Хотели - Първа стая

5 юни 2009 година

Да „ви“ накара да се почувствате на седмото небе. Защо Давид би се обръщал към мен на „ви“? И въпреки това за момент си представих друга, този път наистина ужасяваща възможност: Давид е моят преследвач. Вярно бе, че нямаше никаква логика да говори за себе си в трето лице, при това сам да се унижава.

Нима до такава степен бе луд?

Друг въпрос, който да измести първия, но все така лишен от отговор: как би могъл да прочете мислите ми? Дали не ги бях произнесла на глас? Може би в състоянието, което се лута между съня и реалността... Мама твърдеше, че като малка съм имала няколко прояви на сомнамбулизъм. Ставала съм и понякога дори съм говорела насън. Дали това не се е повторило отново?...

Облякох се набързо и прекарах времето до обяд в трескаво преравяне на къщата, макар подобен глагол изобщо да не подхождаше на тази грамадна и разкошна постройка, която повече напомняше дворец. Дирех някаква бележка, написана от ръката на Давид. Не открих нищо в спалнята, която не след дълго щеше да бъде нашата спалня, нито в салона и в останалите общи помещения. Нямаше нищо на прословутата масичка за кореспонденция при входа. Що се отнася до работния кабинет, където вероятността да попадна на образец от почерка му логично бе най-голяма, вратата се оказа заключена. Не виждах под какъв предлог бих могла да накарам Арман да ме пусне вътре, без с това да предизвикам подозренията му.

- Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

Завари ме на четири крака пред кошчето за отпадъци в кухнята.

- Не... - смотолевих аз. - Не, струва ми се, че хвърлих погрешка списъка за покупки, който си бях съставила.

- Много неприятно наистина... Искате ли да го потърся аз? Мисля, че донякъде познавам почерка ви.

Ако посланието върху откъснатото от тефтер листче не бе толкова интимно и двусмислено, непременно щях да се възползвам от случая, тъй като той познаваше достатъчно отблизо Давид. Само че... „Така няма да успее да ви накара да се почувствате на седмото небе!“

- Благодаря, Арман, аз ще се... ще се оправя. Така и така съм се захванала, няма нужда и двамата да се цапаме.

Засмях се нервно и той прие това за отговор и като покана да ме остави сама, след което незабавно се оттегли в съседното помещение.

И ето че най-сетне...

Тенисът с Франсоа, отложен за петък, 21 часа

Нямаше грешка, тази бележка върху жълта на цвят и зацапана с мляко и доматен сос хартия, бе дело на Давид. Почеркът му бе много по-закръглен и равен от този на анонимното послание. Не толкова нервен, почти женски. Резултатът от сравнението не будеше никакво съмнение.

Облекчението ми бе толкова силно, че известно време продължих да седя на пода, със задник върху студените кухненски плочки. Как съм могла да с усъмня в него?

Накрая прибрах новото послание в сребристия бележник при предишните, като известно време изучавах почерка на техния автор, чиято самоличност ми убягваше повече от всякога. Каква беше неговата или нейната цел? На какво се дължеше странното усещане за безпокойство, което лъхаше от тези небрежно, едва ли не конвулсивно надраскани букви? Защо имах усещането, че докато ги пише, техният автор е бил в плен на страдание?

Следобед проведох няколко телефонни разговора: с мама, със София, както и няколко отрицателни отговора, получени от местата, където напоследък се бях явявала на кастинг. И ето че най-сетне пристигна есемес от Давид:

Тази вечер ще се прибера рано.

Искаш ли да излезем?

В речника на Давид „рано“ означаваше около 21 часа.

Не, съжалявам. Обещах на мама да я придружа за последния преглед преди заминаването за Л.А.

Толкова късно ли е

срещата ви?

Лъжата винаги крие риск, особено когато е отправена към човек, който в работата си от сутрин до вечер борави с полуистини. Би трябвало да бъда по-убедителна.

В осемнайсет и трийсет, но сам знаеш как стават нещата... Ще се наложи да чакаме поне един час плюс времето за консултация... Боя се, че ще приключим не по-рано от двайсет и трийсет или двайсет и един часа, а след това ще трябва да я придружа до дома.

Разбирам. Няма

проблеми. Изпрати ми

есемес на връщане.

Окей, но не ме чакай за вечеря. Сигурно ще хапна в Нантер заедно с мама. Знаеш каква е: отида ли при нея, не ме пус-ка да си тръгна.

Съвсем нормално.

Успех и на двете. Целувам те.

И аз те целувам. Още веднъж благодаря за всичко, което правиш за нея.

На последния есемес не получих отговор. Нямаше никакво съмнение, че Давид е влязъл на някое съвещание или е изникнала неотложна задача. Съобщението, което получих час по-късно, не идваше от неговия номер:

Покана от НК: среща в галерия „Албан Соваж“, улица „Севине“ № 15, в 20,30 часа. Клиентът ви очаква.

Поканата в електронен вид, приложена към това съобщение.

Приятна вечер.

НК - „Нощните красавици“. Като веща наставница Ребека всеки път ни изпращаше поръчката в последния момент, без да очаква потвърждение от наша страна. Въпреки това упорито ни напомняше, докато не се увери, че непременно ще отидем на уговорената среща. От това зависеше репутацията на самата агенция.

Отначало придружаваше поръчката с препоръки относно моето облекло. С времето, в резултат от единодушните положителни отзиви на клиентите, започна да ми се доверява.

При това по време на последната ни среща категорично й бях заявила, че за момента преставам да изпълнявам всякакви поръчки. Лаконичното ми обяснение бе: „по лични причини“. От полученото току-що съобщение обаче ставаше ясно, че това изобщо не я интересува. От нейна гледна точка аз продължавах да фигурирам в каталога на агенцията. Ето защо се налагаше да приема, като изпратих кратко потвърждение: Ще го имам предвид. Благодаря.

В крайна сметка повече от всякога се нуждаех от тези пари. И то по съвсем основателна причина: благодарение на тази последна поръчка, ако приемех, че вечерта ще приключи в хотел „Шарм“, часовникът от витрината на антикварния магазин „Нативел“ щеше да бъде мой. Или по-точно на Давид. Моят сватбен подарък. Начинът аз да го изненадам, да го накарам да затаи дъх.

Изобщо не предавах Давид, след като приемах тази последна жертва заради него. „Не предавам Давид“, повтарях си вътрешно аз като някаква мантра.

О, да, за последен път. Наистина.

- За последен път, нали?

- За последен път.

Опитвах се да вложа всичката си убедителност. Само че доникъде не стигах. Така и не успявах да убедя сама себе си: за последен път и след това всичко остава в миналото? Всичко сторено до този момент завинаги ще остане скътано единствено в паметта ми, където никой друг няма да може да проникне?

- Напомням ти, че вчера казваше същото - напомни ми София по телефона с морализаторски тон, докато си избирах парфюм. - И дори онзи ден!

За да не се поддам на чувството за вина, предпочетох да се съсредоточа върху дреболиите на настоящия момент. Най-напред облеклото: бухнала черна рокля с пачки от „Репето“ и съответните балетни обувки, както и черна кожена чанта „Ла Рю“ от „Нина Ричи“, с други думи, напълно в крак с модата, поне според моята неофициална консултантка. Сетне настъпи може би най-деликатният момент - изборът на подходящ парфюм.

Макар донякъде да се срамувам да се доверя на тези страници, трябва да призная, че

обожавам миризмата на мъжкия член. Не, по-скоро обожавам миризмата на члена на мъжа, когото обичам. Още първия път, когато току-що ме бе обладал. Дори днес, ако се съсредоточа, мога да извикам в съзнанието си тежкото ухание на ванилия, алкохол и

вехнещи цветя.

Оттам и въпросите, които постоянно си задавам относно аромата на моя собствен полов

орган и способността му да буди желание у партньорите ми, както техният у мен. Очевидно никой от тях не подозира, че когато срещна мъж, който дори малко ми харесва, един от първите непристойни въпроси, които си задавам, е на какво ли мирише? Дали ще заплени обонянието ми, дали ще предизвика пожар в главата ми и ще ме подготви да приема мъжа, който мирише по този начин?

(Анонимна бележка от 6 юни 2009 г., глупости!)

Без тоалетна вода се чувствах гола, не бях в състояние да изляза и да се покажа пред хора. Бях шестнайсетгодишна, когато работих почти всяка събота и неделя в продължение на няколко години в парфюмерията „Катр Тан“, в търговския център в Дефанс. По онова време се нуждаех от някакви доходи. Оттогава пазех десетина безплатни рекламни флакона и мостри, както и хронично непостоянство по отношение на парфюмите, избирайки ги според настроението.

- Тук ли си, или витаеш някъде?

София ме върна към действителността.

- Тук съм, тук съм...

- Само не ми казвай, че го правиш, за да можеш да купиш онзи отвратителен часовник за твоя милорд?

Винаги произнасяше подобни фрази с насмешливия тон на южнячка, но подражавайки на актрисата Арлети. Този път обаче улучи право в целта.

- Не! - възразих разпалено аз.

- Ами, лъжеш... Точно това имаш предвид! Каква си тъпачка! Даваш ли си сметка, че си на път да се омъжиш за първия срещнат тъпанар!

И така: „Мис Диор Шери“, утвърдена класика, като за малко по-възрастни от мен, опияняващ, но не прекалено. Натиснах два пъти бутона на спрея от двете страни на шията.

- Тъкмо като за Давид! - опитах да се пошегувам аз.

- Я кажи, всъщност как мина снощи? Каква беше голямата му изненада?

Без да знам защо, реших да премълча пред нея за решаващите събития от последните часове, включително предложението за брак и анонимното писмо.

- Нищо особено. Давид знае колко обичам омари и ме отведе на вечеря в „Дивелек“.

- Само не ми казвай: „Най-добрият ресторант за морски дарове в Париж“ и така нататък...

- Права си, нещо такова - прихнах аз.

- А продължението... също ли беше три звезди? - отново стана подигравателна тя.

- Е... Осемнайсет точки от двайсет възможни.

- Окей, разбирам... Всъщност не повече от девет точки и дори може би му давам твърде много.

По този въпрос София не може да бъде заблудена. Аз обаче мога да сменя темата.

- София, трябва да се приготвя...

- Тръгвай, моето момиче, тръгвай!

Точно това и направих, като взех такси, за да избегна възможно закъснение.

Галерията „Албан Соваж“ се намираше в долния край на улица „Севине“, недалеч от метро „Сен Пол“, в сърцето на квартала Маре. Зад малката витрина имаше просторно помещение в дълбочина, разделено на малки зали от бели подвижни пана. В самата витрина, без каквато и да било съпътстваща информация, на видно място бе поставен грамаден розов фалос от пластмаса, облечен като кукла: бяла рокличка, черни лачени обувчици, колие от перли и пр.

Огледах набързо вътрешността и установих, че всичко там е издържано в съшия дух: предрешен като плюшено мече скротум, вулва в работно облекло и така нататък, като всеки сексуален атрибут бе представен като детска играчка.

- Харесва ли ви?

Млад плешив мъж с едва набола брадица, със слисана усмивка и блеснали очи, бе изскочил като дявол от бутилка. През открехнатата врата дочувах откъслечни светски разговори, звън на чаши и злословия, прошепнати на ухо. С една дума, парижки вернисаж. Очевидно никой не се интересуваше дали творбите на художника се харесват, или не. Важно бе присъствието, безплатният бюфет и преди всичко поканата за бъдещо подобно събитие.

- Не бих могла да кажа... Просто чакам някого.

- Влезте, може би той е вътре.

Предвзетият тон, с който ме покани, почти не оставяше съмнение относно сексуалната му ориентация. Това обаче не бе достатъчно, за да се реша да вляза.

- Влееезте - настоя той и ме хвана за лакътя с прекалено шумна въздишка. - Няма да стоите тук като някаква задръстенячка!

Нямах друг избор, освен да го последвам сред пъстрата фауна, съставена от журналисти в черни униформи, небрежно облечени художници с татуировки и пиърсинг, както и от полуголи същества в скъпи рокли.

Тъкмо се питах се кой би имал нужда от ескорт сред подобно сборище от сродни души, където всеки познава всеки и се старае да снобее, когато моят водач, с очила с рогови рамки върху плешивата глава, ми подаде едновременно чаша шампанско и ръка, която да стисна.

- Албан Соваж.

- А!... - възкликнах аз. - Значи, вие сте домакинът?

- Домакинът съм, но на кредит, което ми струва майка си и баща си, но може да се каже, че все пак тук аз съм домакинът.

Имаше ли той майка, която да заблуждава чрез моето присъствие? Или бе принуден да убеждава инвеститорите, че влиза в правия път? Или дори по-зле: дали самата аз, без да си давам сметка, не бях концептуален хепънинг по идея на някого от тук присъстващите извратеняци? Момиче на повикване в страната на съвременното изкуство...

Не знаех как по-деликатно да се осведомя по въпроса.

- Вие...?

- Не. Не съм аз. Последвайте ме, ще ви представя.

Когато ми показа моя клиент, отначало помислих, че това е някаква неуместна шега: мъжът бе около четирийсетгодишен, пристегнат във втален костюм, с отворено над жилетката сако, с бастунче със сребърна дръжка в дясната ръка и лице, прикрито зад слънчеви очила. Албан ме повери на него, без да ме представи, и веднага се врътна, като се отдалечи с думите:

- Оставям ви. Отивам да оскубя китайците. Бизнесът си е бизнес, момичета!

Стоях като статуя пред непознатия, който свали тъмните стъкла и като начало мълчаливо ме огледа до най-малката подробност. Всъщност налагаше ли се да казва каквото и да било? Като се остави настрани доста гротескният му външен вид, той налагаше присъствието си с магнетизма на своя поглед. Макар кестенявите му очи да изглеждаха твърде обикновени въпреки златистия оттенък, който им придаваше осветлението, фактът, че бяха леко хлътнали, ги правеше рядко изразителни. В главата ми се мярна мисълта, че това е поглед на убиец, но аз се постарах веднага да я пропъдя. Напразно усилие, защото в този момент той се взря в мен и ме постави под властта си. Чувствах, че прониква все по-дълбоко в мен. Още преди да е продумал, успяваше да завладее съзнанието на своя събеседник.

- Добър вечер, Ел.

Останалата част от външността му напълно съответстваше на първоначалното впечатление: издължено овално лице, високи скули, изправена стойка, издаваща високомерие, донякъде сковано движение на главата и фини ръце на хирург или пианист...

Без всякакво съмнение се класираше в първата тройка на най-привлекателните ми клиенти. Липсваше му красотата на живите манекени, които привличат клиенти пред някои магазини и предизвикват възхищението на наивните момиченца, но притежаваше обаянието на пленителен герой от киното или сцената, благоволил да слезе сред нас, простосмъртните.

Не бе необходимо да оглеждам залата, за да установя, че цялото внимание е насочено към него. Особено на жените, които пърхаха край нас като листа, брулени от вятъра. А той не правеше нищо особено и дори съвсем нищо, защото просто стоеше неподвижен. Но дори и така смазваше мъжката конкуренция с величественото си излъчване. Несъмнено присъстваше и в същото време бе някак далечен, извисен над презряната човешка гмеж.

- Добър вечер - промълвих аз.

Той пристъпи към мен, накуцвайки, като се опираше с цялата си тежест на бастунчето от ценно дърво, и това ми даде да разбера, че недъгът му не е преструвка. Той обаче съвсем не накърняваше първоначалното впечатление, а напротив, засилваше чара му. Видът му не бе някаква обвивка или поза, а носеше белега на богата история, на минали болезнени преживявания, и това го правеше още по-обаятелен.

- Поне веднъж да не съм разочарован от прекомерните обещания на нашата приятелка Ребека.

Този комплимент и начинът, по който ми даде да разбера, че постоянно прибягва до нашите услуги, беше неприятен и дори груб. По принцип клиентите на „Нощните красавици“ се стремяха да ни предразположат, като се преструват, че отношенията между нас са нормални, все едно че за да се срещнем, не сме се ползвали от ничие посредничество. За него обаче това не важеше. Необичайната му откровеност ме раздразни. Сякаш бе решил изведнъж да помрачи първото впечатление, предизвикано от неговата поява.

- Ние обаче всеки път правим точно това - възразих аз доста рязко. - Изпълняваме обещанията си.

- Разполагате с цяла вечер, за да ме убедите... Ел.

Никак не ми харесваше начинът, по който отделяше името ми от останалите думи в изречението, сякаш си играеше с него като котка с мишка.

Без съмнение за изпълнението на тази моя последна поръчка бих предпочела някой добродушен и непохватен мечок, горд от факта, че се появява под ръка с мен, ала момичетата на повикване никога не поръчват вечерното меню.

- Дори не знам името ви - пристъпих аз към фронтална атака. - Вие сте господин...?

- Търпение... Ще го научите. И за това разполагаме с цяла вечер.

С всяка изминала секунда първоначалната магия все повече се разсейваше, а аз все повече губех самообладание. И все по-силно ми се щеше да избягам оттук. Мисълта за часовника във витрината на „Нативел“ обаче засега успяваше да ме задържи. Без този разкошен досадник и без неговите пари щях да се простя с намерението си да го купя. А за да сломи и последната ми съпротива, Ребека изрично бе споменала, че мога да искам от него двойна тарифа. Значи, налагаше се да издържа. Само че още колко време?

Сякаш усетил надигащата се в мен паника, куцият денди смени регистъра и се превърна в приветлив, дори закачлив събеседник, който ми зададе няколко любезни въпроса: студентка ли съм, или не? Парижанка ли съм, или от провинцията? Харесвам ли съвременното изкуство, или съм по-скоро безразлична?

Най-сетне благоволи да слезе от своя пиедестал.

- Признайте, че галериите не са от любимите ви места? - подхвърли той с по-открита, почти чаровна усмивка.

- Не... Не особено.

- В такъв случай ще ми позволите ли да бъда ваш водач?

- Мой водач?

- Е, да. За тази вечер. Трябва да знаете, че Давид Гарше е обещаващ художник и вече добре се котира в Ню Йорк и Лондон.

Давид. Значи, така се казваше художникът, който излагаше тук тази вечер творбите си. Усмихнах се вътрешно на съвпадението. Давид Барле. Давид Гарше. Смущаващо съзвучие.

- Съгласна съм, можете да ме водите - съгласих се аз, донякъде поуспокоена.

С вежливо движение той ми предложи ръката си. Тя бе тънка, мускулеста, но не прекалено, като от нея лъхаше трескава енергия, добре осезаемо постоянно напрежение. Увличайки ме пред една или друга творба от единия до другия край на галерията, непознатият се възползваше от нашата първа близост, за да прибегне до фамилиарни жестове, характерни за интимни познати. Дори си позволи да оправи един кичур, паднал на тила ми, като при това докосна гърба ми, по който незабавно мина електрически ток.

- Имайте предвид - подхвана той по-спокойно и дори сериозно, - че Давид е галено дете от богато семейство, който се опитва да заклейми произхода си.

- Щом го казвате...

След като намерението ми бе тази мъчителна за мен вечер да приключи колкото се може по-скоро, би трябвало да се представя възможно най-добре. Колкото по-малко се противоречи на подобни личности, толкова по-бързо те се изморяват от собствения си брътвеж. В това отношение той вероятно изобщо не се отличаваше от университетските професори, които си падат по доверчиви студентки и някои от които напразно се бяха опитвали да потърсят близост с мен.

От това разстояние долавях две нотки на неговия парфюм - ванилия и лавандула, стоплени от огъня, който сякаш постоянно го изгаряше отвътре.

- Така е. Социалното значение на неговото творчество минава далеч отвъд собствената му принадлежност.

При тези думи той ми посочи гигантската фигура, възпроизвеждаща Жирафата Софи, с грамадни гърди, стегнати в сутиен със съответния размер, и с прашки, впити между бутовете й.

При това движение под левия му ръкав се показа ръката му с татуирана върху нея буква, малко „а“, с връх на перо до нея. Невъзможно бе да се види какво има по-нагоре върху бялата му кожа.

- Съжалявам, боя се, че не ви разбирам. По какъв начин осмиването на играчките от детството и превръщането им в гротескни сексуални символи би могло... По какво всичко това се отличава от типа на еснафа, който плюе в супата?

Казах това, без да се замисля. Бе подразнил критичното ми чувство и то бе реагирало незабавно.

Очаквах да ме изгони без много обяснения (и без съответния хонорар) или поне да ме стрелне с огнения си поглед. Получи се обратното: в очите му проблесна любопитство, подчертано от усмивка, в която се четеше едновременно учудване и възбуда.

- Обърнете внимание на избора, Ел: Давид би могъл да се спре на играчки, в които вече се съдържа провокативен сексуален елемент, като Барби например, и да го експонира допълнително. Само че той е решил да превърне в символи на сексуалната еманципация именно предмети, синоними на детската невинност...

- Окей, щом казвате. И какво от това?

- Онова, което той иска да извади на показ, е бързината и силата, с която днешните деца преминават от природната си чистота към състояние на сексуални индивиди. Затова и слива в едно детето и сексуалния хищник. Плячката и ловеца.

Морализаторският оттенък на думите му ми бе леко неприятен. На всичко отгоре идваше от мъж, за когото не знаех абсолютно нищо, но който по всяка вероятност следваше строги принципи.

- Знаете ли на каква възраст децата за пръв път гледат порнографски филм? - продължи той, този път съвършено сериозно.

- Не... Нямам представа... Четиринайсет години?

- Единайсет години. На единайсет години подрастващите, момчета и момичета без разлика, са напълно наясно с фелацията, содомията, двойното проникване и далеч по-крайни сексуални прояви.

- Да, това със сигурност е пробл...

- Напротив! - възкликна той, разпален от собствената си реч. - Изобщо нищо не разбират! И именно в това е проблемът. Банализацията на сексуалните изображения създават илюзията, че всеки е отлично запознат и информиран по въпроса. Всички тези порнореклами, тези предизвикателни облекла, тези сериали, които децата поглъщат като топъл хляб и които са изпълнени със секс. Нищо от това не пробужда тяхната сексуалност. Става дума за огромен, необикновено доходен пазар, но в никакъв случай за сексуално образование, достойно да се нарече такова. Всичко е фалшиво, изопачено, смехотворно и понякога дори съпроводено с насилие. Това е всичко друго, само не еротика. Всичко друго, но не и истина!

- Значи, ако ви разбирам добре, проблемът е не само в съществуването на всички тези форми на сексуалност, но също и във факта, че децата се сблъскват с тях преди естественото пробуждане у тях на сексуалността?

- Точно така - разпалено потвърди той. - Именно това изразяват творбите на Давид: прекалено достъпният секс тласка всяко дете към една мнима сексуалност, при която времето, необходимо за съответното образование, чисто и просто бива отречено и отпада. Никое от тези деца, които консумират секс от най-ранна възраст, не разполага с филтър, за да отсява от тези картини истината. Те приемат цялата тази свинщина за чиста монета. Именно в това е драмата! Това е скандалното!

- А според вас на каква възраст децата трябва да се запознават със секса? И преди всичко кой да се заеме с това?

За момент си спомних за тайнствените бележки в моето тефтерче. Дали онзи, който ми ги пращаше, не целеше по свой начин, натрапчив и брутален, близък до изнасилване, именно да ме образова?

- Зависи от конкретния случай. Няма точно определена възраст за избуяване на собственото либидо, както се опитват да ни убедят законодателите и статистиците. Таймингът зависи от индивида. Някои са готови преди другите. Ала това изобщо не е причина към сексуалното възпитание да се подхожда стандартно.

Значи, философията на този Русо в областта на секса се свеждаше до това всеки да съзрява сексуално по естествен път, като междувременно бъде предпазван от натрапчивото влияние на пазара в днешното общество. Същевременно обърнах внимание, че остави без отговор моя втори въпрос: кой би трябвало да се заеме със сексуалното възпитание на децата? Кой наистина, след като той не без основание отхвърляше доминиращия модел, предлаган от пазара?

Постепенно си дадох сметка, че не съм дотам безразлична към думите му. Ала трябваше ли това да става именно под такава форма? Наръчник за юношите от съседния лицей, които няколко пъти на ден минаваха пред галерията и виждаха подобни чудовища, достойни за Содом и Гомор, без каквато и да било предварителна подготовка за тази рядко непристойна гледка? Дали тя бе по-малко вредна от порнографията, която гледат по Интернет? Дали художникът не ставаше (неволен?) съучастник на злото, което претендираше, че разобличава?

Не споделих тези морални резерви с моя водач, защото той да такава степен се вживяваше в думите си, че накрая започнах да си мисля дали всъщност самият той не е Давид Гарше и автор на тези гадости.

- Тъкмо говорим за дявола... И ето че замириса на сяра!

Събеседникът ми възбудено кимна към някакъв човек зад нас, после му махна приканващо с ръка и непознатият се приближи, пробивайки си път сред тълпата любители на безплатни софри.

- Добър вечер - поздрави плахо млад мъж, едва ли не юноша, с бяла риза и дълъг перчем, скриващ половината му лице.

- Давид, да ти представя Ел. Ел, ето го младежа, чието творчество така пламенно защищавах пред вас.

Меко казано.

Опитах се да изобразя върху лицето си усмивка, отправена към художника, чувствайки се съвсем неловко.

- Добър вечер и. поздравления.

- Благодаря - смутено отговори той.

- Смятам, че творбите ви не са оставили безразлични пресата?

- Вярно е - намеси се моят кавалер. - Вече излязоха няколко отлични статии. Само че не това е най-важното. Най-важното е, че някои ваши събратя по перо не се спряха само на провокативната страна от творчеството на Давид, а обърнаха внимание на социалното и възпитателното послание, което то съдържа.

Интересно как бе отгатнал бъдещата ми професия? Нали Ребека би трябвало да запази за себе си подобна строго поверителна информация?

Канех се да му задам този въпрос, когато до него съвсем безцеремонно се долепи висока метиска в рокля на пайети, която прикриваше толкова малка част от тялото й, че напомняше по-скоро бански костюм. Жената отърка тялото си с идеални форми до суховатата снага на моя събеседник. За разлика от Давид, моя Давид, той не напомняше нито един известен актьор. Въпреки това особената му трескавост позволяваше да бъде причислен към типа на Уилям Дефо, Крисчън Бейл или Антъни Пъркинс, отличаващ се с белязана от тревожност и тайнственост физика. Лишен от красотата на статуя, но пламтящ.

- Ще тръгваме ли, Лулу?

- Да вървим. Ел, оставям ви в компанията на бъдещето на съвременното изкуство.

Въпросното бъдеще се загледа в острите върхове на обувките си.

- Почакайте... Тръгвате ли си?

За пръв път клиент ме изоставяше по този начин, предпочитайки обятията на момиче, сто пъти по-красиво и по-изтупано от мен. Пачките на роклята ми се разтрепериха от гняв и възмущение. Фактът, че ме зарязва по този начин, ме накара да забравя нощния бонус, от който неговото бягство ме лишаваше. Просто бях ядосана, че предпочитат друга пред мен.

- Не се бойте. Отново ще се видим - обеща той, хващайки през кръста гъвкавата лиана с цвят на карамел, която ме стрелна с черните си очи. - О, щях да забравя..

Какво ли забравяше той? Правилата на елементарната куртоазия? Или може би да ми плати? В зависимост от случая клиентът или даваше парите направо на мен и превеждаше съответната комисиона на агенцията, или, както постъпваха някои, които постоянно прибягваха до нейните услуги и имаха открита сметка, уреждаха всичко с Ребека, която след това ни възнаграждаваше по подобаващ начин. Не се осмелих да го запитам, но предположих, че принадлежи именно към тази привилегирована категория.

Той протегна ръка към ниския кок на моята прическа, който постепенно се бе смъкнал към тила ми. В момента, когато го докосна, замръзнах на мястото си.

- Какво има?

- Би трябвало да използвате по-скоро игла за коса, а не шноли - подсказа ми той, сякаш четеше мислите ми. - Така тилът ви ще се вижда. Жалко би било да го прикривате.

- Да, не знам. - промърморих аз.

- Приятна вечер, Ел.

Двойката скоро се изгуби сред гроздовете от гости, но аз продължавах да чувам тракането на бастунчето по излъскания бетонен под. Ала ето че мъжът неочаквано се появи отново сам и

приближи до мен. Какво още искаше?

- Сега си спомних, че дори не ви се представих.

- Вярно...

Помислих си, че е крайно време да го стори.

- Аз съм Луи...

Отговорът му изобщо не ме задоволи. Луи кой? Махнах с ръка, за да дам израз на моето любопитство.

- Луи.?

- Барле. Аз съм меценатът на Давид Гарше.

Луи Барле, повторих си наум аз, за да се убедя в съчетанието на тези две имена, което ми прозвуча като изстрел.

- ... и брат на Давид Барле.

Той отново се отдалечи, спря се за момент, усмихна се и подхвърли през рамо, като че граната, готова да запрати смъртоносния си вятър в лицето ми:

- Но вие вече го бяхте разбрали, нали?

Това бе братът на Давид, чиято снимка той все не ми показваше и с когото все отлагаше да ме запознае. Сега това вече бе сторено. И то при най-ужасните обстоятелства, които бих могла да си представя.

Двамата с онова същество този път наистина изчезнаха, а аз останах на място, разтреперана.

- Ел!

Албан, домакинът на вечерта, отново се появи изневиделица пред мен и ми подаде доста дебел плик.

- Вземете. Луи ми възложи да ви дам това.

- Благодаря, но дали. ?

- Шшшт, изчезвайте! Таксито ви чака отпред. Ще отворите плика в колата.

Без да си взема довиждане с художника, аз се втурнах навън, където ме чакаше голяма черна лимузина, наполовина паркирана на тротоара и с работещ двигател. Поколебах се какъв адрес да съобщя на шофьора, но накрая казах:

- Улица „Тур де Дам“ номер три, ако обичате. В Девети район.

Той потегли без какъвто и да било коментар, а аз се разположих на меката задна седалка и отворих плика, който Луи бе поверил на своя приятел галерист. Вътре имаше осем банкноти по сто евро, тъй нови, сякаш излизаха направо от печатницата на Банк дьо Франс. Осемстотин евро за мен, следователно точно два пъти повече, отколкото щях да получа, ако бях прекарала нощта в хотел „Шарм“. Възнаграждението напълно съответстваше на обещаното. Луи Барле се бе отказал да спи с мен под прикритието на анонимността. Ала все пак се бе възползвал от услугите ми, както би постъпил с коя да е куртизанка.

Неговата щедрост ме свеждаше до равнището на обикновена курва и той непременно си даваше сметка за това. Също както със сигурност знаеше, че скоро между нас ще се установят роднински връзки.

Канех се да изпратя на Давид есемес, че се прибирам, когато върху екрана на смартфона ми се появи съобщение. Нямаше подател, но самоличността му не оставяше никакво съмнение:

До утре.

Би трябвало да изхвърля телефона през прозореца или чисто и просто да залича тези две думи от паметта си. Макар разтреперана, със странно пулсиращи слепоочия и глава, готова да се пръсне, аз не направих нито едното, нито другото. Просто се опитвах да преглътна бликащите от очите ми сълзи, призовани от неведома отколешна болка.

Така Луи Барле навлезе в моя живот.