Хотели - Първа стая

12 юни 2009 година

Когато се изправех пред проблем от лично естество или още по-зле, пред дилема, всеки път постъпвах по един и същи начин, възможно най-малко журналистическия и най-малко професионалния: вместо да подиря подходящи примери или сравнения у близките си, аз гледах филми, чийто сюжет повече или по-малко бе свързан с въпросния проблем. В много отношения се отнасях с по-голямо доверие към творците на киното, отколкото към колегите си от пресата или към експертите, психолози и социолози, що се отнася до въпросите от интимен характер. Така например, когато мама се разболя от рак, през последвалите седмици гледах няколко пъти филма на Нани Морети Интимен дневник, който разработва тази болезнена тема по начин, способен да повдигне духа.

По темата за споделената любов между двама братя и две сестри според мен нямаше по-подходящ филм от Хана и нейните сестри на Уди Алън, или пък италианската сага Най-добрите години, която заплени младежката ми душа, особено с участието на великолепната Жасмин Тринка, на която започнах да подражавам, цупейки устни и придавайки изплашено изражение на широко отворените си очи.

За разлика от Елиът и прословутата Хана, която благоразумно се завръща в лоното на брака след бурната любовна история на неустоимата Лий, вече отхвърлях този изход, върху който тегнеше печатът на буржоазния морал и на конформизма. През следващата нощ опитвах да убедя себе си, че не е необходимо да правя избор, като се въртях в леглото ту на едната, ту на другата страна, редом с потъналия в дълбок сън Давид. Ала това в известен смисъл вече бе избор.

В крайна сметка не би ли било възможно да живея по този начин, отговаряйки на желанията ту на единия, ту на другия, самата аз разкъсвана между копнежите и разума, между тялото и сърцето, между мъжа, който се опитваше да ме завоюва с хитрост и сила, и другия, който ми предлагаше живот, лишен от страст, но и без болка, сред упойващата музика на удобствата, нежността и безгрижието?

- Добро утро, Ел. Разпечатах окончателния вариант на договора. Оставил съм го на масата, както се уговорихме. Можете да го погледнете още веднъж, преди да подпишете...

Арман се бе появил в кухнята, където закусвах, както винаги безшумно като призрак. С приближаването на деня на сватбата той ми се струваше все по-посърнал. Дали това се дължеше на стреса около подготовката? Или пък на прекомерната употреба на алкохол?

- Да, благодаря, Арман. Сигурна съм, че всичко е безупречно.

На непристойните, язвителни и възбуждащи повели на Луи съответстваха безапелационните нареждания на Давид, сбор от правила, които имаха за цел да превърнат нашия живот в поредица от предварително програмирани епизоди, подчинени на регулатор на скоростта. Без трусове, без инциденти, кротка омая, в която добрите дни нямаше да се различават от лошите, смекчени от въздушните възглавници на неговите пари и на моята отстъпчивост. Спокойно можех да затворя очи, сигурна, че всичко ще бъде под постоянен контрол.

- А, за малко да забравя - възкликна той, преди да се завърне към изпълнението на

ежедневните си задължения. - Бижутерът ми върна пръстена. Позволих си да го оставя във вашата стая, върху нощното шкафче.

До папката с брачния договор открих друг, по-тънък куп листи, чийто вид предизвика у мен далеч по-силно вълнение: в пластмасов джоб бяха събрани бели перфорирани листи, подобни на онези, които вече бях получила. Без нито за момент да се съмнява в това, че ще ги използвам, моят подател вече предвиждаше продължение на моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“. Нещо повече, самият той тържествено отбелязваше своето завръщане, защото върху последната страница, с добре познатия ми вече почерк, бе написал следното:

Кога ще ме приемете такъв, какъвто съм?

Желаете ли друг да се явя, макар насън?

Да бъда с нови чувства и с нова буйна страст.

Спя ли върху спомените нежни в този час?

С какво да ви примамя? Какво ще привлече вас?... Всяка първа дума от тези редове.

За момент бях стъписана от необичайната форма на по-сланието. Откога се изразяваше в стихове? Още повече ме развълнува съдържанието. За него бе неприсъщо да говори така открито, макар изискано, за чувствата си.

След това обаче взех от салона таблета, който както винаги стоеше върху ниската масичка, преписах първите думи и го пуснах в търсачката. Отговорът дойде почти мигновено: „Отговор на Алфред дьо Мюсе до Жорж Санд“ Поемата на Жорж Санд и играта на думи в нея ми бе позната, но за отговора на нейния любовник изобщо не бях чувала. Ключът тук бе далеч по-прост, а освен това бе даден в последния стих: „Всяка първа дума от тези редове“. В резултат се получаваше следният въпрос: „Кога желаете да спя с вас?“.

Проследих докрай тази литературна игра между двамата и така попаднах на отговора, даден от писателката: „Тази страст, която мъчи ме без глас, / нощ и ден очаква отговор от вас“. Тоест: „тази нощ“.

Усмихнах се вътрешно: такова ли бе неговото намерение? Да започнем с помощта на моето тефтерче да обменяме писма, подобни на някогашната кореспонденция между двамата даровити влюбени?

Извадих от чантата моя „Десет-пъти-дневно“ и записах в него въпросните два стиха. Макар Луи да не можеше да ги прочете, все пак диалогът между нас продължаваше.

Питам се дали от момента, когато станах полово активна, съм поела поне веднъж инициативата за връзка, макар и мимолетна, с някой от моите партньори. Струва ми се, че не, и ни най-малко не се гордея с това. Не може да става дума за срам, а по-скоро за

съжаление, защото днес смятам, че този от двамата, който пръв даде израз на желанието си, се ползва с известно предимство. Дали нямаше по-често да стигам до оргазъм, или да бъда

по-добра любовница, ако поне от време на време не поемах инициативата за връзка с моите партньори? Никога няма да узная това. Тялото ми е обречено на вечна носталгия по

поривите, които съм пренебрегнала навремето.

(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)

Насърчена от тази последна закачка, в отлично настроение, се приготвих набързо. Времето летеше и след два дни отсъствие в никакъв случай не биваше да закъснявам, защото това щеше да стане повод за нови коментари. Вече си представях как навсякъде по коридорите на кулата „Барле“ се носи мълвата за това колко несериозно се отнасям към задълженията си.

- Ох! Притеснявах се, че вече изобщо няма да се завърнете!

Следвайки ужасния си обичай, Клое се нахвърли върху мен веднага след като минах през автоматичната врата. Изглеждаше още по-нервна, отколкото преди два дни. Нима моето отсъствие действително бе всяло толкова силен смут сред служителите? Сетих се за онова, което ми бе казал Давид за безкомпромисното отношение на синдикатите.

- Изключено - защитих се аз. - Как така няма да се завърна?

Тя ме изгледа, сякаш се бях побъркала или пък бях някаква отшелница, останала откъсната от света в продължение на години.

- Давид нищо ли не ви е казал?

Какво да ми е казал? Дали пък не е отстъпил пред натиска на синдикатите и ме е принесъл в жертва пред олтара на социалния мир?

- Трябвало ли е да ми съобщи нещо конкретно? - запитах, вече не така уверено.

- Алис!

Сетих се как прегръщаше блондинката, за да я утеши.

- Алис и Крис!

Алисикрис... Това звучеше като някаква канадска ругатня. Въпреки забавното сравнение, никак не ми бе до шеги.

- Съжалявам, Клое, но изобщо не разбирам какво...

- Крис Хиймс, художественият директор, и Алис Симонсини... Заварили са ги на калъп. Разбирате какво имам предвид. В нейния кабинет.

Значи, надутата директорка по маркетинга само от злоба е бутнала на този претенциозен дървеняк?

- Простете - зачудих се невинно, сякаш съвсем неизкушена от подобни непристойни теми, -но не виждам какво общо има това с мен?

- Ами за това сериозно провинение и двамата бяха уволнени! Точно в деня, когато вие пристигнахте тук. Без компенсация, без помощ за безработни, без премии. Без нищо!

Не можех да повярвам на ушите си.

- Всички само за това говорят. Изглежда, че Ив от информатиката дори е включил мобилния си към вътрешната камера и ги е заснел. Само че аз нямам никакво намерение да гледам подобен запис. Отвратително!

Похотливият начин, по който непрекъснато оправяше кока върху главата си, говореше по-скоро обратното.

През паметта ми отново и отново преминаваше сцената, която се бе разиграла между моя годеник и уволнената. Значи, тогава той не е слагал край на някаква връзка между тях, както си бях въобразила в началото. Ставало е дума за нейното уволнение. Зад маската на едва ли не нежно съчувствие, той се бе проявил като строг и безкомпромисен шеф. Вечерта я канеше у дома на вечеря, а едва ли не на другия ден я изхвърляше като последна никаквица.

Подобна перспектива положи върху рамото ми тежката, леденостудена ръка на съмнението и страха. Ако научеше за странната връзка между мен и брат му, какво би му попречило да ми отреди същата участ? Прогонена, изритана... опозорена!

Когато пристигнахме на осемнайсетия етаж, установих, че вълнението, което ми описа Клое, все още не се е уталожило. Докато минавах по коридора, служителите ме гледаха през стъклените стени не като осъдена, която отива към ешафода, а за да прочетат върху лицето ми как съм приела новината. Независимо дали това ми харесваше, или не, занапред бях част от хората от телевизионния канал, чието мнение не оказваше влияние върху политиката на компанията, но в замяна на това минаваше от ухо на ухо и определяше отношенията между тях.

- Не им обръщайте внимание - прошепна ми асистентката на Давид. - Питат се кой ще бъде следващият. Притесняват се.

Ами аз!

- ... но инак не са лоши хора.

Стигнахме до моя кабинет и аз веднага установих, че там не ме очаква сребрист плик, а Клое веднага хукна по задачи, тъй като времето й бе разчетено до минута:

- Осем и четирийсет и осем. Закъснявам с десет минути за оперативката. Оставям ви. Не се колебайте да ми се обадите, ако имате нужда от нещо.

Предположих, че нейната готовност, както и посрещането ми още на входа, са привилегии, на които се радва единствено директорът и неколцината високопоставени служители, към които очевидно вече принадлежах. Върху все още празното бюро открих бележка, с която Албан ми съобщаваше, че в девет часа трябва да бъда на долния етаж за първите пробни снимки. Така че преди да изляза на арената, имах време само да изпия отвратителното кафе, което охтичавият автомат изплю в чашата ми.

Облечена в бойна униформа - раздърпан суичър и брезентов панталон, журналистката ме прие с приветлива усмивка. Преди да успея да й подам ръка, тя звучно ме млясна по двете бузи.

- Здравей! Оправи ли се?

- Да... Добре съм - отвърнах аз, като се престорих на все още леко болнава.

- Окей. Отлично. Защото веселбата приключи. Започваме сериозна работа. Днес за теб е голям ден: за пръв път заставаш под прожекторите.

- Вече съм наясно.

- Ела с мен. Ще те запозная с техническия екип.

Само за петнайсет секунди бях изстреляна под погледите на петнайсетина чифта очи, които ме претегляха, преценяваха със снизходителност, което и най-лъчезарните ми усмивки не биха били в състояние да разсеят.

- Добър ден...

Ала не техният брой, нито видът им на стари пушки с татуировки ме накараха да занемея след този плах поздрав. Причината бе, че сред тях открих...

- Фред!

Той се бе откъснал от групата и се приближаваше към мен с непринуден вид, все едно че се срещаме като стари приятели за по чашка.

- Здрасти, Ел.

„Ел“, умалителното, до което прибягна, имаше за цел да покаже на останалите близостта между нас.

Хванах го за ръкава и го дръпнах встрани от обсега на прожекторите.

- Какви ги вършиш тук? Не ти ли стигаше онзи скандал пред вкъщи?

- Първо ми кажи добър ден, а след това се успокой. Имай предвид, че тук съм на срочен договор за шест месеца. А освен това и че в момента всички ни гледат.

Понякога ми се струва глупаво и донякъде несправедливо, че онова, което сме научили за собствената ни сексуалност, или онова, което бившите ни любовници са открили по този въпрос, не може да бъде предадено на настоящия ни партньор. Подобно на здравната книжка, би трябвало да имаме и сексуална книжка, попълвана не от лекаря, а от всички онези, с които сме споделяли леглото. Така, когато легнем за пръв път с новото ни завоевание, то би могло да направи справка в нея и да приложи онези жестове и ласки, които ни харесват, а не да действа опипом в продължение на дни и месеци, понякога до самия край на връзката.

Какво би могъл да напише Фред за онази Ел, която познаваше? Например, че не можеше да ме докара до оргазъм с език? Или че бях пълна нула в свирките, плаха, неспособна да поема члена му толкова дълбоко, колкото на него му се искаше, че се гнусях при мисълта как спермата му пълни устата ми, и всеки път отказвах да му доставя това удоволствие?

(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)

Погледнах през дебелото стъкло и установих, че действително техниците скришом се забавляват, наблюдавайки бурната ни среща. Приятелката на шефа се засича с бившия си... Такова нещо не се случва всеки ден.

- Наели са те за моето предаване?

- Да. Търсеха квалифициран звукооператор и ето ме тук!

- Съвсем случайно? - просъсках аз. - Ти подиграваш ли ми се?

- Така ли мислиш?

После той ми описа подробно как след спречкването пред дома Дюшеноа Луи успял да го открие и да влезе във връзка с него. Няколко дни по-късно двамата мъже се срещнали на няколко бири и пийналият Луи му предложил „като обезщетение“ да го вземе на работа във телевизионния канал на брат си.

- Така ли ти каза? - едва сподавих яростта си аз. - „Като обезщетение“?

- Ами да. Какво от това? Според него си беше честна сделка, а и според мен също: брат му забърсва моята мацка, а той пък ми намира работа.

В това, че Луи се бе възползвал от безпаричието на Фред и му бе предложил работа, нямаше нищо кой знае колко обидно. Най-унизително за мен бе, че в тази сделка за него аз бях обикновена разменна монета.

- Предполагам, че Давид не е в течение на вашето споразумение?

- Ами не... Пък и не виждам защо. Това си е между Луи и мен.

Разговорът между двама ни се проточваше и хората в студиото вече не криеха усмивките си, като ни гледаха. Някои от тях вероятно вече бяха работили заедно с Фред, защото забелязах, че

му отправят закачливи гримаси и съучастнически жестове.

Всъщност как бих могла да реагирам? Какво да кажа на Давид, та да не приеме присъствието на Фред тук като продължение на моята връзка с бившия ми любовник и да не стане то причина за спречкване между двамата братя?

В крайна сметка реших да се възползвам от случая и най-сетне да поема нещата в мои ръце:

- Окей, Фред. Само че трябва да ти кажа нещо, свързано с Луи.

- Какво, да не би да те сваля?

Направо беше чудно как в резултат от едно наемане на работа моят бивш любовник отведнъж се бе отърсил от всякакви чувства към мен. Луи бе постъпил изключително ловко: с един удар бе потушил гнева на Фред и същевременно бе прекъснал емоционалната му връзка с мен.

- Не съвсем. Да речем, че се държи странно.

Грижливо пропуснах да спомена за поканите му, за писмените повели и за срещите ни в „Шарм“. Наблегнах на вниманието му към мен, на изключителната му щедрост, насочена преди всичко към мама.

- Наистина ли?... Вярно, доста съмнителна работа.

- Неприятно ми е да ти го кажа, но...

Намръщих се.

- Какво?

- Наистина си отличен професионалист, но това, че те е наел, няма нищо общо с твоите качества и никак не е случайно. Чрез теб или чрез мама той иска да засегне мен.

Фред ме изгледа отначало с подозрение, но след това не-очаквано стана сериозен и почувствах как отново се пробужда буйният ми нрав.

- Ясно... Значи, според теб ми предлага добро място не защото струвам нещо. Цялата тази работа е свързана с пъпа на госпожицата.

Опитах се да го хвана за лакътя, но той рязко се дръпна.

- Не се ядосвай, Фред, мамка му...

Той вече се отправяше към колегите си, но моят въпрос го накара да спре.

- Не ти е казал, нали?

- Не ми е казал какво?

- Че ще работиш за мен? Сигурна съм, че е пропуснал да ти го спомене.

- Хм... Вярно. Нищо не ми каза. Разбрах го от „Личен състав“. Само че какво доказва това?

- Чисто и просто, че те манипулира. Съставът на екипа е известен отпреди седмица -блъфирах аз. - Щом си тук бе знанието на Давид, това означава, че Луи се е намесил.

- Твърде възможно - съгласи се той, все още нащрек.

Не виждаш ли, че си играе с теб и с всички нас? За тип като него ние не представляваме нищо. Буболечки, които да стъпче.

Сравнението ми, изглежда, хвана ред, защото по очите му познах, че съм привлякла вниманието му.

- И какво предлагаш?

- Ако Давид научи как те е наел, ще развали договора. Гарантирам ти го.

- Откъде си толкова сигурна?

- Кога постъпи тук?

- Онзи ден.

- Значи, си видял как изгони онези двамата, високата блондинка и кретена, който я чукаше... Просто щракна с пръсти и вече ги няма.

Повторих жеста, за да подчертая думите си.

- Окей. Все си мисля, че мълчанието ти няма да бъде безплатно - подхвърли ми той с блеснали очи.

- Да речем, че и това ще бъде една добра сделка: ти запазваш работата си...

Замълчах, опитвайки се да се сетя каква услуга би могъл да ми направи Фред. Само той можеше да уравновеси влиянието на Луи върху мен, да се превърне в нова страница от безмълвния диалог, който се бе установил между нас.

- Ами аз?

- А ти... Ти ще се постараеш да запишеш колкото се може повече разговори между Луи и неговото обкръжение.

- Да не си откачила? Аз да не съм някакъв Джеймс Бонд?

- Не ме интересува как ще го направиш, Фред. Но искам да ми доставиш разговорите му по стационарния телефон, а освен това да го записваш, когато се намира в близост до някой микрофон в студиото... Ще го хващаш всеки път, когато ти се открие възможност.

Албан се приближи и сложи край на преговорите между нас, но все пак успях да прочета съгласието в очите на Фред, който ми кимна с примирение. Горкият: всичко хубаво, което му се случваше, приключваше по най-гаден начин.

- Ел? Ще дойдеш ли в гримьорната? Ако искаме да свършим до обед, веднага трябва да се хващаме за работа.

Времето до обяда премина на един дъх. Албан не се отделяше от мен. Всички я уважаваха независимо от стажа и положението във фирмата. Освен това Люк и Филип от време на време прескачаха насам и допринесоха за успеха на тази първа фаза, както и за успешното ми вписване в колектива на предаването. Дори Фред се държа безупречно, оставяйки на заден план нараненото си мъжко самочувствие, като от време на време дори разведряваше обстановката с някоя шега или закачка.

Момичето, което виждах на контролните монитори, приличаше на мен не повече от някоя дубльорка на истинската актриса, но с времето постепенно свиквах с това странно раздвоение, започвах да контролирам израза и жестовете под неумолимото око на камерата.

- Ще дойдеш ли да обядваш с нас? - запита ме Стан, режисьорът на предаването, сякаш това се разбираше от само себе си.

Хиляди пъти бих предпочела една салата и коктейл в компания-та на София, но знаех, че трябва да се сработим и затова охотно приех поканата, а след това прилежно изядох кълцаното говеждо.

Албан, чиято мършава фигура издаваше колко нередовно се храни, ни изостави още пред входа на ведомствения ресторант. Ала още щом оставих таблата на гишето за мръсните съдове, моментално се появи отнякъде и ме дръпна настрани.

- Ел! Можеш ли да ми отделиш две минути?

- Какво се е случило? - поразтревожих се аз от сериозния й вид.

- Дано яденето да ти е дало сили, защото ще имаш нужда от тях.

- Да имам нужда ли? За какво?

Както винаги пряма и безцеремонна, тя ме завлече в дамската тоалетна, близо до входа. После, сред глъчката, която идваше отвън, най-сетне изплю камъчето:

- Започваме утре вечер.

За да не припадна и да й дам време да обясни, се направих на глупачка:

- Започваме какво?

- Предаването.

- Шегуваш се. Другите са те накарали да си направиш майтап с мен, нали?

- Вярвай ми, щеше ми се...

- Как така? Кой го е решил?

- А кой според теб би могъл...? - сподави горчивата си усмивка тя.

За мен това означаваше, че Давид ме хвърля направо в ямата с лъвовете. Не разбирах защо по този начин ме принася в жертва. На какво разчита, като ме подлага на подобно изпитание?

- Вероятно това не му е хрумнало изневиделица, както си седи в кабинета?

- Не, разбира се. Току-що научи, че нашият конкурент пуска новото си предаване една седмица по-рано.

- И то е предвидено за утре вечер?

- Точно така.

- Но това е направо абсурдно! Мислех си, че ще го излъчваме в четвъртък тъкмо защото тогава няма особена гледаемост.

- И аз така си мислех.

- Изпраща крехка черупка, командвана от юнга, срещу най-мощния противников самолетоносач!

Морското сравнение, изглежда, й хареса, защото тя ми махна приятелски, което правеше рядко.

- Значи, трябва да се научим да плуваме, нямаме избор!

Разменихме печални погледи, замъглени от облачета пудра и парфюм.

- Какво мисли Люк по въпроса?

- Също като теб: че ще ни смачкат. Само че върви обясни това на адмирала, за когото значение има само въпросният моряк...

Сведох очи, а след това и глава. Хиляди пъти имаше право. Чувствата на Давид към мен пречеха на точната му преценка. Вземаше решения не като шеф, а като влюбен, импулсивен, до

крайност доверчив, неспособен да се вслуша с тревожните или просто предпазливи изказвания на хората от своето обкръжение.

Когато Клое ме видя да надзъртам в нейния кабинет, ококори очи, защото по инстинкт разбра, че се случва нещо извънредно.

- Давид свободен ли е?

- Да... - изпадна за момент в паника тя, след което погледна екрана на компютъра и часовника си. - За десет минути. След това има среща извън сградата. Да съобщя ли за вас?

- Да, ако обичате.

Бъдещият ми съпруг ме посрещна с разтворени обятия, сякаш това бе обикновено посещение на любезност от страна на съседка, дошла просто да побъбри.

- Ел! Скъпа! Научи ли голямата новина?

Не бях си представяла, че кабинетът на един толкова влиятелен мъж може да бъде така оскъдно обзаведен. Освен бюрото, три фотьойла и тясно канапе, единствената украса в помещението беше малък бронзов бюст на баща му, Андре Барле. За пръв път се изправях пред него, така да се каже, лице в лице.

Давид ме прегърна за момент, а след това ми посочи едно кресло точно срещу неговото, както би постъпил с който и да е свой сътрудник.

- Чудесно е, нали?

- Да, чудесно - уморено повторих аз. - Само че също така напълно невъзможно.

- Защо? Заради този тъпак Крис Хиймс ли?

- Не, аз...

- Изобщо не се притеснявай. Разполагаме с резерв от почти двайсет декора за студиото. Остава само да се подредят, да се регулира осветлението и... напред!

Неговата възторженост правеше всичко да изглежда просто и осъществимо.

- Давид... Забравяш една подробност.

- Каква например?

- Никога не съм заставала пред камерите.

- Напротив! - избухна в смях той.

Все едно да убеждаваш доктор Стрейнджлав да не натиска копчето.

- Не!

- Напразно се тревожиш. За тебе работи най-добрият екип професионалисти във френската телевизия.

Сред които е и Фред, моят бивш... Същият, който само преди няколко дни искаше да ти свети маслото.

- Супер! И за какво ще говоря?!

- Споко! Албан ми съобщи, че имаш достатъчно теми, за да покриеш цели три предавания.

„Една от които е репортажът за горещите момичета!“, изкрещях вътрешно аз. Вече едва се сдържах. Ако някой бе в състояние да му отвори очите в тази лудница, това бях аз.

- Спри... Нарочно ли се преструваш, че не разбираш, или какво?

- Какво не разбирам?

Лицето му придоби мрачен вид.

- Че аз съм нула! Абсолютна нула, чуваш ли? Провалих се на всички кастинги, Давид. и то не защото твоите конкуренти са слепи или мръсници.

- Напротив, те са тъпаци.

Скочих от мястото си.

- Не можеш да пуснеш предаването с дебютантка като мен, и то в най-гледаното време на твоя канал, при това без каквато и да било подготовка! Това е безумие! Още не съм готова, Давид, точка по въпроса!

По безизразното му, затворено изражение разбрах, че избухването ми му е повлияло.

- Няма да направя това предаване - заключих вече по-спокойно аз.

- Ще го направиш - незабавно ми отвърна той.

- Не.

- Ще го направиш... Защото аз го искам... Защото си моя жена...

„Все още не съм, неволно си помислих аз.“

- Защото ако излезеш от този кабинет, без да си променила мнението си, не е необходимо да идваш утре. Нито по-късно впрочем.

Беше на път да ме изгони, мен, неговата годеница, която само преди няколко минути превъзнасяше до облаците. Щеше да ме уволни както Алис и Крис, станали жертва на волята му. На неговата неумолимост.

- Помисли си добре, Ел. Ако утре не направиш това предаване, ще си останеш моя съпруга, моя любима съпруга... но никога вече кракът ти няма да стъпи в тази компания. С тази част от нашия живот ще бъде приключено.

Добре, след като трябва да скалъпим надве-натри това предаване, значи...

Колкото по-често общувах с Албан, толкова повече започвах да се възхищавам от енергията на тази млада жена, която съвсем не беше толкова недодялана, колкото изглеждаше. Докато се потяхме с мисъл за малкото време, което оставаше до следващата вечер, постепенно разбирах причината за това нейно държание: в един мъжки свят жената не разполага с много възможности за оцеляване. Или си изгражда образа на властна и недосегаема личност, на фатална жена като Алис, за което обаче трябва да разполага със съответните атрибути и да се съгласи да живее върху дванайсетсантиметров пиедестал, с пудриера в ръка; или пък подобно на Албан, да отправи предизвикателство към мъжете на техния собствен терен - на професионализма, където да се чува нейният глас. Разполагах с целия остатък от следобеда, за да оценя вродения й усет за точност, хапливия й хумор и способността й да превръща и най-досадната работа във вълнуващо занимание.

- Не можем да се задоволяваме с поредица репортажи, които да показваме един след друг, както някое момиченце ниже мъниста. Трябва да намерим основна тема, около която да съсредоточим цялото. Дори да не е кой знае каква, все ще можем с нейна помощ да поставим общо название на манджата, която ще забъркаме.

- Имаш ли предвид нещо?

- Ами да... Прилича на битпазар, но като имам предвид с колко време разполагаме, едва ли ще намерим нещо по-добро: нещо като „Десетте приятни преживявания през лятото“.

- Не е зле - одобрих аз. - Можем да го оформим така: „Десетте приятни преживявания през лятото, пет за него, пет за нея“.

- Никак не е глупаво...

- По пет приятни преживявания за всеки, сред които и едно забранено удоволствие - добавих аз в пристъп на телешки възторг от моята находка.

- Чудесно! Това ще ми даде възможност да включа и темата, за която Луи спомена онзи ден. Инак не виждах как ще представя инцидентно проституиращите жени като начин за добро прекарване на отпуската. А така пасва идеално на рубриката.

Все едно с усмивка сама да си пусна куршум в крака.

- Сигурна ли си? Мен този репортаж малко ме смущава...

- Защо? - насмешливо запита тя. - Да не би да накърнява феминистките ти убеждения?

- Да.. Донякъде и това. Притеснявам се преди всичко, че някак не се връзва с останалото. Знам, че Луи приема обществените явления като част от културата. Само че не ми се ще да започваме с такива траш теми.

- Съгласна съм. Аз самата обаче смятам, че този репортаж си го бива.

- А и освен това вече разполагаме с него, нали? - въздъхнах аз.

- Точно. Пък и е направен за сметка на тайните фондове на Луи. А това като нищо ще ни спести поне десет процента от отпуснатия бюджет.

- Толкова ли е важно?

- Ако искаме да си запазим хляба, в случай че не привлечем достатъчно широка зрителска аудитория, може да бъде дори е въпрос на оцеляване.

- Разбирам. А защо смяташ, че може да се стигне до такъв провал?

- Можеш да бъдеш сигурна. Никога предаване като нашето не е било пускано без предварителна реклама. Така че дори да не постигнем кой знае какъв рейтинг, приумицата на Луи ще ни позволи да докажем, че харчим по-малко от всички останали... Затова предлагам да включим репортажа.

Не можех да противопоставя нищо на подобен аргумент. Значи, щяхме да говорим за горещите момичета. Оставаше ми само да изпия чаша вода, за да преглътна горчивия хап. Засега се задоволих с няколко глътки черен чай, който Албан бе приготвила за нас двете.

- Ако искаш, да го изгледаме сега - предложи моята посестрима. - Така ще се чувстваш по-спокойно и ще имаш възможност да се дистанцираш от него... Ще кажеш нещо като: „Предлагам ви това, но само за да разоблича мръсниците, които прибягват до подобен род услуги“.

През живота си не бях гледала много порно филми. Четири или може би пет, все по

времето, когато Фред смяташе, че трябва чрез тях да насърчаваме позадрямалото си либидо. Единственият ми спомен бе неоснователният, но непреодолим страх, който ме обземаше всеки път, когато започнеха началните надписи. Не толкова от моите реакции или че ще бъда смутена от някоя унизителна сцена. Не... Боях се да не би на екрана да се появи моето

тяло и моето лице, сякаш някоя моя двойница би могла да вземе участие в снимките без мое знание. Тази глупава мисъл напълно ме блокираше, а Фред така и не можеше да разбере

защо съм се гипсирала.

Ала под студената си като мрамор кожа аз кипях. Между бедрата ми пламтеше същински пожар. И колкото по-голяма прилика откривах между мен и някоя изпълнителка, толкова по-обилна и гъста ставаше влагата, струяща от моята цепка.

(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)

Подобно внимание я ласкаеше. Изглежда, под грубоватата й черупка се таеше далеч по-чувствително и отзивчиво същество.

- Не, не, щом ти казваш, че го бива, имам ти доверие... - съгласих се против волята си аз. - Ти си професионалистката.

От обсъждане на обсъждане останалата част от деня премина в постепенно оформяне на моето предаване. Ала на какво се надявах всъщност? Нима само преди няколко часа сама не бях заявила на Давид, че не ме бива за нищо? И ако не беше Албан, която балансираше моята некомпетентност, дебютът ми на екрана щеше да се превърне в любителски запис, който няма нищо общо с работата на опитните телевизионни водещи.

Бях толкова увлечена от неистовото темпо, наложено от новата ми приятелка, че почти бях забравила за братята Барле, за техните лъжи и за клопките, в които се опитваше да ме улови всеки от тях, като мрежите им така се преплитаха взаимно, че след всеки разплетен възел следваше друг, още по-сложен.

Бях включила мобилния си телефон на тих режим и предпочитах да не обръщам внимание на получените съобщения. Най-сетне, по време на една пауза, чух гласа на мама, която ми разказваше как същата сутрин при нея се явили трима работници, които се заели да поправят безброй дребни нередности, които тровеха нейното всекидневие и с които тя постепенно се бе примирила както от досада, така и поради безпаричие: повредени електрически ключове, паднали плочки, запушени тръби, олющена боя.

Албан отново влезе в моя кабинет, придружена от млада брюнетка с очила, като самата тя мъкнеше няколко закачалки с пролетни тоалети.

- Ел, да те запозная с Жералдин, която отговаря за облеклото ти по време на предаването...

Разменихме поздрави.

- За следващите предавания ще имаме повече време - продължи тя, - но тъй като за сегашното, доколкото разбрах, се ориентираме към типаж „красавица от полята“ със сламена шапка, ето какво можем да ти предложим.

Пет рокли с цветни мотиви, една от друга по-къси и прозрачни. Изчаках да ми ги покаже всичките, поставяйки ги върху собствения си бюст, и накрая спрях избора си на един определено целомъдрен модел в розово и бяло.

- Тази според мен не е лоша.

- Продадена! - одобри с решителен тон Албан. - Ако с нея не обереш точките, като се започне от пуберите и се стигне до пенсионерите, значи нямам понятие от мъжки фантазми!

Макар предназначена да разведри атмосферата, забележката й ми напомни нещо, за което напразно се опитвах да не мисля: не след дълго щях да се появя пред погледите на хиляди анонимни зрители и всички те щяха за възложат на мен очакванията си; без съмнение щяха да ме критикуват, опитвайки се да видят какво има под тази тънка материя, а аз по никакъв начин не бих могла да им попреча. Нещо повече, представях се пред тях напълно доброволно. В сравнение с това изпитание, ексхибиционизмът, на който Луи ме бе накарал да се отдам в хотел „Шарм“, ми се струваше едва ли не напълно невинен.

С това приключи работният ми ден. Костюмиерката си тръгна, държейки пред себе си избраната рокля, подобно на хоругва, предназначена за утрешната медийна церемония.

- Утре сутрин в колко часа можеш да дойдеш?

Говореше ми за утрешния ден, който се падаше в събота, първият от двата почивни дни. Но нямаше нужда да ми напомня, че отсега трябва да свикна с подобни жертви.

- Рано. Преди осем. Предполагам, че по това време и Давид вече трябва да бъде тук, така сигурно ще дойдем заедно.

Веднага съжалих, че по този начин припомних особения си статут в компанията. Ала сърдечната усмивка, с която тя ме дари за довиждане, ми показа, че не обръща внимание на подобни неща.

- Ако мога да си позволя един съвет - подхвърли ми тя, вече в коридора. - Не прави никакви планове за тази вечер. И най-важното - легни си навреме!

Тъкмо се канех да напусна кулата „Барле“, когато на вратата на кабинета се появи Фред, видимо впечатлен да ме види в подобно светилище.

- Влизай! - насърчих го аз.

Той затвори вратата след себе си с необичаен за него заговорнически вид.

- Имам нещо за теб. Даже две неща.

- Вече?

- Ами да. Луи е един твърде зает господин и непрекъснато разговаря по телефона. Впрочем питам се какво друго върши тук, освен да дрънка по телеф...

- Окей, давай по същество - прекъснах го донякъде раздразнено.

- Доста време обсъжда с брат си студиото за твоето предаване.

- Така ли? Значи, за предаването?

- Не точно... Записал съм всичко от начало до край, но да речем, че Луи май упреква Давид за уволнението на Алис.

Това вече бе достойно за удивление. По какъв начин случилото се с нея би могло да засегне самовлюбен денди като Луи? По време на разказа за смъртта на Орор бе споменал за „някогашната си приятелка“, без да я назове по име. Откога Алис Симонсини работеше за братята Барле? Възможно ли бе тя...?

- Ето, слушай...

Фред натисна копчето на цифровия си диктофон. В тишината на моя кабинет се разнесоха гласовете на двамата братя:

„Мамка му! Не можеш да я изгониш като последна мръсница! Да ти напомня ли колко малки глупачки са минали през твоя кабинет през последните петнайсет години?

- Млъквай! Затваряй си устата!

- Аха, много лесно може да се провери - изкиска се Луи. - Достатъчно е да накараме Клое да изброи колко пъти в разпределението на времето ти има „не ме безпокойте“... При тебе, моето момче, нещата са ясни като в хотелска стая...

- С тази разлика, че аз тук съм си у дома. Чукам която си искам и когато си искам! Но не и Алис!

- Значи, я изгони само защото за момент и тя се е почувствала тук у дома си? В това ли я упрекваш? За това, че толкова дълго ти досаждаше?

- Отлично знаеш, че това няма нищо общо.

- Значи, защото е изчукала тъпак като Крис Хиймс? Вече ти е омръзнала, но и не искаш друг да си има работа с твоята стара играчка? Нали така?

- Луи, започва да ми писва! Ако продължаваш така, няма да бъдат последните уволнени тази седмица!

- Давай тогава! Хайде, направи си кефа! Ако знаеш откога очаквам това да се случи!“

Внезапно гласовете бяха заглушени от някакъв механичен шум, който сложи край на разговора. Предположих, че в този момент са се появили студийните техници.

Усещах върху себе си изпитателния поглед на Фред и затова се въздържах от какъвто и да било коментар върху чутото. Задоволих се само да го запитам:

- А другият запис какъв е?

- Разговор по стационарния му телефон. Трудно го хванах, но все пак се чува доста добре.

- На кого се обажда?

- Май на някоя си Ребека. Не спомена фамилията й.

Ето че тази жена най-сетне отново се появяваше на хоризонта. Излизаше на сцената, което, неизвестно защо, предизвика у мен неприятно усещане.

- Хайде, пускай го - подканих го аз.

- Ел... Не съм сигурен, че ще ти бъде приятно да чуеш това.

Смущението му беше напълно искрено.

- Защо?

- Защото говорят за теб. И за Давид.

Какво ли биха могли да си кажат за мен, което да не знам?

- Нищо, пускай го. Свикнала съм.

Той отново включи цифровия диктофон.

„- Бека, аз съм.

- Здравей, мили Лу. Как си?

- Бива. Само че тук положението е на път да стане неудържимо.

- Мога да си представя.

- Преди малко бяхме на път да се сбием с Давид. Не мога да си спомня кога се счепкахме за последен път... но бяхме на косъм да го направим отново. Също когато се млатихме заради Орор.

- Това са минали работи.

- Да... Само че, изглежда, не съвсем.

- Не бива да губиш хладнокръвие - насърчи го тя. - Не и сега. Нека продължи да вярва, че си на негова страна.

- Зная, зная...

- А за другото? Всичко върви ли по план?

- Да. Напредвам. Смятам...

- Мислиш ли, че тя накрая ще се откаже?“

„Тя“. Името не бе произнесено, но бях сигурна, че става въпрос за мен. Продължението доказа, че съм била права.

„- Нямам представа. Арман ми съобщи, че се е съгласила да подпише брачния договор.

- Не бива да се отчайваш: докато не е казала „да“, за теб все още има надежда.

- Да, разбира се - съгласи се той с необичайна за него умора в гласа.

- Искаш ли да разговарям с нея?

- Хм... Може би. Само че не виждам това какво може да промени.

- Доверяваш ли ми се? Да или не?

- Да... Да.

- Ето, накара ме да закрия агенцията и аз го сторих. Нали така?

- Вярно. Благодаря ти.

- Ще й се обадя и ще те държа в течение.

- Окей. Целувки.

- Горе главата. Знаеш, че винаги съм с теб, мили Лу. Изцяло и завинаги.“

Чутото кънтеше в главата ми. Би трябвало да изслушам записа още няколко пъти, за да мога да го осмисля. Тази фамилиарност между двамата, начинът, по който тя го наричаше „мили Лу“, но преди всичко последната част от разговора, в която се наговаряха как да ме накарат да се откажа от Давид. Защо? Не бях в състояние да открия липсващото звено между този интимен разговор и еротичната игра, която Луи бе захванал с мен. Дали още от самото начало целта не е била една: да се откажа от намерението си да се омъжа за Давид? И в такъв случай какво беше основанието на този пъклен план, след като Луи ме познаваше само от няколко седмици? Поради каква причина бе влязъл във връзка с мен посредством прословутите перфорирани листи, преди още да се запозная с мъжа, който бе на път да стане мой съпруг? В това нямаше никакъв смисъл, никаква логика...

Бях потънала в тези мисли, когато чух звука на мобилния телефон. На екрана беше изписано: „непознат номер“. С кисела усмивка дадох знак на Фред да си върви.

- Добре де - изръмжа той. - Оставям те.

Беше вече на прага, когато го извиках:

- Фред!

- Какво?

- Съжалявам.

- Нищо. Няма значение - не ме разбра той.

- Искам да кажа: за всичко това...

Сви рамене и се отдалечи по коридора, влачейки крака. Докато приключа с него, вече се бе включила гласовата поща:

„Ел, Ребека е. Ребека Сибони. Зная, че със София сте се опитвали да се свържете с мен... Дължа ви някои обяснения. Всъщност по-скоро на теб. На ъгъла на улиците „Роа дьо Сисил“ и „Фердинан Дювал“ има малък ливански ресторант. „Ескал дю Либан“. Ще бъда там към двайсет часа. Ела сама, ако обичаш. До скоро.“

Едва имах време да помоля Клое да съобщи на Давид, че временно ще отсъствам, да скоча в едно такси, поръчано за сметка на фирмата, и се озовах с няколко минути преднина в квартала, който няколко месеца преди това изобщо не познавах и където се бях озовала благодарение на София.

Докато чаках, хвърлих едно око на витрините. Имах усещането, че всеки от околните магазини е предназначен за мен. В названието на всеки от тях откривах елемент от самата мен или от настоящата ситуация: в „Дама купа“ предлагаха доста дръзко бельо; в „Еднопосочен път“ продаваха парфюми по поръчка; що се отнася до „Долхаус“, така нареченият „куклен дом“, разположен в самата сграда, където преди това се намираше агенцията, тясното помещение, което заемаше, бе натъпкано с еротично бельо и секс играчки.

Веднъж София ми разказа как е поставила началото на

колекцията си от секс играчки. Нейна колежка от университета, шведка с изключително свободни нрави, й показала вибратор от розова пластмаса. Прост, но ефикасен. Тъй като познанията на София по английски са доста оскъдни, тя се заблудила в намеренията на

шведката Джени.

Въобразила си, че това е подарък и следователно предметът е нов, докато онази всъщност просто й го дала назаем. Вече прибягнала с успех до услугите на тази на пръв поглед невинна играчка, когато разбрала, че колежката й многократно я била използвала преди това. Това би могло да я отврати веднъж завинаги от сексуалните играчки, от Джени и от въобще от секса, но се случило обратното, и то в най-висока степен. Тя така и не върнала въпросния атрибут на шведката, която накрая охотно й го отстъпила.

(Ръкописна бележка от 12 юни 2009 г., съставена от мен)

Когато влязох в ливанския ресторант, Ребека ми махна дискретно от дъното на залата. Беше си все същата, каквато я познавах от няколкото ни срещи: прекомерно изискана, прекалено изрусена, удивително слаба и на всичко отгоре поръсена с такава доза „Шалимар“, че би могла да изпълни с уханието му цялата улица.

Преструваше се, че похапва от някакви ориенталски сладкиши, които ми посочи с безконечно дългите си нокти:

- Искаш ли да опиташ от захаросаните бадеми? Страхотни са.

- Не, благодаря... не съм гладна.

Не беше вярно. Само че не бях тук на вечеря с приятелка.

Започна с лъжа, която беше безвкусна и трудно смилаема като сладкиша в чинията й. Обясни ми, че преди известно време полицията била претърсила няколко хотела, които момичетата от нейната картотека редовно посещавали. В резултат не можели да предоставят пълната гама услуги на своите клиенти. Така дейността на „Нощни красавици“ станала невъзможна и тя се видяла принудена временно да удари ключа на агенцията.

И дори да опразни офиса? Да изключи личния си телефон? Да престане да приема обажданията? Съвсем неправдоподобно обяснение. Само че не можех да повторя онова, което самата тя бе казала в записите на Фред.

- Ребека, отдавна ли познавате Луи Барле?

Като стара лисица тя прикри учудването си и окото й не мигна. Въпреки това можех да си представя колко е стъписана от моя въпрос.

- Доста отдавна. Защо питаш?

- Защото занапред двамата доста често ще се срещаме.

Тя ме дари с широка усмивка, опитвайки се да си върне предишното влияние върху мен.

- А, сещам се. Научих, че ще се жените с Давид. Поздравления. Това ще е един от най-престижните бракове, сключени с помощта на агенцията.

- Давид Барле изобщо не е бил мой клиент.

- Така ли? - с престорена разсеяност възкликна тя.

- Наемал ли е други момичета?

Тъй като тя се опита да отбегне въпроса ми така, както до този момент отбягваше погледа ми, аз я хванах за ръцете, без намерение да я пусна скоро. Малко ме засягаше дали Давид е спал с всички горещи момичета от нейната картотека. Не ме интересуваше въпросният период от миналото му, за който подслушаният разговор между него и Луи ми бе казал достатъчно.

Тя ме стрелна с лазурните си очи, ала по горещите ми длани почувства моята решителност, погледът й омекна и стана някак носталгичен.

- Познавам Луи от времето, когато бях на двайсет и една години. Тогава той беше само на петнайсет. Запознахме се по време на едно от онези събирания, които майка му организираше за него и за Давид. С тяхното богатство и глупавото съперничество помежду им, братята Барле не си бяха спечелили много приятели. Ортанс си въобразяваше, че като кани младежи от добри семейства, особено от деловите среди, двамата ще се научат да общуват. С изключение на мен, която нямах много общо с тези среди, начинанието й така и не успя.

- Били сте любовници?

- С Луи ли? Да, може да се каже. Ще се разсърди, ако научи, че съм споделила това с теб, но аз дълго време му бях като резервна гума. Идваше при мен всеки път, когато беше в плен на някаква сърдечна мъка. Така лекуваше накърнената си гордост... След което веднага си намираше друга. По-млада и свежа.

Ребека, старата любовница, убежище на съчувствието и нежността сред бурния сантиментален живот на Луи.

Значи, през онази вечер в Динар, в ресторанта на Сен Мало, а след това в колата на връщане към „Рош Брюн“... с него не е била Алис!

- Когато е загинала Орор... Отново сте били заедно, нали?

- Да, бях там. Както всеки път, когато той се нуждаеше от мен.

Каза го без всякаква горчивина. Напротив, почувствах безкрайната й любов към човека, който сега се гавреше с мен. Любов, срещу която не бе получила нищо в замяна.

- За съжаление, не можах да му попреча да се хвърли във водата - печално добави тя.

- Могъл е да я спаси.

- Не. През онази вечер, или някоя друга, тя в края на краищата щеше да постигне целта си. А в крайна сметка и целта на Давид.

Съзнаваше, че с казаното ме насърчава да продължа да я разпитвам.

- Давид ли? Да не би да намеквате, че е желаел смъртта й?

- Не точно. Само че вече не знаеше какво да прави с болната Орор. Тя се бе превърнала в строшен скъпоценен камък от короната му.

Описваше ми Давид такъв, какъвто Луи ми го бе представил край Тюйлери, като монарх, който определя отношенията си с другите от гледна точка на славата и амбицията. Като достатъчно циничен, за да пожелае смъртта на онази, която хвърля сянка върху собствения му образ и върху блестящото професионално бъдеще, което всички му предсказваха.

- Смятате ли, че я е оставил да потъне, без да стори нищо?

- Без да стори нищо... И дори лекичко я е бутнал в пропастта.

Спомних си устройството на жилището, каквото ми го бе описал Луи: гарсониерата над апартамента на авеню „Жорж Мандел“. Върволицата от любовници. Тайната стълба. Същински Дон Жуан, безогледен консуматор на женска плът.

Да опетни образа му: нима Ребека не правеше тъкмо това пред мен по заръка на Луи? Въздържах се да не я заплюя в лицето от презрение. Вярно бе, че Давид е властен, себичен, готов да използва другите като пионки. Не можех да го отрека. Безапелационните му решения и дори тираничното отношение, което бе проявил към мен през същия този ден... Ала това превръщаше ли го в някакво чудовище и едва ли не в убиец, за какъвто се опитваха да ми го представят двамата съучастници?

Опитах се да разбера що за таен договор ги обвързваше. Дали просто не бяха слели в едно озлоблението си?

- Как се съвзе Луи след злополуката? Имам предвид, освен коляното?

- Трудно. Чувстваше се виновен, че с нищо не е могъл да помогне. И още повече че не се бе намесил по-рано по отношение на брат си. Когато все още е могъл да му отнеме Орор.

- И какво му е попречило?

- Играта - бе единственият й отговор.

Струваше ми се, че не схващам целия смисъл в този контекст.

- Играта ли?

- Постоянното съперничество между Давид и него. Луи, естествено, е по-възрастният... но по онова време вече бе ясно, че Давид е спечелил надпреварата. При това окончателно.

- При всичко, което му е било известно за него, е можел да оспори резултата - опитах се аз да играя ролята на адвокат на дявола. - Да го изнуди!

- Твърде късно. Андре, баща им, вече бе определил своя наследник. Луи не бе в състояние да стори нищо...

Дълго ми разказва как след това Луи намерил убежище в някакъв въображаем свят на любов от книгите, на колкото романтични, толкова и мимолетни страсти, и на донякъде извратени еротични игри. Същевременно тя го оправдаваше във всяко отношение. Според нея Луи бил първата и основна жертва на смъртта на Орор. Ребека се стараеше да ми го представи като чувствителен и крехък, като наранен от приумицата на баща си и от жестокостта на брат си не по-малко, отколкото от скалите на Динар. Ала аз не можех да простя на манипулатора, който се опитваше да задуши моето щастие в зародиш. Той, мой господар?!

Колкото повече ми говореше тя, толкова по-трудно се сдържах да не избухна.

- Питаш ме как се е съвзел? Отговорът е: като си изгради илюзията, че контролира всестранно своя живот. Измисляше си всякакви, един от друг по-заплетени сценарии... Може би ще ти бъде трудно да повярваш, но по онова време той все още не беше се превърнал в денди, който раздава наляво и надясно уроци за живота.

Освен това беше красив като бронзова статуя. И притежаваше магнетизма на хищник. А също

Всичко това ми беше известно. Изобщо не беше нужно тази стара, изоставена любовница да си хвали стоката. От собствен опит знаех какво влияние оказва Луи върху жените.

- Бе толкова мил младеж... Толкова щедър.

Последното й твърдение, което тя се опита да представи като нещо, което само две приятелки, седнали на чай, могат да споделят помежду си, преля чашата на моето търпение.

- Прекратете този цирк! Ако беше толкова чувствителен, колкото твърдите...

Случи се. Бях достигнала онази критична точка, отвъд която вече не можех да не се разкрия.

Да сваля всички маски, които ме бяха карали да си поставям в хотел „Шарм“. Дори София не би посмяла да постъпи по този начин.

Гневът ми не се надигна като някоя от онези вълни в залива на Сен Мало, които с грохот се разбиват в скалите, а потече като широка, могъща река, която никаква дига не може да възпре.

- Защо си играе по този начин с мен? Защо се опитва да провали брака ми, Ребека? Какво съм аз за него? Пионка върху старата шахматна дъска? Реванш срещу Давид? Епилог на войната между тях, започнала преди двайсет години?

- Нищо подобно.

- Не си ли дава сметка, че би могъл да опозори двайсет момичета като мен, без по никакъв начин да засегне брат си? Би могъл да ме пожертва като пушечно месо, може да ме чука или да ме оставя други да ме чукат във всички хотелски стаи на този свят, ако му скимне... Но никога и по никакъв начин няма да победи Давид! Никога!

Тя ме слушаше, клатейки наляво и надясно конската си глава. Въпреки цялата си самоувереност чувствах, че в нейните възражения има голяма доза искреност.

- Ти нищо не си разбрала. Съвсем нищо.

Каза това като някакво откровение пред самата себе си.

- Да разбера какво?

Продължаваше все така недоверчиво и неуморно да клати глава, сякаш по този начин обясняваше всичко.

Онова, което отначало ме бе разколебало, накрая предизвика раздразнението ми.

По стреснатия поглед на сервитьорите, в порив веднъж завинаги да излея душата си, изтощена от постоянното напрежение около техните тайни, изкрещях с все сили:

- ДА РАЗБЕРА КАКВО???

Техните лъжи по такъв начин се вписваха една в друга като матрьошки, че след разобличаването на всяка от тях се озовавах пред нова, по-малка от предишната. Техният куклен дом бе на път да ме задуши. Не след дълго и аз на свой ред щях да се превърна в строшена играчка в ръцете им. В мъртва играчка. Като Орор.

- Това, което той прави, не е насочено срещу Давид.

- А срещу кого?

Устните й, които до този момент винаги бях виждала сухи и свити, неочаквано се разтегнаха в нежна усмивка.

- Срещу никого. Прави го заради теб.

Усмивката й бе като предаване на щафета, като дар, който се канеше да положи в ухото ми.

С уверен поглед тя повтори:

- Само и единствено заради теб.

Само и единствено заради теб.

Трябваха ми няколко минути, за да оценя измерението на това откровение, за да проникне то в мен, предизвиквайки прилив на весела недоверчивост. Пред моето мълчание Ребека се почувства задължена, да подчертае, че охотно ми отстъпва Луи. Че отдавна се била примирила с това нейният единствен любим да намира щастието у други жени. Все така разпалено, докато аз чувах едва половината от онова, което казва, тя ми обясни какво крепи връзката между Луи и нея. Преди всичко местоживеенето им. Откакто той се бил настанил в петстайния апартамент на авеню „Жорж Мандел“, самата тя заела двете стаи над него. Бившата гарсониера на Давид. От Луи знаех, че междинното служебно стълбище е зазидано. По този начин никой от тях не можел да влезе при другия без предупреждение. Били близки и в същото време независими. Понякога дори дни наред изобщо не се виждали. Ала самата мисъл, че ги делят само няколко стъпала, била достатъчна да им вдъхне увереност.

- Само че всичко това е на път да приключи... - оплака се с въздишка тя.

- Защо?

Въпросът ми, изглежда, я изненада.

- Не са ли ти казали?

Все още стъписана, простодушно свих устни.

- Какво?

- Ами... За ремонта!

Ударите с чукове и кирки, които се чуваха от нашата градина. Шофьорът Ришар в работен комбинезон. Тези картини като мълния пронизаха съзнанието ми.

- Когато се настаниха на улица „Тур де Дам“, Андре и Ортанс купиха и съседния дом.

- Домът на госпожица Марс... - промълвих на себе си аз.

- Да. Обновиха единия, по-просторния, и се пренесоха там заедно с момчетата. Домът на госпожица Марс дълго време остана в предишното си състояние, в каквото е бил обзаведен през четирийсетте години.

Сетих се за табелката пред входната врата: „Бюро за младежки екскурзии“.

- Всъщност домът Марс бе изоставен до смъртта на Андре и Ортанс - уточни тя. - Според тяхното завещание Давид наследяваше дома Дюшеноа, а Луи - другия.

Загубих самообладание и отново повиших тон.

- Луи... Луи е наш съсед?

Как са могли да скрият това от мен? Давид и още повече Арман, който постоянно се оплакваше от неудобствата, свързани със строителните работи в съседната сграда... Защо никой нищо не ми бе споменал?

- Все още не съвсем. От десет години се е заел с безумния проект да възстанови дома в първоначалния му вид. До последната фреска и дръжка на врата. Доколкото мога да съдя, е същински разкош. Но е и бездънна яма, която погълна неговия дял от наследството.

Ето че поне една от мистериите беше разбулена: Ришар не случайно се бе показал иззад синята врата, номер 1 на улица „Тур де Дам“, в деня, когато избяга Фелисите. Шофьорът на Луи вземаше активно участие в проекта на своя работодател.

След като за моя огромна изненада сърдечно ме прегърна и ме разцелува, Ребека дори ми предложи да ме закара със своя кремав „Мини Купър“ до дома Дюшеноа. Вече не можех да гледам с безразличие съседната сграда отляво. Мисълта, че не след дълго там ще живее Луи, за пореден път разбъркваше картите на моите съмнения, на моите намерения и желания, без да мога да преценя кои от тях ще ми се паднат в края на играта.

- Погрижи се за себе си - прошепна ми тя, докато слизах от колата.

Именно това направих през следващия час. Давид за пореден път закъсняваше и аз се възползвах от това за една продължителна гореща баня. Полагах всички сили да пропъдя от съзнанието си думите на Ребека, ала те се въртяха също като пяната в краката ми. Не изчезнаха и когато отворих сифона, а продължаваха да полепват по кожата ми. Обгръщаха ме по-плътно от хавлията и от коя да е дреха: „Прави го за теб. Само и единствено за теб“.

Когато слязох на долния етаж само по пеньоар - чувах как Арман шета в кухнята, - открих на масичката брачния договор и поредното пакетче, опаковано в сребриста хартия. Дали шофьорът Ришар бе негов пощальон?

Разкъсах хартията и отворих кутийката нетърпеливо като дете, получило коледен подарък. Освен магнитната карта и картичката към нея, вътре имаше разкошно ветрило от черна дантела с черна лакирана дръжка, на чийто край имаше необичайна издутина, напомняща фалос. Съпътстващата бележка бе като предишните:

Двайсет и два часа.

Както обикновено, ще трябва сама да откриеш нашата стая.

Вземи със себе си всичко.

Стъписа ме само последното указание. Всички предмети, които бях получила до този момент? Качих се в спалнята, набързо ги събрах и ги пъхнах в леката си дамска чантичка.

Дали за пореден път в действие ще влязат играчките, както подсказваше новата повеля:

6 - Твоята наслада ще овладееш

Дали смяташе отново да отлага до безкрайност момента, когато двамата истински ще се докоснем и ще ме докара до полуда?

На излизане хвърлих поглед към пясъчния часовник и забелязах, че две трети от съдържанието вече бе изтекло долу. А самата аз докъде бях стигнала? Трябваше ли на свой ред да направя своя избор?

Не открих отговора и предоставих решението на моето тяло, оставих краката ми сами да намерят пътя, коремът ми да се устреми към мястото, където го очакват нежните ласки, а вулвата ми да приеме с готовност всеки, който пожелае да я гали, смуче, ближе и разцепи на две като зрял плод, който самият той вкусва с наслада.

Вече нищо не зависеше от волята ми. Бях се превърнала в прост сбор от телесни органи, жадни за силни усещания. В ерогенен пъзел, който очаква някой да го сглоби и който ще простенва всеки път, когато някое парче заеме отреденото му място.

Тази вечер на улица „Пигал“ цареше веселие. Групи пийнали младежи разговаряха на висок глас по терасите на заведенията, а въздухът вече бе изпълнен с уханието на лятото. Би трябвало да бъда като тях, да бъда сред тях, пред чаша коктейл в компанията на София, да позволя да ме ухажва някой младеж на моята възраст и да се отдам изцяло на лекомислието.

Ала аз правех точно обратното, привлечена към една цел, водена от една сила, непоследователна, но и без илюзии. Умът ми бе достатъчно съсредоточен, за да разкрие без мъка загадката на деня. Господин Жак можеше да върви на майната си. Това ветрило бе много по-красноречиво от който и да е друг предмет в чантата ми. То би могло да принадлежи на една-единствена куртизанка от „Шарм“: Каролин Отеро, известна като Прекрасната Отеро. Танцьорка от „Фоли Бержер“ в началото на ХХ век, надарена със загадъчна красота, известна с леките си нрави и с ослепително грациозната си и със съвършени форми гръд, тя се слави не само с безбройните си завоевания сред мъжете, а и с някои любовни връзки с жени, сред които писателката Колет.

За мен нямаше никакво съмнение, тъй като по времето, когато все още се подвизавах като горещо момиче, бях отсядала в тази стая.

Както предишния път, влязох, без да поздравя портиера, и видях Изиам, който стоеше на пост до асансьорите.

- Много сте красива тази вечер... Искам да кажа, по-красива от всякога - поправи се той за проявената очарователна непох-ватност.

- Благодаря, Изиам. Бихте ли ме отвели до стаята „Прекрасната Отеро“, ако обичате?

Той почти веднага уточни със съзаклятнически тон:

- Първи етаж. Бихте ли ме последвали?

Изглеждаше трогателен с тази церемониалност в отношението си към мен, макар всеки път ситуацията и движенията да бяха едни и същи: коридорът, позлатената врата, която ми отваряше, а след това незабавно я заключваше след мен...

Стаята беше такава, каквато я помнех, обзаведена като в публичен дом от „лудите години“, цялата в лъскаво червено кадифе и огледала в стил рококо с арабески. По стените имаше оригинални афиши за „Фоли Бержер“, напомнящи миналата слава на жената, отдадена телом и духом на това заведение. От пръв поглед разбрах, че тази среща ще бъде във всяко отношение различна от предишните. Като се започне с яркото, почти крещящо осветление на множеството полилеи, за разлика от полумрака, към който бях започнала да привиквам.

Другата новост бе присъствието на човек в стаята още преди да вляза в нея. Изключвам последната вечер, тъй като Луи, или мъжът, който се представяше за него, при появата ми стоеше в сянка и излезе напред едва по-късно. И най-сетне, а това наистина бе новост: човекът, който ме очакваше, не бе мъж, а жена.

Маската върху лицето й не можеше да прикрие нейния пол, който ясно личеше по формите на тялото, изпъкналата гръд, бедрата и стройните крака. Беше чисто и просто разкошна. Прелестта й се допълваше от гладката, матова кожа, изпъната над издължените и пъргави мускули, която грееше под лъчите, които падаха от тавана. Жената беше неподвижна, но всичко в нея говореше за гъвкавост и грация, присъщи на танцьорка, подобна на Прекрасната Отеро. И тя, подобно на нея, притежаваше най-прекрасните гърди, които бях виждала до този момент, с горделива твърдост и безупречна закръгленост.

Ала едва когато пристъпи към мен с котешка походка, кръшна като манекенка на подиум, със сигурност я разпознах. Това бе Лиан, прелестната метиска, която бях видяла под ръка с Луи вечерта на първата ни среша, а по-късно с клиент в хола на същия този хотел. Безупречната й физика действаше потискащо на нас, простосмъртните жени.

- Нямам никакво желание...

Тя постави върху устните ми тънкия си и лек като стръкче тръстика показалец, за да ме накара да замълча. Нейните устни безмълвно ми казваха: „Шшт“.

С естествена властност, но без грубост тя направляваше движенията ми. С удивление открих у нея мека, почти гальовна нежност. Без съмнение изпълняваше нечии нареждания, но като всички момичета на повикване от висока класа, умееше да придаде на заучените си жестове илюзията за искреност. Бе по-скоро актриса, отколкото проститутка.

Под звуците на мелодията за пиано, която не можах да позная - може би Шопен, - тя започна да сваля една по една дрехите ми, бавно, грижливо като същинска гардеробиерка, като внимаваше да не измачка нито една от тях. Всеки път пръстите й докосваха кожата ми, която изпитваше все по-осезаем трепет.

След като ме освободи от одеждите, без да ме пита, тя разрови чантичката с моите съкровища и измъкна от нея ветрилото.

Поднесе ми го като някакъв свещен предмет, в очакване сякаш на моето одобрение, но тъй като аз продължавах да стоя вцепенена от изумление, започна да търка вулвата си с дръжката и едва тогава открих, че слиповете й са разцепени на съответното място. Ето нещо, което не бе плод на преструвка: когато вдигна и го поднесе към очите ми, видях, че дръжката е лъскава от влага.

- Оближи го - подкани ме тя с дълбок, ласкав глас.

Подчиних се, отначало плахо, а след това с нарастващо желание, поемайки в уста черната лакирана дръжка, сякаш тя бе фалосът на най-желания от мен мъж. За да ме насърчи, тя протегна ръце към мен, положи върху раменете ми дългите си, копринени длани, гъвкави и меки като плуващи във водата листа, а след това започна да ме гали с възбуждаща мудност, после все по-бързо, спускайки ги към шията, гърдите и накрая към корема. Там пръстите й се вплетоха за момент в пухкавите къдрици, а някои от тях палаво се вмъкнаха за момент вътре в мен.

Окуражена от моето покорство, тя стана по-нападателна. Коленичи пред мен и след като здраво ме хвана през талията, вмъкна лакираната дръжка във вагината ми. Краката ми неволно се разтрепериха и за момент залитнах, ала ръката й, както и дръжката, която проникваше все по-дълбоко, ми позволиха да запазя равновесие, при което ветрилото играеше ролята на кол, върху който постепенно се набивах с наслада, въздишайки на пресекулки.

Размерите на предмета не бяха по-големи от тези на мъжки член, ала усещането бе съвсем ново благодарение на изключителната му твърдост, която му позволяваше решително да преодолява всякакво препятствие по пътя си. Не се чувствах нито разкъсана, нито пронизана, а изпълнена, завладяна, напълно покорена. Мисълта, че подобна наслада може да има за източник подобен съвсем обикновен предмет, при това направляван от ръката на жена, допълнително засилваше объркването ми. Скоро напълно се отпуснах върху вкараната в мен ос, с подгънати

колене, питайки се колко навътре мога да приема този натрапник.

- Сега ела.

Без да извади ветрилото, тя ме отведе до покритото само с бял чаршаф легло и внимателно ме положи върху него, сякаш бях крехко цвете, като при това дръжката нито за момент не се отклони встрани и не нарани вътрешностите ми.

Съзнавах, че приемайки тази нова поза, окончателно се предавам в нейна власт. Вече не бях в състояние да преценявам, да разсъждавам, да противопоставям каквито и да било доводи на тази нежна лудост. Тъй нежна...

Отново ми се мярна София, който измъква пръсти измежду бедрата си, чух виковете на изпадналото в оргазъм момиче в черната светлина. Възхитителните гърди на жената, която бях мярнала преди няколко дни в метрото. Виденията на тези жени се сменяха с бързината на калейдоскоп и въздействието им върху ми не будеше никакво съмнение. Не бях докосвала нито една от тях, но ето че те се съюзяваха, за да мога с тяхна помощ на свой ред да вкуся екстаза. Аз бях тази, която ги желаеше, и все пак, чрез деликатната ръка на „лианата“, те ме обладаваха.

- По-бързо... - чух се да казвам, без да мога да разпозная гласа, който излизаше от гърлото ми. - Хайде, по-бързо!

Сега вече тя движеше ветрилото напред-назад във вагината ми силно и равномерно, следвайки неуморно този постъпателен ритъм, като проявяваше сила, която не бих заподозряла в крехкото й на вид тяло. През полуотворените си клепки можех да прочета възбудата в присвитите й очи, в устните, които непрекъснато хапеше, в напрегнатата съсредоточеност на цялото й същество към моята изпаднала във възхита цепка, която тя нямаше да остави на мира, докато не изтръгне от нея тъй желания оргазъм.

И ето че той се пробуди дълбоко в мен, като топка, появила се някъде под пъпа, която се затъркаля, бавна, тежка, издута до крайност, премазвайки по пътя си всички мои органи. Стигна до основата на матката, стана още по-голяма и след кратък престой там нахлу във влажната кухина, отнасяйки със себе си всичко, изтръгвайки от всеки милиметър плът късчета наслада, които накрая се сляха в неистов вик. Имах усещането, че той излиза не от устата ми, а измежду бедрата ми. За момент пре-станах да различавам двата мои телесни отвора, всеки от които по свой начин даваше израз на всепоглъщащото удоволствие.

- Отлично... - одобри тя постигнатото. - Вагината ти се справя добре.

Действително бях в плен на такова наслаждение, че внезапното измъкване на ветрилото едва не ме накара да изкрещя от болка. Струваше ми се, че изтръгват от мен неделима част от тялото ми.

Луи си бе присвоил званието проявител. В резултат самата аз откривах неподозирани и неизследвани страни на моята сексуалност и сега лежах разтреперана, жадна и неудовлетворена, очакваща следващото, предназначено за мен действие, като дете, което моли за десерт. При това изобщо не се съмнявах, че ще получа онова, на което се надявам. Имах доверие в него, както и в способността си да приема онова, което ми се предлага. Най-сетне без всякакъв страх, с напълно пробудени сетива, аз откривах една по една различните фасети от образа на една друга жена, останала до този момент скрита зад булото на моето възпитание, моите принципи и на моето невежество. Всъщност това бяха много жени, които най-сетне бяха свободни. Ето че всяка от тях можеше да даде израз на различните си желания, на присъщите само на нея фантазии. В този

момент аз изпитвах оргазма на Прекрасната Отеро, но също така на Мари, на Жозефин, на Лола.

С все още притворени от щастие очи чух как вратата се затваря. Лианата бе напуснала стаята, без да се сбогува с мен. Сега тук бях само аз, с моето изтощено от удоволствие тяло, изоставено в меките прегръдки на леглото, сред дяволския ритъм на пианото - мазурка или полонеза? - което изтръгваше от него последните тръпки.

Струваше ми се недопустимо да бъда изоставена така, не докрай задоволена, принудена сама да си доставя усещанията, от които все още се нуждаех. А можеше да ме удовлетвори само и единствено той. Желаех Луи. Желаех го за себе си, само за себе си, сега, дори това да бъде за него мимолетен епизод, просто едно горещо момиче повече в ловната му колекция. Ако можеше да ме обладае веднъж, поне веднъж, може би щях да приключа веднъж завинаги, да оставя в миналото завладяващия му парфюм, обсебващия му поглед, трапчинката в долната част на дясната буза, но преди всичко да се избавя от онази несъмнено измамна увереност, че ако бъда негова, всички други жени, които съществуваха някак отделно, ще се слеят в една и аз ще се превърна в средоточие на една съвършена, единствена, дълбоко изпитана наслада. Че ще престана да живея единствено чрез моите фантазми. Че той ще бъде любовник, напълно различен от всички останали.

Да, стига само веднъж да проникне в мен с член, който си представях дълъг и твърд като дръжката на ветрилото, и също толкова способен да ме задоволи...

Когато бях още девойка и не бях имала връзка с момче,

веднъж реших да опитам какви са усещанията от проникването с помощта на импровизирана секс играчка. От уличен автомат до съседната аптека се бях снабдила с един презерватив

(изчаках да се мръкне и наоколо да няма никой). Разопаковах го и след това не без мъка го надянах на един малък, все още зелен банан, който бях отмъкнала от кухнята. Уви, успях да пъхна между устните само върха на този кулинарен пенис, което не бе достатъчно, за да се

дефлорирам. Натискът

върху химена, опънат като барабан, ме възпря да се опитвам да стигна по-дълбоко. Задъхана, изпаднала в паника да не би да сторя някоя пакост, която не бих могла да скрия от мама, но в още по-голяма степен възбудена, се отказах и се задоволих с обичайното мастурбиране на клитора, който бе по-изпъкнал и по-жаден за ласки от всякога.

(Ръкописна бележка от 13 юни 2009 г., съставена от мен)

Ала колкото повече го желаех аз, толкова по-далеч във времето отлагаше Луи този момент, разтегляйки във времето взаимните ни желания, играейки си с нервите ни чрез своето отсъствие или с моментните си появи. Той действително бе мой господар, защото бе успял да ме накара да го желая чрез леки докосвания, изтънчен и обсебващ като мелодията, която ме обгръщаше със своя мек, невидим воал.

Бих могла за го повикам, да изкрещя името му, да удрям по вратата и да вдигна под тревога целия хотел. Ала знаех, че тези мои опити биха били напразни. Знаех, че часът на нашето сближаване ще настъпи тогава, когато той реши. Дали вече бе избрал часа? Дали го бе програмирал, вписал в своя бележник или върху някой перфориран лист?

Минутите се точеха и ставаше все по-ясно, че никой повече няма да ме навести. Ето защо ми оставаше единствено да обгърна с поглед стаята. Нощна лампа с формата на пирамида; писалище от махагон с толкова тънки крака, че трудно можеше да се повярва как издържат

тежестта му; ваза от матово стъкло с букет бели лилии...

Прокарах ръка по чаршафите край мен и напипах ветрилото. За момент се зачудих, че не го е взела със себе си, но тогава си спомних за повелята на деня: „Твоята наслада ще овладееш“.

Значи, това се очакваше от мен. И докато не изпълня това условие, щях да си остана пленница на тази стая.

Въпреки това не бързах. Дори се заех да разгледам по-подробно този ценен предмет. Като се взрях внимателно, открих, че върхът на дръжката доста вярно възпроизвежда формата на мъжки член в ерекция. Върху черния лак личаха тънки и реалистични подробности: гънките на кожата в основата, тънката, еластична нишка на препуциума и дори жилите на стъблото, чието приятно докосване все още помнех. Дори се запитах какъв модел ги е вдъхновил. Възможно ли бе...

Въпросът не предполагаше отговор. Предполагаше само едно: решително да вкарам дръжката между розовите, влажни устни. Да си доставя на свой ред и според собствените си способности онова удоволствие, което той упорито ми отказваше. Отначало предпазливо, постепенно аз ускорих темпото, проникнах дълбоко, предизвиквайки силни тръпки, които повдигаха долната част на тялото ми, а след това тупвах тежко върху постелята, сред неописуема поредица от стенания. Когато ме порази следващият оргазъм, по бузите ми потекоха сълзи. Коремът ми се тресеше от кратки, резки спазми. Бях като парче земя, върху което се сипе градушката на мощна буря. Внезапно замръзнах неподвижно, докато дръжката бе най-дълбоко в мен, без да бъда в състояние да я извадя. Тя остана дълго там, докато мускулите наоколо най-сетне се отпуснаха и ме избавиха от нея.

Аз давах толкова много на Луи, а толкова малко получавах от него...

Или може бе обратното?