Хотели - Първа стая

13 юни 2009 година

Преди няколко години, когато двете със София едва свързвахме двата края, тя ме убеди да взема участие в една комбина. Срещу банкнота от трийсет евро аз трябваше да й давам използваните си слипове, съвсем обикновен, памучен модел, които тя след това продаваше чрез някакъв специализиран сайт. След като получех

парите, преставах да се интересувам каква е по-нататъшната съдба на бельото ми. Донякъде

се отвращавах и скоро се отказах от сделката.

Ала днес, години по-късно, се питам понякога каква е била съдбата на моите едва замърсени между краката слипове. Дали все още съхраняват моята миризма? Дали мъжът, който ги е купил, продължава да ги души, преди да започне да мастурбира? Дали ги е прибрал грижливо заедно с други подобни, без да се интересува от самоличността на

тяхната бивша собственица, или са били за еднократна употреба и след това ги е захвърлил?

(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)

„Орор Делбар“: чрез търсачката открих само две споменавания на името й. Само че и в двата случая не ставаше дума за нея. Всъщност Орор бе умряла по време, когато частният живот на хората все още не се е излагал на показ в отвореното пространство на уебстраниците и на социалните мрежи.

Въпреки това фактът, че не се появи никъде, нито върху снимка на класа, нито в училищен или университетски списък, нито пък в някое родословно дърво, бе твърде удивителен. Дали нейното семейство, или пък Давид не бяха използвали услугите на фирма, която се занимава с прочистване на електронната памет? Така или иначе, резултатът беше налице: Орор Делбар не бе оставила никаква следа от присъствието си на този свят.

За момент изпаднах в паника, защото ми хрумна безумна мисъл, която веднага отхвърлих: ами ако Орор никога не е съществувала и е плод на нечие болно въображение? Не, невъзможно. Какъв смисъл би имало двамата братя да си измислят подобна жена? Защо ще играят такава комедия, предназначена специално за мен?

Докато сутринта поставях халката на пръста си, имах усещането, че прониквам в живота на призрак, на зомби без минало и без очертания. Дори по-зле - на нереално същество.

Най-сигурният начин да го изпратя обратно в неговите селения, да го прогоня от живота си, бе да хвана химикалката: подписвайки брачния договор, предложен от Давид, който Арман ми бе донесъл, щях да придам на нашия съюз и на сегашния момент много повече плътност от всякакви спомени, действителни или измислени. Ала все не смеех да го направя. Десет пъти посягах към долния ъгъл на страницата и десет пъти дръпвах ръка, сякаш ме възпираше невидима сила, чието име и влияние върху мен вече ми бяха добре известни.

Среща в студиото, красавице.

Вярвам в теб.

Обичам те.

Д.

Бележката, оставена от Давид върху масата за закуска, изобщо не повдигна самочувствието ми, което се намираше в най-ниската си точка. При това за мен това бе най-важният ден. Денят на първата ми поява на телевизионния екран. Щеше да се осъществи моята мечта, което за всяка друга жена на мое място би било като дар от небето. Значението и залогът на предстоящото събитие би трябвало да заличат веднъж завинаги вечерите в хотел „Шарм“, гласа и парфюма на Луи. Би трябвало да треперя от страх, да пърхам от нетърпение, да стена от възбуда. Нищо подобно: чувствах се помръкнала, отнесена някъде другаде, далеч от случващото се и от моите амбиции, които в този момент ми се струваха празна, смешна суета.

Вършех всичко с такова нежелание, че пристигнах в последния момент, когато целият екип вече ме очакваше в студиото. Преди това за мое собствено учудване си позволих лукса да направя отклонение и, с визитна картичка в ръка, взех линия 2 на метрото до спирка „Пер Лашез“

Срещу прословутото гробище започваше широкото и разкошно авеню „Репюблик“, а отляво, малката уличка „Шмен Вер“, далеч по-тясна и обикновена на вид. Спуснах се по лекия наклон, сред миризмата на кебап, която от ранна утрин се носеше над тротоарите с препълнените кофи за смет. От нея, както и от вонята на отпадъците ми се повдигаше, но за щастие, духаше лек ветрец.

Отдалеч забелязах боядисаната в кафяво фасада на книжарницата, притисната между пакистански базар и галантерия за продажба на едро. Дискретната табела, „Ла Мюзардин“, не уточняваше какви издания се предлагат, но един поглед към витрината разсейваше всякакви съмнения.

Бутнах вратата и стъпих върху червения мокет на тихата книжарница, където пред отрупаните рафтове се мотаеха неколцина посетители. Очаквах те да са някакви извратени типове в шлифери, възрастни господа с похотлив вид или амазонки с къси полички. Ала макар мнозинството от клиентите да бяха мъже, като цяло ми се сториха доста обикновени. Тук-там няколко двойки се притискаха малко по-силно, някакъв господин шепнеше нещо на ухото на поруменялата си съседка, а друг галеше с ръка пищния и заоблен задник на своята приятелка. Дали след покупките се канеха да правят любов? Дали щяха да открият тук достатъчно гориво за своите фантазии?

Тематичната подредба бе напълно ясна: отляво до входа се намираше еротичната литература; отдясно и край касата - фотоалбумите и книгите голям формат; в дъното, отдясно -илюстрованите издания и комиксите. Най-сетне, в дъното, отляво - справочниците с дребни подаръци към тях.

Със списъка в ръка, без труд открих първите препоръчани заглавия, които постепенно оформиха малка нестабилна купчинка. Тъй като не ми се искаше да се бавя - от втренчените погледи, които вече опипваха формите ми, започвах да се чувствам неудобно, - побързах да се отправя към самотната продавачка зад щанда, невзрачна, късо подстригана брюнетка. Пътем обаче няколко корици привлякоха вниманието ми. Беше поредица албуми, наречена Ртк Риууу. Вътре имаше изображения на широко разтворени вулви на млади, усмихнати жени, които, изглежда, бяха доволни, че разкриват интимните си части. Верни на обещаващото заглавие, техните полови органи бяха порядъчно свежи и розови, подобни на екзотични цветя или на пеперуди от плът.

Дали все още се намирах под влиянието на безумствата от предишната вечер? Нима лианата, увила се около мен по заръка на Луи, до такава степен ми бе повлияла? Дадох си сметка, че прелиствам страниците, без да мога да спра, като омагьосана от този щанд, без задръжки, питайки се дали бих могла и аз да се поява в подобен албум и дали щеше да ми бъде приятно на свой ред да проникна в тези съвършени, разтворени и влажни отверстия, ако разполагах със съответния продълговат и твърд предмет.

Купчината книги, която стисках под мишница, внезапно се разпиля на пода и ме извади от обзелия ме унес. Двайсетина чифта очи се впериха в мен с укор и насмешка. Промърморих някакво извинение и се наведох да събера книгите, като внимавах полата да не разкрие прекалено бедрата ми или да очертае по неприличен начин задника ми. След това, изчервена от срам, платих набързо и благодарих на продавачката със свенливост, която си въобразявах, че отдавна съм преодоляла.

Макар и вече по-спокойна, през целия път с метрото до спирка „Порт дьо Севр“ така и не посмях да извадя някоя книга от черния пластмасов плик на златисти капки. Преживяното току-що унижение ми бе напълно достатъчно, още повече че изпитанието, което ми предстоеше тази вечер, също криеше може би подобни изненади.

- Закъсня, но няма проблеми... - възкликна Давид, който нахлу в кабинета ми, без да губи време в поздрави.

- Най-важно сега е да си във форма. Закуси ли поне?

Думите и погледът му ме караха да се чувствам като състезателен кон преди първата гонка. Оставаше само да ме погали по муцуната и да ме потупа по задницата, за да прецени какви са шансовете ми за победа. Дали не бе открил у мен именно подобни качества по време на официалната вечеря, когато се запознахме? Дали не бе решил, че аз съм бъдещата звезда на неговия телевизионен канал, или по-скоро необработен камък, който той ще оформи по свой вкус, за да го превърне в скъпоценност?

- Да, да... Всичко е наред. Закусих.

- А сушените плодове? Хапна ли сушени плодове?

Въртеше се в кръг, оглеждаше ме, видимо разтревожен относно качествата на своята кобила, възбуден като треньор, дал допинг на своя колоездач преди началото на надбягването.

- Не съм. Но ще се справя. Обещавам ти.

Не исках дори да си представя какво ще стане с мен, ако не отговорех на очакванията му.

- Добре... Сигурен съм, че ще ги разбиеш!

Този младежки израз му отиваше като шотландска поличка на погребален агент. Ала на него изобщо не му пукаше дали ще стане смешен. Опиваше се от собствения си адреналин, вдигаше оборотите още преди да е даден сигналът за старт.

Ако се издънех пред камерите, както и предполагах, нямаше никакво съмнение, че ще последвам съдбата на Орор. Дали щеше да ме докара до същите крайности? Дали и моето име щеше да изчезне веднъж завинаги от виртуалното пространство?

Уж в прилив на нежност той ме целуна по тила и скри лице в косите ми, опитвайки се да прогони от главата ми мрачните мисли, а ръката му галеше голото ми рамо. Докато не ми говореше за брачния договор и ме възприемаше единствено като своята нова муза, спокойно

можех да приемам разсеяните му ласки.

- Желая те - прошепна той на ухото ми.

Наведох глава, за да приема целувките му, които ставаха все по-настоятелни.

- Не тук...

- Защо? Да не се боиш, че ще те изненада шефът?

Засмя се тихо на собствената си шега, както винаги доволен от себе си и от хората, на които разчита. Предполагаше се, че всичко, което докосне, трябва да се превръща в злато. Открай време е било така. Той винаги е бил победител. С изключение на случая с Орор...

- А, прощавайте...

От открехнатата врата към нас бяха вперени сините очи на Фред, в които блесна онзи внезапен прилив на гняв, който добре познавах. Но той се сдържа за разлика от Давид:

- Какво искате? Какво търсите тук?

Досетих се, че двамата никога не се бяха срещали. И ако Фред добре знаеше как изглежда неговият работодател, големият шеф на БТВ, очевидно това не се отнасяше за Давид, за когото този небръснат млад мъж, в джинси и тениска, очевидно бе някой от дребните служители във фирмата. За него той бе нищожна величина и затова се отнесе към него по съответния начин.

- Аз...

Дали трябваше да ги запозная? А ако да, по какъв начин щях да ги представя един на друг? Вероятно Фред се притесняваше да не разкрия начина, по който бе постъпил на работа, и затова мълчеше в очакване на моята реакция.

- Какво „аз“? Махайте се оттук!

- Скъпи...- намесих се най-сетне аз с помирителен тон. - Това е Фред Морино. Звукооператор е в моето предаване. Вероятно вече ме очакват в студиото?

Разтворих широко очи, за да подскажа на нашия събеседник какво трябва да говори.

- Точно така - потвърди той, като сподави яростта си.

- А... Много добре.

Давид никога и при никакви обстоятелства не губеше самообладание. Той се изправи, по-скоро смутен, отколкото ядосан, и с наставнически тон се обърна към Фред, сякаш мъмри непослушен ученик:

- Колкото и спешна да е работата, човек чука, преди да влезе.

Той посочи вратата, останала широко отворена, с напълно недвусмислен заповеднически жест.

А аз бях прибавила името на моя бивш към гостите на сватбата. Дали стопанинът нямаше да го изгони, преди да е успял да покаже поканата?

- Тръгвам - обърнах се примирително аз към Давид, за да замажа положението, и последвах звукооператора.

Сега беше моментът да люлея бедра пред него, да пърхам с клепки с полуотворени устни. С други думи, да подчертая своята женственост като в някой посредствен филм. Така присъдата му след моя провал щеше да бъде по-снизходителна или щеше да бъде произнесена по-късно.

- И не забравяй онова, което се канеше да ми кажеш преди малко - гальовно му прошепнах аз. - Ще ми бъде интересно.

Веднага щом се озовах в коридора, двамата с Фред ускорихме крачка. И аз като него бях изнервена до краен предел. Нелепата ситуация не само ме бе измъчила. Тя бе разкрила пред мен една нова, доста неприятна страна на моята връзка с Давид. Бог ми е свидетел колко силно желаех този съвършен мъж, живот сред власт и охолство, радвайки се на привилегии, които ще обградят ежедневието ми със стена от недосегаемост. Но при това не бих могла да се отнеса с презрение към онова, което съм била преди това. Не бих могла да зарежа девойката от Нантер и хората, които я бяха съпроводили до самия праг на широко разтворената сега пред нея врата... Не бих могла да бъда едновременно от двете страни на този праг.

Помъчих се да не изливам яда си на Фред, станал неволна причина и странична жертва на разразилата се буря.

- Никой не те е изпращал да ме викаш, нали?

- Не - призна той. - Ала междувременно порових в стационарния телефон на Луи и попаднах на нещо прелюбопитно.

- Какво по-точно?

- Паметта с всички негови разговори, откакто е инсталиран апаратът. А това прави цели три месеца.

- Е, и? - ядосах се аз. - Всеки ден в осемнайсет часа си поръчва момиче по телефона?

- Не точно - усмихна се той.

- И на кого се е обаждал?

- Знам, че няма да ми повярваш, но за номера няма никакво съмнение... Веднага се сетих чий е.

- Хайде, Фред, мамка му! - просъсках през зъби аз.

- Обаждал се е на майка ти. На Мод. Обаждал се е на вашия домашен телефон.

За момент погледът ми се зарея към съседните кабинети, където армия журналисти се трудеше над обедните новини. После се обърнах към него:

- Майка ми? Сигурен ли си? - запитах напълно слисана.

Той изреди без запъване цифрите на стационарния й телефон.

- Само тази седмица е разговарял с нея три пъти - отвърна той, след като погледна бележката в шепата си.

Сетих се за всички подаръци, които й беше изпратил, същите онези награди за моите услуги в хоризонтално положение.

- И... Дълго ли са разговаряли?

- Доста дълго. В понеделник - двайсет и две минути. Във вторник - само единайсет минути. А вчера - осемнайсет с кратко прекъсване от трийсет секунди по средата. Изглежда, е имал друго обаждане.

Това далеч надвишаваше времето за обаждане в знак на внимание или за проверка, проверка на какво впрочем? Бяха си истински разговори.

- Възможно ли е да е вдигала слушалката и веднага след това да е затваряла?

Подобна хипотеза не бе чак толкова абсурдна. Не по-абсурдна от това моят истински-мним любовник, истински-мним девер да се обажда на майка ми, за да си побъбрят като стари приятели.

- Не, не мисля. Апаратите са достатъчно усъвършенствани и имат брояч, който изключва линията, за да не дава напразно заето прекалено дълго време. Ако никой не говори, линията се изключва от само себе си след една-две минути. А не двайсет.

Онова, което техническите познания на Фред не можеха да ми обяснят, бе темата на тези техни беседи. И като какъв се е представял Луи, за да омае до такава степен майка ми. Дали се е представял за своя собствен брат? Или за Арман, под измамния предлог, че я осведомява за приготовленията?

- И откога казваш, че й се обажда?

- Още не съм ти казал. От началото на април насам.

С други думи, приблизително от моето запознанство с Давид, по времето, когато връзката ни все още беше тайна... И много преди Луи да изпрати на мама първия подарък, поне доколкото ми беше известно. Под какъв неясен предлог бе влязъл във връзка с нея? И защо тя бе приела да разговаря с този безлик събеседник?

След като набързо хапнах в компанията на неизчерпаемата Албан, за мен следобедът премина като сън, при това изпълнен с поредица действия, които изпълнявах като робот.

Четиринайсет часа, напомни Клое: репетиция в студиото под зоркия поглед на нашия режисьор Стан, който определи изходното ми положение и придвижването ми по време на предаването сред стъкнатия набързо селски декор. От проекта на скоропостижно изгубилия мястото си Крис бе останало само логото върху огромен твърд картон в дъното на студиото, осветено подходящо, за да изпъква.

Шестнайсет часа: изчитане на репликите от сценария, съставени от екипа на Албан. Повтарях си ги тихичко, давайки си сметка, че тя ги бе подбрала внимателно, за да не ме превърне в някоя от онези възторжени тъпачки, които гъмжаха в конкурентните предавания. Фразите бяха сдържани, точни, виртуозни, но не прекалено, твърде сходни с тези, които сама бих написала, ако доверието на Давид бе стигнало дотам, че да ми възложи и тази задача.

Седемнайсет часа: среща с двамата гости на предаването - прочут книжар, който трябваше да представи подбор от книги за плажа, и професионална танцьорка, изпълнителка на „убийствен танц“, с който зрителите да блеснат на летните дискотеки, както и пример за осъществяване на „неформални“ контакти.

Осемнайсет часа: чай с бисквити, последван от проточил се до безкрай сеанс при гардеробиерката, фризьорката и гримьорката, по време на който имах усещането, че съм бита сметана, която непрекъснато расте по обем.

Нима аз бях тази скована кукла под пласта фон дьо тен, тази китайска ваза, лъснала под прожекторите в роклята на цветя?

- Дръж се така, все едно си дванайсетгодишно момиче, което си играе на телевизионна водеща със своите приятелки - даде последния си съвет Албан.

- На дванайсет години исках да бъда по-скоро като Мари Кюри или като Франсоаз Жиру, но

както и да е...

- Разбра какво исках да ти кажа: преструвай се. Всички, които днес водят най-известните предавания, са започнали, кривейки се като идиоти пред огледалото. Останалото ще дойде след това, с времето, прекарано пред камерите.

Казаното от нея не звучеше кой знае колко успокоително, но поне щеше да затвори устата на моите критици, които непременно щяха да обсъждат надълго и нашироко моята липса на опит. Такива са нравите в тези среди: всеки бързо забравя собствените си грешки, готов да подложи крак на новодошлия, който би могъл да го измести най-малко със своята свежест.

Деветнайсет и трийсет, още един час напрегнато очакване. Под предлог, че имам нужда от усамотение, тръгнах по пустите коридори на осемнайсетия етаж във вече готовия тоалет за предаването, с шпакловано лице и тупирана коса, в търсене на евентуален авариен изход. Докато ще шляех, случайно се озовах пред кабинет, от който бяха изнесени всички мебели. Отдясно на вратата все още се мъдреше пластмасовата табелка с надпис: „Алис Симонсини“. Натиснах дръжката: беше отворено. Единственото нещо, което ме порази в това бездушно пространство, бе все още натрапчивата миризма. Разпознах сладникавия парфюм в цветна тоналност на красивата блондинка, към който се примесваха и по-остри нотки. Дали това не бе миризмата на любовта, букетът, съставен от взаимното сливане на две тела? Колко ли пъти Крис и тя бяха правили секс тук, само на няколко метра от кабинета на Давид? Опитвах се да си ги представя: едрият отпуснат силует на любовника, който притиска задника й до стъклото и трескаво бърка с пръсти във вулвата й, а потеклата от устата му страстна лига капе върху нежната й, горда шия.

Никога не бива да изненадвате приятелите си, докато правят любов...

Преди София моя най-добра приятелка беше Сабин. Бяхме като близначки, приликата ни бе направо смайваща, включително за нас самите. По цели часове се гледахме заедно в огледалото в дирене на разлики. Единствената подробност, която рязко ни отличаваше, бе яркосиният цвят на нейните очи. Леко предимство в нейна полза, от което тя се възползваше в максимална степен, съблазнявайки най-красивите момчета в лицея.

Една сряда, когато ме бе поканила да прекараме следобеда заедно в апартамента на родителите й, пристигнах петнайсетина минути по-рано, сигурна, че ще я заваря пред телевизора или зачетена в някой от любимите й романи за вампири, които намираше за „много секси!“. Входната врата не беше заключена, нито пък вратата на нейната стая. Напълно логично, тъй като през работен ден и по това време се предполагаше, че е сама у дома. Оказа се обаче, че не е така. Още от стълбите до мен достигнаха напомнящи мяукане стенания, от които разбрах каква сцена се разиграва на горния етаж. Въпреки това не можах

да устоя на изкушението.

Изкачих се на пръсти и през полуотворената врата, през

всичките петнайсет минути, предшестващи часа на уговорената среща, наблюдавах как Сабин се вихри в леглото. Направи ми впечатление особено неприличният начин, по който извива тялото си до счупване, за да подложи задника си за кучешката поза. Отвратителните думи, които крещеше, свеждаха партньора й до „чеп“, а тя самата наричаше себе си „кучка“, „курва“ и „най-долната мръсница в лицея“. При това лакомо поглъщаше неговия член чак до основата. А в момента на оргазма заджавка като същинска хиена...

Измъкнах се безшумно и без да дочакам края, защото по онова време все още бях девствена, и това сериозно помени посоката на фантазиите ми. От този ден нататък, чак до

края на учебната година, упорито отказвах да разговарям с нея. Сигурно се е досетила каква е причината за внезапното ми охлаждане, но така и не посмя да засегне този въпрос.

Сцената на разюздано, животинско чукане, която при това се превърна по-нататък за мен в източник на вдъхновение, когато се възбуждах сама, е последният спомен от моята

приятелка.

(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)

Къде си? Правим последен преглед заедно с Люк и Стан. Чакаме те, домъкни си задника, телевизионна звезда такава!

Есемесът на Албан ме върна към действителността и както тя самата би се изразила, доприпках до долния етаж, където вече се носеше обичайната глъчка, предшестваща началото на ново предаване. Дори Давид ни бе зачел с присъствието си, което очевидно се приемаше като нещо извънредно, доколкото можех да съда по уплахата и възбудата на екипа.

В замяна на това едно отсъствие ми се стори също толкова забележително и дори странно: нямаше го Луи и през целия ден никой не го бе виждал в сградата.

Престорих се, че гледам вечерните новини в компанията на хората от моя екип, които ги следяха особено съсредоточено, може би за разтоварване, докато през това време моят ум се рееше далече от кулата „Барле“

Къде ли е той? Може би в хотел „Шарм“? Или пък, накуцвайки, броди като призрак сред строителните отпадъци в дома на госпожица Марс? Или просто си е у дома, пред екрана, очаквайки като обикновен зрител съдбовния час на моята телевизионна екзекуция?

Продължението бе един пъстър попкошмар, съпроводен от изблици на престорен смях и на мнимо добро настроение. Следвайки съветите на Албан, изиграх пантомима, която на моменти напомняше фарс, ала всички я оцениха като сполучлива, без да вземат под внимание прекалено бързия ми в резултат от напрежението говор, който понякога ставаше почти непонятен... Да не говорим за моето „И така...“, което повтарях едва ли не сто и петдесет пъти в минута.

Листите с подготвения от редакцията текст сякаш пареха пръстите ми и непрестанно привличаха тревожния ми поглед, затова и не чух нито дума от предварително заснетите репортажи и на два пъти дори закъснях да се включа, макар че Стан непрекъснато ми го напомняше в слушалката и ясно да виждах червената сигнална лампа на камерата пред мен.

- Поеми си дъх, това не е спринтово бягане! - на няколко пъти чух в ухото си думите на режисьора. - С това темпо няма да можем да запълним и половин час. Спокойно!

Пет минути преди края получих право на пауза, през която ми оправиха грима и отидох да се изпишкам, а през това време излъчваха прословутия репортаж, заснет по инициатива на Луи. След това ми оставаше само да прочета кратките заключителни думи, които минаваха на аутокюто, с което трябваше да приключат моите мъки.

- Супер! - възкликна насърчително Албан, докато вървяхме към тоалетната. - Само малко по-бавно темпо. Оставяй събеседника да си довърши мисълта. Винаги имаш възможност да го прекъснеш, ако видиш, че започва да се разлива.

Когато останах сама в кабинката, не можах да пусна дори една капка, въпреки че мехурът ми направо щеше да се пръсне, но от друга страна, трябваше да укротя червата, които напираха да се разтоварят незабавно.

Искаше ми се завинаги да си остана вътре. Никога повече да не се появявам пред хора. Да си бъда все така в роклята на цветя сред миризмата на урина, в това топло и сигурно убежище, където няма нито съпруг, нито любовник, нито зрители, които да ми се присмиват.

„- Не, започнах случайно, не бих казала, че съм направила съзнателен избор...“

Звукът от предаването идваше до мен приглушено, на едва разбираеми откъслеци:

„- Ще проявя известна недискретност, като те запитам случва ли ти се да изпиташ удоволствие от онова, което правиш с мъжете?

- Да, разбира се, дори доста често... За мен това не е само работа.“

Онова, което вършеха горещите момичета, не беше просто работа. Самата аз бих могла да потвърдя същото.

От предпазливост и дори поради известен страх бих могла да остана там, където съм. Но въпреки това излязох, водена от любопитство да чуя какво ще каже тази жена. Интонацията на деформирания й заради анонимността глас ми прозвуча познато. Когато влязох и погледнах режисьорския пулт, където върху двайсетина екрана се виждаше едно и също лице, закрито с маска, едва не се строполих на пода и не повърнах зад гърбовете на техниците.

Познавах тази маска: тя бе точно копие на онази, която Луи ме бе накарал да си поставя в стаята „Мари Бонапарт“, където наблюдавах любовната двойка в действие.

Ала имаше и още нещо познато: размахването на ръцете, тъмните къдрици над раменете и особено прямият й начин на изразяване...

„- Това не е чукане заради самото чукане, няма такова нещо! - гъгнеше деформираният глас. -Разговаряме, описваме живота си. Понякога дори чувствам, че започвам да си падам по него... а и той по мен.“

Единствените думи, които можах да произнеса, но толкова тихо и отчаяно, че достигнаха само до моя слух, бяха:

- Мамка му, София... Не! Защо точно ти?

Спомних си пребледнялото й лице, когато Луи се яви пред нас във Венсенската гора.

Искреният й интерес, похотливият й смях, когато разказвах пред нея как Луи ми е заложил клопка, в която с всеки изминал ден се хващам все по-здраво. „Няма ли да ни запознаеш? Обожавам такива хазартни типове!“ Прехласването й по моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“, за което не бе пропуснала да спомене, че на нейния тен то би отивало много повече, отколкото на мен.

Една по една тези подробности постепенно сваляха от лицето й маската, която останалите виждаха на екрана.

Що за глупава комедия ми бе изиграла тя? И преди всичко каква бе цената на нейното предателство? Вероятно колкото да върже двата края за месеца. Няколко едри банкноти, като онези, които той ми бе пъхнал в ръката, докато бяхме в галерията, или които ми бе дал, за да си купя еротичните книги от списъка. Да не би пък да бяха станали любовници? Мисълта за подобна перспектива ме прониза като нож и дъхът ми пресекна. Може би двамата се гавреха с моята доверчивост, докато правят любов? Може би се надсмиваха над непохватността ми на девственица, на предразсъдъците ми на глупава гъска, докато се валят, вкопчени един в друг без всякакви задръжки, като съвършена двойка от гледна точка на стремежа към разчупване на всякакви граници?

От колко време бе негова?

- Камера след трийсет - ревна Стан някъде наоколо.

- Ел? Ел, добре ли си?

Гласът на Албан вече едва проникваше през обвивката на пашкула, който с всеки изминал момент все по-здраво ме обвиваше. Добре ли бях наистина? Какво можех да й отговоря?

Ръката й ме подкрепяше за тила, но сякаш тялото, което по-треперваше от това докосване, не бе моето.

- Ел! Ел, по дяволите! Тук ли си?

Не, мила Албан, от доста време вече не бях тук. Бях изгубила връзка с реалността. Моята реалност се свеждаше до сподавено ридание, което ме смразяваше. Превръщах се в топка сладолед посред студиото. Виждах онова, което се случва около мен, като през мътна пелена, която нищо не бе в състояние да разкъса.

- Камера след двайсет! Момичета, завлечете си задниците на подиума, хайде... Сега!

- Мамка му, не знам какво й става... - тюхкаше се обзетата от паника Албан. - Губим я! Викайте лекаря от лечебницата!

Върху мониторите София отговаряше на последния въпрос на интервюиращия, който така и не се появи, но това не ми попречи да установя самоличността му:

„- Казаха ми, че вие се наричате помежду си Но!еПе8. Вярно ли е?

- Да, точно така.

- Можете ли да обясните с две думи на зрителите значението на това название?

- Но1еПе е дума, съставена от две части. Първо английското прилагателно ко(, което, вярвам, е напълно ясно...

- Наистина!“

Нов отчаян рев на Стан:

- Камера след десет! Какво правим?

- Пускай надписите! Или каквото щеш! - викна му в отговор Албан. - Майната му!

През рукналите от очите ми сълзи гледах как маската се стича, сякаш внезапно се бе разтопила.

„- ...а освен това се наричаме помежду си Ел, което означава, че сме готови да приласкаем всекиго.

- Чудесно! Значи, вие самата се чувствате ко1... или по-скоро Ел!

- О, аз съм си сто на сто ко1 - прихна тя. - Ел... Ел, това не съм аз. Ел е моя приятелка...“

Джингъл. Камера. Без мен.

Финални надписи.