Хотели - Първа стая

15 юни 2009 година

Прибрах се доста късно. А, както предположих, София бе излязла твърде рано, защото заварих къщата празна. Явно й бе омръзнало да рови купчината стари фотографии и бе решила на свой ред да се отдаде на развлечения по свой вкус. Не ми оставаше нищо друго, освен да не заключвам заради нея желязната и входната врата. Не съм чула кога е спряла колата пред вилата, нито кога е влязла, защото след изтощителното преживяване бях потънала в дълбок сън.

Двайсет и едно пропуснати повиквания, седем съобщения.

Това ми показа мобилният телефон, когато се събудих. Учудих се, че Давид не е дошъл лично да ме потърси. Или пък да изпрати някого от хората си. Кой знае: може би Арман не ме бе издал, което само засили удивлението ми. Сетих се освен това, че вече беше понеделник, първият ден от седмицата, когато всяка минута от разпределението на времето му вече е запълнена. Бе изцяло подчинен на задълженията си. Това, че жена му си е „обрала крушите“, естествено, е неприятно, камъче в лачената му обувка, но далеч не толкова важно, колкото жизненоважните проблеми, които изискват от него незабавно решение.

- Здравей, палавнице! - приветствах София, която се появи, облечена в стара тениска и някакви антични гащи.

Тъмните й къдрици падаха върху лицето, но се досещах, че е посърнало. Сигурно бе прекарала дълга и напоителна нощ. А известна част от нея в хоризонтално положение. От София всичко можеше да се очаква.

- Ох... По-тихичко!

Стискаше главата си с две ръце, запушила уши.

- Яка вечер?

- Хм... Имала съм и по-яки - изкиска се тя, подчертавайки непристойното двусмислие. - Но не беше зле.

С престорената уплаха на благовъзпитано момиче вдигнах ръка, за да запуша устата й.

- Не ми казвай нищо. Нищо не искам да знам.

- Така или иначе... нямам сили да говоря.

- Закуска?

- Давай! Но само едно дълго кафе.

Нощната буря бе отстъпила място на слънчево утро. Съпроводени от прозрачно синьото небе, двете спряхме в центъра на града и се разположихме на една тераса, недалеч от плажа. В заведението почти нямаше посетители. Закръгленият, приветлив сервитьор с нескрита радост се втурна да обслужи двете млади жени, „колкото красиви, толкова и изискани“, и ги обсипа с куп дребни подаръци: второ кафе от заведението, допълнителна порция масло и конфитюр, приготвен на място портокалов сок вместо фабричния, който присъстваше в менюто.

Възможно ли е една жена да бъде неудържимо привлечена

сексуално от мъж, у когото всичко я отвращава?

Това е най-важният въпрос, който това лято присъства върху първите страници на всички ежедневници. Една писателка, известна като заклета феминистка, наскоро бе публикувала роман, в който описва горещата си връзка с пропаднал политик, замесен две години преди това в секс скандал. Прехласва се от мъжа, когото сама нарича „свиня“, двайсет години по-възрастен от нея, чиято едва ли не наркотична зависимост от груповия секс и от секса въобще е станала причина за преждевременния и позорен край на политическата му кариера. Описанията, които тя прави на особените му предпочитания, са едновременно вълнуващи и възмутителни. Чета критичните публикации по повод този роман и се питам дали вече съм изпитвала подобно увлечение. Не непременно към грозни или покварени мъже. Без съмнение обаче би трябвало да обърна внимание на въздействието, което оказват върху младата ми персона по-възрастните мъже.Твърде лесно би било да обясня това с липсата на баща, която се опитвам да запълня. Но в това мое влечение има и друга, по-първична, по-животинска страна: тяхното тяло е по-грубо, по-окосмено; главичката на члена им е потъмняла от времето; скротумът им е по-обемист и тежи в шепата; миризмата им е по-остра; обожавам тези атрибути, присъщи на стара маймуна. Никога не бих предпочела пред тях розовата и голобрада свежест на младите макаци. За да ми се хареса, тялото на един мъж не бива да се свежда до нежни ласки. То би трябвало да бъде по-скоро груба ръкавица, способна да одере кожата ми. Вече съм установила и още нещо: макар по-оскъдна, тяхната сперма е по-лепкава, по-гъста. И именно това ми харесва.

(Ръкописна бележка от 15 юни 2009 г., съставена от мен)

Преситени от толкова внимание, дълго съзерцавахме залива и морската шир отвъд него под размирния поглед на Алфред Хичкок, чиято статуя с по един гарван на всяко рамо допълваше вида на вилата, която се издигаше в източния край на скалите, доста вярно копие на дома на Бейтс от Психо.

- Това е във връзка с фестивала - обясни ни сервитьорът, който се оказа досадно бъбрив.

- Какъв фестивал? - вдигна нервно очи към него София.

- Ами фестивалът на английското кино, разбира се. Трябва да дойдете, за да видите хайлайфа, звездите и всичко останало!

Красноречивото ни мълчание не след дълго сложи край на дърдоренето му и можахме най-после да се отдадем на безмъл-вно съзерцание на пейзажа. Свежият бриз откъм морето предвещаваше един приятен ден. С него до нас достигна крясъкът на чайките и мирисът на водорасли.

София първа наруши мълчанието:

- Е, откри ли нещо интересно?

- Какво...?

- В къщата. Нали рови из чекмеджетата?

- А, да... Е, не чак толкова. Нищо особено.

- А ти какво очакваше?

Въпросът, който ме измъчваше, не беше „какво“, а „кой“.

Предвид завесата от тайнственост, с която двамата братя Барле бяха обгърнали всичко, свързано с Орор Делбар и нейната роля в техния живот, отсъствието на младата жена от семейните архиви по-скоро ме разочарова, отколкото учуди. За момент се поколебах дали да се доверя до такава степен на моята приятелка, но накрая й разказах подробно всичко, което ми бе известно до този момент.

- Ако правилно съм те разбрала, те напълно ли са изтрили тази жена от живота си?

- Така изглежда...

- Доста е подозрително, напълно съм съгласна с теб... - После веднага добави: - От друга страна, ако е загинала заради съперничеството, което самият ти си разпалил между синовете си, все пак би трябвало да запазиш някоя нейни снимка. Нали така?

Със здравия си разум донякъде бе права. Някои опити за подправяне на миналото не са задължително плод на тъмни намерения. Нерядко, когато става въпрос за интимна драма, целта по-скоро е да се запази благоприлично мълчание и да се уталожи болката. Най-сигурният начин да се постигне забрава бе да се заличат всякакви следи от трагедията.

- Права си - съгласих се с половин уста.

- Но ако искаш, ще ти помогна да претършуваме. Сигурна съм, че на дъното на шкафовете има неща, до които още не си стигнала.

Приех предложението й, след което двете се отправихме обратно към „Рош брюн“, този път по крайбрежния път, по който можеше да се мине само при отлив. Тясната гранитна пътека, циментирана само на отделни места, минаваше по самия ръб на скалистия нос Малуин. Оттам се откриваше великолепна гледка към Сен Мало със залива, към островчетата Гран Бе и Пти Бе, Сезамбр и Конше. По средата на разстоянието имаше предупредителна табела: Внимание, плувци! Силно морско течение. Опасно за живота.

Малко по-нататък забелязах мястото, което Луи ми бе описал доста точно, докато пътувахме в лимузината: стената в подножието на вилата с малка бяла врата, от която няколко стъпала водеха до пътеката. По-надолу от водата стърчаха скалисти зъбери, чиито ръбове на вид бяха остри като ножове. Между тях човек лесно би могъл да заклещи крака си.

- Ето тук е загинала - глухо промълвих аз и посочих мястото на моята приятелка.

- Тук ли? - зачуди се тя. - Че това е до самия бряг... Човек не може да се удави тук! Това е смешно!

На пръв поглед действително опасността не бе чак толкова голяма, особено при отлив и при спокойно море. Ала достатъчно бе равнището на водата да се повиши и дори най-слабо вълнение, за да хване всекиго в този капан, да го залее, да го откъсне от света, който живее и пулсира само на няколко метра оттам.

Сякаш като потвърждение на моето предположение, човекът, когото в този момент срещнахме по пътеката, ни посочи някакъв мъж в неопренов костюм, изненадан от прилива на малка пясъчна ивица, само на около сто и петдесет метра от плажа. Оттук разстоянието изглеждаше лесно преодолимо и въпреки това плувецът явно бе объркан. След няколко минути колебание, твърде ценни при тези обстоятелства, той все пак се хвърли във водата и не без мъка успя да се добере до брега, борейки се с мощното течение.

Не разменихме повече нито дума, докато стигнем до къщата. Разтворихме широко капаците на прозорците, за да проветрим, а след това изсипахме върху прашния паркет съдържанието на всички чекмеджета, които успяхме да открием. Две от тях все пак оказаха съпротива и опитите

ни да ги отворим с помощта на закачалка и стара отвертка се оказаха напразни.

Сред острата миризма на паркетин и на проявител прекарахме следващите часове седнали направо на пода, наведени над старите снимки, като внимателно проучвахме всяка от тях и дори се връщахме към онези, които преди това набързо бях прехвърлила предишната вечер. Ловът ни не се оказа особено успешен, защото така и не открихме снимка на Орор, но пък попаднахме на някои интересни находки. Сред тях имаше снимки, правени по всяка вероятност преди гибелта на младата жена, а други след това, когато Андре и Ортанс са били все още живи. Естествено, изразът на лицата върху първите беше по-весел, отколкото след това. Видяхме например как Луи прегръща красива блондинка с див поглед, в която доста трудно разпознах Ребека. Това наистина беше тя, вече неестествено скована, в моряшко костюмче от „Жан-Пол Готие“ или „Етиен Дао“, с една дума, на върха на вълната по онова време.

- Вярно - оплака се София, - двамата наистина са движили заедно.

- Да... Странно...

- Странно ли?

- Сякаш... Орор е оставила след себе си толкова малко... Сякаш тя самата е искала да изчезне.

Забележката ми я обърка, но тя не размишлява дълго над това нелепо предположение и отново заби нос в купчината пожълтели снимки.

Не бе нужно да й обяснявам подробно към какъв мъгляв сценарий ме отпращаше тази хипотеза. Също както в Тайни жени, Орор би могла да реши да заличи следите си, като крайна мярка от нейна страна, за да накаже братята Барле за лошото отношение към нея. Ала сравнението спираше дотук: докато амазонките на Аня Оз се укриват от погледите, за да излязат накрая и да пожънат триумф, Орор наистина бе загинала. Оказала се бе по-жестоко наказана от онези, които я бяха подтикнали към тази драматична крачка.

Последните часове от престоя ни в „Рош брюн“ бяха посветени на щателно претърсване на всяко ъгълче във вилата. Този път дирехме не само снимки, а каквато и да било улика, която да ни позволи да се доберем до Орор или по-скоро до следите от нейното присъствие тук.

Вече бяхме на път да се откажем, обезсърчени от купищата нащърбени дребни украшения, стари рекламни каталози и консерви с изтекъл срок на годност, когато внезапно София възкликна:

- Я виж!

От дебелата купчина различни проспекти бе измъкнала професионална изцапана и омачкана визитна картичка, чието състояние показваше напредналата й възраст.

Жан-Франсоа ДЕЛБАР

Нотариус ул. „Пласитр“

35 400 СЕН МАЛО телефон: +33 99 32 69 45 факс: +33 99 32 69 47

- Фамилията на твоята удавница не беше ли Делбар?

- Да - кратко потвърдих аз.

Никога не бях чувала за Жан-Франсоа Делбар. Нито Луи, нито Ребека ми бяха споменавали за него.

- Видя ли номера? - настоя София. - И факса. Не са актуални...

Действително. А това доказваше, че някой от семейството на Орор бе живял и работил по тези места, вероятно преди нейната смърт, поне доколкото можех да съдя по номера на телефона. Дали беше неин брат? Или чичо? А може би дори неин баща?

- Какъв беше местният код? - запитах аз.

Тя грабна първата попаднала й диплянка:

- Нула две.

Веднага набрах него и въпросния номер на мобилния телефон и чух сигнала. Ала вместо повикване дойде автоматичният отговор, че номерът вече не е валиден. Откога? Тайна. Използвах случая, за да направя справка, но операторката не откри в данните никакъв Жан-Франсоа Делбар, нито в Динар, нито в агломерацията на Сен Мало. Помолих я дори да подири имена със сходен правопис, но без успех.

- Или е напуснал тези места, или също е мъртъв - заключи София, след като затворих.

Мъртъв. Мъртва.

Привидно невинната й забележка откри пред мен нова пер-спектива.

- Ти си гениална! - възкликнах аз и я грабнах в прегръдките си.

- Че какво толкова казах?

- Идвай, „вдигаме си крушите“. Ще ти обясня по пътя.

Четвърт час ни бе достатъчен да пооправим и да заключим вратите на вилата „Рош брюн“, която ревниво продължаваше да пази своите тайни.

За щастие, в кметството на Динар отделът „Гражданско състояние“ все още работеше. За нещастие обаче, нямаше регистрирана никаква Орор Делбар, нито дори Барле. Липсваше както акт за раждане, така и смъртен акт.

Без колебание опитахме късмета си при техните колеги в Сен Мало.

- Да, има Орор Делбар. Родена на дванайсети април хиляда деветстотин и седемдесета. Починала на двайсет и пети декември хиляда деветстотин осемдесет и девета.

- Мамка му... - промърмори София, давайки израз на споделеното ни изумление. - Загинала е навръх Коледа!

Вечерта на Коледа, а не по време на лятно къпане, както ми бе заявил Луи по време на първото му признание по този въпрос...

- Къде е погребана? - запитах служителката в кметството.

- Вие от семейството ли сте, госпожице?

- Не... Но това е първата жена на моя бъдещ съпруг.

Изглежда, съм изглеждала достатъчно искрена и дори трогателна, защото тя все пак отстъпи:

- Подобна информация липсва в нашите регистри. Но предвид адреса, който ми давате... Има голяма вероятност това да е гробището в Рокабей. Ако семейството й притежава там гробно място, разбира се.

С помощта на набързо надраскан върху туристическата карта маршрут поехме с колата към въпросното гробище. Рокабей е печален квартал на Сен Мало, притиснат между гарата и доковете на търговското пристанище. От табелката на входа научихме все пак, че тук са погребани и някои известни личности, сред които Робер Сюркуф, най-известният от малуинските корсари, както и актьорът Даниел Желен.

След няколкоминутно лутане наслуки по алеите най-сетне попаднахме на един гробар с бакенбарди, който тикаше количка. Той се почеса по главата и накрая очите му светнаха:

- А, да, Делбар... Като нотариуса!

Бинго.

- Точно така - потвърдих аз. - Също като нотариуса. Впрочем Орор е негова... - замълчах с надеждата той да ме допълни.

- ...Негова дъщеря. Точно така. Не мога да ги объркам със семейство Доле или с Базенови.

Няма да научим нищо повече, даде ми знак София с вдигане на вежди.

Гробът на фамилията Делбар представляваше обикновена плоча от розов мрамор, без портрети и очевидно напълно запуснат. Нямаше цветя, украса, никакъв знак на внимание към почиващите тук. Никой не се бе погрижил да почисти плевелите край него. Върху плочата имаше четири имена с една и съща фамилия: Амеде (1910-1985), Сюзан (1912-1999), Жан-Франсоа (1938-2005) и Орор (1970-1989).

- Починала е преди баща си - отбеляза София.

- И дори преди баба си.

Изглежда, нито един член на семейството не беше вече между живите. Никой, към когото да се обърнем. Освен може би...

- Майка й... Майка й не е тук.

- Може би все още е жива - предположих аз.

- Ами да... Така и не поискахме имената на родителите й в „Гражданско състояние“. А сега вече са затворили.

Слънцето наистина се спускаше към хоризонта, а по това време местната администрация не работеше.

Включих телефона си и пътем установих, че Давид е престанал да ме търси. От сутринта насам нямаше ново обаждане. След това потърсих в Интернет „Ребека Сибони“ + „Нощни красавици“. Макар да бях действала наслуки, все пак се сдобих със следния резултат благодарение на регистрацията на „Нощни красавици“ във фирмения регистър, а изглежда, седалището на фирмата на Ребека бе на нейния домашен адрес: „Нощни красавици“ ООД, авеню „Жорж Мандел“ № 118, 75116, Париж.

- Да не искаш да отидем на гости на тази мръсница?

София отново си показваше рогата.

- Да.

- Вярваш ли наистина, че ще ни осветли?

- Нямам представа. Възможно е.

Поне така се надявах.

В крайна сметка, като се изключат Давид и Луи, тя бе последният свидетел на драмата. Не по-безпристрастна от тях, но все пак все още сред живите. Разходката ни до морето само бе повдигнала ъгълчето на завесата, която, подобно на калъфите върху мебелите в „Рош брюн“, криеше тайните на семейство Барле. Разчитах Ребека най-сетне да хвърли светлина върху случилото се и да изтупа от праха своите спомени. Тя очевидно знаеше много повече от онова, което ми бе казала последния път, на улица „Роа дьо Сисил“

Закачливият й поглед на онази снимка сякаш ме приканваше отвъд времето да я потърся. Би могла да осмисли отговорите си, да разчисти утайката от последните лъжи и да запълни последните празноти. Ето защо отивах при нея.