Хотели - Първа стая

8 юни 2009 година

Не може да бъде... Той е пълна откачалка!

Такава бе реакцията на София, когато най-сетне можах да й опиша по телефона събитията от предишната вечер. Първоначално така и не можах да разбера кого има предвид - Луи или Фред. Дали макиавелизма на единия, или импулсивността на другия. Почувствах обаче, че макар да не проявява обичайната си откровеност, вече е взела страна. Най-добрата ми приятелка поначало не понасяше моя приятел-рокер. Присъдата, която произнасяше над него, бе: „Тоя тип е чиста проба лузър и с него ще си имаш само неприятности“. Уви, през последните години Фред сякаш се стараеше да докаже правотата й: безработица, безпаричие, постоянни скандали и сбивания и пр. Неуместните му изцепки на улица „Риго“, а снощи дори тук, допълнително показваха безизходицата, в която е изпаднал.

Съвсем друго бе отношението на София към Луи, когото при това познаваше само от моите сдържани разкази. Макар да нямах сигурно доказателство, че братът на Давид е същият онзи извратен тип, пуснал в чантата ми тефтерчето, наречено „Десет-пъти-дневно“, самата вероятност бе достатъчна да предизвика възбудата на Есмералда.

- Няма ли да ни запознаеш?

- С кого? С Луи ли?

- Ами да! Обожавам такива хазартни типове!

- Софи... Та той е сбъркан! Под предлог, че ми показва исторически забележителности, през целия ден ми говори само за секс.

- Изобщо не виждам какъв ти е проблемът - изкиска се тя.

- Непрекъснато лъже. Накара ме да повярвам, че Давид крие от мен миналото си само за да ме настрои срещу него. Не е ли извратено?

Дали действително бях сигурна в това, което казвах? Вярно бе, че той се бе отрекъл от думите си и бе представил тези мними разкрития като шега. Ала откъде да знам, че Орор никога не е съществувала? Или че превръзката върху китката на Давид не прикрива белезите от тази история?

- Хм... - усъмни се тя. - Във всеки случай ти си се вторачила върху твоя „Десет-пъти-дневно“, а той няма нищо общо с него.

- Така е, но ми се струва, че ти не схващаш положението: та след десет дни този тип ще бъде мой девер!

- Още една причина да го пробуташ на мен, скъпа. Няма ли да бъде шик? Така двете ще станем етърви!

- Само че, ако нямаш нищо против, никак не ми се ще да свършиш в психото. А аз да ти идвам на свиждане.

Тя почти не обърна внимание на официалното ми предложение да ни кумува, а продължаваше

да си мечтае на глас...

- Откачен, който толкова си пада по секса, на всичко отгоре с такова родословие... Честно казано, смятам, че мога да си затворя очите за някой и друг негов недостатък.

Ах, тази София с нейното умение веднага да усложнява нещата! Подиграваше се на Фред, но с нищо не бе по-добра от него. Един от последните клиенти, който бе обслужвала в „Шарм“ три пъти в ролята на горещо момиче през последните седмици, до такава степен бил лапнал по нея, че сега искал тя да се откаже от тази работа, за да принадлежи само на него, като в замяна не й предлагал нищо друго, освен своята вечна любов. „Представяш ли си подобен пинтия? Ако иска да бъда негова на пълно работно време, ще трябва да се поизръси, а не да ми повтаря само скъпа моя и любов моя!“

Аз, естествено, премълчах онова, което ме бе смутило през деня, прекаран в компанията на Луи Барле. Включително онзи животински трепет, който ме бе обзел по време на двубоя и който моят преследвач бе разобличил. Същинска разгонена женска...

Докато си бъбрехме, с изненада дочух откъм банята шум от течаща вода. По изключение, макар да бе понеделник, този път Давид не бе излязъл преди моето събуждане.

- А, между другото, забравих да ти кажа... Говорих по телефона с Ребека. Разфучала се е заради твоя отказ за миналата вечер.

- Та нали ти самата ме насърчаваше да я пратя по дяволите?

- Вярно... Искам само да те предупредя, че няма намерение да се откаже от парите, които й дължиш.

- Ще се оправя - отвърнах уклончиво аз с нескрита досада.

Скоро щях да разполагам с достатъчно средства.

Вечерята, организирана от Давид в моя чест, беляза моето встъпване във вълшебния свят на медиите: през цялата вечер десетината гости бяха злословили по адрес на куп личности, които не познавах. Не взех никакво участие в тази задочна разправа и по този начин доказах своята обществена и духовна независимост. С други думи, проявих се като нещо повече от обикновена драгоценна вещ в ръцете на едър бизнесмен. Алис, високата блондинка с вид на статуя, представила се като „Директорка на международния маркетинг в БТВ“, нарочно натърти върху тази помпозна титла и ясно показа, че ще бъде моя потенциална съперница. Убийствени погледи, сладникаво коварни забележки и преди всичко подлият начин, по който изместваше разговора върху теми, за които бе сигурна, че не съм подготвена, прибягвайки непрекъснато до изброяване на непознати за мен имена и съкращения.

Дали тази жена е спала с Давид? Вероятно... Защо

да не се възползва от тези съвършени устни, от тези лазурносини очи, от тези изваяни гърди, този стегнат задник, чиято горна част се подава от изрязаната на гърба рокля? Не е възможно един истински мъж да не пожелае подобно създание...

Алис и Давид. Давид и Алис. Звучи чудесно. Може би дори прекалено, за да бъде вярно. Защо не му предложа някой ден, преди още да съм му омръзнала, да организираме любовна тройка? Бих ли могла да си представя по-съвършена партньорка в подобна игра? На свой ред ще открия какви усещания будят устните на една толкова красива жена. Дали косъмчетата между краката й са тъй копринени като русата й грива? Представям си, че притежава не нежна и деликатна вагина на девойка, а напротив, широка цепнатина с месести устни, дълги

и широко разстлани отвътре. Вагина на амазонка, на завоевателка с мощен мирис на мускус.

Как би реагирал моят съпруг, ако ме види да я галя с език или да пъхам пръсти в нея? Дали с

моите ласки бих могла да я докарам до оргазъм?

(Анонимна бележка от 8 юни 2009 г.)

Вечерята се проточи до късно и като същински капитан Давид накрая отпрати своя екипаж, за да го види на другия ден готов за действие на палубата. На изпроводяк им напомни да бъдат внимателни след приготвените от Арман изтънчени блюда, обилно полети с алкохол. И двамата бяхме толкова изморени, че той бегло се заинтересува как съм прекарала деня с Луи, слушайки разсеяно отговорите ми, докато заспиваше.

- Хареса ли ти шишът? - запита ме накрая той.

- Шиш... А, искаш да кажеш иглата за коса?

- Точно така, иглата.

- Чудесна е. Благодаря.

Прие целувката ми с едва доловима усмивка.

За щастие, се бях погрижила да пъхна английската нагайка под няколко купчини дрехи още преди пристигането на гостите. Същевременно си давах сметка, че това скривалище е твърде несигурно и че трябва при първа възможност да се отърва от този компрометиращ предмет.

Давид влезе в спалнята с бяла хавлия около кръста. Плоският му корем, идеално оформените гръдни мускули, цялата му фигура беше като на активен спортист. Освен ежеседмичните срещи на корта с Франсоа Маршадо, след всяка от които тръпнех да не би партньорът му да засегне неприятни за мен теми, той всеки ден тренираше по половин час в специално оборудвано за целта помещение в сутерена. Кратки, но интензивни натоварвания.

Със сияещо лице, по което нямаше и следа от умората на предишната вечер, той ми подхвърли закачливо:

- Хайде, ленивке, приготвяй се! Ще закъснеем.

- А... Нали започвам чак утре?

Само преди два дни Клое ми бе изпратила съобщение по гласовата поща: „Вторник, 9 юни, осем и трийсет.“

- Вярно, госпожице... Но аз изобщо не съм споменавал, че ще те водя на работа.

Грейналата му усмивка го правеше особено привлекателен. Той притежаваше способността да разтоварва, да вдъхва увереност, да кара душата да трепти в неговия диапазон. В сравнение с него Луи бе един твърд и непроницаем каменен блок.

- А къде?

- Аха... Обличай се сега, за да видиш светлина!

Изобщо не ставаше въпрос за обикновена игра на думи, защото два часа по-късно, когато навлязохме в тунела, на мен действително ми светна. Вярно е, че много преди това почти бях отгатнала накъде се отправяме: Северната гара, ескалаторът до мецанина, митническият контрол, стюардесите, подобни на тези от въздушния транспорт, скоростният влак в жълто, бяло и синьо...

Зелените ми очи блеснаха в детински възторг.

- В Лондон ли отиваме?

- Уез, тайат. Не е ли прекрасно? Вече няма да се оплакваш, че те оставям сама през седмицата.

- Целия ден ли ще прекараш с мен?

Изненадата ми бе толкова голяма, че бях готова едва ли не да подскачам от радост.

- Е, не... - призна малко смутено той. - Всъщност следобедът ми е запълнен от срещи, но все пак реших, че ще ти е приятно да пътуваме заедно. Не е лошо като идея... Цял ден ще можеш да обикаляш магазините.

- Направо е гениално! Кога се връщаме? Тази вечер ли?

- Тази вечер се връщаш ти. На мен ми предстои свръхдосадна вечеря и още едно заседание утре сутринта. Няма смисъл да скучаеш там. Освен ако не те вълнуват сливанията и придобиванията в рамките на ТНТ.

- Честно казано, не - престорено се намръщих аз.

Всъщност действително нямаше нужда да го придружавам през цялото време. Ако се завърнех сама, щях да имам възможност да прекарам една вечер в Нантер и дори вече си блъсках главата какъв подарък Майе т ВгИат бих могла да избера за мама.

Отпуснах се на елегантното сиво кресло в първа класа, снабдено с удобна кожена подложка за главата, и не след дълго задрямах. Наведен над лаптопа, Давид бе зает с някаква спешна работа, а аз се облегнах на солидното му, топло рамо и се отдадох на мечтания, като пренебрегнах обилната закуска, която ни предложиха.

Скоро се изморих да гледам околния пейзаж, превърнал се в дълги сиви ивици, и мислите ми приеха по-сериозна насока... Докато си играех с пръстена на Ортанс, който ми бе малък, въпреки че Давид бе дал да го преправят, погледът ми падна върху копринената лента, която се подаваше изпод ръкава на ризата му.

- Давид, коя е Орор Делбар? Каква е била нейната роля в твоя живот?

Не, така и не зададох този въпрос на глас. Лекото поклащане на вихрено носещия се влак ме унасяше, но въпреки това си припомних жестоката шега, която си бе направил с мен Луи Барле. Ако тази жена изобщо не бе съществувала или пък не бе имала с Давид описаните от него отношения, защо Луи ми бе разказал всички тези небивалици? Ако пък бе истина, защо тъй бързо се бе отрекъл от думите си с риск да го приема за празен дърдорко?

Пренебрегнах настояванията на София и реших в никакъв случай да не споделям с Давид преживяното от мен. Само десет дни преди сватбата това би било равносилно на самоубийство. В никакъв случай не би проявил разбиране. Никога не би ми простил. Никакъв часовник, колкото й красив да е той, колкото и жертви и лишения да ми струва неговото купуване, не бе бил достатъчен, за да изкупи моята вина. В неговите очи аз си оставах все така неопетнена, колкото през вечерта на нашата първа среща, когато бе опразнил залата, за да я предостави изцяло на мое разположение.

Съзнавах, че прекрачвайки прага на хотел „Шарм“ миналата вечер, бях оставила съдбата си в ръцете на неговия брат. Към присъствието на моето име в картотеката на „Нощните красавици“ се прибавяха и снимките ми, гола, безсрамна, изцяло отдадена на неговия поглед. И една от тези снимки без съмнение все още се намираше тук, до мен, на дъното на чантата в краката ми.

Ала всъщност тръпнех при мисълта, че онова, което не може да се види или да се чуе, онова, което дремеше в мен, в тялото ми, неволният трепет между бедрата, би могъл да ме уличи повече от всякакви материални доказателства.

- Добре ли си, Ел?

Вероятно без да съзнавам, съм започнала да се въртя на мястото си.

- Да... Май съм задрямала.

- Спи, красавице... Искам да поспиш!

За да подкрепи хипнотизиращото действие на своята повеля, гласът му придоби тембъра на друг един вълшебник, който бе очаровал цели поколения деца, четейки им най-прекрасните приказки. Жерар Филип на върха на своя талант.

- Престани! - засмях се аз от все сърце. - Когато говориш така, имам чувството, че пред мен стои великият актьор.

За да убия времето и да пропъдя, доколкото мога, тягостните мисли, извадих таблета и се заех да измина още веднъж маршрута, който аз и Луи бяхме следвали предишния ден: улица „Тур де Дам“, улица „Ларошфуко“, отляво улица „Шаптал“, а след това улица „Бланш“ чак до църквата „Сент Трините“..

Виж ти, странно... Пътят ни има формата на малко „е “.

Тази особеност изостри вниманието ми и аз продължих мислено изминатия път: улица „Сен Лазар“ на изток, сетне улица „Тетбу“ на север, малка извивка по площад „Орлеан“ и обратно до улица „Сен Лазар“...

Това не е възможно... Сега се получи малко „л “.

Ясно изписано от очертанията на улиците, умалителното ми име изникваше пред очите ми. Повторение при отклонението по улица „Лабрюйер“ и накрая последната буква, отвела ни през елегантния площад „Сен Жорж“ до църквата „Нотр Дам дьо Лорет“, където взехме метрото по посока на улица „Друо“. Окончателно се убедих, като прокарах пръст, очертавайки пътя ни с виртуално мастило.

„Ел“... Това не би могло да бъде плод на въображението ми, нито на смущението ми. Луи чудесно е знаел всяка извивка на нашето странстване из квартала „Нова Атина“. Той не само бе поставил града в нозете ми, а бе вписал самата мен в неговата изваяна от камък история, беше ме превърнал в една от героините, чийто портрет ми бе описал.

Внезапното навлизане в тунела под Ламанша, съпроводено с тласъка на външното налягане, сложи край на моите блянове. Това бе прекалено. Вече чудесно разбирах смисъла на неговата игра: по примера на романтичните автори Луи засаждаше около мен „гора от символи“, широко поле от знаци и съвпадения, предназначени да ме превърнат в негова заложница. В резултат, накъдето и да насочех вниманието си, върху какъвто и предмет да попаднеше погледът ми, неизбежно щях да се сещам за него.

Списък на символите, които, въпреки своята условност, непременно ме карат да мисля за секс: тунели, близалки,

сладолед с две топки, топките на коледната елха, върховете на аспержите, триъгълниците с върха надолу, фламбирани или обелени отгоре банани, краставици, жълъди, гъби,

разцепени праскови, тетраедрите, вътрешната сгъвка на лакътя, накрайниците на пожарните

шлангове, месестите плодници на някои цветя и пр.

Същото се отнася и до следните думи, при това в тяхното буквално значение: кесия, пенис, катеричка, слива, цепка,

дупка, туфа, косми, пълня, тъпча, прониквам, пробивам, смуча, лижа, подмокрям,

опипвам, изпразвам...

(Продължение в следващия епизод)

(Анонимна бележка от 8 юни 2009 г.)

Макар будна, останах със затворени очи до края на пътуването от страх да не би Давид да откъсне поглед от монитора и да прочете смущението върху лицето ми. В стремежа си да бъда неподвижна и да прокарам невидима връзка с моя съсед, непрестанно повтарях формулата, научена от София, която известно време се бе занимавала с медитация хо’опонопоно: „Обичам те. Съжалявам. Моля те, прости ми. Благодаря“. Според хавайската мистика, повтаряна до безкрай, тя е способна да пречисти тялото от паразитни афекти и да ни помири със самите нас.

Пристигнах в британската столица зашеметена, в състояние, близко до транс. Давид вече говореше по телефона на английски, при това съвсем свободно, и не забеляза нищо. Настани ме в „Савой“, един от най-разкошните лондонски хотели, чийто шахматен под на хола неизбежно ми напомни нашия дом Дюшеноа, след което веднага се накани да излиза, полагайки върху челото ми една целомъдрена целувка.

- Забавлявай се добре, йагНпд. Ако имаш нужда от каквото и да било, обърни се към портиера Клив. Най-чистокръвният британец, който би могла да си представиш. Въплъщение на Оксбридж. Самата любезност.

- Познаваш ли го?

- От четиригодишна възраст, скъпа. Отсядахме тук още с моите родители. За него ще бъде удоволствие да изпълни всяко твое желание.

- Окей.

- Тръгвам, ще се видим утре.

Експедитивността на Клив напълно оправда репутацията му. След като се възползвах от услугите на спа центъра и на козметичния салон, мустакатият мъж с рунтави бакенбарди предостави на мое разположение колата на хотела, с която цял следобед обикалях магазините.

Чувствах се заситена, разглезена и единствената ми грижа бе как да харча парите, които все още не бяха мои. Трябваше да попълня гардероба си, съставен засега от най-необходимото - при това на каква цена! - с помощта на Ребека. Бляскавата Алис ми бе създала известна представа за изискванията към облеклото. Налагаше се да бъда на нивото на моя съпруг и работодател. Мислех си, че той не бе мотивиран единствено от стремежа да задоволява желанията ми: за него несъмнено похарчените от мен пари бяха също така инвестиция. Твърде лоялно от негова страна.

Към шестнайсет часа Уил, моят шофьор, ме остави по мое желание на няколко преки от „Савой“, като се зае да отнесе покупките в нашата стая, откъдето щяха да бъдат изпратени до Париж. Малка привилегия, запазена за постоянните гости на подобен род хотели. Чувствах нужда от малко въздух, от малко свобода.

Разхождах се няколко минути без цел, вдъхвайки градския мирис на Лондон, тъй различен от парижкия. Без съмнение по-метален, по-мъжествен. Неволно се сетих за неприличните анекдоти, с които Луи не би пропуснал да подправи подобна разходка. Дали това не бе хотелът, където Даяна и Доди за последен път тайно бяха правили любов? Дали навремето по тези тротоари не са се шляли проститутки?

Не знам защо, но това ме подсети за Фред. Фред, който бе победен миналата вечер. Отритнатият и унизен Фред. Дължах му все пак някои обяснения и преди всичко извинение. Беше прав: заслужаваше един разговор „лице в лице“. За съжаление, мобилният му не отговаряше. Може би отхвърляше моите обаждания, все още в плен на срама и огорчението.

Бях потънала в тези мисли, когато само на няколко крачки от „Савой“ зърнах една от прословутите червени телефонни кабини, все още оцелели във времето. Също както нейната френска посестрима пред хотел „Шарм“, телефонът започна за звъни тъкмо когато се намирах до нея. Озърнах се, за да открия мястото, откъдето биха могли да ме шпионират, но не открих нищо подозрително. Ала телефонът продължаваше да звъни. Изпълнена с недоверие, влязох в кабината и вдигнах черната слушалка.

- Ало? Ало... /у 1квгв апуЬо^у квгв?- промълвих на моя школски английски.

Както предполагах, от другата страна не се обади никой.

В замяна на това един местен специалитет привлече вниманието ми: върху апарата имаше куп рекламни проспекти от по-особено естество, като всеки от тях изтъкваше прелестите на някоя стриптийзьорка, момиче на повикване или компаньонка. Предлагаше се стока за всеки вкус: от индийката във фолклорен костюм до закръглената матрона в стил необурлеска. Обществените телефони очевидно не се поддържаха така редовно, както преди, защото палавите флаери се трупаха от вече пожълтелите до съвсем скорошните. Поставеният най-отгоре привлече вниманието ми:

РгепсЬ ^ОVе Е11е

Най-ужасно в случая не беше използването на умалителното ми име, а моята снимка, на която позирам гола, очевидно направена в хотел „Шарм“, на фона на декора от началото на ХХ век, в стаята на Мата Хари. Начинът на отпечатване съответстваше на епохата. Грабнах флаера и се канех да го смачкам на топка, когато зърнах отпечатаното върху обратната страна:

2 - Ще познаеш своите сетива

Същата повеля като предишната вечер. Същата, на която не се бях подчинила.

За момент се облегнах на хладното стъкло, а главата ми започна болезнено да пулсира. Изпуснах смачканата листовка, неспособна да направя каквото и да било движение. Посланието беше съвършено ясно: в Лондон, Париж, Ню Йорк или другаде, той нямаше да ме остави на мира. Където и да отидех, той бе в състояние да ме открие и да ме превърне в обект на желанията си, които бях принудена да приема като цена за неговото мълчание. Мрежата, изплетена около мен, не се състоеше единствено от символи, а бе изтъкана от напълно реално присъствие, макар невидимо, потискащо присъствие, което усещат героите от шпионските романи, преследвани от неведома сила.

Залитайки, излязох от червеното си убежище и спрях такси. Безполезно бе да се връщам в хотела: носех в себе си всичко нужно, включително билета за връщане, така че без проблем можех да променя часа за първия „Евростар“

По пътя, на светлинни години от състоянието, в което се намирах на идване, се въртях на мястото си, подобно на страдащ от безсъние в кошмарното си ложе. Потреперих при мисълта, че е възможно други флаери с моята снимка да се намират в близки до „Савой“ телефонни кабини. Кой знае дали коварната ръка, под-визавала се отвъд Ламанша, не бе оставила подобни флаери сред рекламните проспекти на рецепцията в хотела... Или дори направо върху възглавницата в апартамент двайсет и четири, нает от Давид.

Не успях да намеря спокойствие дори като си повтарях мантрите на София. Под влияние на обзелия ме гняв те се израждаха във формулата: „Не те обичам, ненавиждам те... Изобщо не съм отчаяна. Независимо дали ти харесва, или не, трябва да излезеш от живота ми! Благодаря!“.

Устоях на изкушението да притеснявам нацупената асистентка на Луи, тъй като бях сигурна, че ще пресее обаждането ми също както първия път, а също и на изкушението от влака да се отправя директно към кулата „Барле“.

Предизвикан от мен скандал, само ден преди постъпването ми на работа в БТВ, поставяше под въпрос професионалното ми бъдеще. Без съмнение Давид би ми простил, но всички останали, такива като Люк, Клое или Алис? Освен това щеше да се наложи да разкрия пред бъдещия си съпруг причината за подобен пристъп на ярост и страх. Поради какви неясни причини бих могла да отправя обвинение към моя девер, който само ден преди това се бе отличил като примерен екскурзовод?

От Северната гара взех линия Б на метрото, а на Халите минах на отсрещния перон, за да се прекача на линия А. Само след четирийсет минути, които прекарах в ритмично полюшващия се вагон с притворени от умора очи, пристигнах в Нантер.

- Вечеряла ли си?

Минаваше девет вечерта, а след сандвича с краставица, изяден набързо по време на пазаруването край Ковънт Гардън, не бях хапвала нищо.

- Не...

- Има малко фрикасе, стига да искаш. Мога да ти приготвя и картофена салата.

- По-скоро салата.

Едва когато седнах на масата и забодох вилицата в картофените кубчета, покрити със зрънца горчица и настърган жълтък, обърнах внимание, че гласът на мама е станал още по-дрезгав, а дишането - по-тежко. Очевидно не се чувстваше добре. Въпреки това бе весела.

- Погледни само какво получих днес!

Тя отиде до дневната и се завърна в трапезарията с ваза, в която бе натопен букет полски цветя.

- Почакай, това не е всичко...

Показа ми огромна кутия за торта с познатия бледозелен цвят и позлатени ръбове.

- Макарони? - предположих аз.

- Петдесет макарона със сладко от рози!

- Любимите ти...

- Да!

Радваше се като малко момиченце, получило пакетче бонбони на излизане от училище.

- Знаеш ли кой ги е изпратил? Имаше ли визитка?

- Нямаше нищо, но мисля, че се досещам...

Досещах се и аз, като гледах признателната усмивка, която тя ми отправи: Давид. Как би могъл да бъде до такава степен съвършен? Дори повече от съвършен. Може би случайно бях споменала пред него любимите лакомства на майка ми и ето че той я глезеше така, както глезеше и мен.

Естествено, ми стана донякъде неприятно, че по този начин е влязъл в пряка връзка с нея. Ала подобен знак на внимание, напълно оправдан десет дни преди нашата сватба, вероятно имаше една-единствена цел: най-после да ги запозная официално, нещо, което непрекъснато отлагах.

Все пак се реших да изпратя един есемес, за да благодаря:

Благодаря за цветята

и за макароните. Мама е на

седмото небе.

Обичам те.

Само след минута пристигна отговорът:

И аз те обичам. Само че съжалявам,

цветята не са от мен. Майка ти си има друг поклонник!

Луи! Кой друг би могъл да бъде? Със сигурност не и Фред. Нито пък съседът, извратеният дядка, известен в целия квартал, който за известно време си бе избрал като фетиш нашия дом.

Луи бе склонен да се промъква и в най-малката пролука на моя живот, готов да запълни по свой начин всяка празнина. Макар и мимолетна, радостта, която бе доставил на Мод, нямаше цена. Затова и не можех да му се сърдя. И той бе напълно ясно с това: чрез нея протягаше фината си ръка към собственото ми сърце.

- Във всеки случай днес не можеш да ми завиждаш - добави мама. - И за теб има подарък.

Тя ми посочи малка кутийка, увита в сребриста хартия, поставена на бюфета в дневната, редом с моите снимки. До този момент не я бях забелязала.

- Струва ми се, че твоят приятел от Сдружението на бившите възпитаници си пада по тебе -пошегува се тя и ме погледна дяволито. Видимо се чувстваше по-добре.

Взех с въздишка пакетчето предпазливо, сякаш беше подозрителен колет, който трябва да обезвредя.

- А, да... Твърде възможно.

За всеки случай се оттеглих в моята стая, където да го отворя на спокойствие. Под неодобрителния поглед на старите ми плюшени играчки извадих лъскав метален предмет с форма на издължено яйце. Дали София притежаваше в колекцията си подобна еротична играчка? Макар предназначението му да бе очевидно, предпочетох да не мисля за това, отбягвайки нечестивите картини, които никнеха една след друга във въображението ми.

В плика към него имаше нова карта от „Шарм“, както и неизбежното писмо на розова хартия, очевидно дело на същата ръка, написала предишните две:

Двайсет и два часа.

Не забравяйте вашия подарък.

Сигурен съм, че този път ще бъдете така добра да дойдете на срещата.

От месеци насам се бях зарекла да открия съответните сведения и да разбера дали трите дървета на малкия площад действително са габъри. Дали наистина са символ на прелестите, които се излагат на показ, които се превъзнасят и които са за продан... А аз бях готова да предоставя своите на загуба, срещу нищо, освен в замяна на малко спокойствие и свобода.

Само че в този момент чувствах нещо като облекчение, сякаш ми предстоеше да оставя в тази стая част от мен, от която вече не се нуждая. Като змия, която сменя кожата си. Точно така, бях на път привидно да пожертвам пред Луи онова, което той желае от мен. Ала в действителност нямаше да бъда там. Нямаше да бъда с него. Нито за него. Щеше да вземе в обятията си остаряла версия на онази, която през цялото това време примамваше с неприличните си бележки, а сега бе решил, че може да улови в мрежите си. В действителност в тях щеше да попадне призрак. Неговата плячка щеше да бъде просто една сянка. Аз в крайна сметка щях да оставя между тези стени всичко това, което ме отдалечаваше от Давид, включително наученото за него, което никога не би трябвало да научавам. Едва тогава щях да принадлежа изцяло на него и само на него. Анабел Барле, съпруга на Давид.

Не зная кого в действителност съм смятала, че мамя с подобни наивни мисли. Вероятно в този момент съм се нуждаела от тях...

Вече закъснявах за уречения час и ускорих крачка, след като слязох от метрото на спирка „Сен Жорж“, където филмов екип в пълен състав се готвеше да снима кадри около будка за вестници в ретро стил и спрян недалеч стар модел ситроен, напомнящи декор от времето на Окупацията. Попаднала в светлината на техните прожектори, аз от своя страна сякаш се върнах с един век назад във времето, по следите, оставени предишната вечер от Луи и мен.

Разпознах сградите, чиято история той ми бе разказал в пълни подробности. Дори се поколебах дали да не поема по улица „Ла Брюйер“ с безумната надежда да видя там как Марселин и нейният любовник се разхождат под ръка. На ъгъла на улиците „Нотр Дам дьо Лорет“ и „Ларошфуко“ някакъв Бакхус ми се плезеше под балкон с колонада. Поне той оценяваше комичната страна на ситуацията. За част от секундата ми се стори, че на негово място виждам лицето на Луи, който ми намига с лукаво изражение. Той наистина беше вездесъщ.

Защо ли приемаше унизителната роля на извратен и притворен маркиз от посредствена комедия? Дали Давид не бе внушил на Луи, че на него дължи позицията, която заема в момента, и затова той с такова настървение ме преследваше, приемайки ме като предмет на съперничество между двамата? Нямах почти никакви съмнения, че това е така. Ако приемеше да бъде винаги онзи спокоен Луи, когото бях открила по време на нашата разходка: весел, на моменти дори забавен, воден единствено от желанието да сподели своите познания и своята любознателност... Кой знае, бихме могли да бъдем дори приятели ? Вместо да бъда причина за раздор между двамата, бих могла да установя връзка между тях. Да се превърна в ангел на помирението.

- Добър вечер, Ел. Не очаквах да ви видя толкова скоро... Много ми е приятно, разбира се.

Любезен както винаги, прикован към своя плот, господин Жак ме поздрави почтително, огъвайки длъгнестата си снага в обичайния за него лек поклон, сторен набързо, както постъпват

при всякакви обстоятелства японците. На минаване долових лекия мирис на тоалетна вода с дъх на бергамот.

- Благодаря - кратко отвърнах аз. - Кажете ми...

Измъкнах яйцето от полиран метал, което бях получила.

- Аха! - възкликна той с блеснал поглед. - Нова загадка?

Неведнъж си бях задавала въпроса каква би могла да бъде ролята на господин Жак в сцените, организирани от Луи. В крайна сметка това бе неговият хотел. Магнитните карти за стаите не се подхвърляха къде ли не, без той да знае за това. Дали просто ги предоставяше на по-възрастния от братята Барле, като си затваряше очите за останалото, или беше негов активен съучастник? Подобно на бръснатия си череп, портиерът бе гладък и неразгадаем.

- Май така се оказва...

- Този път няма ли нещо насочващо?

- Не. Само това.

Поставих предмета в протегнатата му ръка, с дълги като пипала на паяк пръсти, в чиято мършавост имаше нещо плашещо. Той стисна в тях лъскавото яйце и го поднесе към изпъкналите си очи.

- Мари... - усмихна се той след известен размисъл.

- Мари?

- Мари Бонапарт.

- Дъщерята на... Наполеон Трети ли? - плахо предположих аз.

Той любезно ме поправи, но аз зърнах как клепките му леко потрепнаха, може би от сянка на смущение, а то никак не подхождаше на скованото и непроницаемо държание, което той неизменно проявяваше пред мен.

- Правнучка на брата на Наполеон Първи.

- Така да бъде. Вярвам ви. Само че защо яйце?

Той вдигна несъществуващите вежди над бездънносините си очи.

- Хм... Никога ли не сте чували за нейните връзки със семейството на Фройд?

- Не - признах си аз.

- Мари Бонапарт е видна фигура в светските салони и интелектуалните кръгове в края на деветнайсети век. Именно там се сближава с известни личности от онова време, сред които е и френският психолог Гюстав Льо Бон.

- Никога не съм чувала името му...

- А тогава той е доста известен. Изследването му върху психологията на тълпата е нещо като бестселър. Именно той предлага на Мари да прочете Въведение в психоанализата на Фройд.

Продължението идваше от само себе си и бях наясно какво ще ми каже.

- Значи, е успяла да се срещне с Фройд, нали?

- Нещо повече: подлагала се е при него на психоанализа в продължение на близо петнайсет години.

- Невероятно. Само че каква е връзката с яйцето?

- Оказва се, че милата Мари Бонапарт си е имала прищевки. Имам предвид сексуални.

- Нима?

- Не била в състояние да изпита истинско наслаждение. И поради причина, останала неизвестна до ден-днешен, била убедена, че женската фригидност се дължи не на някаква подсъзнателна травма... а на анатомична особеност.

Произнесе последните думи някак тихо, сякаш се боеше да натърти върху тях и да създаде нежелано впечатление.

- Анатомична? Тоест?

- Съвсем убедено твърдяла, че клиторът бил разположен прекалено далече от вагината, за да може да изпълни ефикасно своето единствено предназначение - оргазма. Дори написала няколко статии по въпроса.

- Е, и какво? Да не си е въобразявала, че ще реши проблема с помощта на това?

Посочих продълговатия предмет, който той въртеше между дланите си като речно камъче, изоставил черната лакирана перодръжка, с която обикновено си играеше.

- Не, не точно. Отначало смятала, че може да поправи онова, което природата тъй несполучливо съчетала. Подложила се най-малко на три операции, за да съкрати разстоянието между отвора на копулацията и поставения не на място малък орган.

- Какво? - неволно възкликнах аз. - Та тя е била напълно побъркана!

- Донякъде е така. Сетне възложила надеждите си на психоанализата, която все още правела своите първи стъпки. Ала въпреки годините, прекарани върху кушетката на самия Фройд, ученият така и не успял да я освободи от нейната фиксация. Що се отнася до този малък предмет...

С възторг в очите господин Жак вдигна яйцето, което изглеж-даше между пръстите му като някакъв трофей.

- Той е една от любимите интимни играчки, които тя постоянно използвала с надеждата да предизвика възбуда отвътре, след като не можела да я постигне отвън. До такава степен била убедена, че те ще успеят да я „отпушат“ - простете ми за израза, - че започнала усилено да рекламира електрическите вибратори, които се появили тъкмо по онова време. При това напълно безвъзмездно... Просто в името на еротиката.

- Невероятно.

- Само не се заблуждавайте. Макар в някои отношения ексцентрична, тя била безупречно почтена жена. През войната, когато вече не била в първа младост, лично помогнала на много еврейски интелектуалци да избягат от Австрия и Германия. Впрочем сред тях бил и Фройд.

Той приведе високата си фигура, за да върне моя подарък.

- Сега вече знаете всичко - приключи той с известна печал. - Стаята „Мари Бонапарт“ е на третия етаж, първата врата вляво от асансьора. Пожелавам ви приятна вечер, Ел.

В тона на гласа му нямаше никакъв циничен подтекст. Само обичайната любезност.

Обърнах се и бях изненадана от невинната усмивка на Изиам. Същият този Изиам, който ме бе отвел до първата стая. Който не бе чул виковете ми за помощ. Неговата ръка бе пъхала нарежданията на Луи под вратата. Въпреки безобидния му вид той беше моят тъмничар.

- Ще благоволите ли да ме последвате, госпожице?

Дали бе разумно да разобличавам този пощальон? Влязох преди него в асансьора, който потегли нагоре с тихо потракване. Докато бяхме вътре, двамата не разменихме нито дума. После той се дръпна встрани, за да ми направи път, и ми посочи тъмносиня врата. Обърнах внимание, че това е доминиращ цвят на целия етаж, също както червеното бе отличителен белег на петия, а златистият - на първия, където се намираше стаята „Жозефин“.

Когато стигнахме до вратата, аз извадих магнитната карта и реших да го запитам кой го е наел, но той пръв наруши мълчанието, което явно му бе наложено при нашата първа среща:

- Този път няма да има инструкции. Сама ще разберете какво трябва да правите.

- Няма да има инструкции ли? - възкликнах аз с престорено учудване. - Че кой е решил така?

- Това не мога да ви кажа.

- Такава е вашата инструкция, нали?

- Да - потвърди той.

Бих могла да се закълна, че мургавото му лице поруменя.

- Сигурна съм, че умирате от желание да ми го кажете!... - предизвиках го аз, развеселена от неговото смущение, като котка, която си играе с мишка.

Клетият младеж бе изгубил обичайната си невъзмутимост. Изглеждаше толкова трогателен, с широко разтворени от уплаха очи, търсейки объркано някаква опорна точка.

- Нищо подобно!

Накрая погледът му падна върху картата, която държах в ръка. Видя в нея изход, грабна я, прокара я през четящото устройство и веднага отвори вратата. Моят затвор бе негово избавление.

Без нито дума повече, той се втурна като стрела към другия край на коридора. Луи можеше да се довери на Изиам. Момчето не го предаде: вероятно получаваше сериозно възнаграждение за услугите си.

Въпреки това бях сигурна, че скоро ще се върне. Действително, когато влязох, той веднага пристигна и заключи вратата отвън.

Помещението напомняше по-скоро кабинет, отколкото хотелска стая. Обзаведено бе пестеливо в стил от трудно определима епоха: лакирано бюро от дива череша, покрито със зелен марокен, метална лампа със сферична форма, малък, поизтъркан фотьойл с ниска облегалка, а в другия край, точно под плътно затворения прозорец, диван, тапициран с кървавочервено кадифе, върху който безредно бяха нахвърляни няколко възглавници със златна бродерия.

С една дума, обстановката напълно съответстваше на личността, за която бе предназначена. Онова, което се очакваше от мен на първо време, ми се стори очевидно, така че се изтегнах на дивана, без да очаквам допълнителни напътствия.

Също както първия път, мина доста време, преди някой да ми разкрие присъствието си. До слуха ми достигаха само далечният шум на асансьора, на затварящи се врати и скърцането на количката на румсървиса, която камериерът вероятно тикаше по коридора.

Открих наличието на единствената съвременна вещ - плосък екран, окачен като картина на срещуположната стена, едва когато той светна. Проверих дали случайно не съм седнала върху дистанционното, ала такова нямаше. Очевидно някой го бе включил отвън. Друго обяснение не можеше да има. Много скоро на мястото на снежинките се появи изображението на друга стая.

Тя се отличаваше от всичко, което до този момент бях виждала в хотела и на което той дължеше своята репутация. Липсваше ретро декор, а и нямаше конкретна препратка към някоя историческа личност. Стените бяха тъмносини, почти черни, а обзавеждането се свеждаше до пружинено легло с дюшек и пухена завивка, както и два фотьойла в стил Луи XV с тъмна дамаска. Осветлението беше слабо и едва когато се появиха двама души, мъж и жена, съвсем голи и маскирани, осъзнах на какво си дължи странната атмосфера там: телата им блестяха в полумрака като светулки, откъснали се от тъмнината чрез магическото сияние на черната светлина, която обожават танцьорите в нощните клубове. Върху мрачния фон кожата на двамата се открояваше поразително и някак нереално, а дифузната светлина заличаваше всеки възможен недостатък.

Знаеха ли те, че някой ги наблюдава? И ако да, какви бяха всъщност участниците в тази игра? Бързината, с която пристъпиха към действие, пренебрегвайки предварителните ласки, очевидно излишни за тях, ми даде да разбера, че това са обикновени наемници, поръчани и заплатени от Луи, за да дадат представление в моя чест. Жената беше по-дребничка, но и по-слаба от мен, а гърдите й ми се сториха като малки ябълки, които едва изпъкваха напред. Тя коленичи пред партньора си и се зае да събуди с уста онова, което все още не бе нищо повече от увиснало между краката му парче плът. Смучеше старателно и, бих казала, усърдно, като по-често прибягваше до леки докосвания с език на препуциума, и само от време на време поемаше целия член, както обикновено се прави, превръщайки това действие в особена привилегия. В такива моменти партньорът й издаваше стенания, които постепенно ставаха по-силни, и той проникваше все по-дълбоко в гърлото й.

Самата мисъл, че целият този предназначен за мен спектакъл, с всичката му изкуственост, очевидно разиграван от двама актьори, наети от някое лайф шоу край „Пигал“, би трябвало да ме държи на дистанция. Ала моето безразличие скоро отстъпи място на любопитството: щеше ми се да видя как тя ще успее да предизвика у него върховна наслада преди окончателната развръзка. Онова, което би ме отблъснало в кой да е порно филм, сега се превръщаше в необикновен източник на възбуда. Несъмнено поради реалността на случващото се. Захласнато гледах как устните й сега галят достигналата максимални размери главичка на члена, тъмна и издута, излъскана от взаимните им желания. Срам ме беше да си призная... какво необикновено въздействие упражняваше върху мен техният номер.

- Още, още... Да!

Имах усещането, че чувам гласа на мъжа, който по странен начин отекваше в мен. Станах, отидох до стената, върху която бе окачен телевизорът, и установих, че звукът идва не само от тонколоната, а и от друг, по-осезаем източник, и това допълнително ме смути: двамата се намираха в съседната стая и през тънката стена до мен достигаше всяко тяхно стенание.

Мисълта, че са толкова близо до мен, че мога едва ли не да ги докосна, пробуди у мен неистовото желание да се присъединя към тях. Да взема участие по мой начин. Раздвоена между образа и звука, долепих ухо до стената, а сетне се отдръпнах за момент, за да се насладя на гледката, която ми се предлагаше, като всеки път ги заварвах в различна поза. Кама Сутра, при която определено докосване доставяше специфично удоволствие. Изиам бе прав, както и мъжът, който скришом направляваше и двама ни: вече знаех какво трябва да направя. Този път не се

нуждаех от никакво нареждане, от никакво напътствие.

Трябваше само да следя ръцете на мъжа, които сега галеха тялото на партньорката, спирайки се на извивките, потъвайки в гънките, а от време на време някой пръст се вмъкваше в браздата на задника или минаваше по кафявите, набъбнали от желание устни. От отсамната страна на електронното огледало аз се съблякох бавно, сваляйки една по една дрехите си, като всяка от тях се плъзгаше по определен участък от кожата и го разпалваше: задник, корем, рамене, гърди... Не можех да откъсна поглед от ръцете на мъжа... Права, все още със слипове, започнах да подражавам на всяко тяхно движение. Превръщах се в любовник на самата себе си, откривах чрез пръстите си необикновената нежност на моето тяло.

В момента, когато докоснах клитора си, който вече стърчеше между устните, притиснат от дантелата на слиповете и горд с новите си размери, видях как мъжът вмъкна лицето си между бедрата на дребничката блондинка. При всяко докосване с език тя неистово се извиваше, задникът й се рееше над леглото, а върховете на гърдите сочеха към него. Макар и малки, сега те изглеждаха наедрели и се люшкаха при всеки прилив на наслада. Въпреки дребния ръст на партньорката, главата на мъжа се скри изцяло между краката й. Той бе пъхнал нос сред туфата тъмни косми и гладно смучеше, хапеше, наслаждаваше се на всяка гънка от пулсиращата плът. По нейните стенания, които ставаха все по-чести и силни, предположих, че езикът му е вътре в нея, превърнал се в естествен и очевидно твърде ловък вибратор.

Оргазмът я изненада. Тя изви гръб под невероятен ъгъл, прекърши глава, а всички мускули на тялото й се стегнаха. Сетне се строполи като ударена от ток.

Измъквайки глава от нежния пъкъл, той я гледа известно време като художник пред своя шедьовър. Той и само той я беше докарал до това върховно наслаждение. Езикът бе четката, движена от неговия гений. Този триумф, изглежда, му се стори недостатъчен, защото отново разтвори бедрата на жената и пъхна между тях члена си. Сега той изглеждаше дори по-грамаден, отколкото в устата й.

Мъжът проникна в нея отпред и започна ритмични и мощни движения, застанал прав, докато жената лежеше върху малка маса, която едва сега забелязах в един ъгъл на стаята. Тя на свой ред му отвърна признателно, давайки израз на своята наслада, когато той легна върху нея. Членът му подири между бедрата влажната й вулва, а сетне продължи тласъците, галейки едновременно набъбналия клитор, пъхнал ръка под корема на младата жена.

- Да... Да, продължавай така - замоли го тя.

Гласът й бе преминал в шепот. Ъгълът, под който бе поставена камерата, не позволяваше да се види цялото й лице, но аз си представях полуотворената й уста, не по-малко влажна от вулвата, със спуснати над нея кичури коса, която издаваше все по-чести и по-звучни въздишки.

Едновременното действие върху най-чувствителните зони очевидно даваше резултат. При всяко проникване на мъжа в нея тя извиваше назад снага, за да посрещне своя похитител. Сега вече ръмжеше, наистина дрезгав, първичен животински рев, задъхваше се от удоволствието, обзело всяка нейна фибра, ако съдех по неконтролираното треперене на крайниците и тила.

Вторият оргазъм я повали като юмручен удар. Главата й се люшна настрани, по гърба й премина гърч, след който тя застина неподвижно.

Самата аз бях замаяна. Чувствах влага между краката, които не издържаха тежестта на тялото. Вече не блуждаех. Бях на една година, на хиляда години, вцепенена от незадоволено и твърде дълго потискано желание. Опрях се на стената, после паднах на четири крака в гротескна поза и така успях да се добера до дивана. Заврях лице в червеното кадифе и тогава зърнах металното яйце, което кротко почиваше в една гънка на тъканта. То ме гледаше. Предизвикваше ме. Очакваше от мен да пристъпя към действие.

Зад мен, върху екрана, любовната война съвсем не бе към края си. Доволен от състоянието, до което е докарал своята партньорка, мъжът я потупваше по задника и нашепваше „хубаво дупе, ще ми свърши работа“ и други недотам прилични забележки. Въпреки това той не се насити и отново проникна между разтворените устни, вече трепетни и лъскави от влага. Последвалото ми показа, че случилото до този момент е било само загрявка, защото той възобнови нападението си с такава жар, че със смазано под тежестта му тяло, жената почти виеше от удоволствие, като при това не можеше да се разбере дали го насърчава, или дава израз на болката си.

В момента, когато свалих бродираните памучни слипове и дадох воля на прозрачната влага, която потече по вътрешната страна на бедрата ми, си помислих, че досега никой мъж не ме бе довеждал до състояние да се колебая дали да искам още, или да го накарам да спре. Да желая всичко или нищо, в плен на сладострастие, доведена до пълно изтощение.

Когато най-сетне вкарах продълговатия предмет във влажното си влагалище, жената на екрана вече мучеше в поредния оргазъм. С рязко движение пъхнах без всякакво усилие яйцето още по-навътре, сякаш бързах да я последвам и на свой ред да извикам. Отначало вагината ми се сви около студения метал, изненадана от неочакваното посещение на този натрапник, после го прие и с помощта на няколко свивания на задника дори успя за си поиграе с него, като го погълна в дълбини, недостижими за пръстите ми. Нов владетел на моето царство.

Най-сетне намерих сили да се изправя на канапето, което ме обгърна с мекия уют, присъщ на старите тапицирани мебели, улегнали под тежестта на телата от минали времена. С широко разтворени крака и зейнала срещу екрана вулва, се чувствах съпричастна към сарабандата на двамата актьори. Сякаш тяхното удоволствие минаваше отсам екрана и проникваше в мен, усилвайки допълнително усещането за блаженство.

Лицето на мъжа, което от време на време се мяркаше при смяна на позицията, придобиваше изменчиви черти в зависимост от осветлението - ту меки, ту, по-изострени. Най-напред ми се яви Давид, усмихнат, вдъхващ увереност, а младежкото му лице се скри между бедрата ми.

Именно в този момент усетих първите вибрации на яйцето вътре в мен, тъй мощни, че се разпространяваха около вулвата, до устните, до връхчето на пламналия ми клитор. Бе станал толкова чувствителен, че не смеех дори да го докосна, в плен на благотворните вълни, които невидима ръка направляваше дистанционно.

На следващия етап моят електрически любовник вдигна глава, измъкна се измежду краката ми и видях мрачното лице на Луи, напрегнато и с жадно блеснали очи. Той бе хищник, вълк, който се кани да впие зъби в разтворената ми плът. Спазмите, обзели вулвата ми, бяха като ухапвания. Чувствах се разкъсана, разтерзана, всяка част от органа между бедрата ми бе жертва на най-силните челюсти, които бих могла да си представя. В недрата ми се разрази експлозия. Безшумна, странно бавна, тя сякаш придаде нова форма на матката ми. Първоначалната ми уплаха постепенно изчезваше, заличена от вълните, която ме обливаха в този момент. На свой ред изпаднах в безтегловност. Рязко отметнах глава и нададох протяжен безмълвен вик, устните се разтвориха, за да поемат всяка капка наслада, всеки миг от блаженото състояние, което ми се щеше да продължи безкрайно.

Когато най-сетне се строполих на канапето, безсилна, разкъсана на части, пъзел от изтощена плът, видях как екранът изгасва. На свой ред яйцето пое към изхода на разтворената ми вулва.

Той нито за миг не ме бе докоснал. Дори не бе влязъл в стаята. Въпреки това го приех с ридание на блаженство, с екстатична усмивка, оставила възгорчив вкус върху устните ми: Луи ме бе дарил с оргазъм. Луи Барле ме бе обладал.

А аз от своя страна му бях дарила частица от себе си.