Хотели - Първа стая

11 юни 2009 година

Моето тефтерче! Тефтерчето, тефтерчето, тефтерчето...

Все още гола в трапезарията, задъхана, мокра между краката и по бедрата след преживения екстаз, си повтарях механично тази дума до замайване, подобно на Скъперника с откраднатото ковчеже. Бях забравила сребристото тефтерче направо върху нашето легло. Моят „Десет-пъти-дневно“, в който вече имаше и бележки, писани от моята ръка. Не бих могла да преживея срама, ако Давид прочетеше тези редове. Що се отнася до останалите страници, направо не ми се мислеше какви лъжи щеше да се наложи да измислям, за да оправдая тяхното присъствие и да съхраня поне малко от неговото уважение и доверие.

Втурнах се нагоре по стълбите по гол задник, прикрила криво-ляво с дрехите гърдите и корема, като се молех само да не срещна Арман, който постоянно сновеше като призрак из дома. Вече чувах как горе мъжът ми се разхожда из спалнята. После стъпките му внезапно замряха. Влетях вътре и го заварих, с гръб към вратата, да гледа към градината, но не можех да видя какво държи в ръцете си. Дъхът ми секна, когато забелязах, че тефтерчето е изчезнало от леглото.

Накрая той сложи край на мъчението ми и се обърна:

- Кажи ми...

Ръцете му бяха празни. Поех дълбоко въздух. Край на кошмара? Или пък бе имал достатъчно време да го вземе и да го скрие сред вещите си?

Стиснах в шепи гърдите си до болка, сякаш мачках зряло грозде.

- Да?

В контражур лицето му изглеждаше напълно безизразно. Ала гласът му ми се стори не толкова мек и ласкав, колкото можеше да се очаква.

- Все пак ще трябва да се върнеш...

Да се върна къде? При мама? В Нантер? При Фред? Да се върна към предишния си живот, тъй посредствен и нищожен?

- Не се заблуждавай. Изборът ми изобщо не се дължи на чувствата, които изпитвам към теб.

За какво говореше, боже мой? Нали бях тук именно защото ме обичаше?

- Само че ще се наложи да се бориш, за да накараш и останалите да те приемат.

Треперех от притеснение, тъй като най-сетне започнах да разбирам смисъла на думите му.

- Да ме приемат...? - повторих все пак предпазливо аз.

- В БТВ. За какво мислиш, че говоря? Имай предвид, че синдикатите никак не харесват връзкарите. Докато не им докажеш, че заслужаваш назначението, за тях ти ще си просто любимката на шефа.

Дали преди мен бе имало и други любимки на шефа? Пропъдих тази мисъл и го погледнах съчувствено.

- Да, ясно... Разбирам.

- Само че и мен няма да оставят на мира - добави мрачно той.

Отново въздъхнах с облекчение. Значи, всичко се свеждаше до това. Няма да бъда лишена от всичко. Поне не веднага. Все още не.

Само че къде бе изчезнало онова проклето тефтерче?

- Ако искаш сама да се утвърдиш, благодарение на личните си качества - продължи натъртено той, - ще трябва да работиш наравно с останалите. Дори повече от останалите. Трябва да знаеш що за хора са те. Или ти ще им вземеш ума, или те ще ти вземат здравето. При тях средно положение няма.

Благодарение на Кристофър и на Луи вече имах известна представа за безмилостната атмосфера в този бизнес. Очевидно се налагаше да си извоювам име чрез тях, на техен терен. Не биваше да се надявам да спечеля уважението и подкрепата им, ако си останех затворена в този дом или между стъклените стени на моя кабинет. Тепърва ми предстоеше да докажа себе си.

- Напълно си прав... - съгласих се аз.

Вътре в себе си обаче крещях от негодувание. Присъствието на брат ти там за мен е непоносимо. Та нали той е подготвил репортаж, който може да разкрие за мен нелицеприятни истини?

- Е, тогава... горе главата!

Той пристъпи към мен, прегърна ме с присъщата си сдържана страст, която щедро споделяше с мен при всяко докосване.

- Смяташ ли, че ще е удобно утре да си остана у дома? След това обещавам да изпълня воинския си дълг.

Рядко прибягвах до старите женски хитринки, които всеки път хващаха ред пред мъжката половина от човечеството: влажен поглед, полуотворени устни, трепкане на клепачите, леко наклонена глава... Сега беше моментът да ги приложа. Макар да не виждаше лицето ми, заровено в гърдите му, той все пак усети умолителния му израз.

- Окей, но само утре. След това... на работа, моето момиче! И без много приказки!

Усмихна се и аз усетих дъха му върху шията си. Откриваше ми се възможност, която не биваше да пропусна.

- Между другото, да си виждал едно тефтерче на леглото?

- Тефтерче ли?

Беше се отдръпнал и в чистосърдечния му поглед не открих никаква задна мисъл.

- Да, едно сребристо тефтерче...

- Не. Надзърна ли под леглото?

То наистина се оказа под леглото. Ние пък прекарахме по-голямата част от вечерта върху леглото, като се откъснахме оттам само за да похапнем от таблата, която Арман бе оставил пред вратата: привилегия на богаташите бе да живеят като у дома си като в хотел. Е, и заради няколко спешни разговора, които Давид трябваше да проведе.

Уви, през цялото това време нито веднъж не стигнах до оргазъм, който дори малко да напомня преживения преди това в трапезарията. Бяхме се завърнали към нормалното състояние

на примерни синдикални членове.

На другата сутрин върху масата за закуска вече не бе тефтерчето, надлежно скрито във вътрешния джоб на чантата ми, който се затваряше с цип, а цял топ разпечатани листи, прикрепени със сребърна щипка във формата на орлов нокът. Видях в това определено предзнаменование...

- Добро утро, Ел! - избоботи безупречно изтупаният както винаги Арман.

Без да ме пита, тъй като вече знаеше навиците ми, той ми наля голяма чаша зелен чай, светъл, точно какъвто го обичах.

- Добро утро, Арман.

- Давид ви остави да прочетете това.

- Виждам... За какво става въпрос?

Върху първата страница, със строга антетка във формата на стилизирана Мариана, наполовина закрита от нокътя на грабливата птица, можах да прочета: Кристиан Оливо. Нотариус от Парижката колегия.

- Това е проект за вашия брачен договор. Оставям ви червен флумастер и блокче цветни лепенки, за да нанесете поправките, които сметнете за необходими.

Брачен договор? До този момент Давид нито веднъж не бе споменал за подобно формално скрепяване на нашия съюз.

Докато разбърквах димящия чай в голямата чаша, прегледах набързо документа, страница по страница, като спирах поглед върху някоя дума или абзац, които бяха привлекли вниманието ми. Въпреки оскъдните ми юридически познания, никак не ми бе трудно да разбера, че смисълът на въпросния документ бе запазването на авоарите и имотите на фамилията Барле. В раздела за имуществените отношения недвусмислено се уточняваше: „Разделен режим на собствеността“.

Аз, естествено, можех да го разбера, а и независимата, жадна за свобода жена у мен, готова да брани правата на жените и тяхното равенство във всяко отношение, се стремеше да омаловажи значението на тази клауза. Ала безкомпромисният начин, по който ми се предоставяше фактическото положение, без какъвто и да било предварителен разговор, ми подейства като плесница.

- Докога трябва да се запозная с документа? - с леден тон запитах аз.

- Ако е възможно, до края на деня.

Гледах известно време купчината грижливо подредени листи, след което вдигнах очи към майордома с вечната вълнена жилетка.

- Добре. Можете още сега да го вземете.

Известно време той стоя слисан, след което изрази гласно удивлението си:

- Сигурна ли сте, че няма да го прочетете по-подробно? Може би да се посъветвате с ваши близки? Или с адвокат?

- Не, не... В този вид е добре.

- Договорът ви обвързва, Ел. Не би трябвало да подхождате така лекомислено.

Съветът му напомняше онези предупреждения, напечатани с дребен шрифт под рекламите за бързи кредити: „С настоящия договор се ангажирате редовно да обслужвате отпуснатия ви

кредит“. Постарах се да не обръщам внимание на думите му, които прозвучаха доста зловещо.

- Чудесно знам това. Но изцяло се доверявам на Давид.

- О, да, разбира се - добродушно ме подкрепи той. - Но все пак...

- Имам право, нали? - прекъснах го аз, като го гледах право в очите. - Да му се доверя изцяло...?

Ъгълчетата на устните му неволно се изкривиха в иронична усмивка. Дали вече не беше пил въпреки ранния час?

- Да... Да, естествено.

Потопих препечената филийка в чая, където веднага плувна слой разтопено масло, след което заключих с пресилена веселост:

- Е, значи всичко е наред.

Той взе купчината листи, лепенките, флумастера и влезе в ролята на деловодител, която, изглежда, отдавна играеше в организирания до най-малка подробност живот на Давид:

- В такъв случай мога да разпечатам окончателния вариант. Ще ви го оставя тази вечер на масата за подпис.

- Чудесно. Благодаря, Арман - отпратих го с поглед аз.

Тъкмо бях приключила със закуската, когато ми се обади София. Гласът й ми подейства като свеж полъх. Нахлух анцуга и взех метрото, за да отида при нея. Тя все още обитаваше малкия, евтин апартамент в Ножан сюр Марн, точно в противоположната посока на Нантер по линия А на метрото, но отстояща само на трийсет и пет минути от дома на мама, при това без прекачване. Жилището бе разположено на последния етаж на безличен блок във формата на куб, строен през седемдесетте години. От друга страна пък, беше само на две крачки от Венсенската гора. Ниският наем вероятно се дължеше на доста нерадостния изглед към автобусната спирка и железопътната линия. Предимството беше, че срещу него нямаше друга жилищна сграда, откъдето някой любопитен да стане свидетел на епичните й сексуални подвизи.

Заварих я да ме очаква по розов анцуг пред терасата на голямото кафене „Льо Рьоле“, на ъгъла на булевардите „Клемансо“ и „Мароние“

- Здравей, баровке!

- Здрасти, откачалке...

Подобни взаимни любезности бяха знак за приятелските ни чувства, но и ни позволяваха да разтоварим евентуалното напрежение между нас.

Поехме в леко темпо по авеню „Ножан“, покрай алеята за езда, по която вече се виждаха конски изпражнения. В късното утро на този юнски четвъртък имаше малко бегачи, а и велосипедистите и ездачите не бяха кой знае колко. Гората сякаш беше оставена на наше разположение и аз вътрешно се радвах, че двете се връщаме към навиците от времето на следването, макар да бях изгубила тренинг и на дробовете ми да не достигаше въздух. София очевидно поддържаше форма, но аз постепенно започвах да изпитвам болка в мускулите.

- Хайде, дъртачке! - подканяше ме тя. - Напомням ти, че само след седмица ще се наложи да облечеш в рокля това отпуснато туловище!

Небето беше чисто, въздухът свеж, а лекият ветрец ухаеше на треви и цветя, придавайки допълнително очарование на нашата разходка. По пътя почти не се мяркаха коли, освен спрените по паркингите ръждясали камионетки, чието предназначение на това място бе повече от ясно. Мизерната им вътрешност служеше за убежище и работно място на проститутките без редовни документи, платили куп пари, за да се доберат дотук от Западна Африка, които се продаваха срещу няколко банкноти от по десет евро.

- Ако така продължава... - въздъхна София, - скоро ще стана като тях!

- Престани с тези глупости! Какви ги приказваш?

- Без пукната пара съм, Ел! Получих първата призовка заради неплатените наеми. И ти напомням, че зимното отлагане на насилственото извеждане важи само през зимата! Не и през юни.

- Опита ли още веднъж да се свържеш по телефона с Ребека?

- Тази мръсница окончателно изчезна от екрана на радарите. Служебният й телефон е закрит, а друг неин номер нямам.

- Чакай, положението не е толкова лошо. Нали продължаваш със „спектаклите“...

Кавичките, в които поставих последната дума, за да не кажа направо пийп шоу, изобщо не разсеяха раздразнението й. Тя изведнъж спря и с ръце на кръста обърна към мен зачервеното от бягането и от гнева лице:

- Ще ми се да видя какво би направила на мое място, мадам Барле, дето я бие парата!

- Бие ме друг път! - отвърнах аз в опит да я разтуша, но си мислех за брачния договор, който Арман ме бе накарал да прочета.

Моята приятелка обаче не ме остави да продължа.

- Мамка му, Ел... Скоро ставам на двайсет и шест, нямам мъж, нямам постоянна работа, нашите са едни мизерници, а и изобщо не им пука за мен.

- Софи...

- Как не чаткаш? Закъсала съм го отвсякъде. Пълна суша! И нямам намерение да си бъркам с пръст в цепката пред разни дърти мръсници по дванайсет часа на ден, само и само да си платя наема!

- Вече ти казах. Мога да ти дам назаем.

Тъкмо бяхме стигнали до ъгъла на тясна странична алея, когато зад нас, откъм пътя се дочу бръмчене на мотор, което ни накара да се обърнем.

Черна лимузина със затъмнени стъкла, немска марка, според мен доста рядко срещана, се движеше бавно досами високия тротоар, изравни се с нас и спря.

Стъклото на задната врата се спусна и зад него, като в някой шпионски филм, се появи лице, чиито черти бяха неузнаваеми в полумрака на луксозната вътрешност, издържана в антрацитни тонове.

- Здравейте! Вие сте София, нали?

Гласът прозвуча на фона на задъханото темпо на Болерото от Равел, но думите бяха отправени към моята приятелка, сякаш аз не съществувах.

- Да...

- Казвам се Луи Барле. Бъдещият девер на Анабел. А също така директор по комуникациите в

БТВ.

Открай време знаех колко самоуверена и насмешлива е София, но тази неочаквана поява я накара да се смути и да замръзне на мястото си.

- Ще ми позволите ли да ви я отнема? - запита той, като ме посочи с брадичка. - Надявам се, няма да ми се сърдите?

Едва тогава се появи изпитото лице на Луи. Сега на него грееше приветлива усмивка, но аз знаех колко свирепо може да бъде то в други моменти. От полуотворения прозорец до мен достигна уханието на ванилия и лавандула, което се смеси с околния мирис на гора. Луи Барле имаше способността навсякъде да оставя своя отпечатък, да променя всяка ситуация, всяка обстановка по свой образ, да й придава нов облик със самото си присъствие, както вече бе постъпил с мен, вписвайки името ми върху картата на града.

- Трябва непременно да поговорим във връзка с нейното предаване.

Как бе възможно да лъже така безочливо? Явно бе, че ни е проследил дотук и че появата му няма нищо общо с професионалните ми задължения.

Облегнал небрежно ръка на стъклото, той не снемаше погледа на познавач от тялото на София, чиито примамливи форми ясно се очертаваха под прилепналия анцуг.

- И така...? - подхвърли закачливо той. - Надявам се, че няма да й предложите по-добра работа?

В думите му нямаше двусмисленост, но бих могла да се закълна, че под матовата кожа на моята приятелка изби руменина.

- Не! - съвзе се най-сетне тя. - Охотно ви я преотстъпвам. И без това се влачи като крава!

- Благодаря! И „кравата“ има какво да каже! - престорено се възмутих аз.

- Хайде, не чакай покана, след като твоят колега настоява.

- Може ли? Съгласна ли си да те оставя сама?

- Нямай грижа. Бягам по-бързо от извратеняците в гората!

Този път тя на свой ред впери черните си очи в очите на неочаквания ни спътник.

После ме блъсна в гърба и аз така и не разбрах дали по този начин иска да ме подкани, или да се отърве от присъствието ми.

Луи отвори вратата, отмести се, за да ми направи място, след това чукна по непрозрачната преграда, за да даде знак на шофьора да потегля. Едва успях да затворя вратата и под мекото бучене на мощния двигател колата полетя напред.

Никога не съм се чукала правила любов в кола. А това е нещо толкова обичайно! Понякога

ми се струва, че аз съм

единствената или по-скоро последната, която не е имала сексуални еротични преживявания, които за всички други вече са рутина. Особено за София, която ми е разказвала какви чудеса могат да се постигнат в подобно тясно пространство.

В случая, ако нещо се бе случило в тази лимузина, щяхме да разполагаме с всички удобства. Пред седалките имаше достатъчно място, където бих могла да се настаня между

краката му и да му измъкна члена. Мекото возило щеше да ме люлее и устата ми да се движи плавно напред-назад без всякакво усилие. От време на време щях да го захапвам леко за основата на главичката, да не би някоя неравност на настилката да я вкара прекалено

дълбоко в гърлото ми. След като той свърши, щях да извадя салфетка и да избърша устата си

от изпръскалата я сперма само с едно движение, подобно на чистачката на предното стъкло.

(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)

- Къде ще ме откарате? - запитах аз с креслив тон, който подразни самата мен. - Може би в хотел „Шарм“? Май нощите вече не са ви достатъчни?

- С удоволствие бих го направил, повярвайте ми... Само че не бих сторил нищо без ваше съгласие.

Изглеждаше искрен и дори донякъде възмутен, че поставям под съмнение добрите му обноски и намерения.

- До този момент не съм открила у вас никакви особени задръжки!

- Не се заблуждавайте - поправи ме той, като ме хвана за ръката. - Ако дори за миг бях забелязал у вас дори сянка на несъгласие към това, което ви предлагам, веднага щях да се откажа. Впрочем сама видяхте миналата вечер... нали аз сложих край на сеанса. Не обичам да пресилвам нещата, Ел. Просто ви придружавам по пътя, който сама доброволно си избрахте.

Наглостта му беше поразителна. Аз, доброволно, в онези стаи? Аз, която бях превърната в заложница на организираните от него вакханалии, в жертва на отвратителния му шантаж?

Като потвърждение на предубеждението ми ръката му задържа моята, но след това, сякаш дошъл на себе си, той рязко я пусна, в плен на вътрешна борба, която изразът на лицето му трудно можеше да прикрие. Усети погледа ми върху себе си и извърна глава, за да не разгадая мислите му.

Въпреки всичко обърнах внимание, че за пръв път двамата обсъждаме открито тайните ни срещи сред пищната обстановка в хотела на господин Жак. В известен смисъл начинът, по който той говореше за това, означаваше признание. Най-сетне се явяваше пред мен с открито лице. Най-сетне общоизвестният Луи се сливаше с тайния Луи, който си играеше с мен, като очевидно всеки от тях се стремеше да вземе връх над другия.

Съжалих, че нямам с какво да съхраня тази сцена, дори смартфонът ми не бе у мен, за да му устроя клопка, като го запиша. В джобовете на анцуга ми бяха само ключовете и пакетче носни кърпички.

- Какво ни пречи да стигнем още по-далече? Какво ви кара да мислите, че през онази вечер не съм желаела нещо повече?

В паметта ми изникна картината на настръхналите срещу мен фалоси, които трептяха под пръстите ми. Едва ли не дочувах мъжките стенания и въздишки отвъд тънката стена и отвъд часовете, които ме деляха от тази сцена.

- Просто все още не бяхте готова, Анабел... Все още не. Има още много неща, които ви предстои да откриете, преди да продължим нататък.

Беше изоставил високомерието, което обикновено проявяваше пред хората. Вече не беше нито сатир с маска, нито надут само-хвалко: пред мен беше истинският Луи. Долавях уханието на неговия парфюм, но запазвах самообладание и се стараех нито с гласа, нито с държанието си да издам обземащото ме отново опиянение.

- Като например книгите, които ми предложихте за прочит? Нали?

Кое бе първото заглавие от списъка? А, да: Тайни жени... Трябваше ли да приема това като начало на предназначен за мен проект? Като първа стъпка в моето просвещаване? Нима именно това искаше той от мен: да бъда тайна жена, с която ще се забавлява като с играчка, колкото си ще, без знанието на своя брат?

- Да, книгите са част от това. Но не само те...

Спря дотук и запази загадъчно мълчание.

Вместо отговор се наведе към микрофона за връзка с шофьора и тихо каза:

- Към Тюйлери, ако обичате.

Моторът забръмча по-осезаемо, увеличи оборотите и ние бяхме притиснати към меката на докосване тапицерия. Усещането за мощ и непринуденост бе тъй приятно, че за момент му се отдадох, наблюдавайки крадешком Луи, който бе все така сдържано напрегнат. Нима би могъл да се бои от мен? Та нали той ме откъсна от приятелката ми и от моя живот. Нали той превръщаше живота ми в свое най-обикновено развлечение?

Отвън вместо дървета вече се виждаха сгради. Колата забави ход, започнаха да се чуват нервни клаксони и разбрах, че вече сме в Париж.

- Имайте предвид, Ел, че не бихте могли да напреднете в познанието за себе си и за усещанията си, ако преди това не осъзнаете в пълна мяра средата, където е вписано нашето тяло.

Отново подхващаше обичайния си брътвеж, в който не откривах никакъв особен смисъл: „Не си ли давате сметка до каква степен на нашето битие липсва възвишеното?“.

И въпреки това начинът, по който произнасяше всяка дума, влизаше в унисон с някаква неведома струна вътре в мен и сладостен трепет обземаше един по един всички мои органи. Колкото и да отричах това, той действително притежаваше способността да предизвиква у мен вълнение, независимо какво казва, независимо какво прави.

- А след това?

Аз бях тази, която нямаше намерение да се задоволява с общи фрази.

- Погледнете навън! Тук всяка улица, всяка порта, всяка пейка и дори всяко паве си има своя чувствена история. Тук всяко място, всяко ъгълче помни десетки, стотици целувки, въздишки, стенания... и дори може би оргазми!

- Да, но също така убийства, викове за помощ, сълзи... - без всякакво смущение добавих аз.

- Точно в това се заблуждавате, Ел. Истинското удоволствие се нуждае от нещо нездраво, за да се прояви, но то винаги взема връх над смъртта. Повтарям, винаги!

Ерос, Танатос, нагон към живот, нагон към смъртта и вечната борба между тях за власт над човешката психика: заетата от Фройд теоретична рамка бе общоизвестна. Ала там, където австрийският психоаналитик бе видял равновесие между тези две сили, Луи, изглежда, отреждаше победа на удоволствието над нищото. Тревожното и примамливото в неговата теза бе, че той й придава пространствено и историческо измерение:

- И знаете ли защо, Ел?

Очите му бяха изпълнени с нов блясък. Неусетно той се бе навел към мен и можех да почувствам топлината на огъня, който го изгаря отвътре.

- Не - признах си аз.

- Чисто и просто защото за една смърт, за една гибел и за раждането, довело до нея, е имало стотици сливания на телата сред еротичния пейзаж, който се шири пред очите ти. Стотици пъти тези тела са изпитвали върховна наслада, тук, там, навсякъде край нас. Всеки, който притежава умението да вижда, може да открие техните следи по-лесно от онова, което са оставили след себе си трагичните събития, за които говорите.

- Защо не... Но по какъв начин това засяга нас, вас и мен?

- Потърпете още малко, ще ви предоставя красноречив пример. Сама ще се убедите.

Той отново се наведе напред и устните му почти докоснаха непрозрачната преграда:

- Ришар, можете ли да карате по-бързо? Благодаря.

Лимузината тутакси пое по лентата за автобуси, измъкна се от гъмжилото коли по улица „Сент Антоан“ и с пълна скорост излезе на улица „Риволи“, без да държи сметка за полицейските постове, които на този участък бяха особено многобройни.

Той седеше редом с мен, чувах гласа му, усещах миризмата му, долавях похотливата атмосфера в купето, виждах как ръцете му галят меката кожа на тапицерията и които по същия начин биха могли да галят моята кожа... Започнах да се задъхвам и си позволих да смъкна малко стъклото откъм моята страна, за да позволя на свежия въздух да охлади възбудените ми сетива.

Да дойда на себе си. Да възвърна самообладанието си. Да не се оставям да ме завладее това сладостно вцепенение.

- Добре - съгласих се накрая аз. - Но при едно условие: престанете да ме залъгвате с тази история за Орор. Искам да науча всяка подробност около нейната смърт. Искам истината, Луи. Цялата истина.

В отговор той ме изгледа учудено и с известно уважение. Нали за пръв път се обръщах към него по име? Или може би прочетох в очите му по-сериозно, по-дълбоко чувство?

Обля ме нова вълна, с която не можех да се боря, и се сетих, че в това тясно пространство той безброй пъти би могъл да пъхне ръка в стария ми анцуг, а след това и в слиповете ми. Тази мисъл предизвика най-напред контракция на големите ми устни, а след това на перинеума. С мъка се опитах да преодолея тази реакция. Какво би станало, ако тъкмо в този момент се подмокря?...

Това не е мечта, може би по-скоро мисъл, един от онези мокри сънища, които понякога

минават през ума ми пред червения светофар или по време на престоя на метрото на някоя спирка, и веднага се разсейват с възобновяването на движението.

За това кратко време придавам на всички мъже, които ме заобикалят, едно и също лице. Избирам, естествено, най-красивото и го прикачвам към останалите. Така всички стават еднакви пред моето желание и никой не ми изглежда отблъскващ. Всички ми се струват

достойни да ги приема. Чувствам ги различни, многолики, изтъкани от особености, кожата им излъчва специфична миризма и въпреки това се сливат в една-единствена личност.

Еднакви и в същото време различни, те ме привличат и аз без всякакви задръжки съм готова да се подложа на ръцете им, които да ме галят и притискат, а пръстите и фалосите им да

проникват последователно в мен. Членът на всеки следващ партньор ми се струва по-голям

и по-корав.

След като се съвзема, всеки път си давам сметка, че не съм нито достатъчно широка, нито

пък притежавам достатъчно отвори, за да мога да ги задоволя. Упреквам се за този свой

недъг и си тръгвам с поруменели бузи, подмокрени слипове и с обещанието следващия път

да се проява по-добре.

(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)

Всъщност, с изключение на момента, когато бе хванал ръката ми, Луи изобщо не си бе позволил да ме докосне. Вярно бе, че по свой, може би доста противоречив начин, този човек изпитваше уважение към мен. Или пък неговата сдържаност бе изтънчен способ да разполага с мен, както и когато си пожелае, а не само при благоприятни обстоятелства?

- Приближаваме... - прошепна ми той, взирайки се нетърпеливо в градския пейзаж. - Сега ще видите: онова, което имам намерение да ви покажа, ще задоволи любопитството ви.

Откровено казано, не виждах каква връзка може да има между Тюйлери и смъртта на Орор, но вкопчена в дръжката на вратата, не знаех как да му възразя. Толкова по-добре. Всяка моя дума в този момент би прозвучала като призив да ми се нахвърли. Да ме обладае. Да ми спести всякакви дълбокомислени обяснения и да ми даде онова, от което ме лишаваше при всяка наша среща.

Най-сетне дългите корпуси на Лувъра се появиха отляво, с пълна скорост отминахме двореца на френските крале и стигнахме до зеления остров на Тюйлери, разположен в самото сърце на града. Знаех все пак, че това място не винаги е изглеждало така. На мястото на дърветата някога се е намирала втора сграда, дворецът Тюйлери, опожарен от въстаналите комунари през 1871 година.

- Стига да прояви характер - продължаваше своя коментар Луи, - всеки от нас може да се отъждестви с някоя историческа личност. Тази игра е доста забавна.

По каква крива пътека отново ме водеше той? Реших да не му противореча и дори да насърча моментната му прищявка, прибягвайки до една от онези непристойни шеги, които той толкова харесваше:

- Открай време си се представям като Нинон дьо Ланкло... само че вероятно надценявам качествата си.

Видях как в този момент скръстените му ръце се възпират една друга, като всяка от тях бе готова да се протегне към мен.

- Що се отнася до Давид - каза Луи, без да обръща внимание на казаното от мен, - той притежава атрибутите на един малък Наполеон. Харизматичен, волеви, настъпателен... Човек, който завоюва всичко със сила и който побеждава почти при всякакви обстоятелства.

Усещах, че зад тези хвалебствия се таи критика или по-скоро неразбиране на един характер, тъй различен от неговия. Трябваше да призная обаче, че сравнението не беше лишено от основание, с изключение на физическия облик, който у Давид бе тъй мек и приветлив, докато у императора на французите той бе суров и плашещ.

Колата спря на ъгъла на улица „Риволи“ и улица „Льомоние“, която до средата представляваше продължение на градината Тюйлери. Все така сдържан, Луи допълни оскъдните ми познания по история:

- Дворецът, който преди сто и петдесет години се е издигал тук, е представлявал основен елемент от Лувъра в неговата цялост. Измежду най-важните негови обитатели са Наполеон I, за когото е било въпрос на чест да превърне последното седалище на Луи XVI в своя официална

резиденция. Ала за нас не това е важното тук...

- А кое?

- Любовният живот на Наполеон Бонапарт е протекъл изцяло или почти изцяло в този тесен периметър. Недалеч, в Пале Роял, той прекарва първата си любовна нощ, все още като беден млад офицер. На няколко преки оттук за пръв път вижда Жозефин. А в несъществуващия вече дворец приема повечето от многобройните си любовници.

Щеше ми се да го прекъсна: за пореден път да го запитам какво общо има това с Давид или с Орор? И преди всичко: какво общо има с нас двамата? Може би очевидното и взаимно желание, което цареше в тясното пространство на лимузината, изпълваше с трепет атмосферата в него?

Все пак не се наложи да се намесвам, защото той чудесно знаеше накъде ни води този теоретичен увод:

- Също както Наполеон при първата среща с Жозефин, Давид отначало изцяло попадна в плен на Орор. Тя правеше с него каквото си поиска. Известни са ви нейните гранични състояния... Дори му изневеряваше най-безсрамно.

Трудно бих могла да си представя Давид в ролята на въздишащ и страдащ рогоносец.

- По-късно, след сватбата им, когато той започна да заема все по-отговорни постове във фирмата, също както Бонапарт от обикновен офицер се издига до генерал, сетне до консул, постепенно съотношението на силите между тях се промени. Вече той бе водещата личност, него желаеха всички жени...

- А Орор?

- Тя бързо повехна. Скучаеше сама у дома и полека-лека безвъзвратно изпадна в депресията, която открай време я мъчеше.

- И тогава Давид на свой ред е започнал да й изневерява, така ли?

Също както аз, на свой ред и по свой начин мамех Давид...

- Почти спонтанно и без да се крие - потвърди той. - В Тюйлери е имало тайно стълбище от партера до втора спалня, по-малка от официалната, разположена под работния кабинет на императора, по което Констан, първи камериер на Наполеон, е отвеждал младите придворни дами, върху които е падал изборът на владетеля.

- Защо ми разказвате всичко това?

Обърна се към мен със суровото изражение и пламтящите очи на хищник, достатъчно уверен в силата си, за да позволи известна свобода на своята плячка, без да изпитва каквото и да било съмнение, че в края на краищата ще я разкъса. Впрочем той вече ме разкъсваше с поглед.

- Защото през времето, за което ви разказвам, Давид все още не обитаваше дома Дюшеноа. Живееше в апартамента на авеню „Жорж Мандел“ в Шестнайсети район, който сега заемам аз. Устройството на този апартамент напомня Тюйлери: над него има малко двустайно жилище, също наша собственост, до което се достига по главното стълбище, но също така и чрез вътрешни стъпала. Аз отдавна съм ги зазидал, но тогава Давид много често ги използваше...

Как ли са изглеждали жените, с които той е прекарвал само по една нощ?

С колко ли жени е преспал Давид, преди да срещне мен?

Никога не сме разговаряли на тази тема. Трябва ли да смятам, че са десетки, може би

стотици... Толкова много? Мога ли да не изпитвам ревност заради тези минали увлечения?

Възможно ли е, след като си притежавал една тяло, да изтриеш напълно спомена за него, да

забравиш всички онези, които си държал в обятията си?

(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)

Дали това бе истинската вътрешна природа на Давид? Дали той не бе всъщност неуморим ловец, който непрестанно дири все нова и нова плячка, докато Луи се бе съсредоточил върху една-единствена, върху мен?

Питах се: къде би могло да се намира скритото стълбище в дома Дюшеноа?

- Споделяше ли с вас?

- Да. Давид непрестанно ми се хвалеше. За него това бе част от състезанието между двама ни.

До този момент безизразното му лице се разкриви в едва доловима горчива усмивка.

- Учудваше ли ви поведението му?

- Не ме учудваше... Възмущаваше ме! Не можех да приема начина, по който се отърва от Орор, все едно че беше строшена играчка само защото беше по-крехка от него. Само защото беше...

Той долепи длан до стъклото на вратата откъм неговата страна, сякаш се опитваше да изтрие гледката, която се откриваше през него.

- Защото беше...?

- Като оправдание за постъпките си Давид твърдеше, че Орор имала твърде ограничени способности. Колкото и да се съпротивлявал на изкушенията, не можел да се задоволи с онова, което тя можела да му предложи.

Не бе нужно да ми обяснява за какви способности става въпрос.

- Вие сте виждали нещата по различен начин... - вметнах наслуки аз.

При тези думи положих ръка върху коляното му и той се взря в нея с болезнено желание. Веднага я отдръпнах. Нямах никакво намерение да го разстройвам и да преча на признанията, на които би могъл всеки момент да сложи край.

Пред очите ми непристойният, извратеният Луи, когото познавах, отстъпваше място на един обзет от нерешителност Луи, разкъсван между моментното желание и тежестта на спомените, който очевидно ме щадеше. Бях стъписана от това ново отношение към мен.

- Да. Смятам, че Давид бе този, който я потискаше. Още в началото на тяхната връзка той превърна Орор в свой идол, в свое недосегаемо същество. До такава степен я идеализираше, че когато научи за нейните забежки... направи всичко възможно да я откъсне от света.

- Наказваше ли я заради тях?

- Бих казал по-скоро, че се опитваше отново да овладее положението. Напомням ви: Давид е Наполеон. Можете да му отнемете всичко с изключение на властта. А най-лесният начин да го докаже бе да затвори Орор у дома. Предлог за това бе здравословното й състояние, а и плащаше добре на лекарите, за да й предписват постоянен покой.

- Значи, въобще е престанала да излиза?

- Към края почти не... Независимо дали пребиваваха на авеню „Мандел“, или в Динар, тя живееше под похлупак. Най-лошо от всичко бе, че тя изобщо не се оплакваше. Бе станала напълно зависима от него.

Наполеон и Жозефин, владетелят и старата, изоставена любовница. Не разликата във възрастта бе сложила край на страстта между Давид и Орор. А какво тогава? Трябваше ли да повярвам на това белязано от горчивина предположение, че двамата са се отдалечили един от друг само защото са дирели различни неща в секса?

- А след това?

Ново почукване по стъклото подкани Ришар да потегли.

- В деня, когато загина Орор, всички бяхме в Динар, в голямата вила „Рош брюн“, която баща ни бе купил двайсетина години преди това на нос Малуин. По този начин бе задоволил своята прищявка, след като продаде част от своя дял в Осеан.

Динар.

„На брега на морето... Само че не накрай света“, бе казал Давид по повод нашия меден месец. Значи, там имаше намерение да ме отведе? Мястото, с което бяха свързани болезнените за него спомени...

- Продължавате ли да ходите там?

- Аз не... - отвърна тихо той. - Никога повече не се завърнах там. Вилата си остана почти такава, каквато бе по онова време. Мисля, че само Арман прескача веднъж годишно, за да я наглежда, но нищо повече.

- А през онзи ден? - настоях аз. - Какво се случи тогава?

- Давид постоянно отсъстваше, както винаги уж зает с бизнес, Орор си стоеше затворена в своята стая. Непрекъснато плачеше, защото бе открила писмо от негова любовница. С една дума...

- Вие също ли бяхте там?

- Да, с тогавашната ми приятелка.

Значи, Луи Барле вече е имал „приятелки“. Той, неукротимият и див звяр, се е оставил доброволно да остане за известно време в затвора на тази брачна двойка, защото за него вилата е била именно такава. Дали охотно е приел подобно положение?

- Именно приятелката ми успя да поговори с Орор през заключената врата и разбра какво се е случило. Банален водевил... Уви, един от многото подобни епизоди, които тя вече бе преживяла преди това.

Не го прекъсвах. По мрачното изражение на лицето му, закрито като от буреносен облак, разбрах, че изпитва нужда да сподели всичко докрай.

- След това двамата излязохме на вечеря в Сен Мало. Там бяха родителите ми, а също и Арман. Нямаше никакъв повод за тревога.

Ала бе се оказало, че напротив...

- Тя бе успяла да се измъкне крадешком през нощта. Сама ще се убедите, когато видите мястото...

Дали Давид вече бе споменал пред него къде смята да ме отведе на сватбено пътешествие?

- Къщата се издига до самия ръб на скалите. От нея до морето може да се стигне само по тесни и стръмни стъпала. Те водят до крайбрежния път, който при прилив остава под вода.

Неволно в съзнанието ми изниква зловеща картина:

- Именно там се е удавила?

- Да... Впрочем така и не стана докрай ясно. Само че тъкмо отсреща има големи остри скали. При отлив човек би казал, че може да мине по тях, но в действителност те са целите в пукнатини и дупки. Достатъчно е кракът да попадне в една от тях и клетникът се оказва в капан.

- Защо?

- Защото водата вътре действа като помпа и ви засмуква. А когато дойде приливът, оставате под водата. Ако през следващите минути никой не ви се притече на помощ, за да ви измъкне...

Това описание съвпадаше с предишния му разказ, отпреди няколко дни, пред чаша чай.

Обърнах внимание, че сега колата се отправя на запад и отминава площад „Конкорд“, а след това „Етоал“

- Смятате ли, че е било обикновен нещастен случай?

- Честно казано, не. Не вярвам.

Каза това някак безизразно.

До този момент погледът му бе отправен навън, но сега той се обърна към мен и видях върху лицето му усмивка на облекчение. Нима бях първата, с която споделяше всичко това?

- Така или иначе, никога няма да узнаем... Когато пристигнах на мястото, разбира се, вече бе твърде късно. На повърхността се виждаше само бялата й нощница. А аз като последен глупак реших да се хвърля във водата... Единственото, което постигнах, бе, че на свой ред се оказах заклещен. Просто имах малко повече късмет. Резултатът бе това...

Той небрежно потупа коляното на сакатия си крак...

- Как успяхте да се спасите?

- Забелязал ме някакъв рибар, който тъкмо се прибирал от пристанището. Той поел риска и влязъл много по-навътре, отколкото позволява елементарната предпазливост.

- Значи, му дължите живота си!

- Да. А аз така и не разбрах кой е бил всъщност. Той не се съгласил да съобщи името си на лекарите от болницата в Сен Мало. Изчезнал така, както се появил.

- А Орор?

Когато дойдох в съзнание, от приятелката си разбрах, че не успели да открият тялото й. Вероятно останките й са си все още някъде там, на морското дъно... сред други останки и раковини.

- А Давид?... Каква бе неговата реакция?

- Точна такава, каквато вече ви я описах, Ел. Той, който й бе причинил толкова страдания, не можа да понесе загубата. Няколко години по-късно си сряза китката и белегът още личи. Междувременно успя да стовари вината върху мен: разправяше наляво и надясно, че аз съм блъснал жена му в скалите.

Поредното потвърждение на неговата версия. То съвпадаше с последното обяснение на Давид, който поне в това отношение бе искрен.

- Това, естествено, е напълно нелепо. Приятелката ми е свидетел, че по време на злополуката двамата с нея бяхме в колата.

Властите бяха заключили, че става въпрос за нещастен случай. Край на тази история. Край на Орор. „Удоволствието винаги взема връх над смъртта“, бе заявил преди малко Луи. Що се отнася до мен, не ми бе ясно по какъв начин в случая то бе победило своята стара съперница, как в тази покъртителна драма Ерос бе успял да матира Танатос.

Размърдах се на седалката и тапицерията изскърца под тежестта ми, а Луи отново потъна в мълчаливо съзерцание на гледката отвън. Неговият разказ до голяма степен бе разсеял чувствената мъгла, която плуваше между нас още с потеглянето ни от Ножан.

След дългата поредица тунели, прекосяващи подземните етажи на Дефанс, излязохме на познатия главен път № 13, който водеше към предградията и прекосяваше Сюрен, Мон Валериен и стигаше до Нантер. Сепнах се при мисълта, че има намерение да отиде заедно с мен при мама, но лимузината продължи да лети на запад, без никакво намерение да спира някъде.

Най-сетне, след като отминахме центъра на Рьой, поехме наляво по алея с кестенови дървета от двете страни. Не след дълго колата паркира пред желязната ограда на елегантен дворец. Веднага познах, че това е Малмезон, тихо убежище сред зеленината, известно до днес с розовите си храсти, което Бонапарт подарява на Жозефин, след като вече е осигурил положението си в обществото.

Какво смяташе да ми предложи Луи? Може би да почетем заедно с присъствието си оригиналната спалня, след като вече бях посещавала нейното копие в хотел „Шарм“? Като гледах изражението му, силно се съмнявах в това.

Ала ето че след мъчителните признания той отново се превърна в човека, когото познавах: лекомислен, непредвидим, неуловима фигура върху шахматна дъска, чиито полета непрекъснато променяха цвета и позицията си.

За пръв път от началото на нашето пътуване се обърнах към него лице в лице, готова да му се противопоставя, да се опълча на постоянните промени в настроението му:

- Какво точно искате от мен? Каква игра играете?

- Изобщо не играя, Анабел - отвърна напълно сериозно той. - Никога не си играя. Това, което винаги правя, е... Да изваждам на бял свят.

За пореден път очите му изразяваха откровеност, невинност, като при това проникваха дълбоко в мен.

- Да изваждате на бял свят?

- Да, точно така. Приемете ме като проявител. Като онзи химически агент, който прави видим латентния образ върху вашата сребърна плака. Вие самата несъмнено не си давате сметка за това... Но аз го виждам. Виждам как новият ви образ се наслагва върху стария...

Значи, цветът на моето тефтерче „Десет-пъти-дневно“, както и на получените писма, не беше избран случайно? Сребрист цвят. Цветът на разкриването.

- Химически проявители вече не съществуват - възразих аз. - Днес никой не ги използва. Край. Сега всичко е цифровизирано.

- Не и при мен.

Постепенно върху лицето му разцъфна усмивка като ново цвете в неговата градина. С дискретен, едва ли не плах жест той ми посочи сградата в неокласически стил, белите стени и сивия покрив:

- Вече сте разбрали... Аз съм от друго време!

Той изскочи от лимузината толкова пъргаво, колкото позволяваше недъгавият му крак, и при това движение за миг се оголи прасецът му, но аз успях да видя върху него друга татуировка, друга буква, сякаш отзвук от онова а, гравирано върху китката му. Това бе главно „Д“, вписано в дискретни орнаменти.

А и Д. Тоест - АД.

- Орор Делбар, неволно прошепнах аз.

Останалата част от деня бе поредица от нежни и игриви моменти сред пролетното изящество на розовите масиви, под сянката на редиците от липи. Уханието неволно ми напомни мамините цветя и за момент изпитах чувство на вина, че напоследък прекарвам при нея толкова малко време.

За щастие, макар и малък, паркът на Малмезон беше възхитителен: без показност, без фонтани и натрапчиви зрелища, той предлагаше достатъчно пространство за разходки, далеч от градовете и от потока на времето. Също както бе постъпил в Париж, Луи се постара да се придържа към ролята на добросъвестен екскурзовод, оживявайки обясненията си с пикантни, на моменти пиперливи анекдоти, неизменно белязани от онова двусмислие, което превръщаше историята в същинска енциклопедия на разпуснатите нрави. Впрочем той обърна особено внимание на пристройката, издигната по поръчка на Наполеон, където той да приема своите любовници, без да безпокои останалите обитатели.

Поседнахме за късен обяд в съседната бирария и следобедът беше към края си, когато лимузината ме остави пред вратата на дома Дюшеноа.

- До скоро, нали? - каза само на прощаване Луи с усмивка, която изразяваше плаха надежда.

Досега не бях обърнала внимание, че всеки път, когато беше наистина развълнуван, в долната част на дясната му буза се появяваше трапчинка. Веднага я нарекох трапчинка на истината, защото бе съпътствала редките мигове, когато бе разкривал пред мен истинския си облик. В градината на Музея на романтичния живот. А освен това, по-късно през същия ден, когато в колата ми разказа подробно за смъртта на Орор.

- Може би... - казах в отговор аз. - При всички случаи ще се видим на някое от вълнуващите съвещание в БТВ!

Той оцени моята ирония и погали ръката ми с върха на пръстите.

Вратата се отвори пред мен, преди още да съм хванала дръжката. Шофьорът Ришар, койтобе прекарал целия ден зад волана, без нито за момент да се появи пред очите ни, сега изникна пред мен в контражур.

- Госпожице... - изръмжа гигантът, като отстъпи назад, за да ми позволи да сляза.

Изненадваща любезност от негова страна след толкова дискретност.

Ала когато излязох и светлината падна върху лицето му, веднага разпознах бръснатата глава, масивната челюст и преди всичко приветливия вид на булдог... „Негодник, но почти.“ Това бе не някой друг, а навъсеният съсед, който ми бе върнал Фелисите така, сякаш ми подаваше торба с изпражнения!

Останах със зяпнала уста. Той се върна на мястото си зад волана, захлопна вратата и веднага запали двигателя. Все още си блъсках главата върху тази загадка, когато лимузината вече бе стигнала до другия край на улицата - съвременна тиква, превърната в каляска, шумна и бърза.

Както обикновено по това време, особено откакто Арман постоянно търчеше из града, зает с подготовката за сватбата, къщата беше празна. Тримата космати палавници вероятно бяха в градината, радвайки се на слънчевите лъчи, които косо осветяваха южната фасада на дома

Дюшеноа.

Редом със сребристия плик, чието присъствие върху масичката вече не би могло да бъде изненада за мен, открих ръкописна бележка от Давид, която свидетелстваше, че е минал оттук през деня.

Поредната досадна вечеря с корейците.

Предвид техните обичаи, предвиждам запой.

Вероятно ще закъснея. Не ме чакай.

Обичам те.

Д.

Бавно разпечатах плика, който веднага ми се стори по-малко обемист от предишните. Действително в него открих само обичайната магнитна карта за „Шарм“ и две печатни бележки.

Липсата на пояснение бе нещо като тест: вече би трябвало да знам мястото и времето на срещата. Хотел „Шарм“, 22 часа.

Обърнах двата правоъгълника от твърда хартия и с удивление открих, че върху всеки има различна повеля. Не бе необходимо Луи да ми повтаря коя да е от тях, за да ме убеди да отида на срещата. Предварително знаеше, че ще се явя. И тъй като бе убеден в това, можеше да си позволи да ми предложи двойна порция. Минаваше на по-висока предавка:

4 - На твоя господар ще се подчиниш

Зад привидната си благосклонност, втората заповед беше още по-заплашителна и криеше скрита закана:

5 - В твоето желание ще се вслушаш

Какво знаех аз за моите собствени желания? Със своето коварство Луи, представил себе си като проявител, действително бе пробудил у мен скрити във времето копнежи и потиснати влечения, но сигурна ли бях аз, че искам да им се отдам? Колко струваха моментните удоволствия и силните и пикантни, но мимолетни наслади в сравнение с необятното щастие, което ми обещаваше Давид Барле?

Реших засега да не поставям под съмнение измамното мълчание на Давид. Ако версията за събитията, представена от по-възрастния му брат, бе вярна, това означаваше, че той през цялото време ме е мамил. Оказваше се, че той е бил първата жертва и едновременно палач на обзетата от лудост Орор. Можех да си представя бремето на срама и позора, с което е живял след случилото се, като годините почти не са излекували острата болка, останала след нещастието и след сторените прегрешения. За него аз бях девствено пространство, начинание, което той да доведе до успешен край, и тази му амбиция оправдаваше неговото мълчание, колкото и тягостно и непочтено по отношение на мен да бе то.

Хапнах набързо в кухнята, докато Синус и Косинус се боричкаха в краката ми, очаквайки да получат някое парченце, след което се затворих в спалнята и измъкнах изпод бельото съкровищата, получени в дар от Луи през последните дни: тайнствения ключ, нагайката, яйцето, чийто вид бе достатъчен, за да пробуди у мен неудържими контракции, огърлицата на Пайва и дори иглата за коса, подарена ми от Давид, но без съмнение избрана от неговия брат. Разгледах отново всеки от тези предмети, оценявайки за пореден път изяществото на един или богатите орнаменти на друг. Солидни и изтънчени, гладки и твърди, проникващи и непроницаеми, те представляваха странна мозайка, чиято контрастност бе в унисон с противоречивия характер на човека, който ми ги бе изпратил. В съчетанието им се таеше възхитителна само по себе си двусмисленост. Ала целият този еротичен битпазар не би имал никакво значение, ако откажех да го приема. Единствената негова цел бе да направи от мен актриса, която открито изживява своите наслади, превръщайки тези неодушевени предмети в живи партньори.

Защо тогава днешната покана не бе съпроводена от никакъв предмет? Дали на място не ме очакваше друга изненада в духа на Луи? Трябваше ли да очаквам нещо, което предполага по-висока степен на въплъщение?

Да, отражението ми в голямото огледало в нашата спалня за пореден път ме убеди: променила се бях. Без съмнение окончателно. Бях престанала да бъда някакво си горещо момиче, но още по-малко бях податлив материал, който Давид смяташе, че ще може да оформи по свой вкус. И макар да продължавах привидно да спазвам покорството, наложено ми от разкошната обстановка, която обитавах - дома, сватбената рокля и предстоящата церемония от висша класа, - каква част от моето същество все още се съгласяваше на това? Дали това бях аз, или все още живото у мен малко момиче от Нантер? Що се отнася до новата Ел, която бе разцъфнала в резултат от тайните ми срещи с Луи, на какво всъщност разчиташе тя? Имаше ли изобщо някаква представа? И коя бе следващата стая, в която й предстоеше да задоволи нечий апетит?

Този път се явих в хотел „Шарм“ без какъвто и да било материален ориентир няколко минути преди уреченото време. Двайсет и два часът е без малко.

Влязох, без да удостоя с поглед или с поздрав господин Жак, който в този момент бе зает да пише нещо. След последното ни спречкване не виждах как бих могла да го моля за помощ и затова веднага се отправих към асансьорите.

- Добър вечер, госпожице!

Пред мен бе усмихнатият Изиам, чиято радост бе напълно искрена. Дългите му клепки трептяха по-забързано от обикновено в знак на споделено удоволствие. Макар да знаех, че е изцяло предан на Луи, верен роб на своя господар, за мен той продължаваше да съхранява определена доза невинност.

- Добър вечер, Изиам. Ще ме отведете ли до стаята?

- Разбира се. Коя е тя?

Устните му отново се разтегнаха. Очевидно се забавляваше, че участва в играта.

- Ами... Смятам, че вие знаете, нали?

- Аз - да. Но вие трябва да ми я посочите!

След като подхождаше по този начин...

- Добре. Да видим какво имаме в склада: един ключ, стар ключ, който би могъл да отвори коя да е врата.

- Коя да е врата - потвърди той, видимо доволен от отредената му роля. - Значи, нито една.

- Хм, този път нямам нито огърлица, нито яйце... Но имам игла за коса.

- Сигурна ли сте, че тя принадлежи към вашия сбор от принадлежности?

- Не... Прав сте. В такъв случай ми остава само... една нагайка!

В отговор той ми намигна съучастнически.

- Ето, това е! Налице е в инвентара!

- Нагайка... - повторих замислено аз.

Коя от нашите легендарни куртизанки е използвала подобна играчка? Опитах се да си припомня названията на стаите, които познавах, но нищо не ми хрумна. И ето че тъкмо в този момент зърнах зад него един ретроплакат...

Изиам проследи погледа ми и се обърна. На поставения в рамка постер, имитация на стара реклама, се виждаше испанска танцьорка, която държи в едната си ръка ветрило, а в другата, като че за да подчертае войнствената си поза, стискаше нагайка. Оставаше ми само да прочета името на тази тайнствена красавица: Лола Монтес.

- Лола Монтес? - зачудих се аз, като подчертах финалното „С“ - Не се ли произнася Монтез?

- Лола Монтес е заглавието на филма, който Макс Офюлс прави на основата на нейния живот. Така че се произнася Монтес.

След този кратък урок - не се и съмнявах от кого го е на-учил, той ме поведе към асансьора и натисна копчето на втория етаж.

Гледката беше поразителна. Вместо ярките цветове, в които бяха издържани останалите етажи, тук всичко бе в черно, включително стените, вратите и мокетът. Въпреки яркото осветление наоколо беше мрачно като в пещера. Налагаше се да пристъпвам внимателно, почти пипнешком, докато стигна до стаята.

Вътрешността се оказа сумрачна и почти толкова печална. Оскъдната светлина идваше от няколко мъждукащи лампи по перваза на ламперията и от тавана. Този кенотаф в памет на най-митичната куртизанка от епохата на романтизма предразполагаше по-скоро към вглъбение, отколкото към бурни страсти. Ала изщракването на ключалката зад мен мигом ми припомни какво ми предстои тук и шибна като камшик сетивата ми.

- Приближи се...

Също както предишния път, тези думи, дошли сякаш от нищото в празната стая, ме извадиха от вцепенението и аз така се стреснах, че едва не изпищях. Сега обаче липсваха тонколони. Металическият тембър, изкривен от вокодера или от друго подобно електронно устройство, не идваха откъм стените на стаята, а от срещуположната на вратата страна, където мракът не позволяваше да се различи нито силует, нито елемент от мебелировката.

Въпреки това успях да доловя в непрогледната тъмнина леко раздвижване. Бих могла да се закълна: някой се прокрадва към мен. Отстъпих назад, като всяка моя крачка бе забавена от страха и желанието, двете отколешни съучастнически чувства от най-ужасните ни кошмари, които ни пронизват най-силно миг преди събуждането.

- Не се бой. Щом си тук, значи не се страхуваш.

Звукът на този глас наистина бе плашещ, но интонацията бе по-скоро успокояваща. При тези думи той най-сетне поне отчасти ми се яви. Въпреки това си оставаше анонимен, защото бе с черна латексова маска на лицето, комбинезон от същата материя, който покриваше стройното му тяло чак до петите. Изумителен костюм, който навяваше смътни детски спомени - кечист, панаирджийски акробат, но също и далеч по-зрели фантазми - Жената котка, Секс Машина и какво ли още не.

Прилепналата материя видимо бе издута под корема му, което означаваше, че вече е в

ерекция.

- Нали? - настоя той.

- Не, не се боя... - предпазливо се съгласих аз.

Той измъкна иззад гърба си тънък и дълъг предмет, който отначало не можах да позная.

- Тогава ела при мен. Нищо лошо няма да ти сторя.

Нагайка! Подобна на тази, която Луи ми бе изпратил и която преди малко съвсем невинно въртях в ръце.

И тогава бях поразена от една подробност: въпреки мрака ясно виждах, че мъжът пред мен не държи нищо, което да напомня бастун, и очевидно не се нуждае от такъв, за да стои здраво на нозете си.

- Нали нямате намерение да... - задавено промълвих аз.

- Да те бичувам? Не. Ако не се наложи. Ако си послушна.

Опитах да овладея гласа и разума си.

- Окей, окей... Май че стигаш твърде далече с мен.

- Шшшт... - просъска той. - Все още никъде не сме стигнали, а ти вече биеш отбой.

- Не желая да бъда удряна.

- Кой ти каза, че ще бъдеш? Имай предвид, че с това могат да се правят безброй други неща.

Като потвърждение на думите си, той започна да гали тялото ми с гъвкавия кожен връх през нищожната защита на дрехите ми. Всяко докосване ме възбуждаше, сякаш го правеше с език.

Онова, което при други обстоятелства, като обикновена зрителка, вероятно би ми се сторило гротескно, сега ме караше обилно да отделям сладък и отровен сок. Това, че съм център на неговото внимание и на цялата обстановка, замъгляваше разума ми, който повече не можеше да се бори срещу копнежите ми и срещу самата мен. Отбранителните ми линии падаха една след друга и вече ме обземаше непреодолимото желание да се оставя на волята му.

- Затвори очи... Съсредоточи се върху онова, което чувстваш.

Не бе необходимо да ги отварям, за да доловя близостта му. Той почти ме докосваше, дъхът му на равни интервали брулеше лицето и шията ми. Ала онова, което ме стъписа, бе пълната липса на телесна миризма. Откъм него не идваше дори лекото ухание на тоалетна вода. Само острият и натрапчив мирис на латекс.

Тогава той хвана ръката ми и внимателно ме отведе до леглото, покрито също с черни чаршафи, подобно на копринена катафалка, върху която той бавно ме положи.

По странен начин в момента, когото се отпуснах по гръб, откъм тавана се разнесе музика и се спусна над нас като ситен дъжд, който постепенно се усилваше.

Не познах мелодията, но трябва да призная, че тя напълно съответстваше на ситуацията: омайваща мелопея, разпростряна над нас като пелена, на език, който не бях в състояние да назова. Напомняше грегорианско песнопение, но на някакъв нов култ, в който велики жрици са жените. Думите нямаха никакво значение, защото гласът сам по себе си увличаше в шеметни висини.

Мъжът свали една по една дрехите ми, които тази вечер бяха скромни и семпли, след което продължи да разхожда бавно кожения ремък по голото ми тяло. По овладяната точност на

жестовете му отгатнах силната му, жилеста снага.

- Тази композиция се нарича Рогеуег т1коШ епй... - съобщи ми шепнешком той.

Именно това ми подсказваше и нагайката, която последователно и планомерно изследваше най-чувствителните ми ерогенни зони. Спираше се на най-деликатните от тях, онези, които предизвикваха у мен сладостен, продължителен и преди всичко осезаем трепет. Потрепването в основата на шията ми потвърждаваше това. След тях дойде ред на раменете ми, които тръпнеха от удоволствие, примесено с лека болка. Дори онзи безименен триъгълник, разположен между ухото и тила, тънеше в доволство. А какво бих могла да кажа за гърдите, корема и изпадналата в екстаз вътрешна страна на бедрата, които трепетно се разтваряха при всяко докосване, любопитни да отгатнат продължението, сякаш някой им разказваше увлекателна история, която чуват за пръв път?

Цялото ми тяло бе напрегнато, нетърпеливо, жадно да научи повече и преди всичко да почувства повече. По-силно?

- Много ми харесва така... - въздъхнах аз, без да си давам сметка дали имам предвид ласките или музиката.

Внезапното проникване на кожения прът между големите ми устни изтръгна от гърлото ми остър писък. Последва леко въртене във вътрешността на вулвата ми, като всяко обхождане бе съпроводено от осезаем натиск, който ме довеждаше до крайност, изпъваше хълбоците ми и извила гръб, аз се повдигах, за да придам сила на допира.

- Ох!

Първият удар по корема ми дойде изневиделица, лек и същевременно достатъчно реален, така че аз го почувствах като ухапване.

- Нали нямаше да ме удряте!

Надигнах се сърдито, но ръката му отново ме просна по гръб, без да мога да се противя на налегналата ме тежест.

- Бичуването не е удряне.

- Така ли? Кажете това на кожата ми!

- Не обръщай внимание на думите... По-скоро чувствай.

Приливът на гняв не само не ме откъсна от усещанията ми, а напротив, засили сигналите, отправени към тялото ми. При всяко шибване аз жадувах следващите удари да бъдат по-силни, като се питах върху коя част от мен ще попаднат. А те минаха последователно по гърдите, бедрата, ханша, като грижливо щадяха сгърченото ми от болка и желание лице.

Превъзмогнах надигащата се у мен паника, когато той внезапно ме яхна, притисна ме, а коленете му обездвижиха ръцете ми. Досетих се какво е на път да направи, когато метална халка обхвана китката ми и се чу изщракване, като същото се случи и с другата ми китка.

Бях закопчана в белезници.

Когато отворих очи, за да видя какво ще бъде продължението, всичко бе изчезнало: лампите бяха изгасени и стаята тънеше в пълен мрак. Сега можех да отгатна присъствието му единствено по дишането и по леката топлина, която се излъчваше в стегнатото в латекса тяло.

Той, изглежда, бе прочел последната ми мисъл, защото дочух шум от цип, по който заключих, че се съблича. Свали от себе си комбинезона и освободи не само тялото си, но и онова до болка

познато ухание: ванилия, лавандула.

С една дума: Луи. Или мъж, използващ неговия парфюм.

Последните ми съмнения се разсеяха, когато към миризмата се прибави и гласът, възвърнал нормалния си тембър.

- Никой мрак не е толкова мрачен, че да те затъмни...

Предположих, че говори... за моята красота?

Нагайката не беше единственото приспособление, до което той прибягна през онази вечер.

- О, не!

Металното яйце, което безцеремонно пъхна между краката ми, бе абсолютно копие на онова, което вече бе използвал, за да ме докара до оргазъм.

- О, да! - кратко ме опроверга той.

Сетне, без да съм наясно какво ще последва, дочух стъпките му по мокета, а след това двойното изтракване на отваряща и затваряща се врата.

Наистина ли бе излязъл?

Нямах време да стигна до друго предположение. В мен постепенно започна да се надига вълна на наслада. Яйцето само бе оживяло, направлявано от вещата ръка, която, както предположих, вече бе далеч от мен. Все още бях с белезниците и не можех да регулирам нито силата, нито движението на яйцето в мен, а още по-малко продължителността на неговите вибрации.

Първият оргазъм избухна във вътрешностите ми като взрив. Почувствах се не разкъсана, а по-скоро сведена до огнена топка, превърната в модерна скулптура, представляваща само и единствено изтръпнала от наслада вулва.

- Не това... Ти си... - проплаках аз, в плен едновременно на екстаза и на неудовлетворението.

Исках всичко това да свърши. Или по-скоро да започне отначало. Не можех да понасям повече всички тези игри и породеното от механика удоволствие. Желаех него. Желаех го в себе си. Незабавно и без остатък.

В момента, когато той влезе, простенах отчаяно и жално, признателна и готова на всичко:

- Ел...

Без нито дума, той приближи до мен и измъкна яйцето от вагината ми. Вълната на облекчение, която изпитах, след изтеклата от нея струя, стигна чак до гърдите ми. Чувствах как потъвам, увлечена във въртопа на оргазма. Удавих се и бях щастлива от това.

- Вземи ме... Вземи ме - молех го аз.

Той остана безучастен на призива ми, сякаш изобщо не ме чуваше. Вместо това усетих как коленичи между бедрата ми и ме придърпа до ръба на леглото. Започна да лиже вулвата ми като измъчван от жажда, току-що измъкнал се от лапите на пустинята.

Контрастът с начина, по който постъпваше Давид, бе поразителен. Вместо ритмичността на метроном, присъща на моя бъдещ съпруг, при Луи всичко бе изненада, паузи и смяна на темпото. Не бе необходимо да прониква в мен, за да постигне успех. Онова, което би трябвало да забави насладата (нали се твърди, че кунилингусът бил ефикасен само ако е продължителен), напротив, засилваше желанието ми, караше устните ми да набъбнат, а клиторът ми да щръкне до неподозирани висоти.

По време на някаква лекция един от нашите преподаватели спомена като пример книга с еротични фотографии на Люсиен Клерг, озаглавена Родена от вълната. Водена от

любопитство, подирих в Интернет що за книга е това и бях поразена и едновременно стъписана от снимките на прекрасни голи тела, в повечето случаи без глави, потънали в

талази от пяна.

От тях във въображението ми изникна представата за миризмата на моята пичка моя собствен полов орган, от която винаги бях изпитвала неудобство, докато, напротив, тази на мъжките полови органи притежаваше способността да ме възбужда. Лесно бих могла да потисна тази представа, скривайки я в тайното ъгълче на моите комплекси, ако всеки ден, въпреки чистото облекло и парфюма, не усещах постоянно как тя стига до ноздрите ми. На чина в училище, а по-късно на студентската скамейка, в киносалона или в метрото, навсякъде, където по силата на обстоятелствата попадах сред непознати, бях убедена, че и те са в състояние да доловят мускусния мирис на моята пичка-катеричка. Имам чувството, че

същото това ухание на море, което открай време й

приписвам, е пропито и в страниците на тази книга.

(Ръкописна бележка от 11 юни 2009 г., съставена от мен)

Върхът на езика му проникна до връхчето на клитора и дълго време си игра с него, заличавайки всякакви прегради между нас и заличавайки последните ми задръжки. На моменти почти изпитвах болка, но сякаш сред мрака на стаята блесна мълния и порази миниатюрното гръмоотводче на моята наслада, изгаряйки вътрешностите ми, замъглявайки погледа ми и подчинявайки всички мои сетива.

- О, дааааа!

Чувствах се напълно сломена, изпепелена. Вече бях жена, която при оргазъм не крещи „Не“, а „Да“.

Този път не съм го чула кога е излязъл. Едва когато раздвижих едната си ръка, разбрах, че е свалил белезниците.

Ала макар развързана, макар и свободна, знаех, бях сигурна, че занапред му принадлежа. Бих могла да се омъжа за когото и да е. Включително и за брат му. Бих могла да изградя меко и уютно битие.

От този момент нататък имах един-единствен господар.

Луи и никой друг.