Хотели - Първа стая

18 юни 2009 година

Когато се събудихме, светещият циферблат в спалнята показваше девет часа. Сякаш забързано да постави начало на деня, слънцето огряваше стаята с щедрите си лъчи. Справката, направена от Давид в Уедър Ченъл, се бе оказала вярна: времето беше прекрасно, а небето - без нито едно облаче. Това бе първата ми мисъл в утрото на нашата сватба.

Излязох от дрямката доста късно, предвид обстоятелствата. Спящата красавица, потънала във вечен сън. След завръщането от хотел „Шарм“ сънят дълго бягаше от мен. Очаквах изцелителната целувка на моя принц.

- Добро утро, съпруго моя! - усмихна ми се Давид в момента, когато отворих очи.

Седнал на края на леглото, той бе облечен в бежов панталон и сламеножълто поло. Цялата къща вече ехтеше от суетнята на персонала, ангажиран за случая; глъчка се носеше и откъм градината.

- След три часа, драги господине - отвърнах със същия закачлив тон аз, като посочих малката стоманена стрелка. - Не и преди това. Засега съм само „госпожица и ваша годеница“.

- Както желае госпожицата. Все пак господинът се осмелява да напомни на „госпожицата и своя годеница“, че й остава много малко време, за да се приготви.

Докато казваше това, обърнах внимание, че превръзката върху китката му бе променила цвета си. Вместо седефенобяла, сега беше бисерносива, но разликата бе едва доловима и трудно би могла да бъде отличена от предишната. Все пак предположих, че този нюанс подхожда на светлосивия костюм, който след малко щеше да облече.

- Още не си се облякъл? - престорих се на учудена аз.

- Не. Има още много неща за вършене. Като се вземе под внимание, че ще бъде горещо, нямам намерение отсега да крася костюма си с петна от пот.

И така, ето ни двамата, усмихнати, красиви и приветливи. Разговарях с него без превземки, проявявайки съвършена непринуденост, но в същото време съсредоточена до крайна степен да не би с някоя случайно изпусната дума да издам онова, което бях научила за него. Давид манипулаторът. Давид перверзникът. Мъж, достатъчно луд или нещастен - нима това не бе едно и също? - че да посвети седемнайсет години от своя живот, за да хване в мрежите си една нищо и никаква глупачка като мен. А след това да я обработи телесно и духовно в съответствие със своите стари и болезнени спомени. Жена, която да замести предишната, но този път напълно съобразена с очакванията му, за да не може никаква болест или инцидент да затъмнят изфабрикуваното му щастие.

- Добре. Върви тогава! Сигурна съм, че Арман ще ти намери работа.

Постарах се усмивката ми да не изглежда пресилена.

- Така е, работата край няма - подхвърли той вече от вратата.

Преди да облека официалните одежди и след като още на ставане минах през ръцете на фризьорката и гримьорката, наметнах един сив памучен халат и слязох да проуча положението

на долния етаж. Суетнята като в кошер направо ме замая, сякаш всеки следваше невидима нишка, водеща към крайната цел на поставената задача. На крак бяха представители на всички професии: камериерки и гардеробиерки, общи работници, градинари, готвачи, сервитьори за вината и ястията, цветарки, перачки, пиротехници, шофьори, техници по звука и още цял полк обслужващ гостите персонал, чието предназначение така и не ми стана ясно.

- Добро утро, Арман - поздравих аз майордома.

- Добро утро, Ел. Най-добри пожелания за този прекрасен ден!

- Благодаря.

Неуместната тържественост на неговите думи ми стана неприятна, затова веднага смених темата.

- Какво правят тези хора в градината?

Кимнах дискретно към две възрастни жени в бели памучни работни комбинезони, със стегнати в яркоцветни шалове коси, които сновяха в пространството между масите, едната с махало в ръка, а другата с вдигнат на вятъра пръст.

- А, това са специалистките по фън шуй.

- Фън шуй ли? - зачудих се аз.

- Да. Не биваше да ви казвам, но това е подарък от Луи: вашата сватба трябва да се състои при възможно най-благоприятни условия. Затова той държеше специалисти да контролират мястото на приема.

Въпрос: съществува ли еротичен фън шуй? Възможно ли е да се повлияе на любовните игри в зависимост от мястото и начина на тяхната предварителна подготовка? Дали клиторът ми ще бъде по-отзивчив под влияние на разположението на мебелите и цвета на стените? Анусът ми ще бъде ли по-гостоприемен, ако някой си науми да го навести?

Любовникът ми ще получи ли по-силна ерекция?

Моят съвет: за множество оргазми изберете оранжевия цвят!

(Ръкописна бележка от 18 юни 2009 г., съставена от мен)

Подобно внимание от негова страна бе доста удивително, но то ми напомняше чувствителността на бъдещия ми девер към местата и свързаните с тях спомени. Запитах се дали ще удостои с подобни предпазни мерки бъдещото си жилище, дома на госпожица Марс. Твърде вероятно... Този въпрос незабавно повлече след себе си друг: кога ли щеше да се нанесе? Кога мъжът, подложил ме на няколкоседмични унижения и тревоги, но и пробудил у мен непознати преди за мен вълнения, щеше да стане наш съсед?

Оставих стария прислужник на неговите грижи и продължих инспекцията. Нямаше стая и ъгълче от къщата, което да не е включено в приготовленията на тази усърдна армия. Заобикаляйки поставките и таблите, столовете и пултовете, предприех същински слалом между масите и натоварените колички. Реших да не изброявам необикновеното количество ястия, край които минавах, до едно безупречно опаковани. Някои се криеха под сребърни похлупаци или станиол, други едва успявах да зърна и цялото това богатство ме караше да мисля за любителката на отбрани блюда, каквато бе мама, която нямаше да може да вкуси нито едно от тези сладки съкровища.

Още от ставането не се разделях с мобилния телефон, стисках го в ръка като безполезен талисман и непрекъснато отлагах момента, когато ще се обадя на дежурната сестра. Накрая все пак го сторих и тя с няколко думи ми съобщи, че мама дошла в съзнание, но била много слаба. Думите й бяха толкова оскъдни, колкото и дните, които й оставаха. Вече ги пестеше и свеждаше всяка фраза до най-същественото, забравила присъщата си бъбривост. Изглежда, се изтощаваше дори когато слуша другите. „Струва ми се, че пази силите си за вас“, с известен упрек каза на прощаване сестрата. Поне ми спести фаталния въпрос, от който се боях най-много и не смеех сама да си задам: „Кога смятате да дойдете да я видите?“

Когато вече ще бъде твърде късно? Когато думите вече няма да съответстват на дни, а на часове? Когато няма да може да ме познае?

Безцелното ми шляене имаше поне предимството, че проветрява мислите ми. Минавах от стая в стая, от група на група, като единствената ми грижа беше да не преча на приготовленията. Стигнах до големия сенник, който работниците бяха монтирали още предишната вечер, и приближих до белокож младеж, с бяла риза и черна жилетка, зает да подрежда табелките с имената на гостите пред безупречно чистите порцеланови чинии. Гледах го как стиска в ръка списъка на сътрапезниците и плана на масата, взирайки се в тях със свити вежди, и неволно се усмихнах. Стори ми се много млад.

- Добър ден. Всичко наред ли е?

- Добър ден... - отвърна той, като само за момент повдигна очи.

- Аз съм... аз съм младоженката - реших надлежно да се представя аз.

За да докажа това си твърдение, което се опровергаваше от облеклото ми, посочих готовата си прическа, като завъртях пръст около високия кок.

Той веднага се изправи, обърна се към мен и прекрати работа, сякаш заловен на местопрестъплението:

- А, прощавайте! Добър ден, госпожо! Е... госпожице. Най-добри пожелания.

За малко не избухнах в смях, но се задоволих с дяволита усмивка, предназначена да го успокои.

- Благодаря. Не искам да ви преча.

В този момент погледът ми падна върху малкото парче картон, сгънато на две, което той се канеше да постави върху белоснежната покривка, от която се носеше ухание на свежи цветя. Върху него пишеше Люк Доре. Рязко го дръпнах от ръката му, а той ме погледна изплашено. Не името на госта бе накарало сърцето ми да се свие.

Люк Доре.

Това бе особеното изписване на буквите. Почеркът на анонимните послания в моя „Десет-пъти-дневно“.

- Прощавайте - отново се обърнах аз към младежа. - Знаете ли кой е написал тези имена?

- Да, госпожице. Господин Арман.

- Сигурен ли сте?

Доволен, че го питам за нещо по-значимо от обикновеното подреждане на етикетите, той се поизпъчи, без при това да се откъсне от ролята си или да изостави своята любезност.

- Съвършено сигурен съм, видях го с очите си преди малко. Някои картички даже още не са

изсъхнали.

Отговорът му ме накара да изтръпна: Арман, вечният съюзник на Луи, пише под негова диктовка всички онези ужаси, адресирани до мен. Какво ли му бе обещал Луи, за да го накара да приеме една толкова извратена, толкова неблагодарна задача? Няколко допълнителни бутилки? Или мълчанието за опустошенията, които старият майордом нанася на фамилната изба?

Или може би самият той е не по-малък перверзник? Винаги трябва да се отнасяме с недоверие към старите господа с безобиден вид. Не бихме могли да си представим остатъците от живот и от желания, които пърхат в кадифените им панталони и вълнените жилетки.

Питам се дали Луи също си е водил дневник за нашите срещи. Дали е описал някъде преживяванията си по време на тях. Дали нямаше някъде друг „Десет пъти дневно“,

по-дързък от моя?

Той, който толкова държи на всичко написано от него, който мечтае да бъде литератор,

какви ли думи е избрал, за да разкаже за моето смущение, за тялото ми, тъй жадно желаещо неговото, за вагината ми, навестявана от всевъзможните предмети, които ми бе подарил,

вместо самият той да проникне в нея?

(Ръкописна бележка от 18 юни 2009 г., съставена от мен)

Очевидно виновникът беше неоткриваем. Търсих го навсякъде, но всеки път ме отпращаха в другия край на къщата. Всъщност това нямаше значение. Вече знаех достатъчно.

Непрекъснато се носеше веселият глас на входния звънец и процесията от всевъзможни доставчици се точеше безкрай: ястия, цветя, бутилки, сервизи, покривки и салфетки, пиротехнически материали и пр.

Докато прекосявах хола, на път към спалнята, за мен при-стигна пратка от съвсем друг характер:

- Ето ме и мен!

Пременена с най-неприлично впитата от всички свои рокли, София застана пред мен, вдигнала ръце в победно V, полюшквайки ханш, за да подчертае допълнително своите форми.

- Така е, скъпа, с пълно право можеш да ме гледаш със зяпнала уста.

Застана неподвижно, вероятно в очакване да се завъртя около нея в знак на възхита! Парчето плат, което я покриваше, не само вървеше по линията на тялото й, но и беше наполовина прозрачно и по-късо от коя да е минипола в търговската мрежа. Странно бе, но може би благодарение на цвета екрю общото впечатление не бе толкова вулгарно.

- Мамка му! Да не би да си търсиш мъж или какво?

- За мъж не знам... Но ми се струва, че нея вече я открих!

Нямаше нужда да уточнява. Познавах достатъчно добре София с нейните приумици, за да разбера за какво говори: това бе идеалната рокля, притежаваща необикновена притегателна сила за силния пол. Съвършен капан за мъже.

Кимнах в знак на одобрение и пресилено я насърчих с поглед.

- Така изглежда. Остава само да залепиш тъканта върху кожата си, инак не виждам как би могла да бъде по-тясна. Откъде изрови това чудо?

- Сред старите дрешки на Пеги. Няма да повярваш, но тя се канеше да я хвърля!

- Я почакай, та Пеги е същинска скумрия... Нейните дрехи са с два номера по-малки от твоите.

- Е, да де! Точно!

Това сякаш обясняваше всичко.

- Да не си въобразяваш, че си завъртяла главите на мъжете, като си носила дрехи по мярка?

- От тази гледна точка имаш право...

Тя ме дари с ослепителна усмивка, способна да заличи всички неприятни преживявания от миналата нощ.

- Това не е толкова важно. А ти няма ли да ми покажеш друга една рокля?

Помъкнах я на горния етаж, но тя непрекъснато спираше, захласната от великолепния декор, който разкриваха пред погледа й полуотворените врати:

- Ти ми говореше, че този дом бил същински дворец, но чак такъв лукс не си бях представяла!

Свих рамене, сякаш за да се извиня и да й напомня, че и аз като нея съм все още гостенка на това място. По никакъв начин не бях отговорна за тази безнравствена разточителност. Когато накрая извадих от белия пластмасов калъф роклята „Скиапарели“ и внимателно я разстлах върху леглото, София едва не припадна.

Когато се съвзе от смайването, ме удостои с една от онези фрази, в чийто шеговит тон добрите чувства неизменно вземаха връх над завистта и огорчението:

- Напомни ми в следващия живот да се омъжа за милиардер. Окей?

- Не се притеснявай - засмях се аз. - Непременно ще ти напомня.

- Сега ли ще я облечеш? - запита ме тя с жаден поглед.

Втренчих се в нея за секунда, а широката ми усмивка стана съучастническа, за да припомни общите ни лудории, когато бяхме студентки.

- Една минута... Сетих се нещо.

Изтичах до дрешника и донесох оттам няколко макари конци, комплект игли и няколко разноцветни парчета филц.

- Я чакай... Да не откачаш?

Веднага бе разбрала намерението ми. Добре познаваше хрумванията ми на любителка-шивачка.

- Такава ли ти изглеждам? - погледнах я предизвикателно аз, опитвайки се да вдяна непокорния розов конец в иглата.

- Мамка му, Ел, да не си си наумила да преправяш сватбената си рокля? Ти сериозно ли?

- Хм... Значи, и двете сме наясно, че е прекалено сериозна като за моя вкус.

София направо се задъхваше от изненада и възмущение. Дори протегна ръка с намерение да ми попречи да извърша подобно светотатство.

- Имаш ли представа колко струва подобна рокля?

С една дума, сама не знам какво ме бе прихванало в този момент. Най-простото и удобно

обяснение, които ми хрумна, бе: да бъда себе си.

- Ами да, точно затова... - махнах уклончиво аз. - Проблемът е именно в това, че знам колко струва.

Не бях сто процента сигурна. Тогава не бях, а и до ден днешен не съм сигурна дали се нуждаех от някакво оправдание за това, което се канех да извърша. Просто исках да направя тази броня от коприна и бродерии по-приятна. Да прибавя малко цвят, моите цветове, за да забравя на кого тази дреха е служила за погребален саван.

Интуиция: нашите фантазми са като декоративните парчета плат, които красят моите

рокли.

Поставят ги тук или там, върху реалността на нашите пориви, за да им придадат колорит, да скъсат с монотонността. Благодарение на тях преправяме по наш вкус сексуалността си.

Примери за подобни платки: уста, впита във вагината ми; мъжки торс, долепен до задника ми; език, който ме ближе отгоре надолу, сякаш за да ме измие...

(Ръкописна бележка от 18 юни 2009 г., съставена от мен)

Действайки ловко с ножицата и иглата, набързо изфабрикувах цяло поле от диви цветя, на които нарочно придадох груб вид и ги закрепих върху плата с колкото се може по-видим шев.

София бе изгубила ума и дума, без да смее да ми попречи в пъкленото дело, с което се бях захванала.

- Не се ли боиш какво ще каже Давид?

- Да се боя ли? Не... Вече от нищо не се боя - отвърнах с едва доловима сянка на колебание.

Докато работех яростно с иглата, й разказах за вече доказаното съучастие на Арман в игрите на братята Барле и интригите им, достойни за крими роман. Като знаех това, вече можех да вложа на свой ред малко фантазия и бунт в съвършения сценарий, който със своята неумолимост би могъл да ми отреди съдбата на Орор.

- Сега ми стана ясно откъде Луи е знаел всичко за мен, преди още да се запознаем. Разполагал е с двама шпиони на място!

- И какво толкова е узнал? - полюбопитства София.

- Дори не можеш да си представиш. Подробности, които човек споделя само в леглото.

Тя бе способна да разбере и да приеме и най-извратените неща, но и за нея имаше известни граници и морал. Сред тях беше тайната на личния живот.

- Искаш да кажеш, че Давид е стигнал дотам да му описва как се чукаш?

- Като имам предвид някои от нещата, които ми е писал...

Направих равносметка на всички съкровени тайни, споделени с Давид, и ако не той беше източникът, предпочитах да не знам откъде Луи се е сдобил с тези сведения, за да ги прочета по-късно в тефтерчето си: как открих секса, първият ми път, предпочитанието към кучешката поза, изключителната ми чувствителност дори към най-слабите миризми, моите „Не“, а не толкова „Да“ по време на оргазмите...

- ...не може да има никакво съмнение.

- Гнъс! - възмути се съвсем по момичешки София.

Изкикотихме се тихичко, заболи носове в пищните вълни коприна.

Скоро приключих с майсторенето. София не се осмели да направи никакъв коментар, защото знаеше, че изобщо не ми пука от нейното възмущение. И тогава, също в деня, когато Давид ме бе обладал върху масата в трапезарията и когато сам или почти сам ме бе докарал до оргазъм, аз се плъзнах в чудната рокля.

- Ау! Просто: ау! - възкликна тя, ококорила красноречиво очи. - Не знам дали моята рокля може да накара някого да ме изнасили... Но твоята определено може да накара кой да е мъж да се ожени за тебе.

Засмях се сдържано на забележката й, когато мобилният ми телефон заподскача върху леглото, където го бях захвърлила, преди да се захвана за работа. Кодът показваше повикване от телефонна централа.

Под вторачения поглед на София, която ставаше все по-напрегната по време на проведения от мен странен диалог, аз се задоволих да отговарям едносрично в знак на потвърждение.

- Болницата ли беше?

- Да... - отвърнах аз.

- Значи...

Краят. Свършекът. Заключението. Пределът. Последната спирка, отредена на всекиго от нас и в случая на точно определена жена. Изборът пред нея беше огромен и именно поради това така и не го произнесе.

Оставих мобилния на леглото, сякаш дебелата покривка би могла да го погълне, и заедно с него лошите вести.

- Не, все още не е свършило... Но тя иска да ме види на всяка цена. Трябва да отида.

- Искаш ли да дойда с тебе?

- Не... Не, остани при Арман. Ще има нужда от помощта ти, ако се наложи гостите да чакат.

- Окей. В колко часа трябва да пристигнат?

- На обяд. За аперитива.

Нахлух първите попаднали ми леки обувки и без да кажа нищо повече, се втурнах по стълбите, последвана от София:

- Хей? Няма ли да предупредиш Давид?

- Ти го направи! - подхвърлих й през рамо.

- Та той дори не ме познава!

Безпомощният й вик не възпря моя устрем. Изскочих навън, спуснах се на запад по улица „Тур де Дам“, а обувките ми тракаха по асфалта като върху кожата на там-там, като всеки удар разцепваше главата ми като прогнил плод.

Знаех, че най-близката стоянка за таксита се намира пред църквата „Сент Трините“. Там ме очакваше бяло „Пежо“ с чернокож шофьор, провесил ръка през широко отворения прозорец, а отвътре се носеше грохотът на репортаж от „Формула 1“. Откара ме до болницата „Макс Фурестие“ толкова бързо, сякаш караше болид.

По коридора на Онкологията човек можеше да види смъртта във всякакви проявления: мършави лица без коси, болни в пижами, мъкнещи след себе си стойка за преливане, с вид на хилядагодишни, изтощени сестри, изглеждащи не по-добре от пациентите... Всички бяха тъй заети, че никой не обърна внимание на странното ми облекло, нито на нахлуването ми в стаята на мама извън времето за свиждане.

Аз виждах само нея, още по-отрупана с всевъзможни тръби, отколкото предишния път. Потрепването на клепките, макар и слабо, показваше, че е будна. Придърпах стола до леглото и се наведох над тялото, което скоро щеше да я предаде.

- Мамо... Мамо, аз съм, Ел.

Ново потрепване на клепките в знак, че ме е чула. В този момент не се нуждаех от лекар, за да определя диагнозата: излизането от комата бе само прелюдия към окончателното слизане от сцената. Този път завинаги.

Никога нямаше да видим заедно Америка. Нямаше да опитаме невъзможното отвъд океана. Пътешествието приключваше тук.

- Виждам, че ме чуваш, но можеш ли да говориш?

Нейното „да“ бе толкова слабо, че напомняше по-скоро бълбукане в някоя от торбичките за преливане.

- Приближи се - помоли ме тя с движение на устните, тъй като нямаше достатъчно дъх, за да го каже на глас.

- Беше Луи...

Дори пред прага на смъртта бе произнесла името на човека, който ме бе подложил на толкова мъчения - възбуждащи, вълнуващи мъчения. Човекът, за когото нито веднъж не бе споменала пред мен и с когото бе поддържала тайни връзки.

- Какво има, мамо? Какво ти е сторил той?

- ...Той ми подари това.

Едва тогава обърнах внимание на двата огромни букета и кутията шоколади, която заемаше цялото шкафче. Ясно ми беше, че признанието й не се отнася само за тях и че тя разкрива кой през цялото време е бил анонимният дарител, отрупал я с всевъзможни подаръци.

- Знам... Само че как ти...

Тя постави върху устните ми изтънелия си, безплътен показалец, за да ме накара да млъкна. За да ми покаже, че моите въпроси са излишни и тя ще ми даде повече отговори, отколкото бих могла да очаквам.

- Той сам ги донесе...

- Искаш да кажеш, днес?

- Не. Всеки път.

- Луи? Идвал е при теб в Нантер?

Подобна мисъл никога не ми бе хрумвала. За мен бяха неочаквани и телефонните разговори между двамата. Ала Луи да ходи на посещение при Мод Лоран, в малката къща в Нантер... Това за мен бе направо непонятно.

Тя кимна.

- Често ли идваше?

Случи се нещо странно. Тя бегло се усмихна и тази усмивка превърна изпитото й лице на

агонизираща в сияйна икона.

Същевременно полагаше неимоверни усилия, за да може да ми отговори.

- Почти всеки ден. А когато нямаше възможност, ми се обаждаше по телефона.

Прословутите телефонни разговори, уловени от Фред. При спомена за тях тя сякаш се отърсваше от болката, която през цялото време я хапеше като зло куче.

Безспорно беше, че колкото и тъмни да са били замислите на Луи, той последен бе вдъхвал сили на мама, носил й бе радост, която дори аз не бях неспособна да й доставя. Това ми се струваше тъй абсурдно и несправедливо, че хапех отвътре устните си, за да не избухна.

- Мамо... Ще ти задам много важен въпрос: откога Луи ти идва на гости? Спомняш ли си?

- Да, да... Може и да умирам, но не съм луда! - със сетни сили възнегодува едва чуто тя. -Трябва да има три месеца оттогава. Може и повече...

Тоест вероятно още преди първата ми среща с Давид, по време, което определях като „период на сближаване“. Веднъж открили в мое лице подходящия екземпляр, двамата братя Барле бяха пристъпили към предварителна обработка на Мод, София, Фред и пр., които съставляваха моето най-близко обкръжение. По този начин никой от тях нямаше да се противопостави на сродяването ми с тяхното семейство и оставаше само тази пъклена двойка да ме обсеби.

Това обаче не обясняваше упорството, с което Луи бе посещавал мама. Тя очевидно е била поласкана от тези знаци на внимание. Ала какво удоволствие бе получавал този денди от общуването с нея? Бедна старица от предградията, тя олицетворяваше всичко онова, което този естет и при това еротоман, би трябвало да отбягва. Защо е играл тази роля повече от необходимото?

- Защо никога не си ми споменавала за това?

- Той не искаше. Беше си наша тайна. Като статите.

- Щатите? - поправих я аз.

- Да. Предвиждаше се да ме придружи там - заяви тя гордо, доколкото успя с изтънелия си глас.

Помислих си, че бълнува, че това е вторичен ефект от морфина и палиативните грижи, от течностите, които се вливаха във вените й през всички тези прозрачни тръбички.

- Сигурна ли си?

- Погледни в чантата ми...

Тя посочи ниската масичка от другата страна на леглото с помътнели, прорязани от спукани капиляри очи, чийто вид не предвещаваше нищо добро.

В кожената чанта имаше малко предмети и без мъка открих червено-бяло-син плик с изображение на планисфера. Вътре имаше не един, а два билета за отиване и връщане до Лос Анджелес за двайсети юни в бизнес класа.

Нежеланието й да я придружа сега ми се явяваше в съвсем различна светлина. Вече не ставаше въпрос за скромност или за самопожертвователност на мама заради единственото й дете. Моят палач и мама толкова се бяха сближили, че тя упорито бе крила всичко това от мен. Благодарение на него за момент си бе възвърнала лекотата на своите двайсет години и бе открила тайната градина, за която се полагат грижи само през изпълненото с илюзии детство.

Дори само за това би трябвало да му бъда признателна.

Тя така шумно си пое въздух, че ме хвърли в тревога, след което промълви с последни сили, изтощена от нашия разговор, колкото и кратък да беше той:

- Струва ми се, че той също много те обича...

Не знаех какво да отговоря. Ето защо зададох един последен въпрос:

- Той ли ти каза това?

Вече не можеше да произнесе нито дума, защото с нея щеше да изпусне сетен дъх. Ето защо само едва доловимо кимна утвърдително.

- Кога?

Отново очите й ми посочиха отговора: все още съвсем свежите цветя, непокътнатата кутия шоколади... Снощи всички тези неща все още не бяха в стаята й. Посланието беше ясно: това бе станало днес. Тази сутрин. Може би дори тъкмо преди моето пристигане.

След това погледът й се спря върху моята рокля, която сякаш едва сега забеляза и огледа, доколкото й позволяваха силите.

- Толкова си красива... - промълви тя. - Луи сигурно много се гордее.

Не реагирах на грешката в името. Или може би това не бе грешка. Може би по свой начин подкрепяше избора, който постепенно назряваше в мен. Даваше ми своята благословия.

Взех главата й между дланите си и сгуших нос в пазвата й, превърнала се в костелива вдлъбнатина, покрита със сива суха кожа. Въпреки острия мирис на почистващи препарати и лекарства успях да почувствам нейния парфюм с уханието на роза. Или може би си въобразявах? Дълго останах така, черпейки упование от тази близост, без да мога да се наситя, аз, дъщерята, получила толкова много и дала толкова малко. Дори през последните седмици, когато бях заета да градя едно измамно щастие...

През цялото това време редом с нея е бил Луи. Той й бе върнал радостта от живота, откъсвайки я от зловредното влияние на болестта. Благодарение на него устата й не е била толкова пресъхнала, световъртежът - не толкова силен, пристъпите на немощ - по-лесно преодолими.

Той завинаги щеше да остане за нея като добрия дух, дал й подкрепа в последните й дни.

Мама присви няколко пъти очи, сякаш за да привлече вниманието ми. Или може би бе просто рефлекс, една от онези мускулни контракции, които предвещават окончателния край?

С леко прищракване катетърът освободи нова доза аналгетик, която според мен дойде тъкмо навреме. Върху монитора кривата на сърдечната дейност си оставаше нормална. Въпреки това чувствах, че се отдалечава от мен и е на път да изгуби съзнание. Никой не би могъл да каже дали за последен път ще дойде на себе си, преди всичко да приключи. Лицето ми почти докосваше нейното, но въпреки това зениците й ме отбягваха, плъзгаха се постепенно вляво, докато клепките й се спускаха. Какво ли бе искала да ми каже?

Огледах стаята наоколо, сякаш я виждах за пръв път. Всичко наоколо беше празно и жълтеникаво-бяло. Като се изключат подаръците на Луи, единственият предмет, който привличаше вниманието, бе розовата вълнена жилетка, която доктор Пулен вероятно бе грабнал в бързината, докато са качвали неговата пациентка в линейката.

Имаше само един полуотворен шкаф-закачалка. Едва не паднах от стола, когато забелязах

пакета, който заемаше почти целия горен рафт.

Сребрист пакет. Очевидно оставен специално за мен от Луи.

Залитайки, все пак успях да се надигна и да взема пратката от захабената талашитена поставка. Нетърпеливо разкъсах с нокти опаковката. Върху двойния пласт сребриста хартия имаше само една картичка с обичайната повеля:

9 - Фантазмите му ще последваш

Какви фантазми? И преди всичко чии?

Оставих картичката на леглото, малък бял правоъгълник, който се открояваше върху жълтия чаршаф, и вдигнах разделителния лист. Онова, което открих отдолу, толкова ме изненада, че за няколко секунди се вкамених. Вдигнах малката купчина снимки и, затаила дъх, започнах да ги разглеждам една по една, като се стараех да не пропусна нито една подробност, борейки се с желанието час по-скоро да мина на следващата.

Още първата от тях, направена пред стълбите на някакво кметство, може би в Динар, в деня на сватбата на Давид и Орор, пробуди у мен усещането, че до този момент съм била сляпа и едва сега проглеждам. Върху пожълтялото картонче пред мен изникна най-сетне истината. Дали не бе по-добре никога да не я бях виждала, нищо да не бях научавала?

Би трябвало с всяка следваща снимка чувствата и изненадата ми да се уталожват, но се случваше тъкмо обратното. Колкото по-ясно виждах Орор такава, каквато е била, такава, каквато бе живяла - под ръка с Ортанс на разходка край морето или излегната на плажа в бански на точки, - толкова по-очевидна и жестока, неумолима и болезнена ставаше истината, подобно на скалите, които бяха причинили смъртта й: аз бях нейна двойница. Или тя на мен. Две сестри-близначки, родени в интервал от двайсет години и попаднали под знака на един и същи палач.

И дума не можеше да става за обикновена прилика. Общи бяха не само дългите тъмни коси, закръгленото тяло, зелените очи и луничките по носа и бузите. Всяка подробност, всяка черта на лицето, извивката на клепачите, предизвикателната пълнота на устните - всичко това бе и мое, и нейно.

„Никога няма да бъда Орор“, бях си обещала аз предишната вечер в хотел „Шарм“ пред Луи, който тогава бе в моя власт. А в действителност съм била такава от мига, когато съм била открита в картотеката на „Нощни красавици“ от Давид или може би от Луи или Ребека... И през всеки от следващите етапи: необикновената среща с Давид, предложението за брак на шлепа... Включително и през онези моменти, когато съм се чувствала като обикновена топка за тенис, подхвърляна от ракетите на двамата братя.

На последните три снимки Орор носеше рокля с разкроена пола до над коляното, чиято кройка и едрите пролетни цветя напомняха по поразителен начин модела, който гардеробиерката от БТВ бе избрала за премиерата на моето предаване. Дали предварително е била инструктирана от Давид? Или това е било случайно съвпадение, което оправдаваше импулсивната му реакция и свалянето ми от ефир?

Седемнайсет години, за да открие нейния съвършен клонинг. Без съмнение много кандидатки са били скъсани на изпита при Давид. Преди мен. Преди да се появя аз, призракът на друга жена, палимпсест на история, различна от моята, която бяха решили да ми припишат.

Само че аз не бях по-съвършена от Орор, от лудата Орор, от недосегаемата и фригидна Орор. И в този момент на сцената бе излязъл Луи. Неговата мисия бе да заличи чистия спомен за светицата и да ме превърне в пълнокръвна, чувствена, изпълнена с желания и оргазми жена, за разлика от оригинала, обитавал свят от страдание, лишен от всякакви наслади. Такъв бе смисълът на обучението, което от среша на среща той се бе заел да осъществи. „Това, което правя, е да изваждам на бял свят“, бе признал той в припадък на откровеност. Да извади на бял свят безкрайната палитра от достъпни за мен наслаждения, съхранявайки ме непокътната за своя по-малък брат. Ето защо нито веднъж не проникна в мен. Ето защо през цялото време бе съхранил дистанцията между учителя и ученичката.

Последната снимка отново предизвика у мен шок. Беше направена в галерията „Соваж“ вечерта, когато Луи се бе появил там. Нямах представа, че фотоапарат е могъл да улови този миг. Двамата бяхме лице в лице. Гледахме се съсредоточено, водени от онова странно напрежение, обзело и двама ни. Това далеч не бе най-приятният от споделените с него спомени. И въпреки това, увековечен по този начин, той ми действаше като вълшебен проявител, който с всяка изминала секунда действаше върху сребърните соли на паметта ми: Луи, който се бе грижил за моята майка; Луи, който бе помогнал на София да оцелее в най-критичния за нея момент; Луи, който бе спасил Фред от безработицата; Луи, който бе вписал моето име в чертите на града... Луи, който, въпреки възложената от брат му мисия, ме бе закрилял като ангел-хранител в тези неспокойни времена.

Луи, който, по думите на Ребека, бе правил всичко заради мен. Само и единствено заради мен. Въпреки брат си.

- Добре ли сте, госпожице?

Сестрата, която ме срещна по коридора, залитаща, изгубена като някакво малко момиченце в сватбена рокля и снимки в ръка, ме хвана неподготвена. От очите ми струяха сълзи без ридания и хълцания. Едри сълзи на облекчение. Преди да напусна стаята, се бях сбогувала с мама възможно най-нежно, дълго я бях целувала по челото и бузите. Нищо повече не можех да направя. Нямах сили да присъствам на продължението. Бях притворила все още топлите й потрепващи клепки над очите, в които малко по малко гаснеше светлината, две мъждукащи пламъчета, които смъртта не бързаше да духне.

- Добре ли сте? - настойчиво повтори сестрата. - Искате ли да поседнете? Да ви донеса чаша с вода?

Какво можех да й отговоря? Че съм на път да изгубя мама и едновременно с това да спечеля любовта? Че трябва да оставя нея в плен на страданието, за да се отправя към любовните селения? Че най-сетне тялото ми бе в пълно съгласие със сърцето? Че най-сетне ще мога да дам воля на онова чувство, което за пръв път бях изпитала по време на нашите разходки, но също така, макар не толкова ясно, при срещите ни в „Шарм“? И че колкото по-ясно се очертаваше пред мен действителният портрет на Луи, тъй неочакван, тъй различен от циничните му маски, и при това тъй сходен с онзи, който Ребека ми бе описала, толкова повече се разсейваха съмненията ми?

Бих могла да не й кажа нищо. Или да дам банален отговор в рамките на сегашния момент.

Вместо това избрах друго време. Друга гледна точка.

Върху мокрите ми от сълзи очи се появи нежна усмивка.

- Благодаря. Ще бъде наред... Сега вече всичко ще бъде наред.

Ала това съвсем не беше сигурно. Бях нищо и никаква раздърпана младоженка, с обляно в сълзи лице, която се лута по вонящия на белина и етер коридор, блъскайки се от стена в стена като стоманената топка на флипер тъкмо преди да бъде изхвърлена. Готова да поеме към новия си живот...

...А при това толкова неуверена. Готова всеки момент да се строполи върху зеленикавия линолеум на пода. Неспособна да види по-далеч от този изпълнен с болка момент.

Анабел = Орор. Просто уравнение, което така и не бях в състояние да осъзная, а още по-малко да приема.

Ами ако това последно признание в картинки на Луи бе поредната му хитрост? Ами ако встъпвах в последната фаза на съставения от Давид план, който брат му, по неизвестни за мен причини - може би от чувство за вина? - бе изпълнил до последната подробност?

Същевременно вече бях съзряла върху лицето му онази искреност, която той не бе в състояние да контролира, малката вдлъбнатина, подхранваща надеждите ми: трапчинката. „Има още нещо“, бе промълвил той предишната вечер, докато аз излизах от стаята. Още нещо, което да ми каже, да ми покаже... или да ми наложи?

Чакащите на спирката на автобус 378 изобщо не обърнаха внимание на странното ми облекло и разстроения ми вид, помъкнали тежките пазарски чанти или заети със собствените си грижи. За тях някаква парцалива младоженка, която се качва в автобуса, си беше съвсем в реда на нещата. Това бе предимството на бедните квартали: всеки с болката си. Личната мъка се намираше под закрилата на вежливото безразличие.

Най-сетне автобусът пристигна и малката група се скупчи пред двойната автоматична врата, която се отвори с шумно съскане.

Бях тръгнала толкова набързо, че не бях взела със себе си нищо, освен ключодържателя и пакетче носни кърпички, които вадех една по една, за да трия от лицето си сълзи и грим. Таксито на отиване бе за сметка на БТВ. Но ето че се оказах съвсем неподготвена, когато шофьорът, мъж с бръсната глава и обеца на дясното ухо, ме попита:

- Вашият билет, госпожице...

- А, да... - смотолевих аз.

Започнах да ровя в чантичката си, изпуснах ключовете, които със звън паднаха в краката на напиращите да се качат, готови да ме стъпчат. Наведох се да ги взема, но в този момент нечия ръка ме накара да се изправя.

- Всичко е наред, тя е с мен.

Обърнах се и зърнах лице, което вече бях виждала някъде.

- Супер. Поздравления за младоженката - подхвърли иронично шофьорът. - Но все пак не може да пътува без билет.

Непознатият, среден на ръст брюнет и облечен с небрежна елегантност, бързо бръкна в джоба на джинсите си, извади монета от две евро и я тракна на гишето. Изглежда, заядливият шофьор го бе подразнил.

- Ето. Така добре ли е?

- Рестото - задоволи се да отвърне шофьорът. - И билетът.

Моят спасител пое малкия картонен правоъгълник с магнитна лента, прокара го през автомата вместо мен и ме отведе до една седалка, където се отпуснах, без да кажа нито дума, вперила поглед в безкрайната редица мизерни къщи и сиви блокове. Автобусът потегли. Огрян от слънцето, този участък от предградието, притиснат между големите жилищни комплекси, промишлените зони и безкрайните плетеници на магистралите, излъчваше някаква мрачна поезия.

- Не можете ли да ме познаете? - запита ме с плаха усмивка изпратеният сякаш от Провидението мъж.

Вгледах се в него, след което откровено си признах:

- Не... Не се сещам.

- Бертран Пасадие. Преди известно време разговаряхме в метрото.

Оттогава бяха минали няколко месеца и случката се завръщаше в паметта ми като в мъгла. Какво би могъл да прави този човек тук в четвъртък по обяд? Дали беше в отпуск, или на половин работен ден? Може би си бе взел свободен ден, за да посети близки? Така или не, изобщо не ми пукаше.

- Възможно - признах аз.

- Не, напълно сигурно е, много добре си спомням. Канехте се да се местите в Париж.

Не отговорих. Какво бих могла да кажа? Как да обясня небивалото крушение от последните седмици? Как да споделя с него руините, в които се бе превърнал моят живот, но сред които, край смъртния одър на мама, бе покълнала надежда?

- Вярно - потвърдих най-сетне аз. - Само че сега се връщам в Нантер.

- Така ли? Само че вашата рокля...

Той я посочи с изпитателен и престорено изумен поглед.

- Просто дегизировка.

- Аха. И аз се чудех...

Без съмнение клетият младеж непрестанно се намираше с една обиколка зад моите истини и лъжи.

Бръкнах в джобчето на чантата и установих, че мобилният ми е останал в брачната стая, която никога повече нямаше да ми послужи.

- Имате ли мобилен телефон? - запитах го аз, като вперих все още мокрите си от сълзите очи.

- Да. Разбира се.

- Ще можете ли да се обадите заради мен?

- Искате да кажете вместо вас?

- Точно така.

Той извади от джоба на якето си смартфон последен модел и ми го подаде в знак на любезност.

- Не предпочитате ли вие да го сторите?

- Не... Не, не предпочитам.

Нямах никакво желание да слушам мъмренето на Арман, заглушавано от глъчката на гостите, които нетърпеливо го преследваха, или виковете на ядосания Давид, докато се опитва да изтръгне слушалката от ръката му.

Продиктувах номера на дома Дюшеноа на смутения Бертран Пасадие, който предпазливо задържа пръст над зеления бутон.

- И на кого се обаждам?

- Без значение... На хората, у които живях в Париж.

- И какво точно искате да им кажа?

- Кажете им, че се обаждате от името на Орор...

Според мен посланието бе съвършено ясно. Така Давид щеше да разбере, че знам всичко. Така маските щяха да паднат и всички щяха да научат кого всъщност Давид вижда в мое лице: лицето на друга жена. Лицето на покойница, единствената госпожа Барле. Негова съпруга до живот. Или по-скоро до смърт.

- ...Орор, така ли се казвате? - запита моят съсед с усмивка, която би трябвало да бъде прелъстителна.

- Да - излъгах аз. - Кажете, че Орор ще прибере нещата си в Нантер... Кажете им също така, че няма повече да се върне.

- Сигурна ли сте?

Помрачня, съзнавайки драматизма на ситуацията, която до този момент му се бе струвала като щастливо съвпадение.

- Да.

- И ако някой поиска да разговаря с вас?

- Кажете му... че не съм до вас. Че просто сте натоварен да предадете думите ми.

Той кимна в знак на съгласие и повтори буквално всяка моя дума. Тъй като от слушалката се чуваше врява от гласове, която постепенно се засилваше, му дадох знак веднага да затвори, слагайки край на истерията и опитите да ме върнат. Междувременно автобус 378 ме отнасяше все по-далече по скоростната лента, докато бягайки от проблемите си, шофьорът упорито натискаше газта.

- Там, където се обадих - запита събеседникът ми с любопитство и съчувствие... - Там е вашата сватба, нали?

- Да, беше. Само че всичко това вече няма никакъв смисъл.

- Толкова ли сте уверена?

За пореден път не знаех какво да отговоря. Не бях сигурна в нищо. С изключение може би на инстинкта за оцеляване, който ме отнасяше колкото се може по-далече от улица „Тур де Дам“.

Лесно бих могла да си представя объркването, което оставям след себе си. Давид, не на себе си от гняв. Огорченият Арман. София, принудена да дава обяснения за моето отсъствие. Стъписаните гости, които все още не могат да повярват в този сценарий като на кино, колебаещи се дали да се оттеглят учтиво, или да започнат да утешават унизения младоженец.

Вероятно обслужващият персонал, нает за деня, вече прибираше храната, напитките и десертите. Вероятно цветята вече вехнеха от възмущение във вазите, водата в които така и не бе успяла да застои. Сигурно вече всеки бе преминал към обичайните слова, обещавайки подкрепа, която никога няма да даде, и бърза да избяга от мястото на бедствието от страх да не прихване инфекцията. Има нещастия, които хората смятат за заразни.

Когато слязохме на последната спирка заедно с останалите пътници, моят самарянин от обществения транспорт ми подаде визитна картичка от евтин картон, каквито се поръчват по Интернет със стотици:

- Вземете, никога не се знае. Ако искате да поговорите с някого. За каквото и да било.

Поех я и щом той зави зад аптеката на ъгъла срещу гарата, я хвърлих в първото попаднало кошче за отпадъци. Вече нямаше да имам нужда в живота си от Бертран Пасадие, нито от Фред или от Давид.

Дали Бартран Пасадие е мастурбирал, мислейки си за мен през изминалите седмици? Не, същинският въпрос е: колко пъти е мастурбирал, мислейки си за мен? Дали му е било по-приятно, отколкото с други въображаеми партньорки или с кучките, които без всякакво

съмнение гледа по Интернет?

След като природата ни е създала такива, би трябвало да ни снабди със специален детектор, нещо като еротична кристална топка, способна да предсказва от първия момент

дали ще спим с този, който ни е привлякъл. Колко разочарования би ни спестил той? Колко напрежения, конфликти, може би войни щяха да бъдат избегнати благодарение на една такава играчка? Колко време и енергия щяхме да съхраним, за да ги посветим на по-благородни каузи? Ала вместо това животът ни минава в преследване на по-красиви и по-

секси от нас...

(Ръкописна бележка от 19 юни 2009 г., съставена от мен)

Когато се прибрах у дома, празната и тиха къща ми направи странно впечатление. Със сигурност занапред аз единствена щях да влизам тук. Макар да бях пораснала в нея, се чувствах като някаква натрапница сред вещите на мама, купчина прашни вехтории. Във всички стаи все още се усещаше мирисът на изгоряло. Никой не се бе погрижил да проветри след спешното заминаване за болницата.

В дневната, редом с мемориала, в който всички снимки бяха посветени на мен, открих останките от подаръците, които Луи лично бе носил. Всяка кутия с панделка бе благоговейно съхранена, въпреки че съдържанието й липсваше. Ореховки, калисони от Екс, желирани бонбони... Разгледах всичките, като от време на време схрусквах някой останал вътре сладкиш. Не можех да се реша да ги почистя, да си представя, че тъпча в десетина пластмасови торби за смет всички тези предмети, белязали живота на мама, а след това ги захвърлям в кофата на улицата.

Моята стая - дори не си спомнях кога съм влизала в нея за последен път... Вниманието ми бе привлечено от смачкана на топка сребриста хартия в кошчето, която блестеше под лъчите на обедното слънце, подобна на паднал от тавана стъклен абажур. Присъствието й тук ми се стори странно и нелепо. Навремето мама би се погрижила да я махне оттам при първото седмично почистване. Ала напоследък бе вършила само най-необходимото и едва ли бе имала сили да се качи до горния етаж.

Звънът на стационарния телефон до входната врата ме изтръгна от тези тягостни мисли. Поколебах се дали да сляза и да се обадя. След две иззвънявания той спря, само след три секунди последваха още две и така нататък: това бе условният ни сигнал със София. Бяхме се уговорили да прибягваме до него при спешни случаи.

- Софи?

- Аз съм. Нямам много време.

- Все още ли си там?

- Да. Е, излязох за малко на улицата, но Давид не ме оставя на мира.

- Съжалявам...

- Няма за какво, кълна ти се. Този тип е сбъркан. Откакто твоят човек се обади на Арман, той измъчва всички наоколо. Заяде се с персонала. Изгони всички, които се опитваха да му попречат да преобърне масите...

Трудно ми бе да си го представя до такава степен необуздан. И въпреки това...

- Все пак има защо да е ядосан - признах аз.

- Затова ти се и обаждам: той знае, че си у дома. Ще дойде да те търси.

Винаги можех да се барикадирам, както бяхме постъпили с мама, за да се предпазим от пияния и побеснял в своята безпомощност Фред. Разчитах Давид да намери други средства за убеждение от яростните удари по остъклената входна врата. Дали нямаше сред приятелите му високопоставени служители в полицията?

- Благодаря ти, Софи.

- Няма защо. Просто изчезни оттам.

Имаше право: трябваше веднага да се махна. Не биваше да чакам свада, която непременно щеше да завърши в моя вреда и от която не се надявах да излезе нищо добро. Истината беше у мен, върху лицето ми, върху чертите, които го връщаха в миналото. Към тяхното минало.

- Между другото... Там ли е Луи?

- Не, вълкът, изглежда, още е в гората.

При други обстоятелства подобно сравнение би ми се сторило забавно, но сега просто приех чутото. Отсъствието на Луи не бе случайно. Той е подозирал, че ще открия последния му подарък преди сватбата. Знаел е какъв шок ще предизвика у мен това разкритие, а повелята „Фантазмите му ще последваш“ звучеше като ехо от снимките, които изкарваха на бял свят коварния замисъл на Давид.

Затворих и на бегом се качих по стълбите. Топката сребриста хартия все така привличаше погледа ми от своето леговище. Въпреки измамния блясък и илюзиите, които пораждаше играта на светлината върху нея, тя бе по-истинска от всички подаръци и знаци на внимание, с които ме бе отрупал Давид. Отвъд мистерията, тази хартия бе свидетелство за онова закътано мое „аз“, което благодарение на нея бях открила. Всички онези забранени преди за мен преживявания, всички неочаквани желания.

Луи няколко пъти ми бе повторил: неприличните игри, които бе измислил за мен, имаха една-единствена цел: да ме разкрият пред самата мен. Тези игри нямаха нищо общо с извратеното мислене на брат му. Не се дължаха на него, нито на любовта му към мен.

Какво чаках още, за да постъпя по същия начин? Какво би могло да ме накара най-сетне да пристъпя към действие?

Грабнах смачканата хартия, под която открих друга подобна. Опаковката от първия подарък. Именно той ми трябваше. С него щеше да се затвори кръгът, започнал десетина дни преди това. Най-сетне, на самото дъно на кошчето открих картонената кутия, която се е намирала вътре.

Знаех какво трябва да направя, преди да си тръгна. Изобщо не се колебаех кой трябва да бъде получателят на моята първа пратка и какво трябва да съдържа тя. За щастие, в аптечното шкафче в банята все още имаше няколко презерватива, останали от времето, когато бях с Фред. Взех един и го поставих в кутията. Тъй като не разполагах с картички, откъснах обикновен лист хартия от един бележник и написах върху него:

10 - На моя господар ще се подчиня

Нима най-ревностната повеля не е онази, която вярващият сам си наложи? Която сам си избере, сам запише, дори ако тя е акт на пълно подчинение... Харесваше ми мисълта, че играя по правилата на Луи. Че следвам неговия начин на изразяване, пък макар и в първо лице.

Начинанието си беше само мое.

Искам да се подчиня, искам да се разтворя, безкрайно да се подмокрям заради теб.

Искам да си измисля нови органи, нови телесни отвори, нови полови органи, за да те

приема още по-пълно.

Искам да подправя моята ДНК, за да ти предложа невиждано тяло, което никой мъж все

още не е познал. Искам да преосмисля заради теб самото понятие за подчинение. Искам да бъда не една, а много жени едновременно, за да изместя всички останали, тази, която ще пробуди звяра, която ще гали агнето, които занапред мирно ще съжителстват у теб.

(Ръкописна бележка от 19 юни 2009 г., съставена от мен)

Набързо опаковах всичко, като ми остана само да запиша името и адреса върху белия лист, който след това щях да залепя с тиксо върху колета:

ЛУИ БАРЛЕ

Поколебах се за адреса. Ала след като Луи бе предпочел да остане в сянка, той можеше да бъде само

авеню „Жорж Мандел“ № 118 75016 Париж

Ръката ми трепереше. Почеркът ми беше неравен. Въпреки това прецених, че е достатъчно четлив, за да стигне до ръцете на този, за когото беше предназначен. Ръцете, които си представях да разкъсват хартията, а след това да ме погалят, вече свободни, оставили в миналото братските задължения, съсредоточени единствено върху сегашния момент.

Нарочно не записах часа и мястото на срещата. Нима тези подробности не се разбираха от само себе си? Двайсет и два часа. Той знаеше къде.

Що се отнася до стаята, не му бяха необходими нито очите, нито разумът, а единствено паметта. И обонянието. Взех розовата вода на мама от тоалетката в нейната стая, където винаги я оставяше, и щедро напръсках пакета. Роза като замъка Малмезон. Роза като Жозефин. Роза като уханието на тази жена, която е желаела само и единствено Бонапарт.

Времето летеше, опасността наближаваше. Все пак трябваше да запиша още нещо. Върху хвърчащ лист надрасках на един дъх и без поправки следните редове:

Давид,

Никога не можем да анализираме докрай мотивите, които ни карат да споделим живота

на един мъж или една жена.

Боя се, че в твоя случай и по отношение на мен тези мотиви са ти напълно ясни.

Не желая да бъда друга жена, пък макар и тази, в която ти си лудо влюбен, пък била и оформена без „недъзите“ на онази, която замества. Противно на онова, което чу Арман по телефона, аз към Анабел, Ел и в никакъв случай Орор. Обвивката ни може и да е една и съща, но сърцата ни са съвършено различни. Искам просто да живея. Искам просто да се

наслаждавам на всеки миг.

Оставям те да продължаваш да дириш нейната душа и се надявам от своя страна моята да

изпита всички възторзи на този свят.

Прости ми предварително, ако бъдещият ми избор те нарани. Да сметнем, че с тебе сме

квит.

Целувам те.

Ела

Поставих бележката в плик американски формат. Изпод роклята измъкнах една снимка на Орор, която бях пъхнала под ластика на слиповете си, и също я сложих в плика. Запечатах го и го оставих на видно място върху мушамата на масата в дневната. Убедена бях, че Давид при всички случаи ще го открие.

Набрах с шайбата на стария телефон номера на куриерската служба към групата „Барле“, изненадана, че не съм го забравила.

- Добър ден, аз съм Анабел Лоран от БТВ.

- Добър ден, бихте ли ми припомнили вашия клиентски код, ако обичате?

- Да, осемнайсет нула шест.

Естествено, сама бях избрала кода. Датата на рождения ми ден. Датата на същия този ден. Осемнайсети юни. Денят, когато едно телефонно обаждане бе преобърнало моето битие.

- Чудесно. С какво мога да ви бъда полезна, госпожице?

- Бих искала да приемете една пратка от улица „Риго“ № 29 в Нантер.

- Адресът, ако обичате?

- Авеню „Жорж Мандел“ № 118, Париж, Шестнайсети район.

- Много добре. Бърза пратка?

- Да. Много бърза - натъртих аз.

- Записах. Желая ви приятен д...

- Почакайте! Възможно ли е пратката да бъде приета от улица „Риго“ № 27?

- Да, разбира се. Кой трябва да я предаде?

- Госпожа Шапюи. Лор Шапюи.

- Окей. Значи, улица „Риго“ № 27.

- Точно така. Благодаря.

Госпожа Шапюи изобщо не се учуди: нито като ме видя да се явявам пред нея в булчинска рокля; нито на размазания ми грим, потекъл на дълги черни вадички по лицето ми; нито че съм тук, след като минава тринайсет часът, тоест в разгара на сватбената церемония; нито дори на необичайната услуга, за която я помолих. Единственото важно нещо за нея бе онова, което й съобщих за състоянието на майка ми, а то оправдаваше вида ми и факта, че се намирах на нейния праг. Лор Шапюи обичаше своята съседка. Като приятелка и дори може би като сестра. Едва сега си давах сметка за това, като гледах сълзите, които се стичаха по повехналите й бузи, които малко по малко измиваха пудрата. След толкова десетилетия близост, съпроводена с мърморене и заяждания, най-накрая та даваше воля на чувствата си, сваляйки студената си маска.

Успокои ме, че ще се погрижи за колета, и веднага след това хлопна вратата, без да каже нищо повече. Без да ща, бях тласнала и самата нея към гроба.

В известен смисъл аз на свой ред излизах от гроба, в който Давид искаше да ме затвори.

Наричам се Анабел Каролин Лоран.

Ала всички ме наричат Ел. Във всеки случай всички мои близки.

Родена съм на 18 юни 1986 година, точно в двайсет и два часа.

В същия този час, на 18 юни 2009 година, в минутата и секундата на моя двайсет и трети рожден ден, влязох в стаята „Жозефин“ на хотел „Шарм“ Влязох, за да изляза от възрастта на девойката, каквато бях прекалено дълго. Влязох, за да изляза от обвивката, която ми бе станала чужда и която раждащата се у мен любов отчасти бе свалила. Най-сетне да се разделя с колебливите очертания на пълничко момиче и да стана завършената жена, която Луи бе видял в мен. Оформена, изваяна от острото длето на неговите очи и на нежните му ръце. Напуснала разпукнатия вече пашкул.

Родена за секса.

След като напуснах Нантер, през целия ден се шлях из Париж в преправената булчинска рокля, с леките обувки в ръка, боса по нагретия от силното слънце асфалт. Лятото бе настъпило няколко дни предварително. Лятото с претъпканите тераси на заведенията; лятото с оскъдните дрехи, които внезапно откриват бедрата, коремите и раменете; лятото със свалячите по улиците, които ярките лъчи сякаш са извадили от зимен сън. Докато крачех без посока, аз им позволявах да ме задирят и по този начин сякаш да откликват на блаженството, което все повече ме изпълваше. На пламъка, който щеше да се разгори в момента, когато го пуснех на воля. Съвсем скоро. Още тази вечер.

- Хей, госпожице! Ще се ожениш ли за мен?

- Съжалявам, не днес - от сърце се смеех аз.

- Хайде, като си на улицата, не се прави на уличница! Я се виж, имаш си рокля, имаш си това-онова, всичко си имаш! Хайде да ти стана съпруг! Ще ти направя куп деца.

Шегобиецът започваше красноречиво да люлее задник, хапейки устни, сякаш всеки момент ще свърши.

Най-малкото, което можеше да се каже, бе, че облеклото ми не оставяше безразлични минувачите. Заглеждаха ме не само разгонените мъжкари. За малките момиченца бях като принцеса от приказките. В очите на девойките изглеждах като шантава младоженка от някоя група за алтернативен рок. За възрастните бях просто луда, ексцентрична или дори донякъде опасна жена, поклонничка на джънк модата, с която не е добре да си имат работа. Когато ме видеха, някои от тях дори минаваха на отсрещния тротоар.

На мен изобщо не ми пукаше. Не обръщах внимание на погледите им. Бях изтощена, но ми беше добре. Изтритите ми от грапавата настилка ходила плуваха над нея, сякаш носени от въздушна възглавница или от безгрижие. Вече не ме плашеха никакви препятствия, никакви срещи, тъй като знаех към какво съм се отправила. Към пълното и безусловно щастие. На моменти се сещах за мама, но веднага си припомнях утешителните думи, които самата тя би ми отправила, как самата тя би ме насърчила да следвам щастието си, да живея живота си и да не мисля толкова за неизбежния й край.

От мелничката за кафе в кухнята бях взела няколко банкноти по десет евро. „Парите за спешни случаи“, както казваше мама. Те ми стигнаха за няколко пенливи коктейла „Монако“ и лека закуска на бара в едно бистро.

Самото бистро бе със старо обзавеждане и затова никак не се учудих, когато открих зад тезгяха телефон с шайба. Стопанката, петдесетгодишна жена с червени коси, ми го подаде с усмивка.

- Вземи, красавице! Разполагаш с пет минути, за да му кажеш „Не“.

- Аз веднага бих казал „Да“! - изръмжа раздърпан пияница от другия край на лъскавия бар. -Симон, я скивай каква кокошчица! Напомня ми моята Вероник...

- Е да де, само че твоята Вероник ти каза „Не“. Така че остави на мира госпожицата. Ясно?

Позвъних в „Макс Фурестие“. Състоянието на мама било критично, но стабилно. Всяка следваща минута можела да се окаже решаваща, но не знаели точно коя. Дадох на сестрата номера на мобилния телефон на София, като я помолих да й се обади при нужда. Поне до утре... А след това... Само Господ знаеше къде щях да бъда и дали ще може да се свърже с мен.

След като взех тези предпазни мерки, продължих разходката. Прекосих от край до край центъра на столицата, безгрижна, обгърната от нежност, с глава, изпразнена от мисли толкова, колкото гърдите ми бяха пълни с увличащи ме във всички посоки пориви.

Минах край антикварните магазини до Лувъра и спрях с отворена уста пред витрина със старинни бастуни. Сбогом на скъпите часовници. От този момент нататък ме интересуваха единствено елегантните бастуни, чиито инкрустирани дръжки от сребро или слонова кост нашепваха причудливи истории.

Не помня как съм стигнала до улица „Шмен Вер“. Инстинктивно познах редицата дюкянчета и усетих миризмата на кебап. След това зърнах кафявата фасада на книжарницата. Звънчето на вратата веднага накара два чифта мъжки очи да се обърнат дружно към впечатляващата ми фигура в одежди от коприна и филц. Стори ми се, че познах някои лица, които бях забелязала при първото си посещение.

Старателно заобиколих поредицата албуми Ртк Ршзу и на щанда за книги веднага открих Тайни жени. Оставаше ми да прочета още петдесетина страници и напълно си струваше да купя втори екземпляр.

С книгата в ръка и, без нито едно евро, тръгнах нагоре по еднопосочната улица, отляво на гробището „Пер Лашез“. Избрах си за убежище първата попаднала ми пейка откъм слънчевата страна, под пищната зеленина на булевард „Менилмонтан“. Сред шума на движението, без мъка потънах в четене.

Най-напред краят на книгата ме разочарова. Главният герой, тръгнал да дири жена си, изчезнала в подземния лабиринт, приема безусловно новия си статут на еротичен роб, изцяло посветен да дарява с наслада дамите. Превърнал се във вещ за Киприя и за Софи, самият той взема участие в техния план за основаване на нова общност от амазонки.

Много бързо направих връзката с настоящото си състояние. Аз също бях готова окончателно да капитулирам, съхранявайки единствено жаждата за открития, която ми се струваше безгранична. Ала, подобно на повествователя от романа, не отстъпвах единствено от похот. Отдаването ми на Луи не беше просто капитулация на изострените ми сетива, пробудени от последователните дразнения, на които той ги бе подложил. Нито дори крайност, до която бях доведена от любовта си към него. Сега вече виждах ясно: това бе разцъфтяване на моята собствена личност. Като плод, чиято кора свалят, електрошоковете върху моето тяло, сеанс след сеанс, бяха изкарали на бял свят сърцевината, бяха оголили трепетната ми плът. Влюбената ми плът. Чувствата ми, които пулсираха на светлината.

Доказателство за това бе именно светлината, която ме галеше. Вдигнах полите на роклята си над бедрата и с притворени очи я оставих да прониква в порите на кожата ми, чиято чувствителност се пробуждаше с всяка изминала минута. Следобедът премина като в сън, през който от време на време дочувах далечните гласове на минувачите или се мяркаха картини от вечерите, прекарани в „Шарм“. Сякаш бях на път да направя обиколка последователно на всички стаи и всяка от тях предизвикваше у мен ново усещане, неочаквано желание. Отвъд всяка врата откривах писмо от Алфавил, изпратено от моя „Човек-Азбука“. Възможно ли бе броят на стаите в хотела да съответства на буквите от азбуката? Подобна идея ми се стори забавна, последвана от други, не по-малко причудливи мисли, плод на ленивото състояние, в което бях изпаднала.

Представих си също така как куриерът предава сребристия пакет на авеню „Мандел“. Как Луи отваря вратата пред мъжа с мотоциклетна каска, а след това преглежда съдържанието с напрегнато от изненадата красиво изпито лице.

След което върху него грейва усмивка.

Беше време за вечеря, когато взех метрото, за да се приближа до мястото на срещата. Ако слезех на спирка „Нотр Дам дьо Лорет“, спокойно можех да избегна улица „Ларошфуко“, като мина по улица „Пигал“ Ала любопитството ме накара да завия наляво, по улица „Сен Лазар“, а след това да спра накрая на „Тур де Дам“, само на няколко крачки от дома Дюшеноа. От мястото, където се намирах, изглеждаше, че паниката, последвала моето изчезване, се е уталожила. Гостите отдавна си бяха отишли, изтощени от задължителните за случая утешения и насърчения.

Видях само два камиона под наем с широко отворени каросерии, единият от които бе пълен с непокътнатите купища храна, а другият с металните елементи на разглобената сцена. Запитах се дали Мадоната, чийто концерт в тесен кръг трябваше да бъде гвоздеят на програмата, също е станала жертва на моето бягство. Освен ако не я бяха предупредили навреме.

Улисана в тези предположения, едва в последния момент забелязах как пълен силует изскочи от малкия кръгъл двор и се втурна към мен, препъвайки се по неравната настилка на улицата.

- Ел!

Веднага хукнах, последвана от задъхания Арман, отново облечен в обичайните кадифени панталони и жилетка.

- Ел! Върнете се!

Благодарение на наклона на улицата и въпреки гънките коприна, които ме препъваха, без мъка успях да го оставя далече назад. На ъгъла на улица „Омал“ стана ясно, че няма да може да ме настигне. Погледнах през рамо и видях, че се е отказал и се завръща, вероятно за да предупреди господаря си за моята поява.

Постъпката ми бе глупава. Въпреки това предполагах, че трябва да отида там. Захвърлената стара кожа не бива да бъде оставяна, без да бъде изгорена. Налагаше се да измеря още веднъж онова, което бях решила да изгубя, за да мога да оценя всичко, което не след дълго щях да спечеля.

Поколебах се дали да се обадя на София, но се отказах. Можех ли да науча от нея нещо, което сама не бих могла да отгатна? Бях оставила зад гърба си гнева на Давид и нейният разказ едва ли би променил нещо. Вместо да предъвквам миналото, което не би могло да бъде пренаписано, предпочитах да оставя постепенно в мен да нахлува сегашното, изпъстрено с обещания и предстоящи преживявания.

Вече не ме свърташе на едно място. С наближаването на уречения час ставах все по-неспокойна и дума не можеше да става да седна. Излапах права купичката вкусно телешко с ориз, която сервитьорът виетнамец ми поднесе само на няколко крачки от хотела, при това с такава охота, сякаш животът ми зависеше от това.

Последният час прекарах в шляене из квартала, докато магазините затваряха врати един след друг, при което всеки път местата, през които минавах, изглеждаха различно. Обикаляйки, чувствах как постепенно ставам част от този квартал, сливах се с неговите фасади. Превръщах се в атинянка. Без съмнение не можех като Луи да разчитам архитектурните детайли, нито да виждам в тях отправено към мен послание, но все пак придобивах чувствителност към неговата поезия. Кварталът се вписваше в мен така, както моето име вече бе вписано в него.

Ето защо изобщо не съжалявах, че съм оставила втория екземпляр на Тайни жени върху пейката на булевард „Манилмонтан“. Скоро някоя непозната (някой непознат) щеше да го открие и на свой ред да попадне в изумителния град, където жените бяха господарки. Щеше да пожелае да стане една от тях или да бъде тяхна играчка. Оттук нататък всичко зависеше от нея или от него.

Двайсет и два часът и една минута. 22 + 1 = 23. Вече съм на двайсет и три години.

Отварям позлатената врата на стаята „Жозефин“ Господин Жак ми бе дал магнитната карта, без да иска нищо в замяна и без да отправи каквато и да било обидна забележка. Изглеждаше едва ли не облекчен, че ме вижда. Аз също съм част от това място. Също като Мари, Маргарета, Каролин, Естер, Лола и всички останали. Сега вече съм една от тях.

Стаята си е такава, каквато я помнех отпреди две седмици, когато бях тук с моя атлетичен клиент. Ала бях я виждала само потънала в мрак, а ето че сега е обляна от светлината на залеза. Слънцето се е скрило само преди три минути и отблясъците му все още багрят фасадата на хотела. Единственият прозорец е отворен. Лъчите, които се промъкват през него, галят позлатата, като й придават оранжев оттенък.

Луи стои прав в средата на стаята.

Гол. Крехък.

Очаква ме.

В светлината на гаснещия ден той също изглежда различно. Той също се явява пред мен за пръв път без заобикалки и пре-струвки. Дори без неизменния си бастун. Само той, отдаден изцяло на новата история, която сега започва, уязвим, разтворен като неизписаните страници на втория бележник, който ще попълним заедно. Въпреки моята покана, от този момент нататък никой от нас няма да налага волята си на другия. Ще бъдем такива, каквито сме сега, открити, готови да приемем мига, да оставим да избликне онова, което предстои да се роди между нас. Нищо не бива да се предначертава. Нищо не бива да се програмира.

Безмълвен, той ме гледа как влизам в стаята. С пръст върху устните ми показва, че тази вечер всякакви думи са излишни. Спирам на няколко крачки от него. Наслаждавам се на гледката.

Изплаквам си окото, преди да се окъпя в телесните му течности. Иска ми се да се отъркам в кожата му, да се напръскам с желанието му, да се овъргалям в боята на нашата пот, на нашите миризми, да се покрия с позлатата на неговата любов.

Светлината подчертава фигурата му, вае бялата му кожа, издължените му мускули, цялото това съвършенство от плът, което изгарям от желание да прегърна и да захапя. Всъщност го откривам за пръв път. В неговата цялост. С неговото изящество. Опивам се от неговата хармония. Кой твърди, че само женските тела могат да бъдат омайваща гледка?

Гладът ми за него е цялостен, непокътнат, разкъсващ, гореща топка, която в зависимост от момента пулсира ту в гърдите ми, ту в корема или във вулвата. Скоро няма да мога повече да се сдържам. Не след дълго вече няма да бъдем само две тела, които се търсят, притискат се и накрая се сливат. Не след дълго ще се обичаме.

Ала в никакъв случай не бива да бързаме. Това говорят очите му.

Слънцето окончателно се скрива зад бялата торта на „Сакре Кьор“ и силуетът пред мен потъва в сянка. Все още ясно се вижда само лицето в профил и горната част на лявото рамо. До този момент не бях забелязала, че то е покрито със странна татуировка: неговите инициали с английски орнаменти, обгърнати от очертан с черно мастило храст виещи рози. Нямаше други цветове, освен различни нюанси на сивото. Една бодлива клонка минава по ключицата и стига до основата на шията, където се разпуква малка цветна пъпка. Вероятно е била татуирана неотдавна, защото не бях я забелязвала изпод яката на ризата.

И ето че пред очите ми придобива плът Човекът Азбука, решен да изпише върху мен своето послание. Най-сетне да намери подходящите думи. Не онези, които играят и си играят с мен, а които изразяват, които се вдъхват и могат да бъдат почувствани.

Самото му присъствие кара въздуха да трепти, подобно на тихата музика, която изпълва все още празното пространство между нас, помитайки прашинките из въздухаЕлементите от декора, който ни заобикаля, сякаш се стапят и се смесват с прашинките, които се носят наоколо. Не след дълго всичко останало изчезва: остава само той. И аз. И тази светлина.

Приближава бавно. Не е припрян. И двамата не бързаме. Разполагаме с цяла нощ, за да поправим всичко онова между нас, което до този момент е било само чернова.

Погледът му спира върху мен, пронизва ме нежно и в корема ми веднага пламват искрици. Те лумват и ме изгарят. Ра1Пт11 1о те, ршгсе пдЪ! 1Ьгои§Ъ те. Сап ’( уои ипАегзШпА, ок, ту 1Ш1е дМ. Луи подчертава намерението, припомняйки повелята с тънкия си показалец. Ангелският му пръст почуква горната му устна в такт с електронния ритъм. Зная урока си: само и единствено нашите тела ще имат право да се изразяват. На тях се пада непосилната задача да изцелят раните и да запълнят всички онези празноти, които все още ни отделят един от друг.

Ръцете му започват първи, пратеници на предстоящите наслади. Те са по-близо до мен от всякога. Толкова са нежни, а същевременно твърди и силни.

С няколко деликатни движения те свалят от мен венчелистчетата от бяла коприна. Роклята бавно се свлича върху ориенталския килим. Сега единствените ми одежди са сутиенът без презрамки и слиповете, чиято снежна белота сякаш призовава луната на нашия празник. Трепетните му длани минават по извивките на снагата ми. Под тяхната ласка тялото ми сякаш засиява. Неговата и моята кожа сякаш се сливат и се превръщат в една-единствена материя. А111 еует мап1ед, а111 еует пеедед й кете, т ту агтз. Жогдз аге уегу иппесеззату, {кеу сап оп1у до кагт. Най-сетне съм негова. Най-сетне той е мой. Победихме всичко, преодоляхме всичко. Най-сетне се намерихме.

Все пак тръпката, която минава по него, издава съмненията му: той все още не може да повярва в случващото се. После ме прегръща по-силно. Държи ме и повече не желае да ме пусне. Вкопчва се в мен, сякаш се бои да не отлетя. Въпреки това близостта му ме кара да се чувствам по-свободна от всякога. Любовта му няма нищо общо със задушливите килии, в които се разиграваха първите ни срещи, поръчани от друг.

На свой ред се разтрепервам така силно, че едва не падам. Само допирът до него ме задържа права. При всяка следваща прегръдка едва не губя съзнание. Той е причината и следствието. Болката и изцелението. Ще ми се да се облегна на гърдите му, да изпитам силата му и да му се отдам цялата.

Ала не това желае той. Подкрепя ме. Иска ме права, изпъната, горда. Божествена. Няма да бъда просто кукла, отпусната в ръцете му. Не ме е накарал да премина през всички тези етапи, да открия всички скрити в мен сили, за да изисква сега от мен просто да му се оставя. Нима някога съм била обичана така? Нима някой някога ме е желал до такава степен, че да ме подложи на безброй мъчения и на безброй наслади, еднакво нежни и изгарящи, неотделими едни от други? В очите ми напират сълзи и не след дълго рукват по лицето ми.

Ала не трябва да се поддавам на обзелата ме слабост. Трябва да действам. Трябва на свой ред да го сграбча. Да изследвам гънките на тялото му, да впия нокти в него като клинове, на които да се крепя. Да предприема изкачване. Той вече ме е завоювал телом и духом. Сега аз трябва да го обладая така, както мъж обладава жена. Да докосна всеки негов орган и да накарам свежата кръв да го изпълни. Сега аз трябва да му даря живот.

Откъм улицата до нас достига нощен смях и ни духва като две свещи. Въпреки това нямаме намерение да изгаснем. Продължаваме да горим. Телата ни едва са се докоснали, но вече пламтят. Кожата ни сякаш е пребивавала на планета, прекалено близка до своята звезда. Допирът неизбежно ще бъде болезнен.

Към аромата на тоалетната вода се прибавя миризмата на тялото му, която откривам за пръв път. Откъм основата на бедрата долавям и уханието на пениса му, вече готов, гладен. Изправен срещу мен, той още повече съкращава дистанцията. Имам чувството, че интимните ни части ще се слеят така леко, както миризмите ни. Благовонието на нашата кожа и на нашите коси ще влезе в пълна хармония. Тъч даун.

Този път наистина аз съм тази, която води, аз съм тази, която завоюва. Хващам члена му -кадифената мекота на кожата за мен е божествена изненада и аз леко я допирам до влажните устни между бедрата ми. Докосването на главичката до клитора ми е като електрическо изпразване. Искрата между тях разтваря процепа, който отдавна очаква това.

Гърлото ми внезапно се свива, от гърдите ми към корема се спуска огнена топка, предизвиквайки неописуемо сладостни усещания. Извивам снага, разтварям жадните си устни. Желанието изтръгва от мен тихо стенание, сподавено от новата вълна, която разтърсва цялата долна част на тялото ми и ме кара да залитна. Едновременно изгарям и се втечнявам.

Години, изпълнени с желание, ме заливат и аз потъвам в тях като моряк, отнесен от морски талаз. За момент губя равновесие, но се изправям и съхранявам власт над тялото си.

От няколко седмици очаквам един-единствен момент: той в мен. От месеци насам той също се надява на това. Невероятно напрегнат, тръпнещ, готов за мен. Способен да ме засити, както никоя жена не е била.

Пенисът му със сигурност няма да може само с едно движение да ме накара да забравя всички изпитания, на които ме е подложил. Прекалено лесно би било. Ще трябва да мина през множество оргазми, за да ги изкупи. Да го обичам още по-силно. Нужни са безброй ласки, нежни докосвания, изпълнени с желания и всеотдайност погледи.

Ще трябва и аз да го докарам до екстаз, да го насочвам, да измъчвам сетивата му, безмилостна, похотлива, порочна, за да залича спомена за мнимото начало между нас, планирано от друг.

Ала не се съмнявам, че накрая телата ни, събрани в едно, слети, претопени в амалгама от оргазъм, в тежка и лепкава магма, ще покрият веднъж завинаги горчивите думи, които сме си разменили.

Сякаш за да потвърди правотата ми, ново изригване, породено от проникването му в мен, ни разтърсва и дава нов тласък на вулканичната дейност, която ни обединява.

Дръпвам се и с ръка търкам пениса му в бедрото си. Той, който е разпалвал желанието ми толкова дълго, превръщайки го в безкрайно мъчение, сега трябва на свой ред да го изпита докрай. До изнемога. Нека ме моли, нека се отрива в мен като изгарящо от желание куче. Нека лае от нега по мен. Нека ме хапе от обида. Негов ред е да бъде моя играчка.

И аз наистина се забавлявам с него, нежно, както се отнасяме към драгоценна вещ. Ръката ми изглежда миниатюрна около неговия член. Едва мога да го обхвана изцяло. Харесва ми толкова голям и предназначен за мен. Галя го с върха на пръстите си и всеки път предизвиквам у него тръпка в кожената му обвивка, съпроводена с блажена въздишка. На моменти го стисвам като пленена птица, после веднага го освобождавам, за да литне отново. Друг път усещам как издутата влажна главичка пърха в шепата ми, сякаш сърцето му не познава граници и пулсира във всеки негов орган.

Ала колкото повече го галя, той толкова по-силно се измъчва. Запъхтяното дишане отстъпва място на протяжни вопли. Едно почти непрекъснато стенание. Той полудява. Накрая дълбокият му глас започва да бръмчи като досадно насекомо в ухото ми:

- Вземи ме... Вземи ме веднага.

Нека ме моли, както би сторила жена, чиито вътрешности изгарят от желание. Смутена съм от начина, по който той се отдава на волята ми. Вън вече е нощ. Телата ни се различават в мрака само по едва доловимите отблясъци от осветлението на малкия площад.

Усещам как сокът на желанието му потича по бедрото ми и се смесва с очакващия го вече там циприн. Телесните ни течности вече са едно и произхождат от един и същ порив. Все по-трудно успявам да се обуздая. Нима да бъда господарка на нашите игри не предполага да се отдам по моя начин? Да се отдам само ако пожелая това?

Коремите ни вече са долепени един до друг. Движени от диханията ни, те вече са едно цяло като прелюдия към онова сливане, което предстои. Но не бива да бързаме. Разполагаме с цял час, с цяла нощ, с цял един живот.

Той се опитва да вкара пръст в мен, но аз го изваждам, за да го прокарам по мокрите краища на вагината си, сетне по краищата на издутите устни, по непокорните къдри от външната страна до връхчето, което лакомо стърчи от тях. Моето любовно острие. Допирът на показалеца му до него изтръгва от мен нов поток сълзи. Той вече не е дивакът, който ме опустошава, наемникът, който изпълнява чужди заповеди. Той е мъжът, който ме желае цялата. Когото ще приема като победител и за когото съм приготвила моята миниатюрна триумфална арка.

Самият той знае това. Продължава натиска, описва около моя-та пъпчица кръгове, които ме влудяват, чувства това и очите му овлажняват. Притваря ги, съсредоточен върху усещанията, които предизвикват пръстите му. Наслаждава се само като гледа, че съм на път да избухна. Наслаждава се на насладата, която така успешно предизвиква у мен. Тазът ми се клати от само себе си и аз мога да контролирам движението му. Тялото започва да убягва на волята ми. Подчинява се единствено на вещите му ръце. Люлеем се в унисон, гъвкави, обтекаеми, разтърсвани на моменти от леки спазми, в танц, чиито фигури решават кои и какви да сме.

Вдигам поглед към лицето му и отчаяно диря неговия. По нас едновременно пробягва вълна. Този миг, на самия ръб на пропастта, е най-прелестният от всички, които сме преживели досега. И макар да знаем, че ни очакват още по-върховни мигове, стоим замръзнали, в опит да го продължим до безкрай. Искаме да изпием до дъно тръпчивия му вкус. Свитото ми гърло премълчава необятната си нежност и не изрича онова едничко „Обичам те“. Часът на признанията все още не е настъпил. Нека не избързваме и да оставим телата да говорят.

Докато той гали устните ми с нежна упоритост, очите ми на свой ред се притварят и чувствам как оргазмът тътне на хоризонта на корема ми, как цунами надвисва над пространството между пъпа и устните, готово да отвлече всичко със себе си. Пенисът му се притиска до бедрото ми. Луи диша все по-учестено. Дали оргазмът му ще дойде едновременно с моя? Нима е възможно да постигнем взаимно такава наслада, при това толкова бързо, само с няколко докосвания?

Аз съм жената на грехопадението, черният ангел на сладо-страстния упадък. Хващам го за ръка така, както би постъпило момиче със своя първи любовник. Отвеждам го до леглото. Разполагаме с достатъчно време, за да преоткрием нашето удоволствие, но сега аз знам точно какво искам от него. Припомням си мисълта на Сент-Егзюпери, че „да се обичате не значи да се гледате един друг, а да гледате заедно в една посока“.

Тази вечер за пръв път няма да правя любов, като гледам партньора си в очите. Двамата ще се отправим към насладата в една и съща посока. Оргазмите ни ще са устремени към една и съща точка, далечна и невидима. Към небосвода.

Лягам по очи. Разтварям леко бедра, за да му направя място. Под извивката на гърба задникът ми щедро и гордо очертава своята заобленост. Между краката ми лъскавата от желание цепка дискретно издава присъствието си. Същевременно никога преди не е отправяла толкова ясна, толкова гръмогласна покана. Той ляга върху мен, без да ме притиска, подобно на дълга и топла покривка от кожа и плът, здрава и мека, с неравности на определени места. Раменете и гърдите, а по-надолу коремът са невероятно стегнати и се вместват във всяка вдлъбнатина и гънка на моето тяло.

Той протяга ръка и взема от нощната масичка малката сребриста опаковка, която отдавна чака там. Успява пак с една ръка да я разкъса и с уверено движение да извади от нея съдържанието. По същия начин го нахлузва на члена си, който гори от нетърпение между бедрата ми. Би могъл да мине и без това. И аз бих могла да си го спестя. Ала той следва моята воля: иска да бъде такъв, какъвто аз искам да бъде.

Навлиза в мен бавно и с всеки следващ сантиметър го усещам по различен начин. Завладява ме чувство на блаженство и облекчение. Тялото ми го приема за пръв път и въпреки това вагината ми го разпознава. Дълъг и тънък. Точен в улучването на реактивни зони в моите недра. Нежен в натиска там, където те са най-чувствителни, движейки се по тънката граница между екстаза и болката. Силен в постъпателното движение, благодарение на което пенисът му заема точно отреденото му място, а главичката достига до най-сладострастните гънки. Аз го приемам, всмуквам го, поглъщам го. Разтварям се цялата, за да му позволя да ме завладее напълно. Той се плъзга все по-дълбоко като по ледена пързалка. Гали ме отвътре. На моменти се отдръпва, за да се наслади по-пълно на момента и да позволи на двама ни отново да се срещнем, когато за пореден път ме изпълни.

Скоро у мен се поражда нова тръпка, залива ме на последователни вълни, които се надигат и се разбиват в жадно разтворената ми цепка. Имам усещането, че в този момент накъде в мен поникват две цветя, едното отгоре, другото отдолу, черпейки сили от жизнените ми сокове.

Първия оргазъм посрещам, заровила лице във възглавницата. Въртя глава наляво и надясно. Главата ми се бунтува, но вагината ми отдавна се е предала. Изтръгвам от себе си безкрайно стенание с полуотворена уста, а едната ми буза свенливо е скрита от падналите ми коси и се виждат само устните ми, сочни като орхидея. Опитвам се да ги захапя със зъби. Той се притиска с нарастваща сила към омекналия ми задник. Ускорява движението. Вътрешностите ми пламват. Не ми дава нито миг покой. Няма да се задоволи с постигнатото дотук. Иска насладата да ни докара до изнемога. Да ни изтощи от любов. Същински бомбен килим от експлозии. Хирошима, моя любов, мой Луи!

Дясната му ръка се пъхва под корема ми и обхваща цялата ми вулва. Средният пръст отново властно притиска клитора. Той отначало се противи, но после приема нападението, набъбва, надига се и иска още. Остро, почти болезнено усещане избликва от него и се прелива в глухия тътен около матката ми. Накрая двете трептения се сливат в едно. Тяхното звучене е съпътствано от пицикатото на виковете ми, които допълнително засилват зверското ръмжене, съпътстващо еякулацията му, дълги силни струи, които ме пронизват като мълния.

В този момент всеки от предишните ми любовници би рухнал от изнемога, но той продължава движението си върху мен, вътре в мен, твърд и решителен. Разбирам, че сме едва в началото, а вулвата ми е разтърсвана от възторжени, ликуващи спазми, които показват, че в никакъв случай не е задоволена.

- Още...

Стенанието ми не очаква отговор. Чудесно зная, че ще има още и то ще продължава дни и нощи, от стая в стая. Че ще си измислим още много правила, които непрестанно ще нарушаваме.

Издръжливостта му ми показва колко съм желана, очаквана, жадувана. Може би дори обичана. Не, щастието ми веднага ме поправя: със сигурност обичана. Дори безкрайно обичана. Телата ни излъчват странна светлина, чудно сияние, зората на бъдещите ни оргазми. Тя ни обгръща, неотслабваща, издига ни във въздуха, трепетни, крехки като влюбени пеперуди.

Стаята около нас е престанала да съществува. Ето че небето над нас се разтваря и ни привлича към себе си. Светещото кълбо, в което се намираме, ни отнася със себе си, в себе си, към облаците. Един порив на нощния вятър, и вече се реем в пространството, в орбита, два долепени един към друг зародиши. Съзерцаваме новия облик на земята под нас. Всичко това би могло да трае секунда или милиарди години. Време и пространство са престанали да съществуват, всичко зависи от слетите ни в едно тела. Не спим, не сънуваме: наслаждаваме се на мига и

пресътворяваме света около нас такъв, какъвто го желаем. Ел и Луи. Тя и той.

Без да спира постъпателното си движение в мен, макар и по-леко, той протяга ръка към малко чекмедже на масичката вляво от нас. Изважда оттам плосък предмет, който отначало не мога да различа, но след това той лъсва в полумрака и формата му ми се струва странно позната.

Моят „Десет-пъти-дневно“! Не бих объркала по никакъв начин сребристите му корици. Луи го поставя върху чаршафа, досами лицето ми. Разтваря го на последната страница и аз откривам, че написаните върху нея редове не са от моята ръка. Няма никакво значение как се е добрал до него.

Единственото, което виждам върху хартията, е танцът на нашите изповеди, които се смесват и се преливат.

Усмихвам се. Вече съм наясно. Той вижда това и обсипва тила ми с леки целувки, подобни на освежителен дъжд, от който потрепервам, и усещам как някъде у мен, между бедрата ми, се раждат нови желания.

Желая те тотално,

пък било и фатално. Искам да прекарам живота си, като непрекъснато те изучавам, без никога да те открия цялата. Колкото по-пълно те притежавам, толкова повече тайни ще криеш в себе си. Между бедрата ти ме очаква онзи непознат и необуздан континент, пълен с толкова богатства, но ревнив към насладите, които дарява.

Обещай ми го.

(Ръкописна бележка от 18 юни 2009 г., съставена от Луи)

Ръката му отново се протяга и този път изважда нещо малко, които се побира в шепата му. Поставя го до нашето съвместно творение. Това е ключ. Не магнитна карта, а истински ключ от матов метал, който тежи в ръката. Към него е прикрепено малко картонче. Въпреки мрака успявам да прочета ръкописното послание:

Добре дошла в стая номер едно

Стая номер едно?

Едва не разкъсвам нежната пелена на мълчанието с въпроса, който напира в мен. Все пак успявам да се въздържа. Миг по-късно всичко ми става ясно. Стаите в хотел „Шарм“ нямат номера, за да може всеки да ги подреди според преживяното в тях. Според любовта, която ще дари или ще получи.

Следователно за мен „Жозефин“ завинаги ще си остане стая номер едно. Там, където получих първия оргазъм на задоволена жена, на жена, приела да капитулира в името на насладата. Стаята на нашата първа нощ.

Сиянието, което ни обгръща, не се е разсеяло. Напротив. То свети по-силно от всякога. Виждам го около нас и то ми се струва удивително познато. Сега вече никога няма да ни изостави.

В замяна на това пропуснах да отбележа, че след първата песен, тъй изпълнена със съдържание, последва нежен музикален фон, с почти хипнотично действие, който не успях да определя.

- Ноте - подсказва с усмивка той на ухото ми.

Заглавието на песента. Това е новият статут на този хотел, тъй като приехме той да бъде завинаги мястото на нашите наслади. Наше убежище. Наш дом.

Никога не съм принадлежала към категорията жени, които твърдят, че всички хотелски стаи си приличат. Че не са нищо повече от анонимно пространство, без собствен облик.

Сега вече зная защо.