Хотели - Първа стая

17 юни 2009 година

Когато примирието е толкова крехко и предварително изложено на нови кризи, има признаци, които не лъжат. Изучавала съм това в лекциите по история по повод Версайския договор, за който днес всички твърдят, че е съдържал кълновете на нов световен конфликт.

Въпреки това нито едно лошо предзнаменование не смути следващите часове. Ала би трябвало да проявя предпазливост. Ведрата атмосфера, която цареше в дома Дюшеноа, бе прекалено идилична, за да бъде реална. Дори Фелисите, Синус и Косинус сякаш бяха постигнали мълчаливо споразумение за подялба на територията за игри, като котката царуваше на горния етаж, докато двата мопса бяха наложили властта си на партера и в градината.

Член първи: Оръжията да замлъкнат.

Противно на моите очаквания, Давид не отиде на работа. С кратък телефонен разговор съобщи на Клое, че няма да се връща в кулата „Барле“ до края на деня. Така или иначе, както напомни на своята асистентка, бяхме в навечерието на неговата сватба. На нашата сватба.

В резултат от забавна смяна на ролите, той се предостави изцяло на разположение на Арман, за да му помогне в последните приготовления, които бяха на път да погълнат майордома, стресиран и зачервен като рак. Задачата на бъдещия ми съпруг се свеждаше преди всичко до това да дава указания на работниците, които монтираха големия сенник върху отчасти пожълтялата от първите горещини морава. Около него щяха да бъдат разположени няколко по-малки палатки.

Член втори: Всеки да се оттегли в своя лагер.

Самата аз се затворих в спалнята. Фелисите бе заспала върху брачния договор, който все така лежеше на брачното ложе. Измъкнах документа изпод косматата мързелана, парафирах една по една всички страници в три екземпляра. След това досадно задължение държах известно време химикалката над празната графа, предназначена за моя подпис. Ако има жестове, които човек прави автоматично, без да се замисля, това е един от тях. Въпреки всичко, тъкмо в този момент, следвайки неосъзнат защитен рефлекс, не положих обичайните заврънкулки, а изписах набързо „Анабел Лоран“. Макар по-ясен и дело на моята ръка, този подпис беше измамен. Дори по-зле: направо фалшив.

Арман вероятно не обърна внимание на това, защото когато му върнах дебелия куп листи, прегледа важните места и изобщо не реагира.

- Остава да се надяваме, че секретарят на нотариуса Оливо ще го завери още утре следобед -оплака се той.

- Имам ви доверие.

- А... Роклята ви пристигна от шивача. Ако я пробвате още сега, това ще ни спести допълнителни грижи утре сутринта.

Член трети: Бойната униформа да отстъпи място на цивилно облекло.

Послушах го и застанах сама пред голямото огледало в спалнята, обляна в светлината на слънцето, което галеше фасадата на сградата откъм градината. През полуотворения прозорец дочувах лаещия говор на работниците в съседство, които си разменяха реплики на различни езици, както и звънкото тракане на металното скеле, което монтираха.

Преправената рокля „Скиапарели“ още по-добре подчертаваше закръглената ми фигура. Беше като втора кожа, като ръкавица... Не знаех какво сравнение да използвам, за да опиша удивителното усещане за прилепналата към плътта ми тъкан. Същевременно не изпитвах нищо, докато гледах отражението си. Струваше ми се някак странно в тази съвършена обвивка. Буквално се чувствах като попаднала в чужда кожа. В чужда роля, която е била писана за друга. Продължавах да се питам отново и отново: „Какво толкова изключително има в мен?“. И все не намирах отговора.

С какво обикновеното момиче, каквото бях, е могло да оправдае седемнайсет години търпение и усилено търсене? Нима имаше мъж, който да посвети толкова време на едно нелепо дирене? И всичко заради мен, заради нас? Не смеех да призная пред себе си колко безсмислено изглежда това.

Член четвърти: Да бъде отдадена почит на героите.

Изтегната до Фелисите, заровила нос в пухкавата й козина, се отдадох на мислите си, привидно отпусната, но вътрешно напрегната до крайна степен. Взех в ръка Тайни жени, но не можах да прочета нито ред. За пръв път от много дни насам не написах дори една дума в тефтерчето „Десет-пъти-дневно“.

Ерос и Танатос. Неотделими. Така е, но има моменти, когато човек навлиза изцяло в едно от тези царства до степен да не може да мисли за другото. Тогава той е изцяло отдаден на секса или на смъртта, като единият от играчите се оттегля и оставя свободно поле за действие на своя вечен партньор, прекъсвайки за момент вихреното и натрапчиво танго.

През онази сутрин и през следващите часове големият печеливш беше смъртта. Стаята на една умираща, която неотдавна бях напуснала... Роклята на една мъртва, която се канех да нося... И още една покойница, която предстоеше да заместя в прегръдките на нейния съпруг, по-жив от всякога.

- Ще ми се сърдиш ли, ако изляза тази вечер? - запитах аз Давид, който тъкмо оглеждаше заедно с Арман списъка на поканените.

- Не... Разбира се, че не. Къде ще ходиш?

- София организира в моя чест импровизирана раздяла с моминството.

- Аха... Ясно. Забавлявай се на воля тогава.

Пресилената му усмивка го опровергаваше.

- Често казано, щеше ми се да остана тук, за да ви помогна...

- Защо?

- Неудобно ми е някак. А освен това подобни събирания по женски никак не са ми по сърце.

- Хайде, хайде, върви! Сигурен съм, че ще ти бъде приятно. София изглежда доста забавна.

Той, който бе изфабрикувал от край до край нашия роман и определил до най-малка подробност нашия брак, сега проявяваше необичайна щедрост. Сякаш вярваше в целебните свойства на импровизацията.

Опитвах се да убедя сама себе си, че това ще бъде последната моя лъжа. Че след това ще се превърна в образцова съпруга, колкото и дълго да трае нашият съюз. Един час или цял живот.

Член пети: Да бъде направен основен преглед на възпиращите сили.

Изобщо не се учудих, когато няколко минути преди това открих поредния сребрист пакет. Веднага пропъдих налудничавата идея, макар в тон с добрите ми намерения, да го отворя пред Давид. Да разкрия пред него как брат му се е възползвал от собствената му тактика, как се е вмъкнал като пътник без билет в опит да ме изтръгне от прегръдките му. Да му разкажа за „Шарм“, за стаите без номера, за срещите...

Ала нямаше смисъл допълнително да насъсквам двамата братя един срещу друг. Часът за равносметка, така или иначе, скоро щеше да настъпи.

Освен магнитната карта за „Шарм“ и обичайната визитка, в кутийката имаше само един предмет: черни мъжки боксерки, каквито видях опънати по задниците на клиентите в „Бригантен“. На коя ли прочута куртизанка съответстваше този атрибут? Докато въртях между пръстите си памучната тъкан, вниманието ми бе привлечено от една особеност. Освен обичайната подплата отпред, такава имаше и откъм задните части. При опипване усетих няколко секретни копчета, които изобщо не бяха декоративни. С тяхна помощ се откриваше отвор, не по-голям от билет за метро. Вече бях виждала подобно приспособление на дамски слипове откъм цепката, предназначено да послужи при спешни случаи. Присъствието им тук ме накара да се замисля. Край на колебанието ми сложи новата повеля:

8 - Забраната ще нарушиш

Ето какво ми бе подготвил в своето безумие Луи в навечерие-то на моята сватба. Тайната врата. Забраненият вход. Пълната капитулация за мъжа и за жената... Разкриването на нов отвор на удоволствието, на ново огнище на усещания, интересна и едновременно плашеща перспектива.

Член шести: Заздравяване на съюзите.

Затворих се в гардероба на спалнята и, далеч от недискретни уши, се обадих на София. И дума не можеше да става да отида сама на тази последна среща.

- След колко време можеш да бъдеш в хотел „Шарм“? - прошепнах аз.

- На работа съм, така че...

- Къде? На „Пигал“ ли?

- Да. Остават ми още няколко тура.

Представих си я такава, каквато я бях видяла преди известно време, изложена на погледите под червената светлина, с разтворена вагина, пъхнала вътре два пръста...

- Ел, ако обичаш. Ще те компенсирам за загубата. Почакай. Ако си тръгна сега, ще трябва да се простя с работата си!

- Мамка му, Софи! Ти това работа ли го наричаш? Стига да искаш, Давид ще завърти два телефона и ще получиш място в сериозна фирма. И няма да правиш стриптийз пред разни дебели гадняри.

Дойде ми отвътре. Гласно изразих дълго премълчаваното си отвращение от онова, което тя правеше.

- Щастлива съм да чуя, че можеш да ми помогнеш, макар още да не съм я докарала дотам -изръмжа тя само заради принципа.

- Не искам да ходя там сама - настоях аз. - Наистина имам нужда от теб.

Това бе самата истина. Необходима ми бе опора. Естествено, не бих могла да си представя по-неподходяща наставница от София, що се отнася до обуздаване на плътските желания и връщане към здравия разум. Но не виждах кой друг би могъл да ми се притече на помощ след едно телефонно обаждане.

И така, трийсет минути по-късно, на малкото площадче пред „Шарм“, точно пред синята телефонна кабина, където Луи ме бе подложил на изтезание, заварих София раздърпана, разчорлена, но все пак точна.

Когато ни видя да влизаме в хола на хотела, господин Жак намръщи чело в знак на напълно оправдано удивление. Явно не бе очаквал да се появя с придружител. Понякога горещите момичета пристигаха тук под ръка с мъж, а излизаха сами. Никога не се явяваха по две, а още по-малко в такъв небрежен вид. Първите ми думи дадоха тон на напрегнат разговор, също както предишния, който бях провела с него:

- Коя стая? - запитах аз без каквото и да било предисловие.

- Забелязвам, че сте изгубили добрите маниери, Ел... Жал ми е за вас.

- Запазете си превземките за онези, които плащат сметката за стаите. Както знаете, моята задача се свежда до това да лягам в тях.

Едва прикрития ми намек за истинското предназначение на неговото заведение го накара да направи кисела гримаса. Такъв си беше господин Жак, този Тартюф на бардаците. Приемаше в своя хотел най-отвратителните перверзии, стига никой да не споменава пред него за тях.

Той се изправи, опъна пешовете на ливреята, скован, готов да ми предостави исканата информация.

- Така да бъде. Очакват ви в...

- Почакайте! - прекъснах го аз. - Предпочитам да ми я запишете ето тук.

Подадох му визитката с осмата повеля откъм празната страна. Неочакваната ми прищявка го изуми.

- И защо?

- Просто така. Ако обичате.

Той започна да мести поглед от мен към София и обратно, но тя на свой ред го подкани:

- Хайде, след като госпожицата така любезно ви моли.

Той хвана лъскавата черна писалка, с която не се разделяше и постоянно въртеше между пръстите си. После грижливо написа с широкия си, закръглен почерк, който разпознах още при първите извивки:

Кавалер Д’Еон Трети етаж

Интуицията ми не ме бе излъгала: именно той бе авторът на поканите, а грумовете на хотела, начело с Изиам, му служеха като куриери. „Шарм“ действително бе центърът на паяжината, изплетена от Луи. Мястото, където той щеше да ме привлича, докато не сложех точка на нашата

връзка.

- Благодаря ви - дарих го аз с признателна усмивка. - Засега това е единственото, което искам от вас.

Вече се бяхме отправили към асансьорите, когато внезапно се обърнах:

- А, впрочем... Забравих нещо. София ще остане до вратата. И дума да не става вие или някой от вашите служители да се опитва да я отстрани оттам, докато се намирам вътре.

- Както желаете - съгласи се той, без да ме погледне.

Тази вечер на смяна беше рижото момче от асансьора. Неразговорлив както винаги, младежът просто ни качи до третия етаж с тъмносините врати и ни отведе до последната, на другия край на коридора. Когато отключи вратата, София го прониза с изпепеляващ поглед и той побърза да се оттегли, като ни остави сами пред прага.

- Как си, хубавице?

- Добре съм, не се тревожи.

- Ако има проблем, не се колебай да ме извикаш, нали?

- Окей. А ти къде ще се настаниш?

- Видях служебно стълбище до асансьорите. Ще те чакам зад вратата.

- Супер.

- Искаш ли да ти се обадя, когато го видя да идва?

Сигурна бях, че Луи непременно ще дойде на срещата. Че този път ще се яви лично, а няма да ме остави в компанията на разгонени твари или да ми изпрати някой свой заместник от единия или другия пол.

- Не. Това нищо няма да промени. Знам какво да направя.

При тези думи сложих ръка върху кръстосаната яка на мантото си, прекалено плътно като за сезона и за топлината в стаята, въпреки липсата на подплата.

За последен път тя ми намигна окуражително и се изгуби в полумрака на коридора.

Член седми: Заемане на териториите, изоставени от врага.

Претрупаната украса в стил „Луи XV“ допълнително правеше атмосферата в стаята „Кавалер Д’Еон“ още по-задушна. Както в повечето стаи на хотела, единственият прозорец беше затворен.

Декорът се състоеше от дебели ориенталски килими, синкава дамаска по стените с цветни фигури и тежки мебели, най-внушителни от които бяха тоалетката с подвижно огледало и леглото с тапицирани табли. Над него се издигаше балдахин от позлатено дърво и завеси от синя коприна, в тон с характерния цвят на целия етаж.

В мантото от Серж направо изгарях. Чувствах се като в камизола за изпотяване и доколкото можех да видя отражението си в огледалните повърхности наоколо, зачервеното ми лице ясно издаваше моето състояние. В опит да се справя с неприятното усещане, прокарах длан по тила си под високия кок, в който бяха събрани косите ми.

Въпреки това устоях на изкушението да се съблека. Не желаех предварително да се издавам. Сега за мен най-важно бе на свой ред да го изненадам. Крайно време беше да го изпреваря. Поне с едно квадратче. Да му докажа, че не съм обикновена пионка между ловките му пръсти.

Вратата внезапно се отвори като знак може би за моето избавление. Единствената ми мисъл бе да сваля час по-скоро дебелата обвивка, в която доброволно се бях напъхала. За пръв път той се яви пред мен на светло. Стига толкова маски, качулки и комбинезони. Край на полумрака и на мизансцените, предназначени да го прикрият и да ме объркат. Беше облечен във втален елегантен костюм, под който се виждаше жилетката с бронзов цвят. С дръжката на бастуна той захлопна вратата зад себе си, което означаваше, че от този момент нататък всеки от нас е заложник на другия.

- Добър вечер, Ел.

Докато замислях моя план, дълго време се бях колебала как да подходя към него. Да го поставя на мястото му. Да го запратя в чистилището на неистовото му либидо и извратените му фантазми. Така и не можах да реша. И сега внезапно се оказах неспособна да произнеса нито една дума. Слава богу, че разполагах с план Б.

Той пристъпи към мен, огледа ме от главата до петите, по-скоро смутен, отколкото зарадван от това, че съм дошла на определена от него среща. С върха на бастуна повдигна полата на мантото ми до средата на бедрото. Направи го по възможно най-дразнещия начин. Същевременно плъзна поглед по вълнения плат. Изчаках студеният метален накрайник да стигне колкото се може по-високо по крака ми, след което го сграбчих и рязко го дръпнах.

По рефлекс той се вкопчи в другия край на бастуна, залитна и изгубил равновесие, са строполи до леглото.

Зная, че не е прилично човек да се възползва от недъга на противника.

Попадна на позлатения ръб на рамката и застана на колене, изгубил дъх от удара върху гръдната кост. Сетне обърна глава към мен.

Тогава разкопчах колана си и разтворих широко полите на мантото: гърдите и коремът ми бяха голи, защото отдолу носех само черните памучни боксерки, които ми бе изпратил.

Член осми: Определяне на правилата за участие

Той се подпря на ръка, надигна се и седна на ръба на леглото. Върху лицето му вече не бе изписана познатата от предишните ни срещи безочлива усмивка. Не беше и онзи измъчван от болка човек, смазан под тежестта на миналото, който ме бе поканил на разходка из Тюйлери и Малмезон. Сякаш присъстваше на представление, по-скоро слисан и възхитен, отколкото ядосан и изненадан. Вероятно дори се чувстваше щастлив, че най-сетне аз поемам инициативата и няма да се налага той да определя правилата на нашите игри.

Използвах объркването му и свалих мантото, което се плъзна по тялото ми и падна на пода, а после събух една по една обувките си.

Коленичих между краката му, дръпнах ципа на панталона му и бръкнах в отвора, за да измъкна члена му. Беше вирнат нагоре като пълзящо растение. Не беше особено дебел, но дължината компенсираше това. Главичката се оголи от само себе си, дори без да съм я докоснала. Не се разширяваше особено и бе естествено продължение на стъблото. На върха вече блестеше капка семенна течност, готова да се плъзне надолу по лилавата лигавица.

Притиснах здраво с длани бедрата му, за да предотвратя всеки опит за бунт. Сетне, под смаяния му поглед, наведох глава и изплезих език към върха на главичката. Мляскайки като котка, избърсах капката, след което започнах жадно да ближа члена му, поемайки го все по-навътре в устата си, докато не го налапах целия.

- Не... Не така... - простена той, противейки се отчаяно на поривите на своя пенис, който тръпнеше от наслада в гърлото ми.

Движех и плъзгах устни, цялата долна част на тялото му извършваше необуздани движения, желаейки повече, по-силно, по-бързо. Ала при всеки негов напън аз нарочно се отдръпвах и изоставях члена му сам, объркан, което удесеторяваше страданието и желанието му. Първоначално тези интермедии бяха кратки, но постепенно ги удължих, за да мога да произнеса няколко думи преди поредното му проникване в мен:

- Каква е забраната за мен?

Поех го до самата основа. Удоволствието, което изпитах при това, изненада самата мен.

- Да обладаеш жената на твоя брат? - за пръв път се обърнах към него на „ти“, което в този момент бе повече от фамилиарно.

Завъртях език около издутата до пръсване главичка, готова да изхвърли в мен изпълващата я бяла течност. Почувствах, че и аз се подмокрям.

Пъхнах върха на езика си в отвора и усетих как той целият се сгърчва, изненадан от докосването на тази чувствителна точка. Устоях на порива да пъхна пръст във вагината си и да почувствам топлината, която я изгаряше в този момент.

- Не ти ли стига?

Ускорих постъпателното движение. Започнах да издавам характерното мляскане, което, по признанието на един от някогашните ми любовници, допълнително усилвало възбудата и удоволствието му.

- Така или иначе, разказах всичко на Давид.

Притиснах горната част на тялото му към леглото и стиснах с длан гърдите му. Лиших жертвата си от всякаква възможност за бягство.

- Какво? - изръмжа той.

Заех се отново с изпадналия му в екстаз член, който вече бе извън контрол, изцяло отдаден на моите прищевки. Вземах го между лъскавите си устни, разтварях ги широко, а след това отново свивах уста около натрапника.

Поех го толкова дълбоко, че почти не можех да дишам. Неговият дъх също пресекна и той дори не можеше да продума.

- И въпреки това ме обича, ясно ли ти е?

Опитваше да се отскубне, но с тръпнещата му плът в устата, аз притиснах чело в корема му, за да го обуздая окончателно. В този момент бях негова господарка и имах намерение да си остана такава.

- Всичко ми прости.

Последно проникване, съпроводено от спазъм, който предвещаваше свършека.

- Престани! - кресна той. - Казвам ти да престанеш!

Плесницата дойде без предупреждение. Не беше много силна, но достатъчно рязка, за да изтръгне пениса му от устните ми. Изправихме се почти едновременно, еднакво учудени от този неочакван край. Бе прибягнал до крайно средство: като нищо можех по рефлекс да стисна челюсти и да прехапя члена му през средата. Да го схрускам като сухар.

- Ти не разбираш - подхвана той с все още стърчащ от дюкяна му пенис.

- Не разбирам какво? Че се опитваш да го накажеш за смъртта на Орор? Че се възползва от моята работа в агенцията, с помощта на която Давид ме откри, за да ме изнудваш?

От вълнение трапчинката на бузата му се появи тъкмо там, където я бях забелязала в Малмезон.

- Не е това... - измънка той.

По-уязвим никога не го бях виждала.

- А какво е? - почти изкрещях аз. - Какво правим двамата тук? Нима не предаваме Давид?

Трапчинката на истината. Малката вдлъбнатина върху лицето, когато то не лъже.

- Просто изпълняваме неговия план.

- Моля?

- Просто неговия план... - повтори той с празен поглед.

„Това, което той прави, не е насочено срещу Давид, беше го защитила Ребека. Прави го заради теб.“

Заради мен или заради брат си?

Внезапно мъглата започна да се разсейва над пейзажа, описван от Луи. Пейзаж в руини. През всичкото това време ги бях смятала за съперници, а се оказваха съюзници.

- Караш ме да ти повярвам, че Давид те е накарал да ме привлечеш тук, в тези стаи?

Той се задоволи да кимне с глава.

- И тази постановка, пакетите, повелите... Това става по негово желание?

- Естествено - с болка в гласа потвърди той. - Поне по принцип. Даде ми свобода относно формата. Относно подробностите.

Залитнах и подирих опора в най-близкия предмет, писалището с безброй малки чекмеджета.

Беше дори по-зле, отколкото си го бях представяла. Подложена бях на този разврат дори не зарази благороден мотив като огорчението или озлоблението. Просто се бях превърнала в еротичен аксесоар на двама луди. Двама братя, до-статъчно побъркани, за да споделят фантазиите си и дори играчките.

- Само че не поради причината, която си мислиш - побърза да добави той.

- Така ли? Защото можеш да ми изтъкнеш основателна причина за тази...

Посочих с широк жест стаята и дори целия хотел, всички наши предишни срещи. Докато дирех подходящата дума, си припомних една по една сцените, все по-непристойни, пробудили у мен грубите, животинските, безименните желания. Разпалили у мен неистовата жажда за секс.

- ...цялата тази свинщина!

- Да... - отново потвърди той и сведе поглед.

- Хайде! Обясни ми!

Очите му се изпълниха с необикновена нежност. Той въздъхна дълбоко, преди да започна нещо, което твърде много напомняше изповед.

- За да не бъдеш като нея.

Орор, алфата и омегата на женствеността според братята Барле! Вечният образец, с който те непрекъснато ме сравняваха, въпреки почти двайсетгодишните им търсения и необикновените им усилия, за да ме открият.

О, наясно бях в какво отношение. Досещах се какво у нея не е било наред и те са сметнали за необходимо този път да го поправят у мен: нейната сексуалност. Аз, Ел, нейната заместничка, не биваше да бъда кукла, която само страда и не изпитва никакво удоволствие. За постигането на желаното от Давид съвършенство избраницата трябваше да бъде обработена, да бъдат пробудени сетивата й, желанията й, всеки участък от нейното тяло и същевременно от нейния мозък да стане чувствителен. Да бъде превърната тя в машина за наслади.

- За да станеш...

Търсеше подходящото определение, думата, която би могла да се съчетае с буквите, изписани върху собственото му тяло. Неотделими от него и от желанието му.

- За да стана какво? Ваша вещ? Така ли? Онази, която бива подлагана на унижение в хотелските стаи и в задните помещения на баровете?

- Не. Просто за да бъдеш цялостна.

Кавичките, обграждащи това определение, бяха почти осезаеми. Значи, аз бях недовършена.

Замаяна като боксьор в края на рунда, не дочаках гонга, нито следващия удар. Вдигнах ръка към косите си и бързо извадих иглата. Миг след това, без да му оставя време да реагира, бях пред него, опряла сребърния връх в гърлото му, готова да му пусна кръв. Той се опита да ме хване за китката, но аз успях да го отблъсна със сила, която никога не бях подозирала, че притежавам.

- Поне в едно отношение двамата с Давид имате право...

- Остави това - замоли ме той.

- Аз никога няма да бъда Орор. Никога няма да се оставя да бъда смазана като нея. Нито от теб, нито от него.

Натиснах металното острие. Сега бих могла да го забия и да оставя Луи проснат сред този претрупан декор, жертва на собствения си сценарий, умъртвен от своя главен герой. Бих могла да последвам първичния порив, властната нужда най-сетне да сложа край, която бе по-силна от всички други мои вътрешни желания.

- Ел, пусни иглата... Веднага.

Смекчих донякъде тона, но острието си оставаше все така забодено в шията му.

- Ще я пусна. Но преди това искам да чуеш това, Луи: играта с мен приключи.

- Да, зная... - простена той, изоставил напълно предишното си високомерие.

- Занапред ще предоставям задника си когато пожелая и на когото пожелая. Ще го предоставям, разбираш ли? Няма да го продавам. Няма да го заменям. И никой освен мен няма да се разпорежда с него.

- Ел... Чуй ме.

- Не! - просъсках аз, решена нито са секунда да не му отстъпвам думата. - Не, сега ти ще ме слушаш. Утре ще се омъжа за Давид, независимо дали на теб ти се иска, или не. Дали той ме е манипулирал, както ти твърдиш... или това е поредната ти интрига. Все ми е едно. Занапред ще се чукам единствено с него. Само с моя съпруг.

- Моля те... Има още нещо.

Бях глуха. Непреклонна. Силна. Нищо, което би могъл да каже от този момент нататък, не бе в състояние да ме разколебае.

- Можеш да се изредиш на всички от картотеката на „Нощните красавици“. Изобщо не ми пука.

Три почуквания по вратата ме откъснаха от унеса.

- Ел? Ел, хубавице, добре ли си?

София се тревожеше. Изглежда, беше дочула глъчката и глухия шум от нашето боричкане.

В отговор захвърлих иглата на паркета, където тя със звън подскочи няколко пъти. Преди още той да се изправи със смъкнат до коленете панталон, грабнах мантото си от пода и се втурнах към вратата. Както бях гола. Най-сетне избавена от чуждите одежди, от онази самоличност, която двамата братя се бяха опитали да ми натрапят.

В същия този момент, като отглас от звъна на иглата, огромният пясъчен часовник се стоварил върху пода в дома Дюшеноа и се разбил на парчета. Установих това едва по-късно, когато се прибрах.

Заварих хола покрит с безброй късчета стъкло. Хиляда и една отломки по вина на моята котка и на двете кучета. Потомствените врагове не бяха устояли на изкушението отново да влязат в сблъсък и по време на последната схватка се бяха справили с колоса от дърво и стъкло.

Обратното броене бе приключило няколко часа предварително. Съдбата, която то ми готвеше, се бе превърнала в купчинка пясък сред отломките: щях да се омъжа за Давид Барле. Нямаше да избягам от моята участ, макар предначертана от друг. Щях да стана негова съпруга, негова любовница и дори нещо повече, стига той да пожелаеше това; щях да задоволявам нуждите му, без да пренебрегвам моите, без нито за миг да се забравя или да изпадна в плен на миналите му страдания. Никога нямаше да бъда Орор.

Не, щях да бъда себе си.