствието си.

- Той наистина ме обича - казах аз като признание за някаква слабост. - И аз също го обичам.

Гласът ми леко трепереше.

- Искрено се надявам и двамата да бъдете щастливи.

Като си помисля, че говорех за любовта си към Давид пред човек, когото почти не познавах, а нямах смелост да съобщя за предстоящия ни брак на родната си майка... Подирих оправдание във факта, че неочакваната поява на Фред ми бе попречила. Вярно е, че днес бях на път да й разкажа всичко. Само че самата аз не бях убедена в това. Гледах някак отстрани на този „най-прекрасен ден в моя живот“, който скоро щеше да настъпи и в чиято подготовка не вземах никакво участие.

Потокът на обзелите ме чувства внезапно бе прекъснат от вибрациите на телефона. Извадих го и прочетох пристигналото съобщение. То се състоеше от две снимки: на първата тъкмо влизах в хотел „Шарм“, а на втората, същия ден, но по-късно, което личеше по вечерното осветление, излизах от хотела. Двете бяха направени от една и съща гледна точка. Очевидно човекът, който ме бе заснел, през цялото време бе останал на своя пост. При това бях сигурна, че съм облечена както вечерта, когато за пръв път срещнах Давид. Когато прекарах нощта в „Шарм“ с неговия стар приятел Маршадо. Потреперих.

Към съобщението нямаше никакъв текст, но въпреки това то бе напълно недвусмислено. Очакваха ме точно на това място. И то след два часа.

Веднага.

Дискретен, изящен, романтичен. Такъв ми се стори тази вечер хотел „Шарм“

Друга литературна игра, която предлагаше навремето нашият мустакат професор, докато поглаждаше лисата си глава: възлагаше ни да определим всяко нещо, място, личност, ситуация или усещане, само с три епитета. „Те са напълно достатъчни, заявяваше той. Не претрупвайте написаното от вас с образи. По-добре три добре подбрани прилагателни, отколкото дълги, мъгляви метафори.“

„Шарм“ отстоеше само на триста-четиристотин метра от моя нов дом. Въпреки стръмното изкачване по този участък от улица „Ларошфуко“, стигнах там за не повече от няколко минути, без да поглеждам към лъскавите витрини на музикалните магазини, каквито в квартала имаше много.

Мястото, където пътят ми излизаше на улица „Пигал“, представляваше малък, издължен триъгълен площад, чиято южна страна бе заета от хотел „Шарм“. Онова, което веднага се набиваше на очи, бе относително тясната фасада на сградата: само по два високи прозореца на всеки от петте етажа, с кървавочервени цветя пред тях.

Задъхана, облечена набързо, бях оправдала припряното си излизане със спешно обаждане на София, а сега пристигнах тъкмо в момента, когато телефонът в малката кабина до входа упорито звънеше.

Вдигнах слушалката от синята стойка и се озърнах наоколо в опит да открия предполагаемия наблюдател. Никак не се чувствах удобно в този посредствен шпионски роман, където бях попаднала въпреки волята си.

- Ало?

Зад трите хилави дръвчета - може би габъри?⁴ - не би могъл да се скрие никой любопитен. Нито пък зад редицата паркирани за през нощта скутери. Известно време в слушалката се чуваше нечие равномерно дишане, след което човекът отсреща неочаквано затвори.

4 Игра на думи: на френски скагте - чар, но и габър. - Б. пр.

Входът на хотела откъм улица „Пигал“ също бе подчинен на дискретността. Липсваше прекалено видима табела, нямаше и привличащо погледа стълбище с козирка. Дори названието на хотела можеше да се види само върху малка хромирана плочка.

Хотел „Шарм“

Оригинално обзаведени стаи, под наем на час

Бях трескава. Изтръпнала. Възбудена?

Макар да не влизах за пръв път в хола, се почувствах като девойче на абитуриентски бал преди първата любовна среща. Борех се с това нелепо усещане, поех дълбоко въздух, за да превъзмогна мощното чувство, което бе свило на топка стомаха ми, и отправих към плешивия гигант съучастническа усмивка.

- Добър вечер, господин Жак.

Той ме позна и вечно ококорените му сини очи блеснаха приветливо.

- Добър вечер, госпожице. Желаете ли стая?

- Всъщност... Вече имам карта.

Измъкнах от джоба си твърдия пластмасов правоъгълник и му го подадох. Той не прояви нито изненада, нито одобрение, а просто я пое.

- Добре. Вероятно са ви я дали предварително?

- Значи, не сте ми я изпратили вие... - промълвих аз на самата себе си.

- Не, не съм аз. Клиентите ми ги връщат, когато напускат, но през останалото време спокойно могат да ги задържат.

- Разбирам. А имате ли представа за коя стая е предназначена?

- Да, разбира се.

При тези думи той пъхна картата в процепа на четящото устройство и обърна изпъкналите си очи към екрана на гишето.

- Виж ти! Много странно... - въздъхна той.

- Какво има?

- Нищо, просто... В картата липсва всякаква информация и все пак...

- Все пак?

- Магнитната лента още е активирана. Изглежда, не е преформатирана.

- Какво следва от това?

Чувствах се закъсняла. Раздразнена. Нетърпелива?

- Уви, виждам само едно решение: да пробваме на всички вече наети стаи. В момента те са... единайсет. На четири от петте етажа.

Всяка секунда, която ме делеше от развръзката, засилваше у мен онова впечатление, че съм на път да извърша предателство, което ме преследваше още от напускането на дома Дюшеноа. Не можех да причиня това на Давид... и трябваше да го направя заради него. Заради нас. При това положение за мен нормален изход нямаше и затова всичко трябваше да приключи тук, тази вечер. Бързо. Дори и ако се окажех в някоя от тези стаи с Луи.

- Почакайте...

В този момент се сетих и извадих от сребристия плик големия секретен ключ.

- Това говори ли ви нещо?

Предметът го накара да се усмихне развеселено.

- Не... Съжалявам. От двайсет години насам не използваме подобни антики.

- Жалко.

Вече съвсем обезсърчена му показах розовата картичка.

- А това?

Скъпа Зела, тази вечер в двайсет и два часа.

Бъдете точна.

Не вземайте със себе си мобилния телефон.

Сега вече усмивката му стана по-широка и аз разбрах, че решението е налице.

- Човекът, който ви е изпратил това, познава нашето заведение, Ел.

Струва ми се, че за пръв път се обърна към мен с умалителното ми име. Вероятно някой негов клиент му го бе доверил.

- Какво искате да кажете? - настоях аз.

- Зела не е грешка при изписването на вашето име. Това напомня фамилията на една от най-известните куртизанки.

...на които бяха назовани стаите в хотела.

- Така ли? И коя е тя?

- Не коя да е. Маргарита Гертруда Зела.

- Моля?

Напразно напрягах мозъка си...

- Ако предпочитате, Мата Хари.

Разбира се, предпочитах.

- Пети етаж - превари той моя въпрос. - Последната врата отдясно, след като излезете от асансьора. Така или иначе, Изиам ще ви упъти.

Изиам? За пръв път чувах това екзотично име.

Друга особеност на хотел „Шарм“ бе, че открай време и още повече сега, на всеки етаж имаше камериер.

Камериерът, който ме посрещна на петия етаж, беше пакистанец или може би шриланкиец, с мургава кожа и ослепителна усмивка. Дългите му мигли вероятно бяха изкуствени и придаваха на погледа му мекота, която веднага вдъхваше доверие.

Щом излязох от асансьора, той изключително любезно ме запита коя е моята стая и забързано ме отведе пред тъмночервена врата без каквото и да било обозначение.

Там не поиска бакшиш, а само запита:

- Ще се нуждае ли госпожицата от още нещо?

- Е, не... Не мисля.

Не се нуждаех от помощ, освен да поставя на мястото му онзи, който ме очакваше в тази стая. Щеше ми се да мога да приема онова, което ми предстоеше, хладнокръвно и дори с насмешка. Ала в момента нервите ми бяха опънати до скъсване и възприемах болезнено и най-малкия шум, най-незначителната игра на светлината върху червената врата. Мисълта какво ме очаква отвъд нея напомняше най-страшните кошмари от детството.

Изиам ме остави сама и след като стоях известно време със затаен дъх, накрая се осмелих да пъхна магнитната карта в четящото устройство. Чу се механично щракане, последвано от електронен зумер, и ми оставаше само да натисна дръжката на вратата, за да застана лице в лице с онова, което съдбата ми бе отредила.

Бях стъписана.

Объркана.

Очарована.

В стаята нямаше никого, но обстановката беше изумителна. Обзавеждането в стил „Бел епок“ ми напомняше фотография от началото на века с ориенталска обстановка, белязана от множество драгоценни и ярко оцветени предмети, които могат да се видят на Пазара на бълхите и в антикварните магазини. По стените имаше растителни мотиви с пълзящи по тях пълчища насекоми. Шкафът, масичката с богати орнаменти и скринът бяха изработени от три вида екзотично дърво, които не можех да разпозная. Ала усещането, че съм попаднала в миналото, се дължеше преди всичко на аксесоарите: няколко лампи „Гале“ от многоцветно стъкло и различни еротични статуетки от бронз, преди всичко сатири, вкопчени в голите тела на сладострастни девици. Вниманието бе привлечено от огромен параван с дървени решетъчни пана в ориенталски стил.

Известно време разглеждах тази изумителна подредба. Тъй като никой не се появи, реших, че мога да си тръгна. Нима Луи Барле се възбуждаше, опитвайки си да се забавлява с мен като с парцалена кукла или като героиня от електронна игра? Както ме бе повикал в галерията „Соваж“, само за да ме изостави там, така сега ме бе накарал да дойда тук, без да ме почете дори за момент със собственото си присъствие.

Идеше ми да се разплача, когато някаква безименна сянка пъхна под вратата сгъната на две бележка.

Съблечете се

Очевидно тази кратка заповед и писмото, което малко преди това бях показала на господин Жак, бе дело на една и съща ръка.

Без много да разсъждавам върху това съвпадение, взех чантата си и завъртях дръжката на вратата... която се оказа заключена. Любезният Изиам или някой друг бе затворил единствения изход от това място. Отначало не се поддадох на паниката. В края на краищата добре познавах хотела. Вярно, че не бях го посещавала толкова често, колкото София, но господин Жак ме знаеше по име и ме бе видял да влизам. Нашият разговор минути преди това ми гарантираше, че присъствието ми тук е регистрирано.

Въпреки това страхът вече променяше метаболизма на моето тяло. Леко треперех. Вратът ми се беше схванал. Чувствах как тревогата ме обзема от главата до петите, а луничките по лицето ми пареха като миниатюрни изгаряния.

Зърнах старинен телефон с шайба и набрах номера на рецепцията: 00. Напразно. Никой не отговаряше.

Реших, че господин Жак може би е тръгнал на обход по етажите, и затова отидох до вратата и тихичко повиках за помощ, съзнавайки колко нелепо е да крещя с все сили.

- Господин Жак? Господине? Има ли някой?

Единствен отговор бе меката тишина откъм коридора, където стъпките биваха заглушавани от необикновено дебелия мокет. Без особена надежда се опитах да пъхна секретния ключ в релефната ключалка, но той очевидно бе твърде голям и не влизаше. Портиерът бе напълно прав.

Тук бях само аз. Сама в тази отрупана с мебели и орнаменти стая, затворена като в сейф за бижута. Дори единственият прозорец бе блокиран и дръжката не се въртеше. През матовото стъкло различавах смътно в далечината осветения силует на „Сакре Кьор“.

„Не вземайте със себе си мобилния телефон.“ Като последна глупачка изпълних това искане и сега бях откъсната от света. Оставаше ми само да строша прозореца и да се хвърля от петия етаж на малкия площад долу, да се превърна в зловещо червено цвете върху паважа. В противен случай щях да си остана в плен на това място толкова дълго, колкото пожелаеше моят домакин. Колко още щеше да продължава този маскарад?

С чувство на безсилие започнах да удрям с юмруци по вратата, когато зад гърба ми се случи нещо удивително: дървените пана с многоцветните орнаменти се отместиха едновременно, очевидно задвижени от електрически механизъм. На тяхно място се появиха големи стенни огледала, които стигаха до пода.

Очевидно не бях сама. Безбройните мои отражения ми правеха компания, разкривайки фигурата ми от всички възможни ъгли. Най-сетне видях заедно всички подробности на моето тяло, всичките му прелести и недостатъци, всички мои лица. Разбрах, че това устройство бе пряко свързано с предишната заповед: „Съблечете се“.

- Значи, това ви кефи, а? Да киризите? С този номер ли ми излизате? - обърнах се аз на висок глас към вероятния воайор.

Единственият отговор бе, естествено, ехото на моя глас, задавен от гняв, заглушен от дебелите гоблени.

Извадих от чантата си сребристото тефтерче с всички получени писма и го размахах заплашително, както би постъпил проповедник с Библията:

- Значи, се възбуждате, като си представяте какво ми минава през главата? А също и през задника, нали?

Мълчанието само разпалваше яростта ми.

- Нима смятате, че можете да възпитавате сексуално хората, като прониквате в тяхната интимност? Въобразявате си, че съм се превърнала във ваша собственост само защото се записали върху хартия няколко мръсотии по мой адрес? Само че аз не ви принадлежа! Никога няма да бъда ваша! Аз принадлежа на Давид! Чувате ли? На Давид!

Минаха няколко минути, без да се случи нищо нито в стаята, нито вън. Цялата треперех, сълзите напираха в очите ми, но накрая реших да се подчиня. Не виждах друг начин да се избавя от тази клопка. Беснеех. Бог знае колко време Луи щеше да ме държи тук, ако не изпълнявах нарежданията му. Цяла нощ? В такъв случай как щях да обясня на Давид всички тези часове, прекарани извън дома? Щеше да се наложи да му разкрия всичко...

Като начало свалих обеците и обувките „Лубутен“, подарък от Давид, чиито закопчалки във форма на цветя бяха очаровали мен, възпитаничката на Ребека. Останалата част от тоалета ми беше по-семпла. Бях облечена в тънки сини джинси и блуза от коприна екрю, чиято изрязана яка очертаваше апретираното деколте. Свалих първо джинсите, след тях блузата, като останах по дантелени слипове и сутиен, през които се виждаха окосмяването отдолу и тъмните кръгове около зърната ми отгоре.

До каква степен тази гледка би могла да задоволи онзи, който в този момент се наслаждаваше, скрит зад някое от огледалата или чрез камера, нещо, в което изобщо не се съмнявах?

Самата аз виждах отражението на същата онази Анабел, която всяка сутрин ме гледаше от огледалото в банята, а то за мен не бе кой знае колко привлекателно. Същите твърде широки бедра. Същите крака и прекалено пълен задник. Същият, леко изпъкнал корем. „Ще възлюбиш своето тяло?“ Да беше поне малко съблазнително!

Сякаш в отговор на това мое логично заключение осветлението ненадейно се промени, без аз да съм направила каквото и да било. Лампите намалиха своята яркост и стаята потъна в полумрак, прорязван от снопове лъчи, които придадоха на тялото ми необичайни очертания. Крайниците, заоблените части на тялото ми, обемите придобиха нови форми, сякаш по-нежни, едновременно плътни и хармонични. Бях си все същата и същевременно по-красива от всякога, макар с еднакъв ръст и тегло.

Внезапно си дадох сметка, че в стаята става по-топло, защото въпреки голотата си не чувствах никакъв студ. Причината да зъзна не бе околният въздух, а трескавото ми състояние, което се колебаеше между гнева и тревогата.

„I соиМ &е1 а! !Ье йте

ТЬеге ^ав по ^ау о^ кпошпд.“

Гласът на изпълнителя, остър и леко приглушен, се разнесе от скритите по ъглите тонколони, предшестван от няколко акорда на китара, които ми прозвучаха познато. Вече бях чувала тази мелодия преди много време. Кога? Къде? Не можех да си спомня. Подобен сладникав соул рок с електронен съпровод не бе музиката, която Фред харесваше. Едва на припева долових и разгадах посланието, отправено към мен:

„Моге !Иап 1Ш8

Те11 те опе 1Ътд...

Моге 1Ъап 1Ш8.“

Нещо повече. Насърчението чрез гласа на Брайън Фери бе съвършено ясно: той искаше да види повече.

Дали разумът ми подсказа, че всичко това трябва да приключи час по-скоро? Или може би отстъпих пред нещо друго? Пред желанието? Не. Просто се поддадох на порива. На някакъв неудържим тласък, резултат вероятно от съчетанието на разнопосочни чувства, които не бях в състояние да определя.

Разкопчах сутиена по-чевръсто от всякога. Той падна на пода, разкривайки налетите ми гърди, доволни, че са пуснати на воля, а след това пулсиращите им зърна неусетно щръкнаха. Погалих ги с длани и установих, че възбудата им не се дължи на хладния въздух. Бяха топли, почти пареха. Докосването ги накара да се вирнат още повече, а руменият им цвят премина в тъмночервено.

„Моге !Иап 1Ш8

У ои кпо^ Леге ’ 8 по!Ь1п§...“

Напротив. Оставаше още нещо.

Памучните ми слипове с дантела над окосмената част отпред се плъзнаха без усилие надолу по краката и паднаха на пода върху другите ми дрехи. Вече нямаше никаква преграда между неговия поглед и голото ми тяло. Струва ми се, че дори пред Давид не се бях показвала така направо, без всякакво приличие. Впрочем не се и сетих да поставя ръка върху онова място,

където устните между краката ми оформят процеп, прикрит от тъмни къдрици.

Чаках цели петнайсет години, преди да започна да изследвам онази област на тялото си, която е достъпна само за поглед отстрани. Струва ми се освен това, че пак по това време започнах да мастурбирам, съзнавайки какво точно правя. Преди се задоволявах с неволни докосвания между краката, излегната на възглавницата или на някоя плюшена играчка.

Взех джобното огледалце на мама, затворих се в банята и като вдигнах крак на ръба на ваната, го поставих пред цепнатината. Светлината не беше достатъчно силна и аз не толкова виждах половия си орган, колкото отгатвах присъствието му. Спомням си, че повторих този опит три-четири пъти, докато открия подходящия начин: поставих на пода електрическо фенерче, насочено към моето котенце, закрепих огледалцето на ръба на ваната и по този начин разполагах с двете си ръце, за да разтворя тъмните гънки и да открия най-сетне този неведом свят. Бях като омагьосана. Минути наред опипвах с върха на показалеца всички ъгълчета, като предпочитах онези, които лъщят от влага.

Малко се боях да не си причиня болка. Когато го прокарах по розовото връхче, разбрах, че онова, което трябва да очаквам, изобщо не е болка. Известно време го търках непохватно, но достатъчно настоятелно, за да предизвикам няколко въздишки, след което едва не се проснах във ваната. Бях открила онова, което исках да науча. По твърде обясними причини

тогава не продължих по-нататък това проучване.

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: това се случи в моята стая, а не в банята. Що се

отнася до останалото...)

Като гледах моето тяло, отразено от всички страни, с цялата му релефност, имах усещането, че едва сега го откривам истински. Значи, това са искали да видят мъжете, когато съм се събличала пред тях. Именно тази жена, а не онази, която съм оценявала с критичен поглед, изопачен с годините от комплекси и възпитание, и у която съм откривала толкова недостатъци. Удивително беше, че дори сега несъвършенствата на тялото ми си оставаха. Ала представени за пръв път по този начин в тяхното единство, те се сдобиваха с безспорна привлекателност, за която дори не бях подозирала.

Единственото физическо качество, което някога си бях приписвала, бе нежността на кожата. И аз я поддържах по всякакъв начин с помощта на масло от моной, от сладък бадем и от карите. Прибягвах до скъпи естествени продукти на козметичната промишленост, убедена, че моят чар се дължи преди всичко на копринения ми епидермис.

Инстинктивно затворих очи. Прокарах ръце по корема, шията, по извивката на гърдите и се убедих, че тези усилия не са отишли напразно и че кожата ми наистина е нещо, с което мога да се гордея. Ръката ми се разхождаше нагоре-надолу с истинско удоволствие, придавайки топлина на всеки участък, минавайки на следващия, докато се спусне надолу до хълбоците, задника и спре в кадифената вътрешност на бедрата.

Гласът на чаровника бе отстъпил пред инструментално изпълнение, над което се открояваше пицикатото на китарата. Краят на мелодията беше близко, когато тя ненадейно бе заглушена от пукот, който ме накара да подскоча.

Шумът идваше от масичка на две нива зад паравана, която до този момент не бях забелязала. Върху нея се бе включил малък принтер, от който изскачаха правоъгълници твърда хартия. Хванах първия от тях и го разгледах.

Слисана. Поласкана? Признателна?

Появиха се цветни фотографии. На всяка от тях бях снимана от различен ъгъл, а кадрите бяха в една или друга степен съсредоточени върху определен участък. Това бе пъзел, съставен от моите прелести, с който инициаторът на тази игра на криеница се бе развличал. Странно защо, но вече не чувствах никакво озлобление. Видът на моята собствена красота, предадена чрез играта на отражения, ме изпълни със задоволство и успокоение. Днес бях наета не само заради моята съблазнителност, която все още не възприемах изцяло като мое достояние. Имаше нещо много по-значимо: сякаш се бях помирила със самата себе си. Моят образ бе пресътворен и опитомен.

Дори внезапното изщракване на електронната ключалка, което очевидно слагаше край на моето пленничество, не успя да разсее това необичайно чувство. Облякох се бавно, сякаш галех тялото си, наслаждавайки се на всеки миг, на всеки сантиметър от кожата си. Снимките вече бяха в чантата ми и вече нищо не ме задържаше на това място. Донякъде изтощена, си тръгнах и това, че не срещнах никого в хотела, изобщо не ме учуди. Дори господин Жак не бе на мястото си.

Излязох на улицата и като автомат, но странно изнемощяла, се спуснах по лекия наклон на улица „Пигал“. В този късен час бяха отворени само няколко нощни заведения. Пътем почти не обърнах внимание на нахалните подсвирвания откъм група подпийнали клиенти на една тераса.

Понякога си давам сметка, че съм правила любов с мъже за пари. Аз, Анабел. Ел.

Колкото и да опитвам да си втълпя, че това не ме прави по-различна жена от тълпата жрици на любовта, които вдигат крака, за да си осигурят живота, за който са мечтали, все пак изпитвам известно отвращение. Парадоксално, но когато си повтарям тази унизителна за мен фраза, „аз съм курва“, усещам как постепенно започвам да се възбуждам.

(Анонимна бележка от 8 юни 2009 г. И този път: без коментар)

Трепетен, влажен, на разположение.

Половият ми орган чувства лекия гъдел на памучните слипове, готови да паднат при всяка моя крачка. Това докосване галеше набъбналите ми устни, пламналият клитор, полуотворената цепка, пърхаща от желание, и ако не ме възпираше вродената свенливост, щях да пъхна ръка между краката си тук, насред улицата, и пред очите на всички да си даря онези ласки, чийто блажен край добре познавах.

Моят полов орган бе трепетен, готов на всичко или почти на всичко... Гладен.