Хотели - Първа стая

Април 2009 година

Сега можете да отворите очи, Ел.

Как бе успял да направи това? Просторната зала, където допреди двайсет секунди вечеряха петдесетина души плюс сервитьорите, бе съвършено пуста. Бяхме сами, той и аз, сред позлатата и наченатите магнуми шампанско, по които играеха отблясъци от безкрайната редица свещи по масите. Електрическите полилеи бяха изгасени и сега единствено те осветяваха разкошната обстановка. Ненадейно от съседния салон до нас достигнаха кристалните звуци на клавесин. Мелодията напомняше Жан-Филип Рамо.

- Как... Как направихте това?

Пред мен беше той, с гальовния си глас, способен да ме очарова по време на изпълнението на Сид и на Фанфан Лалето. По въпроса си имах собствена теория: физическото сходство между двама души неизбежно водеше и до сходство в тембъра на гласа. Давид Барле не само подражаваше на Жерар Филип. При него се усещаха по-дълбоки, по-сериозни нотки, които сякаш продължаваха да се носят из въздуха след произнасянето на последната дума. Гласът му бе удивително младежки, също както у първообраза, но същевременно притежаваше тръпката на бас или на баритон. Съчетание от блясък и плътност.

Сега вече знам: гласът, просто гласът на един мъж е в състояние да ме накара да изпитвам към него непреодолимо желание.

Неговият глас бе като вибратор, който галеше клитора ми при всяка фраза.

Вече се питам дори да има подобен модел „Рабит”...

(Анонимна бележка от 15 април 2009 г., безспорно се отнася до Давид...)

Минута преди това (познавахме се само от половин час) той ме бе помолил да затворя очи. Преди да се подчиня, успях все пак да видя как той шепне нещо на салонния управител във фрак и подава на съседите ни по маса визитка с набързо написани върху нея няколко думи. Няколко мига по-късно чудото бе налице. Давид притежаваше подобна сила. Силата на вълшебник. Силата на мъж, чиито възможности ми се струваха неограничени.

След пазаруването заедно с Ребека поръчките заваляха една след друга, средно по две седмично. Както ми бе обяснила по време на нашата първа среща, задачата ми се свеждаше до това да нося един от тоалетите, които ми бе купила, да се явявам под ръка с някой мъж, два или три пъти по-възрастен от мен, с издължени от високите токчета крака, изправена стойка и глава, подобно на примабалерина, по време на колкото бляскави, толкова и безсмислени вечери. Това поне ми даде възможност да разгледам отвътре някои от най-красивите сгради в Париж -дворци, министерства, музеи, частни клубове, и да доловя сред главозамайващия поток на разговорите известен брой поверителни сведения, които рефлексът на журналистка ме накара

благоразумно да съхраня в едно ъгълче на паметта си.

Малцина от гостите ми обръщаха особено внимание. Обикновено ми правеха комплимент за тоалета, за предполагаемата ми елегантност и грация, тъй като бяха съвсем наясно, че ролята редом с техния събеседник се свежда до това да подчертавам неговата личност. Откровено казано, подобна роля непълно ме задоволяваше. Давах си сметка коя съм всъщност. Търпеливо приемах всичко, също както и чека в края на вечерта, без да се опитвам да се вживявам в тази комедия повече, отколкото тя заслужаваше.

„Докъде стигна с твоите кастинги?, запита ме София няколко часа преди въпросната вечер.

Най-сетне се бях дипломирала и започнах да обикалям телевизионните студиа в столицата, дирейки място на водеща. Бях изучавала преди всичко аудиовизуални медии и щях да се обърна към радиото или пресата едва когато изчерпех всички възможности в моята област. Не пренебрегнах нито един канал, нито едно предаване, дори най-малко гледаното. Представях се, поне по мое мнение, не по-зле от коя да е конкурентка, но всеки път получавах един и същи отговор: липсва ви достатъчно опит.

- Как бих могла да имам опит, след като не ми се дава никаква възможност да го придобия! Това е абсурдно! - възмущавах се аз пред моята приятелка.

- Тъпо е, зная... При мен е същото: искат да бъда едновременно свежа като начинаеща балерина и със СУ на звезда, която лъска паркета от петнайсет години.

- „Липсва ви достатъчно опит“, зная какво точно означава това.

- И какво точно?

- „Липсват ви достатъчно връзки.“

Връзките, онази вълшебна думичка, казана където и на когото трябва, асансьорът за „упълномощени лица“, както се изразяваше не помня кой комик... Типично френско заболяване, което позволява на елитите да се възпроизвеждат по-бързо от семейство плъхове. Всичко е предназначено за вътрешни хора, всичко в полза на едни и същи привилегировани, докато за всички останали вратата неизменно си остава затворена. За такива като София, като мен, момичета без име, без пари и без подкрепа.

Ясно беше, че без препоръка нямам никакъв шанс.

- Вие сте възхитителна!

Мъжът, който ми отправи този комплимент на влизане в дома на Х, самостоятелна постройка в шикозния Седми район, беше моят кавалер за вечерта, посветена на среща между бивши възпитаници на ВШФ, Висшата школа по финанси. В списъка на удостоените напоследък с моето внимание той наследяваше един зъболекар, пристигнал за участие в конференция, дипломат от официално представителство, неколцина генерални директори на големи компании и немалко ръководни кадри, които искаха да направят впечатление на своето началство по време на годишното светско събиране на фирмата, появявайки се сред равните по ранг под ръка с възхитително същество като мен.

- Благодаря, много сте любезен - отвърнах аз, поправяйки тоалет номер две, роклята „Армани, дръзко разтворила се над гърдите ми.

- Напълно искрен съм.

Франсоа Маршадо, виден журналист от икономическите издания, притежаваше физика доста над средната, ако вземех под внимание обичайната ми клиентела през последните седмици. Не толкова плешив, не толкова пълен, четирийсетгодишен брюнет с представителна стойка, облечен в костюм, предназначен да подчертае мускулестото му тяло. Нямаше никакво съмнение, че се старае да поддържа форма, при това с определен успех.

- Знаете ли къде се намираме? - запита ме той, докато ме хващаше под ръка, за да ме отведе до залата на приема.

- Домът на политехниката.

- Имах предвид по какъв случай сме тук. Знаете ли какво отбелязваме тази вечер?

- Не... не съвсем.

- Висшата школа по финанси не е толкова известна, колкото Висшата търговска школа и

2

сродните на нея учебни заведения, но повечето шефове от САС 40 са завършили именно нея. Ще видите каймака на френските работодатели. И всички или почти всички от тях са от два-три випуска на нашата школа.

2 СА С 40 - френски индекс, включващ 40-те най-големи компании, търгувани на Борсата. -Б. пр.

Докато ми даваше тези обяснения, председателката на асоциацията на френските предприемачи, която много пъти бях виждала по телевизията, му махна приятелски вече с чаша шампанско в другата ръка.

- А вие какво място заемате сред тях?

- Останалите ме смятат за неудачника на випуска. Аз може би съм единственият, който няма сметки на Каймановите острови и хижа в Гщаад.

- А в такъв случай защо посещавате подобни сборища? За да ви унижават ли?

Прямотата ми го накара да се усмихне, но без всякаква горчивина.

- Нуждая се от тях, защото след две чаши те ще споделят с мен информация, която да ми послужи за следващата статия. А и те от мен, за да похваля тяхната антикризисна стратегия, предназначена да успокои акционерите и властите.

- Ти на мене, аз на тебе.

- Точно така.

Така по време на аперитива можах да науча за социалния план на голяма автомобилна компания, за пускането на пазара на нов революционен таблет и още няколко пресни новини, които мигом се постарах да забравя, играейки безупречно ролята на красива наивница. Въпреки това за всеки случай ги складирах в скритото ъгълче на паметта си, вярна на журналистическия рефлекс, придобит благодарение на моите преподаватели.

Ала онова, което в началото на вечерта възбуждаше любопитството ми, постепенно се превърна в досада. Ето защо, когато се разположихме край масата, единственото ми желание вече беше час по-скоро да получа свободата си веднага след последната хапка вашрен със сок от рози.

Един от натрапчивите ми еротични сънища напоследък бе,

че съм поканена на строго официална вечеря. На шега или заради предизвикателството не

бях облякла бельо под

прилепналата рокля, която подчертаваше тяхното отсъствие. Особено слиповете. Всеки полъх на въздушното течение притискаше коприната до цепката ми, призивно галейки

клитора.

Настоятелните погледи на мъжете наоколо, вперени в изпъкналите части на тялото ми, безмълвно показват, че всички са забелязали тази подробност.

Това ги докарва до полуда и те смятат, че имат право, докато минават край мен, и въпреки присъствието на техните съпруги да ме опипват по задника или по бедрата...

Съчетанието от техните желания ми действа като обливане с жива вода. Чувствам се много по-красива, отколкото съм в действителност.

Накрая преставам да снова сред тях и в този момент чувствам как нечия ръка се вмъква между краката ми.

Два пръста разтварят срамните устни и откриват мократа ми вагина. В момента, когато се събуждам, те тъкмо се вмъкват в мен. Това неочаквано прекъсване ми действа болезнено.

Изпитвам властно желание да бъда обладана... както насън, така и наяве.

(Анонимна бележка от 18 април 2009 г.)

- Сигурен съм, че всичко това ви е много по-интересно, отколкото се опитвате да покажете. Или се лъжа?

Чух неповторимия му глас още преди да съм го видяла. Беше се навел над рамото ми, без да усетя кога се е приближил. Второто усещане ме погъделичка по носа. Парфюмът му бе нежен и мощен, удивителна смесица от цитруси, велур, туберози и може би перуника. Никога не бях срещала подобен. Вероятно бе приготвен по поръчка. Това ухание напълно подхождаше на гласа му и съчетаваше по съвършен начин свежест и сила.

Той ми протегна широката си длан и едва тогава видях за пръв път лицето му.

- Давид Барле.

- Ан... Ел.

- Анел? - повтори той. - Или Анаел?

Въпросът му прозвуча някак наивно, може би с лека ирония, за която обаче не можех да му се сърдя, тъй като неговата усмивка придаваше на всичко особено вълшебно очарование.

Ребека ме бе посъветвала да си избера псевдоним за моите мисии. Всички момичета постъпваха по този начин. София се забавляваше, като всеки път се представяше по различен начин: като Бренда, Зое или Клеопатра. Аз се спрях на тайнствено име, което да възбужда въображението на господата, и същевременно достатъчно познато за самата мен, за да не сбъркам и да се издам.

- Не. Ел... Почти като списание Ел. Ан е другото ми собствено име - обясних аз.

Неочакваната му поява сред безличната тълпа на тази скучна вечер, сякаш слязъл от страницата на Монд, която бях чела няколко седмици преди това, за мен бе като мираж. Щеше ми се да го докосна, за да се уверя, че действително съществува. Като начало хванах ръката му, протегната в спокойно очакване.

- Може би трябва да прелиствам от време на време женски списания - подхвърли закачливо

той.

- Споменах го просто така... Те не са ми любимото четиво.

- Така ли? И какво четете обикновено?

Спаруженият дъртак отляво на мен изчезна като по чудо и освободи мястото. Давид чевръсто седна, без да снема от мен лазурносините си очи и без да престане да ми говори, сякаш съзнаваше какво въздействие оказва върху мен всяка негова дума.

- Не знам... Ежедневници, новинарски списания...

Само да не излезе, че съм негова почитателка, в никакъв случай да не споменавам Монд!

- Не ми казвайте, че четете парцала на нашия приятел Франсоа - продължи той на висок глас, за да може да го чуе моят кавалер.

Потънал в разговор със съседа си отдясно, Франсоа се обърна и в отговор отправи светска усмивка:

- Не слушайте тази стара лисица! Просто пропаднал журналист! Още навремето измежду всички нас той пишеше най-зле.

- Напълно точно - съгласи се Барле с тържествуващ вид. - Само че разполагах с далеч подобри аргументи за съблазняване от стихчетата.

- Вярно, не съм роден със сребърна лъжица в устата, и в това отношение, драги мой, признавам, изобщо не мога да се боря с теб.

Дружен смях сложи край на тази кратка словесна схватка.

- Кажете ми, Ел, как се запознахте с този проскубан петел Маршадо?

- Ние...

Не бях предвидила подобен разпит. Боях се преди всичко да не би моят клиент да разкрие нашата обща тайна. Ала макар да усещах присъствието му зад гърба си и вниманието, с което следи размяната на реплики, Маршадо запази мълчание. На мен се падаше задачата да измисля правдоподобна версия. И то незабавно. Всеки знае, че най-сполучливите лъжи, онези, които издържат изпитанието на времето, съдържат известна доза истина.

- Студентка съм по журналистика.

- В Сорбоната ли?

- Не, в Центъра за подготовка на журналисти. Наскоро завърших и част от стажа прекарах при Франсоа.

- И се харесахте взаимно.

- Точно така.

Нежният и до този момент галещ поглед на моя събеседник за момент се откъсна от мен, за да отправи стрела по посока на някогашния си колега от университета. Имах чувството, че може да го убие на място. Съчетанието на деликатност и свирепост у този човек ме смути. Само за миг можеше да се превърне от целебен балсам в изгарящ пламък. Едва тогава можах да се избавя отчасти от очарованието, с което той, без сам да съзнава това, ме държеше в плен, и да обърна внимание на пантомимата на останалите сътрапезници, мъже и жени без разлика, до един привлечени от неговата аура, подобно на нощни насекоми. При това някои от тях спокойно можеха да му съперничат по известност и богатство, ала всички до един се домогваха до неговата близост, интерес и донякъде до славата му. Всички се стремяха да попаднат в обсега на магическия кръг на удостоените с неговото внимание. Самата аз, досами този мъж, усетих върху себе си вълната от завист, която растеше с всяка следваща минута, през която той ми посвещаваше част от драгоценното си време.

„Коя е тази? Познаваш ли я?

- Никога не съм я виждал. Но, ако ме питаш, мисля, че не е нищо особено.“

Дочувах подобни реплики. Само на няколко стола от нас вероятно вече ми крояха шапка, която Давид Барле трябваше да заплати от неизчерпаемата си банкова сметка. Коя бях аз, та да им отнема звездата на вечерта? Как се осмелявах да се натрапвам по подобен начин? Не би ли трябвало час по-скоро да сложа край на разговора с този медиен принц и да дам възможност и на другите да се доближат до него?

- А сега къде работите?

Давид продължаваше да ми отделя цялото си внимание.

Бях толкова смутена, че не осъзнавах каква възможност открива пред мен животът. Тя бе тъй огромна, че дори не можех да я видя, запленена от този мъж, намиращ се на горния край на социалната стълбица.

- Хм. Все още не съм избрала. Изчаквам.

- Ясно. Значи, не разполагате с нищо.

Подобна окончателна присъда нормално би трябвало да пробуди у мен желание да зашлевя онзи, който се е осмелил да я произнесе. Ала защо в такъв случай продължавах да се усмихвам глупаво, неспособна да открия у себе си дори капчица гордост?

Тъй като не знаех какво да отговоря, той бавно вдигна ръка към лицето ми и тихо ми заповяда:

- Затворете очи, ако обичате.

- Моля?

- Добре ме чухте: затворете очи. Само за момент.

- Какво искате да...

- Не се бойте - настоя той с вродената властност на съблазнител.

Междувременно в полумрака на трапезарията Маршадо бе навел към мен глава, за да прибере онова, което му принадлежеше, тоест мен. Вероятно това бе начин да се опълчи на своя приятел или да покаже, че независимостта на пресата все още е жива.

Давид великодушно се поклони:

- Открай време съм се възмущавал от прекомерната експлоатация на стажантките, но благодарение на теб, Франсоа, може и да си променя мнението. Особено ако ги подбираш така добре.

- И на теб ти харесва, нали? - намръщи се раздразнено Франсоа.

Вероятно в този момент много му се искаше да разкрие действителната ми роля редом с него, но за пореден път се прояви като честен играч и не каза нищо.

- До скоро, Ел - сбогува се Давид.

В ръката, която ми подаде, открих визитна картичка. При това движение ръкавите на сакото и ризата се повдигнаха и откриха за миг китката му. Над нея имаше пристегната лента от седефена коприна. Това странно украшение задържа вниманието ми секунда повече и това го накара неочаквано да стане настоятелен:

- Ако не я вземете сега... Бог знае кога ще се видим отново.

- Да, разбира се - смотолевих аз. - Прощавайте.

Той изчезна заедно с обгръщащото го сияние, което ми показа, че преживяното може да бъде само сън.

- Ел? Ще бъдете ли така добра да ми отделите още малко време?

Поканата от страна на моя днешен клиент, макар напълно в рамките на добрия тон, ми се стори съвършено нелепа. Не по-малко неуместна и вулгарна от пускане на ръка по време на градинско парти. В този момент на света имаше само един мъж, с когото бих могла да споделя леглото. Само един, който би могъл да ми замае главата. И този мъж току-що бе изчезнал в нощта.

- Защо не... - поколебах се аз.

- Ребека Сибони ми спомена за хотел „Шарм“. Изглежда приличен. Познавате ли го?

През последните месеци бях го посещавала един-два пъти, водена от стремежа за печалба, от опиянението на изпитото шампанско, приемайки безгрижно тази забежка без особени последици. Но в никакъв случай по силата на навика или заради онова, което се случваше там.

Мод, Фред, София, Ребека... Давид. Лицата им вихрено минаха пред погледа ми. Какво би си помислил всеки от тях? Какво биха ми подсказали? Да приемам парите, откъдето и да идват те? Или да се прибера целомъдрено у дома с таксито, което моят кавалер непременно щеше да ми поръча?

Въпреки това в съзнанието ми изплуваха четирите банкноти по сто евро, които тази нощ щях да прибавя към спестяванията за Америка. Точно тогава мобилният ми телефон неочаквано започна да вибрира.

Съобщението, изпратено от неизвестен подател, ме накара незабавно да взема решение:

„Не бива да се разделяме по този начин. Не, искам да кажа: не бива да се разделяме.“