Хотели - Първа стая

14 юни 2009 година

Когато най-сетне дойдох на себе си, всички се държаха, все едно че нищо не се е случило, сякаш набързо бяха скрили всичко под похлупака на забравата и сдържаността за моето необяснимо скъсване на сценария. Вероятно подобно отношение от тяхна страна в първия момент бе възможно най-снизходителното.

Нещо повече, всеки от тях дойде да ме поздрави за „чудесното представяне“, включително Люк, Филип и Стан, пресилено възторжени, макар моята липса на професионализъм сериозно да заплашваше самите тях. Може и да не бях техният предпочитан избор, но на тях се падаше задачата да превърнат новобранец като мен в опитен войник, готов да действа при всякакви обстоятелства, без капризите на набедена телевизионна звезда. Посърналите им лица зад пресилените усмивки ми даваха да разбера, че гневът на Давид ще се изсипе върху техните глави. Моят провал бе и техен и те бяха напълно наясно с това.

- Албан! Знаеш ли къде е Давид?

Вкопчена в ръката на моята посестрима, прочетох в очите й смесица от разочарование, съжаление, но също и състрадание. Албан не бе от чувствителните, но бе достатъчно независима, за да предвиди и подобен изход. Беше красива, все още млада и компетентна... Подобен инцидент едва ли би я оставил без работа в телевизията.

- В кабинета си. Защо?

- Искам да поговоря с него - смело издържах погледа й аз.

- Невъзможно. Нареди никой да не го безпокои.

- Дължа му обяснение за случилото се...

- Знам, разбирам... Но той изрично каза „никой без изключение“. Предполагам, че това се отнася и за теб. Съжалявам.

Като същински господар на замъка, Давид вероятно се отдаваше на гнева си и се питаше какво да предприеме, от една страна, по отношение на канала, където и дума не можеше да става да приеме поражението или да прояви снизходителност и мекушавост; от друга страна, ние бяхме като двойка, която инцидентът не поставяше пряко под въпрос, но все пак отношенията ни бяха накърнени. Бих могла да помисля например за по-подходящ годежен подарък от моя страна... Скъпият часовник във витрината на „Нативел“ например според мен вече бе напълно неуместен.

От негова страна можех да очаквам всичко: от надменно презрение, като знак на снизхождение и великодушие, до безцеремонно изгонване или пък гневен порой, който да излее върху главата ми. До каква степен би съхранил нашата двойка? И до каква степен ще запази образа си на непреклонен ръководител? Едно беше сигурно: не би могъл да се покаже към мен по-нерешителен, отколкото към когото и да е друг служител. Назначението ми благодарение на протекция вече му бе струвало достатъчно упреци. Ако признаеше привилегированото ми положение, щеше да изгуби доверието на подчинените си и авторитетът му би се стопил под слънцето на любовта му към мен.

Прибрах се сама с такси, което ме откара до дома Дюшеноа сякаш за две мигвания на уморените ми клепки. Видимо съвсем далеч от събитията на деня, Арман ме посрещна загрижен и донякъде възбуден, като се втурна към мен с куп бележки и документи в ръка.

- Най-сетне разполагам с окончателното меню. Желаете ли да ви запозная с него, госпожице?

Кимнах с разсеяна усмивка и погледът ми пробяга по редовете, без да се спре върху впечатляващата поредица блюда. Въпреки вцепенението си все пак забелязах, че Арман се е съобразил с моите предпочитания, като е отредил достойно място на морските дарове и десертите, сред които преобладаваха червените плодове.

- Струва ми се безупречно - постарах се да проявя възхищение аз.

- Сигурна ли сте? Имайте предвид, че все още можем да внесем промени.

- Не, не променяйте нищо. Убедена съм, че менюто е...

Не биваше да употребявам суперлативи като „върховно“, „разкошно“ или „великолепно“, до които Давид прибягваше по всякакъв повод.

- ...Божествено. Направо е божествено.

Той прие комплимента ми с добродушна усмивка, след което сияещото му лице внезапно стана угрижено.

- Неприятно ми е да ви напомня... но нотариусът очаква екземплярите с вашия подпис.

- Моите екземпляри ли? - зачудих се аз.

- На договора...

- А, да... договорът.

- Всичко трябва да бъде оформено преди сключването на брака, в противен случай клаузите остават невалидни и всичко трябва да започва отначало.

- Естествено, разбирам. Още утре ще ви го предам.

- Подписан? - настоя той, повдигайки една от гъстите си вежди.

Усетих, че не просто е загрижен да свърши както трябва работата си. Освен интересите на своя господар, изглежда, той имаше и личен интерес аз да изпълня дълга си.

- Да, очевидно - отвърнах едва ли не с виновен тон аз - под-писан.

Изглежда, вече всичко е написано и казано за благотворното влияние на котките. Тяхното заразително спокойствие, нежността им, ленивото им, равномерно мъркане, което е достатъчно, за да ви приспи...

С надеждата да получа поне временно успокоение, се притиснах до Фелисите, прегърнах я едва ли не майчински. Още от дете постъпвах така в дирене на утеха. Един-два пъти се откъснах от нея, за да се обадя на София, но мръсницата, естествено, не ми отговори. Накрая потънах в неспокоен сън, изпълнен с нелепи видения, в които Албан бе назначена на мое място като водеща на Културен коктейл, а тя реши да се яви в студиото съвсем гола под безразличните погледи на техниците и телевизионните зрители.

При събуждането не установих никакъв признак от присъствието на Давид. Нито пък, че междувременно е идвал у дома. На пода в банята нямаше смачкана на топка хавлия, нито пък се усещаше миризмата на тоалетната му вода. Дали изобщо си бе идвал? Моите повиквания по мобилния бяха като глас в пустиня. И ето че малко преди обяд:

- Ел? Добър ден, обажда се Клое.

- Клое? Но... Нима сте на работа в неделя?

- Не. Прехвърлих разговорите към домашния си телефон. Винаги постъпвам така, когато усетя, че през уикенда в канала ще бъде горещо.

Предположих, че ми се обажда по поръчение на моя годеник, а не по собствена инициатива. Дори в положение „свободно“ неговите войници бяха готови да влязат в бой, стига той да им даде знак.

- Окей... По какъв повод ме търсите?

- Давид ми възложи да вляза във връзка с вас. Той самият пренощува в кабинета си.

Спомних си за канапето срещу бюрото му, на което спокойно би могъл да преспи, макар не съвсем удобно. Предположих, че това изобщо не му е пречило да остава там след прекалено натоварен работен ден. Клое надлежно попълваше запасите от чисти ризи и бельо в едно от чекмеджетата, за да бъдат винаги на разположение.

- Желае да отидете при него - добави тя с нетърпящ възражение тон.

Гърлото ми се сви. Значи, дотам бяхме стигнали? Помислих си, че всъщност непрекъснато съм отлагала подписването на брачния договор не толкова от небрежност, колкото от предпазливост.

- Кога?

- Сега.

Примката около врата ми още повече се стегна и ми остави въздух колкото да отговоря:

- Добре. Само да се облека...

- Супер. Ще го предупредя, че идвате веднага.

Само че Давид щеше да си остане с чакането, а Клое да си спечели мъмрене. Както той не желаеше да ми прости провала, така и аз нямах никакво намерение да се оставя да ме мъмрят като някаква хлапачка. Е, все пак щях да се явя на неговото неделно повикване, но когато аз реша и когато се почувствам готова да се изправя лице в лице с него. Не и преди това.

Междувременно продължих да се изтягам в леглото с Фелисите и да прелиствам тефтерчето „Десет-пъти-дневно“. Опитах се да напиша нещо, ала умът ми бе твърде далеч от нежните селения на секса. Нахвърлях нещо, а след това веднага го задрас-квах. Бих искала да мога, подобно на Луи, да улавям навсякъде и при всякакви обстоятелства следите, оставени от любовниците, пребивавали там преди мен. Да се пропивам с тяхното ухание, на свой ред да въздишам, както те са въздишали, да тръпна заедно с тях. Ала въпреки галантните сенки, които бродеха в дома Дюшеноа, сред които и тази на Императора, през този ден така и не успях да постигна нищо.

Дали сексът винаги е бил по-добър по-силен от всичко?

Възможно ли е умът да бъде терзан от други грижи, далеч по-сериозни и по-неотложни от споходилите ни дръзки мисли? Или вълната на либидото в крайна сметка взема връх и заличава всичко останало, подобно на неудържим порой?

(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)

Приближаването на обеда засилваше у мен очакването на някое сърдито позвъняване на

Давид. Ала през тези изпълнени с безкрайна нежност часове нищо не смути пролетния покой, който струеше към мен от разтворените прозорци заедно със свежия ветрец. Още по-силно ме изненада мълчанието на близките ми относно появата ми по телевизията предишната вечер. Как бе възможно мама да не откликне на това историческо за нея събитие или пък колежки от университета да използват случая, за да ми се обадят? Как така Ребека не даваше израз на своето възмущение от това, че съм нарушила ангажимента за конфиденциалност относно „Нощните красавици“? Това бе твърде странно... И едва ли не подозрително. Толкова очевидно ли бе отсъствието ми на финала? И толкова унизително за мен? Какво ли вълнение ще да е предизвикало то? Събрах остатъка от гордост и предпочетох да не предприемам нищо, за да не се налага да слушам лъжливите им комплименти.

Беше неделя, ден, когато в нашата страна не излизаха вестници и нямаше повторения на най-интересните моменти от телевизионните предавания. До утре никой нямаше да се изкаже по въпроса за ненавременното ми изчезване от екрана. Може би единствено социалните мрежи, този кошер, който непрестанно гъмжи от всякакви безполезни сплетни?

Не, върху официалната страница на канала във Фейсбук нямаше нищо, нито пък на личния ми профил като телевизионна водеща, създаден по настояване на Луи, при това с бъдещото ми име: Ел Барле. Последните съобщения бяха от миналата вечер и идваха от подчинени на Луи, които се опитваха да вдигнат шум около мен. Културен коктейл все още не присъстваше в нито една телевизионна програма, и то по съвсем обясними причини, предвид бързината, с която бе лансирано предаването.

Поради липса на други занимания, които да ме отвлекат от мисълта за това, което ме очаква, започнах да прелиствам книгите, купени от „Мюзардин“. Прочитах оттук-оттам по някой ред или параграф, без да мога да се съсредоточа. Всичко плуваше пред очите ми като гледка след бедствие.

Мълчанието на Луи в този момент изобщо не ме учудваше. По-скоро ме разочароваше. Ако виждаше в мое лице нещо различно от обикновена плячка, от колелце в еротичния механизъм, чрез който се справяше със своята меланхолия, точно сега бе моментът да покаже, че ме подкрепя. Или дори нещо повече, кой знае...

Накрая все пак прочетох от край до край няколко страници от предговора на Божествения маркиз към неговата основополагаща творба Философия в будоара. В нея той се обръщаше без заобикалки към „развратниците“:

„Сластолюбци от всички възрасти и всякакъв пол, на вас единствено подарявам тази книга: хранете се от принципите, които поощряват вашите страсти; хладните и плоски моралисти ви заклеват да се откажете от тях, но тези страсти са само примамка на природата за благото на човека, комуто тя е дала очи.

Похотливи жени, нека ви послужи за модел сладо-страстницата Сент-Анж; плюйте подобно на нея върху всичко, което противоречи на божествените, почитани през целия й живот от нея закони на наслаждението.

Млади момичета, измъчени от нелепите и опасни вериги на добродетелите, на отвратителната религия, подражавайте на пламенната жена; разкъсвайте, потъпквайте като

7

нея всички смехотворни напътствия на глупавите родители.“

7 Маркиз дьо Сад, Философия в будоара, ИКК„Славиш“- РМ, 1990, превод Боян Богоев. -

Б. пр.

Предполагам, че Луи едва ли би се изразил по различен начин, ако решеше да положи върху хартия намеренията си по отношение на мен, която може и да бях вече негова вещ, но все още не бях станала негова любовница. Макар уместни и виртуозни, тези думи ми се сториха празни от съдържание. Нямах охота за речи и слова. Нито пък за поучения и упреци. Не желаех да се отнасят към мен като към принцеса, но не и като към робиня или като към обикновен обект на насладите и декоративен орнамент. Желаех само един от двамата, Давид или Луи, да ме вземе в прегръдките си, да ме дари със своята нежност, а аз в замяна да му дам своето доверие, и това с един замах да измете миналото, където те ме държаха в плен, макар то да ми бе напълно чуждо. Желаех да живея пред тях, за тях, срещу тях, а не да бъда върволица от понятия в пола или залог в една абстрактна надпревара, резултат от разпада на тяхното семейство.

Един проблем, на който вътре в себе си все още не съм

намерила решение: до каква степен е приятно да бъдеш за своя партньор обикновен сексуален обект? Имам предвид да бъда за него обикновена играчка, инструмент, към който той да посяга, когато му се прище. Курва на разположение. Начинът, по който един от малцината мои клиенти в „Шарм“ се бе възползвал от устата ми, ме бе оскърбил и донякъде отвратил. Вкарваше члена си в нея не с вниманието, присъщо на обичайните любовници.

Напротив, блъскаше с все сила, проникваше тъй дълбоко, че удряше носа ми с корем, опитвайки се очевидно да достигне с главичката до гърлото ми, готов във всеки момент да се изпразни. Задушавах се и не се сещах за нищо по-унизително от това брутално нахлуване в устата ми, от насилственото ми превръщане във вещ, сякаш резките напъни на члена му щяха да ме лишат веднъж завинаги от дар-слово, да задушат в зародиш всяка моя дума, за да може след това да разполага с мен по свое усмотрение като с отвор, в който да проникне с взлом.

Бих ли реагирала със същото отвращение, ако бях влюбена във въпросния мъж? Бих ли

приела да бъда креатура на моя любим?

(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)

Тази размисли ми припомниха прихванатите от Фред телефонни разговори между Луи и мама. Откъде-накъде се бе загрижил толкова за нея? Какви биха могли да бъдат мотивите му за подобна удивителна и дори неуместна постъпка, освен интереса му към мен и грандиозния му проект да ме подведе и да ме унищожи?

Мога ли да говоря с теб сега?

Ето че Фред реши най-после да ми се обади. Ала в момента не бях в състояние да слушам сарказмите му и шегите по мой адрес, които несъмнено бе чул вечерта от новите ми колеги.

Към обед обаче получих друго съобщение, което с леден тон ми припомни моите задължения.

Чакам те. Д.

Взех си набързо един душ, навлякох костюм номер едно, сако-панталон, огърлица от изкуствени перли и обувки почти без токчета. Строго и професионално облекло.

Двайсет минути по-късно таксито ме остави пред грейналата на слънцето стъклена кула. Все пак отвън и от този ъгъл огромната й остъклена повърхност бе напълно непрозрачна. Зад външния блясък мистерията Барле очевидно бе добре пазена.

Клое не се мяркаше никъде, но вратата на кабинета на Давид бе открехната като очевидна покана да вляза. Промъкнах се вътре, тихо и дискретно като лист хартия, когато край лицето ми прелетя тапа от шампанско, последвана от характерния пукот.

- Вие ли сте водещата на предаването Културен коктейл? - посрещна ме той със закачлив тон и бутилка шампанско в ръка.

Стоях предпазливо в един ъгъл на кабинета, на почетно разстояние от неговите викове и преди всичко от ръцете му.

- Е... Така изглежда.

Той напълни чашите, поставени пред него, взе ги внимателно и пристъпи към мен, като усмихнато ми подаде едната.

- В такъв случай пийте заедно с мен, госпожице... Нещо ми нашепва, че сте го заслужили...

- Нещо... нещо? - заекнах слисано.

- А аз с пълно право ви накарах да се поразмърдате. Чуй това - провикна се тържествуващо той и взе от бюрото някаква таблица. - Пет цяло и две десети процента от пазара на телевизионни продукции!

- Това добре ли е? - престорих се на наивна аз.

- Шегуваш ли се? Постигнала си най-високия рейтинг за последната година сред новинарските и масовите канали от групата ТМГ!

- Не може да бъде.

- Седем цяло и осем десети процента. И то спрямо нашумял американски филм! Седем цяло и две десети процента спрямо магазинно предаване и една премиера... Това е чудо!

- Наистина ли?

- Даваш ли си сметка: влизаме в Топ 20! От първия път!

Мащабните стратегически цели по принцип ми убягваха, но като гледах искрената му радост и след няколко глътки от пенливото питие на свой ред бях обзета от опиянението на победата.

Беше ми простено преждевременното ми и катастрофално напускане на студиото. Простени ми бяха грешките на дебютантка. Разсея се като дим страхът, че мога да бъда разкрита от репортажа на Луи, стопи се намерението ми на всяка цена да си отмъстя на София.

Останала беше само цифрата, тъй неочаквана и благоприятна, която превръщаше провала ми в пробив, поражението ми в победа и осигуряваше бъдещите ми участия. Внезапно ме обзе такова облекчение, че ми се искаше да се смея и да отпразнувам заедно с него събитието. Да му се отплатя за невероятната възможност, която ми бе дал, а аз, като същинска неблагодарница, бях помрачила.

- И така... Да пием за следващия път, когато ще бъдем в челото на Топ 20! - възкликнах аз в пристъп на глупава самоувереност.

- Почакай, скъпа, това е такъв удар, че цял Париж ме търси за коментар. Всичко живо само за това говори.

Ето какво обясняваше нощта, прекарана на дивана, където все още имаше смачкан чаршаф и одеяло. Безсънната му нощ не се дължеше на яростта, а на радостната възбуда. Сега разбирах защо не ми се беше обадил, а ме бе повикал чрез Клое.

- Дори онова нищожество Хиймс дойде да моли да го върнем на работа в предаването! -продължаваше да ликува той.

Прегърна ме с необикновена пламенност и аз отново се заразих от онази енергия и целеустременост, които ми бяха направили впечатление още от първата ни среща. Наполеон-Давид бе завоювал нова територия - отчасти благодарение на мен - и като същинска Жозефин, аз бях длъжна да го възнаградя. Поне така смяташе той, защото ръката му вече се плъзгаше в слиповете ми.

Звънът на телефона го накара мигом да я измъкне оттам.

- Няма нито миг спокойствие! - измърмори той, докато отиваше към бюрото. Сетне грабна слушалката и нервно кресна: - Да?

„Луи е“, разчетох аз движението на устните му. След което завъртя палец, което означаваше: „Върви в твоя кабинет, след малко ще дойда“.

Луи? Къде се бе покрил този негодник в момент, когато бях на върха на славата? И какво толкова бе направил той за мен в сравнение с онова, което ми бе дал Давид само за един ден усилена работа? Съвсем по детински си представях телевизионните интервюта с мен, снимката си по кориците на списанията, приемите в компанията на най-видните представители на медиите, но вече не в тяхната сянка, а като равна. Във въображението ми отново се пробуждаха мечтите от моите шестнайсет години, в които главната роля бе отредена на мен.

За разлика от Луи, който ме възприемаше като куртизанка, като драгоценна пеперуда, но предназначена само за неговите очи, Давид разтваряше пред мен вратите на света, за който винаги бях бленувала. Споделяше с всички погледа на естет и завоевател, който отправяше към мен. Не бях негова вещ, а шедьовър в неговия музей и той бе решен да накара всеки, който поиска да ме види, да плати входен билет.

Едва бях затворила след себе си вратата на неговия кабинет, когато до мен достигна ядосаният му глас:

- Няма да ми говориш по този начин! Чуваш ли? Забранявам ти да... Забранявам ти!...

Вслушах се за момент, но тъкмо тогава моят собствен телефон иззвъня и издаде присъствието ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да се отдалеча по коридора.

- Мамка му, Фред! Сега ли намери да ми се обаждаш? Какво толкова спешно имаш да ми кажеш?

- Става дума за твоето предаване.

- Какво за моето предаване?

Пожънах успех. Едва се сдържах да не му подхвърля: „Яд те е, нали?“

- Гледала ли си телевизия от снощи насам? Искам да кажа онова, което бе излъчено по канала...

- Да... - поколебах се аз.

- Но не върху мониторите на режисьорския пулт, а на обикновен телевизор.

- Е, не... Какво от това?

- Не го излъчиха.

- Моля?

- Добре ме чу: първият брой на Културен коктейл не бе излъчен снощи. Пуснаха

предвидения по-рано телевизионен филм.

- Шегуваш се?

По паузата, която направи, разбрах, че е напълно сериозен. И дори загрижен.

- Понеже снощи всички бяхме заети, никой от нас не гледа директното излъчване. Затова тази сутрин се обадих на един приятел да разбера какво му е впечатлението. Искам да кажа, в домашна среда. Просто бях забравил да включа на запис, както направих при пробния вариант.

По същото време на своя телевизор той гледал някакъв смотан трилър, който пускали за не знам си кой път.

- Да не би да те е занасял? - предположих аз със свито гърло.

- Не. Проверих. Обадих се на още двама, които не се познават помежду си, за да се разбера дали не ме будалкат.

Гласът ми трепереше, сякаш зъзнех от студ. В същото време по челото ми бяха избили капки пот.

Снощи всички ние сме играли роля като на генерална репетиция, но при затворени врати, без зрители. Между нас казано, за едната слава.

- Слушай, това трябва да е някаква шега... Току-що бях в кабинета на Давид. Той ми прочете процентите на нашия рейтинг. Постигнали сме...

- Празни приказки - прекъсна ме той. - Не знам откъде е изровил някакви цифри, но всичко това е вятър и мъгла. И аз не можех да повярвам. Накрая се свързах с Гийом, който отговаря за излъчването. От него зависи какво ще излезе от предавателя. Двамата сме стари познати и след като го пораздрусах, накрая си призна.

- Какво си призна?

- Че не е станало случайно. Давид му се е обадил още по време на пробните ти записи.

Отказвах да приема очевидното:

- И какво му е казал?

- По дяволите, Ел... Кълна ти се, че не ти разправям всичко това заради нас или за да те вържа... Крайно време е да отвориш очи и да видиш що за човек е твоят...!

- И какво му е казал, мътните го взели?

Сдържах се да не изкрещя, за да не отекне гласът ми в пустия коридор.

- Казал му да не включва сигнала от студиото, а да пусне програмирания по-рано филм.

Нямаше повече какво да кажа. Най-сетне успях да се стегна и тръгнах към асансьорите:

- И какво всъщност го е прихванало? Искам да кажа, в последния момент?

- Нямам представа. Разполага с контролен монитор в кабинета си на осемнайсетия етаж. Може да следи всичко в реално време. При това има пълна власт над всичко, което се излъчва, включително директните предавания.

- Да, ясно. Само че това не обяснява... това.

- Единственото, което знам, е, че Давид те е видял на екрана. И се е обадил на Гийом. Толкова. Сега знаеш всичко.

Да, знаех всичко и се опитвах да открия нещо положително в случилото се, подобно на удавник в морето, който търси за какво да се хване. Поне Ребека нямаше да ме преследва; поне София нямаше да се яви в ролята на горещо момиче; поне никой тук нямаше да заподозре двойствения ми живот. Поне, и това за момента бе най-важното, провалът ми в края на предаването нямаше да има никакви неприятни последици.

Ала въпреки облекчението у мен се надигаше гняв. Да се разкрещя? Да се втурна в кабинета на Давид? Да го сграбча за гърлото? На свой ред да го зашлевя? Да закрия всички сметки между нас, които нарастваха с всеки изминал ден и постепенно ставаха непоносими?

Нямах желание дори да повдигна завесата над тази пантомима. Нито да търся обяснение за този рязък обрат. Беше ми писнало от двамата Барле и от техните игрички. Какво повече щях да чуя от него, освен нови лъжи, освен да понеса нови унижения? Поредното предателство...

- Ел? Ел, добре ли си?

Гласът на Фред ме върна към действителността.

- Да...

- Сигурна ли си? Искаш ли да дойда?

- Не, не, всичко ще бъде наред... - отвърнах аз и затворих. После отново го набрах. - Мога ли да те помоля за нещо?

- Да, разбира се.

- След като никой външен не знае, не споделяй това с никого. Ще направиш ли това за мен?

Кабината на асансьора разтвори пред мен металните си челюсти. Влизайки, имах чувството, че по собствена воля се вмъквам в огромната паст на някакво чудовище: призракът на кулата „Барле“, който се канеше да ме погълне. С хълцане асансьорът се понесе надолу, връзката прекъсна и не чух отговора на Фред. Просто знаех, че на него мога да имам доверие.

Кой друг ми оставаше?

Огнена топка в японска манга.

Взрив в американски блокбастър.

Инфразвуци в английско техно.

Спрях се на тези три образа. Моят мустакат професор би бил доволен от мен, въпреки мнението му за подобни метафори, присъщи на поколение, различно от неговото. С една дума, чувствах се съсипана. Давид, Луи, София, Ребека... и дори Мод, родната ми майка, всички ме мамеха. Всички се държаха притворно. Всеки от тях ми предлагаше своя окастрена, осакатена или напудрена версия. Реалността, която ми пробутваха, напомняше изкуствените светове от електронните игри или от фантастичните филми, в които героят вижда как цели части от него се разпадат пред очите му. Подобно на виртуален декор, който не притежава плътността на съновидение. Матрица за нищожества, за едно нищожество.

Жестока ирония бе, че мога да разчитам единствено на мъжа, когото бях изоставила. При тази мисъл едва не избухнах в горчив смях сред лятната горещина, която ме обгърна на излизане от кулата „Барле“ От безсилие и ярост.

Когато се прибрах в дома Дюшеноа, установих, че не само аз съм наранена. Изглежда, играта между моята котка и двата мопса бе взела неприятен обрат, защото открих Фелисите свита в един ъгъл, все още разтреперана, с изподрана муцунка и ухапано до кръв ухо. Поех я в прегръдките си, като внимавах да не я стресна и на свой ред да бъда издраскана, а после дезинфекцирах с памуче раните й.

След като се погрижих за нея, за всеки случай я затворих в моята стая, далеч от зъбите на нейните противници. Тук тя щеше да бъде в безопасност не повече от самата мен, но в момента друг изход не виждах. Дали не трябваше да я върна в Нантер? Дали не беше време и аз да се завърна там? Опитвах се да не подчертавам изкуствено общата ни съдба и да не приемам случилото се с нея като знак как трябва да постъпя. Ала трудно се справях. Нещастието се разпростира върху всичко, което ни заобикаля, сякаш за да ни лиши от опора. В момента накъдето и да се обърнех, виждах под нозете си зейнала пропаст.

Потиснах моментното си желание да се обадя последователно на всички действащи лица от драмата, която преживявах. Какво ново бих могла да чуя от тях? Аз от своя страна можех да им противопоставя единствено неведение и гняв. Не можех да изтъкна нито един аргумент, освен разкритието, направено от Фред. А то не бе достатъчно. Някои от тях биха могли да ми отговорят, че нищо не са знаели, а други да заявят, че е станало недоразумение: „А, никой ли не ти е казал? Това бе просто генерална репетиция преди директното предаване. Същинската премиера е предвидена за следващата седмица“. Хайде де...

Да слушам поредните им лъжи, да долавям изкуствената нотка в гласа им или да гледам как отклоняват очи вляво, все симптоми за проява на двойственост, за мен бе твърде много. Или по-скоро твърде малко. Кой кого манипулираше в цялата тази бъркотия, чиято основна схема ми убягваше? Кой каква роля играеше? Кой бе основният измамник? Давид ми изглеждаше като най-мрачния, най-неуловимия образ. Той, най-лъчезарният, най-светлият, най-харизматичният, в действителност се оказваше едно черно небесно тяло, от което осветен бе само един измамлив

сърп. Всичко останало тънеше в мрак и колкото по-далеч навлизах в него, толкова по-отчетливо започвах да се питам как съм могла да се влюбя в този човек.

Какъв ми се бе явил той по време на нашата първа среша? Спомних си гласа му, тъй близък, тъй нежен и обаятелен. Как съм могла да не го видя и от друг ъгъл? Как е могъл тъй лесно да заблуди мен, която се смятах за проницателна и на която благодарение на това качество преподавателите предричаха бляскава кариера на журналист?

Точно така. Вече знаех как да постъпя. Ако исках да проникна в онзи тайнствен Давид, който заговорничеше срещу мен, който упорито продължаваше да крие съществени моменти от своето минало. Трябваше да се върна към началото. Към вечерта на нашата първа среща. Няколкото дихателни упражнения и мъркането на признателната Фелисите до мен потушиха огъня, който ме изгаряше отвътре след разкритията на Фред. Не след дълго възвърнах напълно спокойствието си и взех телефона. Предстояха ми неприятни, но неизбежни разговори.

- Ало, мамо. Аз съм. Как си?

- Добре съм... след като ми се обаждаш.

Сигурна бях, че е искрена и че не желае да ме упреква, но глухият й глас накара сърцето ми да се свие.

Някои мои лични вещи бяха останали в едно малко чекмедже на бюрото ми в Нантер. Между тях бе и купчина визитни картички, сред които имаше имена на колеги, адреси на барове и ресторанти, които години наред посещавахме редовно със София, а също на различни клубове и разни места, където тя изпълняваше номера. Не ми се щеше да вкарвам мама в това гнездо на оси, но не виждах друг начин да открия координатите на...

- Маршадо... - отчетливо произнесох името аз. - С „д“ и „о“ накрая. Точно така, като нотата до.

Ех, да можех само да подхвана нотите на весела и игрива песничка.

- Мисля, че го открих, моето момиче... Франсоа Маршадо. Заместник-главен редактор на списание Економист. Той ли е?

- Точно той. Можеш ли да ми продиктуваш номера на мобилния му телефон?

- Ей, ти познаваш важни клечки!

Засега се отказах да я разпитвам за тайнствените й телефонни разговори с Луи Барле. Каквато и да бе ролята й в интригите, които плетяха двамата братя, тя не би могла да бъде нещо друго, освен неволна участничка, обикновена пионка. Ако имаше някой на този свят, който да ме обича безусловно, това бе тя. Можех всичко да поставя под съмнение, но не и нейната любов.

Гласът й бе твърде слаб. С всяко следващо обаждане чувствах как тя се отдалечава от мен, губи се зад все по-плътната завеса, която спираше веселите нотки и пропускаше единствено дрезгавия шепот, който на моменти ставаше толкова непонятен, че преставах да различавам онзи тембър, който познавах по-добре от всеки друг. Ръката, която я душеше отвътре, не я пускаше нито за момент. И нямаше да я остави да си поеме дъх до самия край.

След като включих функцията скрито повикване на мобилния си телефон, набрах номера на журналиста икономист поне десетина пъти. Накрая, след няколко позвънявания най-сетне бях прехвърлена на гласовата поща, което означаваше, че той е взел мерки да не го безпокоят. Бях пропуснала тази подробност. Дали самата аз щях да отговоря, ако получех анонимно обаждане, докато през този неделен следобед съм в домашна обстановка? След известно колебание оставих добре обмислено съобщение:

- Здравейте, Франсоа, обажда се Анабел Лоран. Ел, ако предпочитате. Предполагам, че си спомняте за мен. Стори ми се, че видях името ви в списъка с гостите за нашата сватба следващия четвъртък. Това означава, че скоро ще се видим...

С изненада осъзнах, че остават само четири дни и че очаквам този ден по-скоро с тревога, отколкото с нетърпение.

- ...Вижте, обаждането ми е малко особено...

Ако исках да привлека вниманието му и да го накарам да зачеркне две десетилетия приятелство с Давид, се налагаше да блъфирам. За съжаление, единственото оръжие, с което разполагах, беше измамата. Крайно време беше и аз да прибягна до нея!

- Случайно попаднах на някои сведения, свързани с групата „Барле“ Както и с Давид...

Нарочно направих пауза. Фактът, че бъдещата госпожа Барле се опитва да изрови някаква мръсна история за своя съпруг, непременно щеше да изненада и скандализира неговия стар партньор за тенис.

- ...Бихте ли ме набрали на следния номер? Доста спешно е. не бих желала подобна информация да попадне в неподходящи ръце.

Както се надявах, това бе достатъчно да го накарам да налапа въдицата. Само след десет минути той ми позвъни:

- Спомняте ли си все пак при какви обстоятелства се запознахме? - започна той с язвителен тон и без поздрав. - И спомняте ли си кой е Давид за мен?

- Нищо не съм забравила, Франсоа. Както не съм забравила и как приключих онази вечер в хотел „Шарм“

От припомняне на припомняне, от заплаха на заплаха, постепенно позициите ни се очертаха и разговорът можеше да продължи в доста противна атмосфера, но при равновесие на силите, така че всеки можеше да разговаря с другия свободно и без задръжки. Нямаше преструвки. Маските бяха паднали.

- Предполагам, че той не знае нищо за постъпката ви?

- Точно така.

- Окей - съгласи се той след известна пауза. - В такъв случай нека бъдем наясно. Давид е мой приятел, при това приятел, който човек има веднъж в живота, и нямам никакво намерение, нито желание цяла неделя да слушам всевъзможни сплетни по негов адрес. Във всеки случай повечето от тях са ми известни.

- Не става въпрос за това...

- Винаги става въпрос за това - прекъсна ме той. - Познавате Давид твърде отскоро, Ел. Едва ли осъзнавате в какво положение се намира един толкова известен, толкова влиятелен и ухажван мъж като него. Нито пък какво означава да сте част от неговото близко обкръжение. До този момент сте окрили само приятните и бих казал, забавните страни от този начин на живот: вратите, които като по чудо се разтварят пред вас, залите, които се опразват заради вас само с едно щракване на пръстите, шлеповете на лунна светлина...

Намеци за вълшебната вечер, която Давид бе посветил на мен, и предложението, което ми бе направил върху водите на Сена. От това заключих, че два пъти седмично приятелите си разменяха не само топки на корта в шикозния клуб „Шатенре“ западно от столицата. Ала докъде стигаха взаимните им изповеди в паузите между два удара с ракетата?

- Не съм нито толкова млада, нито толкова неопитна, за да си въобразявам, че животът ми с него ще се свежда до това. Бъдете така добър да не ме смятате за по-голяма гъска, отколкото съм.

Долових в слушалката дискретния дъх на беззвучна усмивка. Франсоа Маршадо бе мъж, който умее да цени достойния събеседник у една млада жена. Подобна съпротива вероятно дори леко го възбуждаше. Краткотрайните ни контакти ми бяха разкрили у него темперамента на играч, далеч по-ловък и хитър, отколкото можеше да се предположи по скромната му позиция в сравнение с бившите му съвипускници.

- Никак не се съмнявам - продължи той вече по-спокойно. - Само че все още не сте се сблъскали с останалото: папараците, хапливите статии, подлите номера от страна на завистници и ласкатели... Да не говорим за заплахите.

Все пак тъкмо за тях започна да ми говори, уверен в ефекта, който ще предизвика:

- Искате пример ли? Един от нашите общи приятели откри жена си заклана у дома. Дело на наемни убийци, изпратени от източноевропейска газова компания.

- Кога се е случило това? -запитах аз, за да прикрия вълнението си.

- Преди десетина години. Ала подобни злополуки в деловите среди са неизбежна част от битието на хора като Давид.

„Злополуки в деловите среди“. Начинът, по който той представи смъртта на тази невинна жена, принесена в жертва на финансовите интереси, ме обля като студен душ.

Въпреки това не изгубих присъствие на духа. Ровех из ума си, за да открия достатъчно основателна причина, която да го накара да приеме среща с мен на четири очи.

- Тъкмо затова.

- Тъкмо какво?

- Онова, което искам да споделя с вас, се отнася до мен. Засяга ме пряко.

- По какъв начин?

- В момента съм много уязвима.

Думите ми и тонът, с който бяха произнесени, бяха достатъчно драматични, за да предизвикат у него известен интерес. Това определено подразни инстинкта му на журналист. Сигурна бях, тъй като самата аз притежавах същия усет, макар все още в зародиш, но готов да изпадне в ерекция при най-малкия повод.

- Уязвима... Във физическия смисъл ли? - попита угрижено той.

- Не, в професионален.

Чух нервния му смях, прекъсван от паузи, през които той отпиваше очевидно гореща напитка. Явно го бях хванала по време на неделната следобедна закуска.

- Добре... Хайде тогава да се видим, щом желаете. Но отсега да се разберем, че никога не сте ми се обаждали и срещата ни изобщо не се е състояла.

- Напълно съм съгласна с вас - съвсем сериозно одобрих условието му аз.

Конспиративното му държание донякъде ме развесели. То ми напомни епизоди от увлекателни филми, които бях гледала навремето, и възбуди въображението ми, където се мярнаха сенките на реални и измислени шпиони. Впрочем в това нямаше нищо смешно или забавно. Отнасяше се за моя живот, с който двамата братя жонглираха като еквилибристи. За живота ми, който постепенно затъваше в тинята на тяхното старо съперничество.

- Знаете ли кафе-ресторант „Марли“ в двора на Лувъра?

- Да... Никога не съм ходила, но се сещам.

- Ще бъда там след един час. Точно след един час.

- Съгласна съм.

- И моето семейство е на път да се разпадне и никак не ми се иска това да се случи в неделя вечер, само две седмици преди лятната отпуска.

Последните му думи прозвучаха някак по детински наивно и ми дадоха да разбера, че от всичко най-много държи на потомството си, а това искрено ме трогна.

София: 3 пропуснати повиквания. Видях това на екрана на мобилния си веднага щом затворих. Чувствах, че не съм в състояние да разговарям с нея в момента. А може би завинаги.

Приготвих се набързо и избрах малко по-съблазнителен тоалет от сакото и панталона. Бъдещият ми събеседник никак не бе безразличен към пищните ми прелести. Трябваше да се възползвам от това, за да го извадя от равновесие и да се сдобия чрез него с малко повече сведения, отколкото бе разположен да ми предостави. И така, дълбоко деколте, повдигащ бюста сутиен и пола до средата на бедрата.

Обличайки се по този начин, нямах никакво намерение да го свалям. Впрочем по време на

разговора ми с Маршадо

прелестите ми изиграха своята роля без мое участие. Бях

оставила красотата си на автопилот. Гърдите ми стърчаха по свое собствено усмотрение. Бедрата ми се разголваха толкова, колкото сами пожелаеха. Дори катеричката бе свободна да наднича между краката ми през тънката памучна тъкан.

Това изобщо не ме засягаше...

И все пак, докато се обличах по този начин, неволно се сетих как един ден в мое присъствие София се зае да открие съвършените одежди, способни да подействат и на

най-задръстения или най-здраво владеещия емоциите си мъж. Те би трябвало да са съставени от рокля, бельо и високи токчета, но задължително всичко да бъде едновременно впито, прозрачно, подчертаващо фигурата и предназначено само и единствено да изложи на показ прелестите, така че никой мъж да не може да им устои. Според нея всеки, който я види, би трябвало мигом да изпита неудържимото желание да й се нахвърли. Питам се дали тогава тя успя да открие тази магическа формула. Мисля си, че изобщо не се нуждаеше от

нея, за да вкара в леглото когото си ще.

(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)

Изтупана така, както отдавна не бях го правила, слизах по дългата вита стълба, когато Арман ме посрещна на последното стъпало:

- Анабел... Излизате ли?

Бих могла да се закълна, че в гласа му едва доловимо избръмча упрек. Масивната му фигура доста разубеждаващо за-пречваше пътя ми.

- Да. За малко. Защо?

- Бих искал да уточня с вас някои подробности.

- От какъв характер?

- Ами например доставчикът на сенници не разполага с такива в екрю. Трябва да се подбере друг цвят. И то незабавно... В противен случай просто няма да ги получим навреме.

В момента се чувствах толкова далече от сенниците в цвят екрю, от доставчиците за сватбата... и изобщо от брачния съюз, сключен под каквото и да било шапито...

- Нали може малко по-късно? - небрежно отклоних предложението му аз.

Преодолях естественото препятствие на изпъкналия му корем и точно в този момент в ума ми блесна неочаквана мисъл. Бързо разрових чантичката си, за да намеря големия ключ, с който никога не се разделях. Просто интуиция.

- Арман... Този ключ ви е познат, нали?

Той сви изненадано очи под гъстите си вежди, преди да се реши да отговори:

- Не, нищо не ми говори...

- Дали случайно този ключ не е от входната врата на „Рош брюн“?

Той ме погледна смутено и с известен упрек, сякаш според него аз не би трябвало да имам нещо общо с убежището на семейство Барле.

- Нямам представа. Нали знаете, ходил съм там само един-два пъти.

Аз пък знаех, че лъже. Помнех думите на Луи: „Арман пре-скача веднъж годишно, за да я наглежда...“

- Добре. Ще видим - приключих разговоря с подчертано загадъчен тон.

Ще видим на място, обещах на себе си аз. В крайна сметка нали се предвиждаше двамата с Давид да прекараме в „Рош брюн“ медения си месец?

Никак не бях сигурна, че там непременно ще потече мед. Не бях сигурна в нищо.

Колата напредваше бързо по почти пустата магистрала. От време на време изпреварваме някой камион, нарушил забраната за движение в неделя, сподирени от похотливия поглед на изморения шофьор. Все още високото слънце изчезваше при всяко навлизане в тунел, а такива имаше немалко в участъка преди пункта за пътна такса. София изобщо не намаляваше с наближаването на радарите въпреки предупредителните табели. Откакто потеглихме от улица „Тур де Дам“, двете не бяхме разменили нито дума, а дори да се опитахме, казаното щеше да бъде отнесено от силния вятър, който нахлуваше през вдигнатия покрив на кабриолета и грациозно си играеше с тъмните къдрици на моята приятелка.

- Значи, вече имаш кола? - бях я запитала по телефона с леден тон.

- Не е моя. На Пеги е. Все ми повтаря, че ако имам нужда от кола...

Пеги. Другата най-добра приятелка на София, която споделяше детските й спомени, а тя, в припадък на щедрост, я бе въвела преди мен в „Нощните красавици“.

- Е, смятам, че тъкмо сега нуждата е налице повече от всякога.

Според Ребека обаче Пеги бе „типична досадница, която постоянно създава неприятности“. В края на краищата бе напуснала агенцията при неясни обстоятелства и бе подала жалба за изнасилване срещу свой клиент, който бил настоял да довършат вечерта не в „Шарм“ при господин Жак, а в друго, далеч не толкова реномирано заведение.

Там се бил опитал да повтори някои особено пиперливи сцени от някакъв еротичен бестселър, но явно насилието, с което са били съпроводени, не се харесало на деликатната Пеги, дребничка и с несъразмерно голям бюст, основното нейно средство за привличане на мъжете. Показания пред полицията, процес, уреждане по финансов път... Това бе причинило депресия у младата жена, но и бе опетнило репутацията на горещите момичета на мадам Сибони.

„Бръмбарът“ с подвижен покрив пое на запад по отклонението, далеч от столицата, далеч от разкритията, направени през последните часове... За да стигне по-бързо до края. Знаех, че именно това трябва да се случи, и затова се наложи да прибягна до услугите на предателката София.

Два часа по-рано, през тази юнска неделя, терасата на „Марли“ гъмжеше от туристи. Около мен се чуваха всички езици на света с изключение на френски. Дискретността бе осигурена. Изобщо не се съмнявах, че именно това бе определило избора, направен от моя събеседник.

Франсоа Маршадо пристигна с десет минути закъснение, без да се извини. Седна и ми посочи двора на Лувъра със стъклената пирамида:

- Знаете ли, че Андре Барле подсказа на Митеран идеята за тази пирамида?

- Не... - признах скептично аз.

Кой твърдеше това? Самите братя Барле? За мен никак не бе чудно, че Андре, преди него Пиер, а след него Давид са сновали из коридорите на властта в дирене на подкрепа. От определено ниво нататък всичко се превръща в политика. Всичко се разиграва под диктовката на съответното правителство. Ала чак пък да шепне на ухото на президента на Републиката... На ухото на сфинкса.

- Митеран нямаше достатъчно основателен повод да напусне Елисейския дворец и да се настани в Лувъра. Но в тесен кръг споделяше, че желае да даде достатъчно ясен знак за президентската власт.

- Знак от какво естество?

- От символично. Беше очевидно, че се стреми към кралските атрибути, но без титлата. Тогава на Андре хрумна гениалната идея, почерпена от прозвището, с което недоброжелателите наричаха президента. А какво се намира зад сфинкса в Гиза, ако не пирамида?

Отпивах от идеално дозирания коктейл „Монако“, решена да съкратя учения му брътвеж. В този момент изобщо не ме интересуваха безбройните анекдоти, от които фамилията Барле плетеше собствената си легенда. Не бях техен биограф, а още по-малко техен житиеписец... Бях просто журналистка. Просто объркана жена в дирене на истината.

- Надявам се, че онова, което имам да ви кажа, ще ви заинтересува... Или да се наредим на опашката и да посетим музея?

Посочих върволицата посетители, която се точеше от остъкления вход чак до Триумфалната арка на Карузел. Облечен набързо, с платнен панталон и поло „Лакост“, той изобщо не би се откроил в тълпата туристи с малки раници на гърба и фотоапарати през рамо.

- Красива сте, каквато си ви спомням - поласка ме той вместо отговор със съблазнителна усмивка.

- Очевидно не толкова, че да съм достойна да водя телевизионно предаване...

Винаги съм се чудила каква пропаст отделя двата пола в това отношение. Ние, жените,

бързо забравяме за мъжете, които са ни обладавали, чукали, шибали, според емоцията, която са влагали. Поне така твърдеше авторът на статия в едно списание и аз съм напълно

съгласна с него. Не пренебрегвам ни най-малко чувствата, които са будили у мен, но ръцете им върху моето тяло, членът им в мен, всички тези усещания се заличават. Ето защо след

това нямам никакви претенции по отношение на тях.

Мъжете, напротив, изпитват собственическо чувство към своите минали завоевания,

колкото и отдавнашни да са те.

Тялото, което някога са прегръщали, си остава тяхно завинаги, макар не до такава степен и дори когато то не буди у тях вече никакво желание. Това до голяма степен обяснява

поведението на мъжете и вечния им стремеж да спят отново със своите бивши да се завърнат към познатата вагина, докато за една жена това е анахронично, неуместно и дори нелепо.

(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)

От този момент нататък ми оставаше да му изложа моя кратък разказ, белязан от гняв и огорчение: подготовката на Културен коктейл за рекордно кратко време, преждевременното насрочване на първото предаване и накрая мнимото излъчване в ефир. Естествено, запазих за себе си участието на Луи и особената тематика на предложения от него репортаж.

Добавих от себе си само, че това се било случвало и с други предавания, както и с други млади журналистки преди мен, за да стигна до следното заключение:

- Давид блъфира с разни предавания и с фалшиви рейтинги, за да осигури кариерата на служителките, които вкарва в леглото си... Или има намерение да ги вкара.

Погледът на Маршадо се задържа за момент върху деколтето ми, сякаш то бе достатъчно, за да оправдае постъпката на неговия приятел, след което се надигна и с безразличен тон заяви отегчено:

- Ако за това става въпрос, то, ако не се лъжа... вие сте постигнали далеч по-голям успех от останалите! Давид не е от мъжете, които ще поискат ръката на първата попаднала му жена.

- А не ви ли шокира това, че шефът на телевизионен канал мами всички свои служители и пръска парите на фирмата за лична облага?

- Ел, ако трябваше да се вълнувам за всички злоупотреби с обществени средства от страна на всички генерални директори от САС 40, щях да прекарам живота си с носна кърпичка в ръка.

Каза това бе всякакъв цинизъм, а по скоро като нещо, което се разбира от само себе си. Като реалност, в която нищо и никой не бе в състояние да вложи повече морал.

- Повярвайте ми - добави той, - никога не съм се отнасял със снизхождение към нечистите игри на едрите собственици. Давид знае това. Спорили сме неведнъж с него по този въпрос. Било защото самият той постъпва по същия начин, било защото прикрива някои свои приятели.

- Само че не сте написали нито ред за това! - укорих го незабавно аз, изпълнена с презрение.

- Ако предприема подобен кръстоносен поход, незабавно ще изгоря и ще бъда изваден от играта. Няма защо да ви го напомням, не сте толкова наивна: една власт в сянка е толкова по-ефикасна, колкото по-предпазливо действа и приема охотно ласките на владетеля, вместо с високо вдигнат флаг да се бори срещу вятърни мелници.

Донкихотовската му метафора не можа особено да ме убеди. Кога бе използвал той перото като оръжие? Изплъзвал ли се бе дори за момент от икономическата власт, която го държеше в ръцете си, за да произнесе на висок глас онова, което журналистите си шепнат по коридорите на редакциите?

- Вашата лоялност ви прави чест. Давид може да се гордее, че има приятели като вас... -престорих се аз, че съм на негова страна. - Що се отнася до мен, трябва да ми простите, че съгрешавам поради моята младост и че все още храня известни илюзии за нашата професия.

Ефектът, който се опитвах да постигна, бе съсредоточен в това лично местоимение, което поставяше него и мен в една категория. И двамата бяхме журналисти въпреки огромната разлика във възрастта и опита.

- Само не ми пейте песента, че почтеността се изхабявала с годините. Не, Ел, тъкмо вие не!

Сега бе негов ред да прибегне до намеци. Това „вие“, на което бе натъртил, не бе отправено към младата жена, която стоеше пред него, а към любовницата, с която преди няколко месеца бе спал в хотел „Шарм“ срещу няколко банкноти. Въпреки риска реших да поема по опасния път, който той така категорично бе открил пред мен:

- Вие приемате така нещата, Франсоа. Това е вашият избор - блъфирах аз. - А моят ще бъде да разкрия пред Давид как двамата с вас приключихме онази вечер.

- Никога няма да го направите - възрази той, опитвайки се да убеди сам себе си. - Прекалено много имате да губите.

- Грешите. Вече изгубих най-важното.

- И какво е то?

- Илюзиите си. За него... за вас.

Ядосано се престорих, че си тръгвам, като подръпнах полата си, преди да стана, но той ме хвана за ръката и я притисна към кафявото дърво на малката маса.

- Почакайте...

- Оставете ме - тихо се сопнах аз.

- Онова, което ми разказахте, е нищо в сравнение с материалите, с които разполагам за групата „Барле“..

Той ме пусна, сигурен, че е успял да привлече вниманието ми.

- Наистина ли? - предизвиках го аз да каже нещо повече.

- Наистина.

Неочаквано отпусна рамене, сякаш ненадейно притиснат от невидим товар. Изглеждаше предварително съкрушен от онова, което се канеше да ми каже. Погледът му за момент се зарея към отворените арки, през които до нас достигаше свеж зефир. Не носеше слънчеви очила и присвиваше очи на светлината, като огряваше нашия край на терасата.

Дръпна се на сянка и ми хвърли двусмислен поглед, който можех да разтълкувам единствено по следния начин: аз бях едновременно най-лошото и най-доброто нещо, което му се бе случвало. Проклятие, но също така сгоден случай, какъвто скоро нямаше отново да му се предостави. Сгоден случай да разкъса веднъж завинаги веригата, която открай време го приковаваше към Давид. За него бе ударил часът на реванша. Часът, когато щеше да захапе ръката, притискала го толкова дълго. Прекалено дълго.

- Вече се разбрахме - заговори отново той. - Никога не сме се виждали и никога не съм ви казвал това, което предстои да чуете.

- Съгласна съм.

Той отпи две глътки от бирата си и започна да говори с все още малко пяна върху горната устна. Тънка устна, която се бе притискала до моите устни през онази вечер, помислих си аз, донякъде смутена от това колко неуместна бе в този момент подобна асоциация.

- Групата „Барле“ не се занимава само с телевизия във Франция.

- Знам това.

- Разбира се... Онова, което не знаете, е, че в някои други страни същата тази група извършва не съвсем конвенционални дейности.

Вече разбирах какво ми казва, но исках да чуя продължението.

- От какъв характер?

- Производство на порно филми. При това твърдо порно. Естествено, чрез фирми-паравани.

Използването на заглавия на книги или на филми за нуждите на порно филми винаги ме е карало да се усмихвам. И да се изчервявам. Отнесени от сфинктера, Робин Хуй или Хари Плотър и орденът на пениса. С помощта на този, до който най-често прибягвам при моите самотни игри, си представям главния герой като изключително надарен мъжага, който слиза от екрана в спалнята, за да задоволи мен. Отчита ми се по всякакъв начин, без да пропусне нито един отвор на тялото ми. Случайно попаднал на мен, той ме предпочита пред

силиконовите актриси, които тънат в отчаяние, лишени от партньор, от другата страна на

огледалото. Единственото,

което им остава, е да ни наблюдават, докато им демонстрираме абсолютен сексуален синхрон. Всъщност членът му е прекалено голям за мен и се налага да избира пози, при които в мен прониква само главичката и една трета от дължината. Заглавието на този шедьовър, прожектиран единствено в залата на моите фантазии, е Куркурната поза от

Кайро.

(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)

За момент осмислях чутото, преди да възразя:

- Че какво толкова? В края на краищата доста медийни групи са известни с това, че в дейността им влизат също продукции за възрастни. Това не смущава никого, нито публиката, нито пък акционерите.

- Права сте. Проблемът в случая не е толкова в съдържанието, колкото условията, при които се заснемат филмите.

- Тоест?

Той се изкашля и отново отпи от халбата.

- Младите жени, които приемат да се снимат в такива филми, са много по-евтини и по-малко взискателни в страните от Източна Европа: Унгария, България, балтийските държави... Някои от тях се снимат дори безплатно. И именно това представлява интерес за продуцента и разпространителя, в случая Барле. Имам предвид икономически интерес. Минимални разходи, максимални приходи.

- Безплатно ли? - неволно възкликнах аз.

- Почти. Местният продуцент предлага бартер: момичето се снима в три-четири филма, а в замяна получава редовна карта за пребиваване в страна по свой избор. Франция, Великобритания, Германия и пр. Подкупът на някакъв чиновник излиза по-евтино от хонорара на порно звезда във Франция.

Имаше нещо, което не разбирах.

- Каква е ползата за продуцента? След като момичетата са толкова евтини, защо продуцентът да не им плати за изпълнението?

- Може. Но методът, за който ви говоря, позволява наборът от актриси значително да се разшири. И следователно на зрителя да се предлагат нови лица, така кандидат-емигрантките са винаги повече от кандидатките за двойно проникване. Порно филмите не привличат чрез славата на кинозвездите. Има не повече от две-три порно актриси, които са успели да се наложат с името си.

Имах чувството, че ми говори за вакуумирани храни на хладилния щанд в супермаркета.

- Това е отвратително...

- Крайно отвратително... Но и не чак толкова, ако сте двайсет и пет годишна, защитили сте докторат по химия, а в родината си получавате триста евро месечно, без каквато и да било перспектива за развитие. Такива жени си казват, че могат да изтърпят няколко неприятни преживявания, но в замяна да получат достъп до тукашното елдорадо.

Начинът, по който описваше положението на тези момичета, бе груб, но уви, напълно съответстваше на реалността.

Подобна язвителна прямота в думите и в изострените черти на лицето му, което го правеше да изглежда поне с десет години по-възрастен от Давид, за мен бе напълно неочаквана. Защо не я бе проявил още тогава, вечерта на нашата среща?

Същевременно не забравях защо бях поискала тази среща: онази галавечеря, когато за пръв път видях Давид.

- Защо не сте му казали нищо?

- За какво?

Той сякаш идваше на себе си след лош сън.

- За мен?

- На Давид ли?

- Да. На Давид. Всички тези вечери, срещите по тенис... Сто пъти сте имали възможност да го направите. Лесно сте могли да спестите неудобните за самия вас подробности.

Онези, които бяха свързани със случилото се сред декора на стаите „Жозефин“, „Мата Хари“ и пр.

Тъй като той не знаеше какво да отговори, аз забих гвоздея още по-дълбоко:

- Това е нещо обичайно между приятели, нали? Винаги можеш да предупредиш приятеля си какво си научил за жената, по която той се е увлякъл. Да го предпазиш от неподходящ брак. Можете да ме наречете компаньонка, горещо момиче или както намерите за добре. Но през онази вечер аз не бях нищо повече от курва.

Очите му се разшириха от едва ли не детинско удивление. Ясно виждах, че изненадата му е неподправена. Някакво момиченце, което търчеше край редицата аркади на кафене „Марли“, по чиято тясна пътека едва можеха да се разминат двама души, се блъсна в стола му, но той така и не реагира. Втренчил се бе в мен със смутена усмивка върху устните.

- Но, Анабел... Та той чудесно знаеше коя сте и преди всичко каква сте за мен през онази вечер.

Въпреки пищенето в ушите смятам, че чух добре.

Всичко около мен избухна, вдигна се до сводовете, след което се стовари върху мен. Около нас никой не помръдна. Рухваше моят свят, не техният.

- Откъде сте толкова сигурен?

- Откъде... - повтори той сякаш на себе си с празен поглед. - Значи, вие не знаете нищо за дейността му извън телевизията?

- Каква дейност?

Той хвана с две ръце стола ми, сякаш се боеше той да не изчезне под мен.

- „Нощните красавици“, агенцията...

- Е, и какво?

- Тя е негова собственост - довърши едва чуто той, давайки си сметка какъв удар ми нанася.

Като добър бизнесмен, загрижен за възвръщаемостта на вложенията, Давид бе инвестирал в нещо, което за него бе „малко предприятие“. Ето това бе довел до знанието ми Франсоа Маршадо.

С други думи: всички жени, които фигурираха в картотеката на Ребека, му бяха малко или много познати - по лице, красиви муцунки върху екрана или върху гланцираната хартия, ако не и по репутация.

Не произнесох нито дума.

Дори не казах „довиждане“.

Излязох, залитайки от кафенето. Не съборих по пътя си нито едно дете.

Влязох в метрото.

Качих се във вагона с надеждата никога повече да не изляза от него, с надеждата силната въздушна струя да отвее и да разпръсне онова, което бе останало от мен.

Завърнах се в дома Дюшеноа, съвършено празна отвътре, прибрах в една чанта наслуки някои вещи, без дори да мисля кои ще ми потрябват и колко време ще отсъствам.

Обадих се на София със свит на топка стомах и свито гърло. Просто не бях съвсем изгубила способността да произнасям думи. Почувствах тревогата й от другата страна на линията, тревогата на все още всеотдайна приятелка.

После зачаках тя да ме откара далеч оттук, седнала на един фотьойл в салона, с Фелисите върху коленете, със залепнали по ъгълчетата на клепките ми сълзи. Те така и не можеха да потекат по бузите ми, както аз не можех да разбера какво се случва с мен.

Отворих вратата, решена да изчакам на улицата София, която всеки момент трябваше да пристигне, но в този момент зърнах Изиам, както винаги скован, да се появява пред желязната врата с пакетче в ръка, увито в пластмасова торбичка. Не се бях излъгала. Той действително бе колелце в машината, която бе на път да ме смаже. Невинно винтче, което въпреки това пренасяше до мен онази сила, която ден след ден ме унищожаваше.

- Добър ден, госпожице.

- Добър ден, Изиам.

- Заминавате ли?

- Да... - промърморих аз като заловена на местопрестъплението. - Какво ви води насам?

- Има пратка за вас.

- От кого?

- Не зная. Господин Жак ми заръча да я доставя. Това и правя.

Щрак. Винтчето Изиам изпълни задължението си.

- Разбирам.

Открехнах желязната врата, за да поема пликчето, след което отпратих младежа с усмивка, която по нежност и трогателност изобщо не можеше да се сравни с неговата.

- Надявам се, че това са добри новини за вас - подхвърли той, докато се отдалечаваше.

- Да, и аз се надявам.

Стъпила върху паветата на малкия кръгъл двор, трескаво разопаковах пратката. Не се надявах на нищо. Просто исках да замина. Да замина и да разбера. А освен това знаех, че в поредната кутийка ще има повече въпроси, отколкото отговори.

Този път обаче нямаше магнитна карта за хотел „Шарм“. Нямаше и покана за среща. Вътре имаше само един предмет, придружен от картичка. Извадих маската, венецианска маска, подобна на онази, което Луи бе носил по време на една от нашите срещи. През полуотворения цип я пъхнах грубо в чантата и поех картичката, която от едната страна беше чисто бяла. От другата страна имаше само една повеля. Поредната. Седмата, на която нямах никакво намерение да се подчиня:

7 - Неизвестното ще изследваш

Когато скърцането на спирачки ме извади от меланхолията, си помислих, че все пак именно това ми предстоеше да направя. Да вляза в ролята на спелеолог, който ще се спусне в бездна, дирейки себе си.

Щедрото до този момент слънце започна да залязва и въздухът стана по-свеж. Спряхме на една отбивка на магистралата, за да вдигнем гюрука на „бръмбара“. Дори не обърнах внимание къде се намираме. До началото на летните отпуски оставаха още две седмици и сега тя беше почти безлюдна: нямаше ги наоколо детските викове и мазните хартии, характерни за летния сезон.

София зареди с парите, които й дадох, все така без да разменим нито дума. Едва стотина километра по-нататък, малко преди да завием надясно по посока на Рен, аз най-сетне наруших мълчанието. Защо точно в този момент? Не бих могла да кажа. Може би защото вече бях готова. Освен това по природа не бях злопаметна. След като предателството, така или иначе, беше налице, по-добре бе да разбера защо е било извършено. Да науча истината.

- Как се запознахте с Луи? - започнах направо аз.

- Кълна ти се, изобщо нямах представа, че това е Луи Барле.

Стори ми се искрена.

- А кой смяташе, че е?

- Клиент... Клиент като всеки друг.

Първо убождане в сърцето: значи, бе спала с него.

Тъй като я бях сменила на волана, можах единствено да го стисна с все сили. Затворих за момент очи, но София веднага се провикна:

- Хей! Внимавай!

Дойдох на себе си и продължих с въпросите.

- Той изобщо ли не ти каза името си?

- Не. Представи се като Ришар.

Ришар се казваше неговият шофьор.

- Сама знаеш, че много мъже постъпват така - припомни ми тя. - Предпочитат да запазят анонимност, в случай че...

В случай че жена им се окаже прекалено любопитна. В случай че по-късно се срещнем в далеч не толкова интимна обстановка. Или пък, което бе далеч по-малко вероятно, въпросният мъж се окаже девер (и любовник) на най-добрата ви приятелка.

- Често ли се виждахте?

- Два-три пъти, не си спомням точно.

Напротив, отлично помнеше броя и обстоятелствата на техните срещи. Ала, ако съдех по тъй неприсъщия за нея смирен тон, явно се опитваше да ме щади. Въпреки гнева, който така не можех напълно да сподавя, бях й признателна за това.

- И... как успя да те убеди да дадеш интервю за онова, което вършиш?

- Заяви, че бил журналист и писател.

- Спомена ли за коя медия работи?

- Не. Каза само, че бил на свободна практика, а след това предлагал материалите си на продуцентски къщи, на осведомителни агенции, а понякога направо на някой телевизионен канал. Дори спомена, че „може да стане така, че интервюто изобщо да не бъде излъчено“.

Сигурна бях в способността на Луи да представя и най-опашатите лъжи със съвършено невинен вид. Без съмнение София не бе имала случай да забележи прословутата трапчинка на бузата, която никога не мамеше.

- Но нали не си забравила, че Ребека ни забрани да коментираме поръчките, които изпълняваме.

- Не, не съм... Но той ми обеща, че анонимността ми ще бъде запазена. Че гласът ми ще бъде променен. С една дума, никой няма да може да открие моята самоличност.

Никой с изключение на мен.

- И плати ли ти?

Погледнах в страничното огледало за обратно виждане, преди да изпреваря колата пред нас, и тази маневра позволи на София да си спести отговора. Само че мен не можеше да измами. Цъкането на мигача звучеше в ушите ми като признание.

- Е? - настоях аз. - Много ли ти плати?

- Две хиляди.

- Евро?

Гласът ми се задави.

- Ами да... Естествено, че не копейки.

- В брой, разбира се?

- Да. В банкноти по петстотин. Никога не бях държала такива в ръце... Нямаш представа какво усещане за сила ти вдъхват!

При тези обстоятелства онова, което отначало бях приела като удар с нож в гърба, се оказа обикновено безпаричие, инстинкт за оцеляване. И алчност, естествено. А Луи, изглежда, чудесно е знаел в какво положение е тя, както и широките пръсти, с които харчеше, за да се досети, че би приела подобно предложение без всякакво колебание или скрупули.

Изобщо не можех да повярвам, че изборът на моята приятелка е бил случаен. А още по-малко невинен. Цел на тази негова особено коварна комбина съм била аз и единствено аз.

Без отговор оставаха безброй детайли, безброй въпроси. Ако излъчването на репортажа е било предназначено да разклати положението ми, какви резултати очакваше самият Луи? Да бъда уволнена? Да си подам оставката? Напускането на БТВ със сигурност би ме предоставило изцяло на негово разположение. Ала желаеше ли в действителност той да ме унижава до такава степен?

Етап след етап, километър след километър въпросителните преминаваха от единия брат към другия, от Луи към Давид. Всъщност сърцевината на загадката се състоеше именно в това: ако Давид още от самото начало, още от първата вечер е бил наясно с моите ангажименти... защо Луи се бе опитвал да ме изнудва?

Мисълта ми тънеше в колебания, подобно на вечерния здрач, който покриваше зелените поля наоколо със сива пелена и постепенно ги лишаваше от цвят.

- След това виждала ли си се с него?

- Не и след репортажа. Един-два пъти Ребека ми се обажда, за да ми каже, че „Ришар“ искал отново да се срещне с мен. Но на мен ми се стори малко странно да спя...

После се поправи със смутена гримаса:

- ...да се срещам отново с мъж, който е вземал от мен интервю. Особено на тази тема.

Смущението и паниката, които се изписаха върху лицето й при неочакваната му поява във Венсенската гора, не са били престорени. Едва ли си е давала сметка в каква машинация неволно е попаднала. Гледах я и сега, объркана, стъписана, опряла глава в сивата пластмаса на вратата, защото тя дори по-малко от мен разбираше смисъла на случващото се.

Накрая все пак се посъвзе и подхвърли закачливо:

- Знаеш ли, той наистина е малко чалнат...

Обърна към мен дяволитата си усмивка, сякаш просеше извинение:

- Само не ми казвай, че не си му виждала татуировките.

- Виждала съм ги. Едно „А“ и едно „Д“... Защо?

Споменах по памет двете букви, които бяха донякъде открити и които бях забелязала по време на разходките си с Луи. Подигравателно присвитите й очи ми подсказаха, че за разлика от мен тя бе имала привилегията да разгледа и останалите, а те сигурно разкриваха нови загадки.

- Почакай, това е само видимата част на айсберга! Само първата страница от Човека-Азбука!

- „Човекът-Азбука“ ли? - едва не прихнах аз. - Що за прозвище?

- Не ти ли е разправял? Татуирал е върху тялото си цялата азбука.

- Е, това го знам - сопнах се аз.

- Не е ли откачено? Трябвали са му четири-пет години, за да гравира по кожата си всичките букви. При това не са еднакви: различават се по големина, по шрифт, по орнаменти и пр.

- Наистина луда работа... - съгласих се аз.

Сама усетих двусмислието на моето определение: очевидно това бе дело на луд и в същото време направо удивително. Подобно нещо би могъл да направи само той.. Бе напълно в негов дух. Не бе необходимо да ми обяснява причината за подобно начинание, защото вече бях наясно: Луи мечтаеше да бъде писател. Луи би дал мило и драго да може да пише и да се занимава само и единствено с това. Стигнал бе дотам да изпише собственото си тяло, да го превърне в изходен материал за своето изкуство, от който да черпи като от палитра.

Представих си за момент голото мъжко тяло, стегнато в черен латекс, което само бях мярнала в мрака. Опитах да разположа една по една буквите от азбуката върху сухите му, стегнати мускули, чиито движения подчертаваха извивките на всяка буква.

Не биваше да си губя времето, представяйки си подобни картини. В крайна сметка нали същият този мъж ми бе подготвил клопка! Нали той си бе играл с мен през цялото това време.

- Софи... Искам да ти задам един последен въпрос и...

Шумно преглътнах. Неочаквано ме проряза болка. Имах усещането, че всеки път трябва да прокарвам заедно със слюнката тежка метална топка.

- Да?

- Искам да ми кажеш истината.

- Разбира се! - възкликна тя, изпълнена с желание да ми се реваншира. - Естествено.

Нов спазъм в ларинкса ми.

- Бил ли е... Бил ли е Давид твой клиент?

- Какво?

Почти изкрещя.

- Да не си откачила? Няма такова нещо!

- Нали си спала с Луи, без да знаеш кой е всъщност.

- Че това няма нищо общо! Давид е публична личност. Виждала съм го на снимка.

Не си спомням да съм й показвала някога неговия портрет, нито върху страницата на вестника, нито на някоя от малкото снимки, които пазех в паметта на моя телефон.

- Признай си - подхвърлих й с усмивка. - Търсила си го в „Гугъл“?

- Ами да, какво си мислиш? Най-добрата ми приятелка излиза с милиардер. Най-малкото бе да погледна поне как изглежда! Нали така?

- Добре де, добре...

В светлината на фаровете се мярна табела, по която разбрах, че наближаваме Рен и че не след дълго ще трябва да се отклоним, за да заобиколим града от запад, а след това да продължим на север по посока на Сен Мало.

- Защо ми задаваш този въпрос? Нима че смяташ за такава гаднярка, че да си легна с твоя годеник, след като знам кой е?

- Няма такова нещо... - приех отново предишния ни заговорнически тон. - Нямах предвид това...

- А какво?

- Няма представа. Просто мисъл...

По-скоро кошмар. Една от химерите, излезли от тъмния лес, който ни притискаше от двете страни. Изведнъж си спомних, че бяхме прекосили Майен, област, която се слави с мрачните си легенди, със своите лечители и вещици. Като отглас от присъствието на последните, в нощта пред нас изникна табела с надпис „Скалата на феите“. Полазиха ме студени тръпки и кракът ми натисна педала на газта.

За щастие, София не настоя. Какво бих могла да й кажа всъщност, освен да дам израз на страха си? На глухата тревога, която ме разяждаше отвътре?

Луи и Давид съучастници? Двама режисьори на тази мрачна и нелепа постановка? Не можех да го повярвам. Спорът им по телефона, тъкмо преди да ми се обади Фред, бе достатъчен, за да ме убеди в раздора между тях. Или поне в дълбоко несъгласие най-вероятно по отношение на мен.

Да не би пък да не можеха да си разделят плячката, тоест мен? Или дори по-лошо: дали тази сцена не беше част от пиесата, която дружно разиграваха?

- Не си ли гладна?

Приятелката ми ме върна на земята, напомняйки ми непосредствените и далеч по-обикновени

нужди. Посочи бензино-станция, до която беше долепено заведение на самообслужване.

- Да, права си.

Сандвичът беше като гумен и без всякакъв вкус. А и мислите ми не бяха кой знае колко по-приятни. Побързахме да потеглим с пълна скорост и с намерение да не спираме, докато не стигнем до крайната цел. Пътят до нос Малуин, където бяха разположени най-разкошните вили по крайбрежието, ни отне още час. Отсреща се открояваше силуетът на Сен Мало, див, суров и пълен с история. Пред нас се появи Динар, подобен на спяща красавица, аристократичен и целомъдрен, принцеса от началото на миналия век, в гранитна рокля, осеяна с пинии. Времето се разваляше, по мрачното небе откъм морето се задаваха тежки облаци. Наближаваше буря.

Дали нашите фантазии са обикновени прищевки, които в

никакъв случай не бива да приемаме буквално, или напротив, представляват гориво за мощния двигател на нашето либидо, благодарение на което той работи?

Знам само, че някои от онези мои фантазии, които съм се опитала да осъществя, на практика са се оказвали далеч не толкова приятни. Например да правя любов във водата.

Веднъж опитахме това с Фред, докато почивахме на Балеарите. Солта, пясъкът и вълнението не ни позволяваха да стъпим стабилно на дъното, а телесните течности, тези

естествени смазки, бяха отмивани от морската вода... Изобщо не се получи толкова лесно и приятно, колкото си го представяхме. В хладната вода моят партньор не след дълго приключи с ерекцията. Резултатът бе плачевен и лишен от всякакво удоволствие. Да се причисли към неподходящите идеи. Следваща фантазия?

(Ръкописна бележка от 14 юни 2009 г., съставена от мен)

Бавно минахме по авеню „Пусино“, без да снемаме очи от сградите, строени около 1900 година, с богата украса от керамични фризове и орнаменти и носталгични названия: „Керозар“, „Бел асиз“, „Рош плат“, „Кер Аник“.. Вилата „Рош брюн“, която търсехме, бе разположена на самия край на скалите, където крайбрежният път завиваше под прав ъгъл на запад. Докато при останалите постройки преобладаваше гранитът и кафявият камък, тя напомняше по-скоро ловен павилион в стил „Луи XIII“, сякаш пренесена тук направо от Версай. „Рош брюн“ се отличаваше със своята внушителност сред съседните вили, сякаш за да подчертае привилегирования статут на своите собственици. Ето защо съвсем спокойно успяхме да паркираме пред нея. А и никой не дойде да ни пита кои сме, когато застанахме пред желязната врата, чиито остри шипове правеха невъзможен всеки опит за своеволно проникване.

- А сега? - запита София. - Как ще влезем?

Извадих от чантата си големия ключ.

- С помощта на това... Е, поне се надявам.

Ключът действително лесно влече в ключалката, която не оказа никаква съпротива, когато енергично го превъртях два пъти. Направихме само няколко крачки по чакъла със землист цвят и се озовахме пред входната врата, която като по чудо се подчини на същия ключ. Това означаваше, че предпазните мерки не са кой знае какви, но също така, че вилата отдавна е необитаема, което прекрасно ни устройваше.

Едва не се задавихме от миризмата на прах и мухъл в салона. Също както във филмите за призраци, мебелите бяха покрити с посивели от времето бели чаршафи.

- Вилата на твоя мъж е направо очарователна - неволно възкликна София.

Трябваха ни само няколко минути, за да включим електричеството, да свалим калъфите, да пометем надве-натри и да направим помещението обитаемо. Не беше чак толкова късно, но никоя от нас все още не се решаваше да се качи на горния етаж, за да приготви леглата. Ако въобще можеха да се намерят чисти чаршафи.

Докато ровех в чантичката си за носна кърпа, защото изобилието от акари на квадратен метър пробуди алергията ми, ръката ми случайно напипа мобилния телефон. Установих пет писмени съобщения и три в гласовата поща. Всичките от Давид. Изобщо не ги проверих и не се поколебах веднага да го изключа.

Без да обръща внимание на запуснатия вид на интериора, София се прехласваше от миналия му блясък, който все още личеше по някои детайли, както и по самите размери на помещението:

- Колко е тъпо семейството да разполага с подобен имот и да го остави в подобно състояние...

Никога няма да разбера начина на мислене на богатите. Човек би казал, че нищо от онова, което притежават, не представлява интерес за тях. Сигурно е заради многото мангизи....

Не обърнах внимание на дълбокомислените й разсъждения, които при това бяха ми припомнили нещо важно: значи, в тази едва ли не оставена на разрухата къща, с овехтяло и захабено обзавеждане, Давид е имал намерение да ме доведе за медения месец? Направо не можех да повярвам.

Докато София ровеше из кухнята, реших да изследвам горния етаж. Стаите бяха в състоянието отпреди трагедията с Орор. Някои не бяха обновявани от половин век. На много места мазилката вече се ронеше. Леглата изглеждаха хлътнали от тежестта на цели поколения спящи. Не обърнах внимание на тези останки. Дирех други. Дирех спомени, някакви следи, които по-красноречиво от мебелите или тапетите да свидетелстват за преживяното от братята Барле между тези стени. В първите две стаи не открих нищо интересно. Третата прояви повече щедрост, тъй като трите чекмеджета на стария скрин от потъмняло дърво бяха препълнени с разни книжа, бележници и фотографии.

Реших да не се обаждам на София. Предпочитах да ги прегледам сама, поне първия път. Повечето снимки бяха от прекарани тук почивки отпреди трийсетина години. На тях се виждаха Давид и Луи, усмихнати и привидно задружни момчета, най-често на плажа: в надувна лодка, заети да строят пясъчен замък, готови за лов на скариди, гордо вирнали хванат за щипците рак или да играят на топка... И така нататък. Дали това бе дело на фотографа, вероятно Андре Барле, но всеки път Давид изпъкваше на преден план, самоуверен и тържествуващ, докато Луи оставаше някак в сянка, неизменно малко по-назад, въпреки че бе по-висок с няколко сантиметра. Победителят и победеният. По-малкият брат, убеден в бъдещите си завоевания. А по-големият, отритнатият престолонаследник, вече зает може би в диренето на реванш.

- Ел? Всичко наред ли е? Да се кача ли при теб? - провикна се София от долния етаж.

- Не, не, идвам. Стой си там. Тук е още по-гадно.

- Искаш ли да излезем за по чашка? Няма да прекараме вечерта сред тези вехтории я?

- Хм... Мен не ме брой, скапана съм. Ти излез, ако искаш - насърчих я аз. - Само вземи ключа. Оставих го върху камината в салона.

Чувах я как крачи решително долу, след което отново се обади:

- Сигурна ли си? Ще ти подейства добре, така да знаеш. Ще ти проясни мозъка.

- Не, честно... Много мило от твоя страна.

Откровено казано, не бих отказала да се подкрепя с един аперитив. Само че в последната стая на етажа бях попаднала на нови съкровища. Съдържанието спокойно можеше да се побере в кутия за обувки, но този път на снимките се виждаше цялото семейство Барле, включително родителите, Андре и Ортанс, които виждах за първи път.

- Е, в такъв случай оставам с теб - с фалшиво примирение заключи София.

- Не, не, ти върви! Поразтуши се.

Чух я как се изкиска, после стълбата изскърца под тежестта й. Стигна до площадката и накрая се появи в рамката на вратата, която бях оставила отворена:

- Никъде не мърдам. Погледни какво съкровище открих.

Вдигна пред очите ми тумбеста бутилка, покрита с прах, полепнал по засъхналия алкохол, а в другата ръка държеше две чаши, които бе успяла да измие, все още мокри от сапунената вода.

- Какво е това? - запитах аз, като вдигнах глава.

- Отлежал арманяк. Какво ще кажеш?

- Давай... - подканих я с усмивка.

Тя напълни чашите, настани се до мен на паркета и грабна част от купчината.

- Какво търсим всъщност?

- Нещо, свързано с първия брак на Давид.

Ала повечето снимки, както от нейния, така и от моя дял документи, бяха от по-отдалечен период. От времето, когато бащата и майката Барле все още са били младо семейство, изпълнени с планове за бъдещето и с амбиции.

Имаше няколко техни сватбени снимки. Веднага познах роклята „Скиапарели“, която Ортанс бе носила преди мен. Роклята, която трябваше да облека само след три дни и която й стоеше великолепно, по-добре, отколкото би ми стояла, колкото и да я преправях. Ако въобще се наложеше да я използвам...

Сетих се, че все още не бях подписала брачния договор, оставен от Арман, и че намирах все по-малко причини да го сторя.

Семейна вечеря, почивки на море или на планина, Коледа в салона на „Рош брюн“... От останалите снимки не научих нищо, което вече да не знам. Впечатление правеше отсъствието на жени около братята Барле. Дори като възрастни изобщо не ги видях в прегръдките на годеница или на любовница. Не видях нито Орор, нито Ребека върху тези пожълтели снимки с бели кантове или върху полароидите с избледнели цветове, които лепнеха от избилата по тях емулсия.

Сухо изщракване, последвано от продължително метално скърцане, ни накара да подскочим. Шумът се повтори още един-два пъти, което ни даде да разберем, че навън бе задухал вятър, който обгръщаше къщата с могъщото си дихание. Диханието на морето.

- Няма нищо, това са капаците на прозорците - успокои ме София. - Пантите сигурно са съвсем ръждясали от влагата.

Глътката арманяк като огнен език опари хранопровода ми и ми вдъхна кураж.

- Трябва да се обадя на мама - сетих се внезапно аз и се надигнах.

- Окей. Аз ще поразгледам още малко - отвърна разсеяно, погълната от старите фотографии.

Когато слязох, видях през широкия прозорец откъм морето, че нощта е обгърнала вилата с бездънен мрак. Само фарът на Гран Жарден и осветлението, което обливаше крепостните стени на Сен Мало, изпъкваха върху черния като въглен хоризонт.

Тази непрогледност ме наведе на мисли за мама.

- Аз съм! - казах аз със свръхчовешко усилие да придам на гласа си непринуден тон.

- Добър вечер, дъще.

Гласът й беше като от дните, когато не се чувстваше добре. Личеше, че се опитва да прикрие истинското си състояние. Така можеше да измами всеки, включително Лор Шапюи, но не и мен.

- Преди малко получих чудесна кошница с плодове.

- Е, опита ли ги?

- Не... Не, не съм много гладна. Нали знаеш, от всички тези процедури непрекъснато ми се гади.

Явно бе изгубила обичайния си апетит. А това изобщо не беше добър знак.

- Мамо, сигурна ли си, че си добре? Искаш ли да дойда?

- А, не... Стой си, където си, скъпа.

След това съкрати разговора, сякаш всяка произнесена дума й причиняваше болка. Веднага щом затворих, набрах номера на Людовик Пулен. Младият мъж съвсем наскоро се бе дипломирал, но майка ми го бе харесала и го бе избрала за личен лекар. До момента, когато състоянието на Мод наложи постоянни хоспитализации, той се бе грижил за нея и все още я преглеждаше, когато неочаквано й прилошееше. Ала чувствах, че тази вечер нещата са по-сериозни.

- Доктор Пулен?

- Да... - отвърна доста рязко младежкият му глас. - Кой го търси?

- Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Анабел Лоран се обажда. Вече сме се срещали у майка ми. Дъщеря съм на Мод Лоран.

- О, да, разбира се - омекна той.

- Разтревожена съм, докторе. Намирам се в провинцията и току-що разговарях по телефона с мама... Не се чувства никак добре.

- Хм... Желаете да отида и да я прегледам?

Не смеех да искам това от него. Въпреки младостта си той преливаше от съчувствие и професионална добросъвестност. Надявах се, че няма да ги изгуби прекалено бързо. Не и докато мама се нуждае от него.

- Бих искала, стига това не ви притеснява.

- Нищо подобно. Ще прескоча утре сутринта след прегледите. Кабинетът ми не е далеч от нейния дом.

- Утре... - промълвих аз, без да мога да скрия разочарованието си.

- Значи, искате да отида сега, така ли?

- Не...

„О, да“, крещях вътрешно аз.

- Не се притеснявайте... Разбирам. Обувам се и отивам. Ще ви се обадя веднага щом приключа.

Затворих точно в момента, когато порив, по-силен от предишните, шибна вилата и старите греди изскърцаха зловещо. На този участък от брега нищо не възпираше северните ветрове, които блъскаха немилостиво сградата.

Докато не научех как е мама, нямах сили да продължа издирванията.

- Ще остана за малко долу - викнах към София.

- Окей.

Нямаше телевизия, нито радио. Нямаше и списания, пък били те и стари. Единственото ми занимание, докато чаках обаждането, беше книгата, която бях грабнала на тръгване от купчината, купена в „Мюзардин“. Първата от списъка на Луи: Тайни жени от Аня Оз. В този момент бях предразположена към еротично четиво точно толкова, колкото и да се изкъпя в ледените вълни, които се удряха в скалите отвън. Вълните, погълнали Орор.

Корицата беше сполучлива: стройно женско тяло с тежка камея на шията, обвита в тайнствен виолетов облак. От страница на страница постепенно се увлякох от разказа на главния герой, писател, заинтригуван от изчезването на жени, докато накрая открива съществуването на подземен свят, населен с амазонки, превръщащи попадналите сред тях мъже в сексуални роби. Същото се случва и с него. Отначало се чувства жертва, но постепенно охотно започва да изпълнява задълженията си. Неволно направих сравнение: колкото и увлекателна да бе неговата участ, тя бе напълно противоположна на сегашното ми състояние. В мъжки вариант. Не бих повярвала, че Луи случайно е поставил тази книга начело на списъка. Освен крещящото несъответствие с моето битие, вероятно в нея се криеха други послания и тази перспектива ме накара да продължа нататък много по-внимателно. Нима това се очакваше от мен: пълна и безусловна капитулация на моето тяло? От друга страна, на него му бе известно, че това тяло вече му принадлежи... Или може би?

Както беше обещал, доктор Пулен проведе кратък разговор с мен, с който се постара да ме успокои. С онова, което й бе предписал, мама щеше да издържи до сватбата, а също и до отпътуването за Лос Анджелес два дни след това. А по-нататък... Не можел да гарантира нищо и, подобно на мен, разчитал на професионализма на американските колеги.

Канех се да приготвя, доколкото мога, леглата на горния етаж, където да прекараме нощта, когато отвън се разнесе бръмченето на мощен двигател. Сред воя на вятъра и шума на вълните до нас достигнаха две кратки изсвирвания на клаксон.

Надзърнах през стъклото на входната врата. През пелената на проливния дъжд едва различих колата, тъй като светлината на фаровете, насочени към къщата, ме заслепи. Те примигнаха в такт с клаксона. Втурнах се навън под водните струи, които шибаха лицето ми. Само няколко крачки по-нататък разпознах лимузината на Луи. Ала вместо него в снопа светлина видях към мен да се приближава шофьорът Ришар с голям чадър в ръка.

- Добър вечер - изръмжа той с обичайната си любезност.

- Добър вечер. Мога ли да ви запитам какво правите тук?

- Трябва да ви откарам на мястото, където ви очакват. Това е всичко.

- И сте дошли чак от Париж? - престорих се на учудена аз.

- Да - кратко отвърна той, сякаш това се разбираше от само себе си.

- И къде ще отидем?

- Не зная. Известен ми е адресът, който ми бе връчен.

Бих могла да откажа. Бих могла да избягам, да захлопна вратата под носа му и да се барикадирам в къщата. Бих могла да се втурна надолу, да прескоча оградата на градината и да се хвърля в морето, както преди мен бе сторила Орор. Бих могла да накажа братята Барле, като ги лиша от новата им играчка.

Вместо това се задоволих да му отвърна:

- Нали разполагам все пак с пет минути, за да се преоблека?

- Това не е необходимо. Само вземете маската, която сте получили.

Подчиних се безпрекословно, със залепнала върху задъханите ми гърди рокля.

- Софи! - провикнах се от входната врата аз.

- Да, какво?

- Излизам.

- Излизаш ли? Майтапиш ли се с мен? Преди десет минути не искаше да излезем заедно...

Не можах да кажа в отговор нищо, освен едно име, което говореше самж по себе си:

- Луи ме вика...

Мълчание.

- Чу ли ме?

- Ами да. Какво да направя? Живей си живота.

Бързешком излязох с маската в ръка, а вън ме посрещна същински потоп.

След като Луи променяше условията на нашите срещи, след като бе избрал нов терен за нашата игра, това означаваше, че сме преминали към нов етап. А и не можеше да бъде иначе.

Колата потегли бавно, за да откара пратката до получателя. В този момент не бях нищо повече и това отвратително положение ме възбуждаше.

Всъщност какво още имам да губя?

Какво може да застане между мен и моите желания?

Жаждата ми за истина? Виждам как при поредното разкритие тя все повече се отдалечава от мен. Лоялността ми към Давид? Каква лоялност? Самата дума е напълно неуместна, когато се отнася до човек, който ме е предал. Вече съм отвъд подобна дилема. Занапред и по-конкретно тази вечер значение имат единствено повелите на моето тяло. Тялото, кротко отпуснато на задната седалка на лимузината. То е, което ме води към нови, неизследвани

територии на секса.

Около нас се стеле нощта, изпълнена с грохота на морето и внезапните пориви на вятъра, но аз не им обръщам внимание. Дори не се учудвам, когато колата спира посред някаква промишлена зона, малко след изходната табела на Сен Мало. От двете страни на безлюдната улица се точат хангари със зловещ изглед. Мястото изобщо не предразполага към дирене на наслади. Започвам дори да си мисля, че съм жертва на някаква нелепа шега, когато шофьорът Ришар спира пред скромната витрина на склад за обзавеждане на бани. Той

отваря

междинната преграда и в огледалото за обратно виждане ми прави знак, че ме очакват на

отсрещния тротоар.

Входът на „Бригантен“, „сауна-зала за отдих“, напомня

плажен павилион, прилепен към правоъгълна постройка от сива ламарина, която по нищо не се отличава от съседните. Влизам във вътрешността с маска в ръка. Коридорът сякаш води към басейн. Чист, бял, хигиеничен. Някакъв тип с фигура на културист, с бръснат череп и тениска, която подчертава гръдните му мускули, се обръща към мен като към стара позната:

- Вие сте Ел. Ето вашия пеньоар и хавлията. Съблекалните са вдясно.

- Колко ви дължа...?

- Николко. Всичко е уредено.

Натрапчивата миризма на хлор изобщо не предразполага към любов. Двама мъже с фигури като на портиера седят на тясна пейка и се събличат без всякакво стеснение. Обзема ме неувереност, защото младежите не ми обръщат никакво внимание, когато на свой ред започвам да се събличам, обърнала към тях апетитния си задник, спестявайки им гледката на гърдите и окосмената част. Винаги съм се притеснявала от прекалено обилните къдрици на определено място от тялото ми. Те дори не обръщат погледи към мен, за да оценят качествата на задните ми части, но същевременно вече са пристъпили към взаимно мастурбиране с явното намерение не след дълго да минат към по-активни действия.

Тръгвам след тях към залата, вече с маска върху лицето и полуразтворен над едрите ми гърди пеньоар, и опасенията ми се потвърждават: „Бригантен“ е заведение за срещи само между мъже. Аз съм единствената жена. Може би дори първата, проникнала на това място.

Помещението е

предназначено за начално сближаване. Петнайсетина мъже с хавлии около кръста си

разменят погледи, пускат си ръка леко или по-смело, а някои дори си разменят целувки.

Един от тях ме забелязва и решително ме хваща за ръката:

- Ел... Оттатък става по-интересно.

Подобно на гиганта, който ме бе посрещнал, вероятно и той е предупреден за

пристигането ми. Никой не проявява

учудване от присъствието ми тук. Изглежда, всички го приемат като нещо нормално.

По коридора, слабо осветен от редица мъждукащи червени лампи по тавана, той ме отвежда до тясна и още по-тъмна ниша. След като очите ми привикват, успявам да установя броя и позата на нейните обитатели. Според мен са около петнайсетина. Посреща ме хор от пъшкания, а отвъд ниската вратичка, като в американски бар, до мен достига не само шумът, но и миризмите, с които е изпълнено помещението. Те представляват смесица от пот, различни марки тоалетна вода с мускатова, морска или цветна тоналност, а също и особен мирис, за чийто произход не храня никакви съмнения. Повечето от мъжете са разделени по двойки в кучешка или мисионерска поза, но има и тройки, както и карета, при които не може да се разбере кой кого смуче и кой в кого прониква. Постепенно смущението ми се разсейва и се възползвам от дадената ми привилегия да бъда единствената жена, която може спокойно да наблюдава, без да се налага да взема участие. Начинът, по който млад, строен, около двайсетгодишен младеж смуче непропорционално големия член на своя любовник, ме стъписва. Очевидно той влага нещо повече от старание или охота. Сякаш изпитва по-силно

удоволствие от мъжа, когото гали с нежните си, всеотдайни устни, влажни от семенна течност. Когато партньорът му еякулира в гърлото му, той започва да хълца, сякаш е получил

оргазъм, а не просто се е задавил.

Ненадейно от масата се отделя някакво тяло и застава пред мен. Стройно. Мускулесто. Възбудено. Не мога да откъсна очи от него. Струва ми се, че разпознавам всяка извивка, всяка изпъкналост на този изваян бюст. Не смея да вдигна очи, за да видя лицето. Боя се, че ще се окаже познато... Ала призракът на Луи се стопява. Мъжът, който ме наблюдава, се оказва метис, чиято мургавина успявам да различа въпреки слабото осветление. Той се изравнява с мен и ме отминава. Не бих могла да кажа дали изпитвам облекчение, или

разочарование.

Питам се какъв е смисълът на този нов етап от нашите

отношения. Защо ми показва всичко това? Виждам само един отговор: кара ме да вкуся неговите първични преживявания, освободени от всякакви табута и прегради, тези спонтанни, понякога непохватни прегръдки, които при това поразяват със своята чиста неподправеност, освободена от всякакви условности. Тук няма красиви и грозни, няма бедни и богати, няма добри и лоши. Няма големи и малки курове. Само пениси и задници, които взаимно се привличат, които взаимно се желаят. Ерогенните зони, които се разпалват от тези взаимни докосвания, една чрез друга, една след друга, напълно анонимно. Тук

господства единствено желанието.

- Вземи, това е за теб.

Моят водач отново се появява и ми подава изкуствен пенис със стряскащи размери. Не мога да си представя как ще вкарам подобно чудовище в себе си. А още по-малко пред всички тях, колкото и заети да са в момента. Ето защо опирам гръб в стената, разтварям

крака само колкото е необходимо и пъхам два пръста от него във влажната си цепка. Отдавна не съм била толкова подмокрена. Вагината ги поема като лакома уста. Движението на ханша ми е леко, бавно и въпреки това достатъчно, за да вкара в мен необходимата за моята наслада дължина. Охканията ми се прибавят към техните. Аз съм тяхната дива. Аз съм тяхната солистка. И когато накрая оргазмът избухва в мен, съпроводен от продължително стенание и поглед, вперен в техните лъскави членове, бих могла да се закълна, че виковете

им са приветствие към мен.

Неизвестното е изследвано.

(Ръкописна бележка от 15 юни 2009 г., съставена от мен)