Хотели - Първа стая

4 юни 2009 година

Как би могла да бъде претеглена неприкосновеността на най-съкровените ни тайни? Може би чрез факта, че ние сами ги забравяме, че те се вписват тъй дълбоко в мълчанията ни и в безбройните способи, до които прибягваме, за да ги прикрием, че се изплъзват от потока на мислите ни.

Само Бог знае до каква степен Давид Барле ми бе станал близък през седмиците, последвали онази тъй неочаквано вълшебна вечер. Всъщност, както още тогава го бе подсказало изпратеното от него съобщение, ние изобщо не се разделихме. От време на време се завръщах в Нантер, на улица „Риго“, за да прекарам нощта при мама, но не минаваше нито ден, без да се видим, пък било и набързо, само за час по обяд, в един ресторант недалеч от огромната, ултрамодерна кула от стомана и стъкло на групата „Барле“, която Давид бе издигнал преди десет години край южната околовръстна магистрала, побрала всички офиси.

„- Къде ще се видим тази вечер?

- В „Дивелек“ - бе ми казал той преди малко, докато се качваше в колата. - Знаеш ли къде се намира?“

Знаех, разбира се, но никога не бях влизала в този ресторант, който се славеше с най-добрите блюда от риба и морски дарове в столицата, предпочитано заведение на покойния президент Митеран, който го посещаваше по съседски, понякога заедно с тайната си дъщеря Мазарин.

„- На улица „Юниверсите“, нали?

- Точно така. Запазил съм маса за двайсет и трийсет. Устройва ли те?“

Чудесно знаеше, че съм хиляди пъти по-малко заета от него, и въпреки това бе дотам любезен, че се интересуваше дали съм свободна, след като една секунда от неговото време струваше няколко стотни от индекса САС 40. Изминалите седмици бяха изцяло белязани от внимателното му отношение към мен: приветливост, деликатност и приятни изненади, една от друга по-очарователни и изтънчени. Между другото, Давид знаеше за моята слабост към мидите „Сен Жак“ или към обикновения омар в солено масло. Ето защо изборът му този ден изобщо не бе плод на случайност, а на морето и на неговата зараждаща се любов.

Без съмнение изключителното за мен се бе превърнало в нещо нормално, по подобие на осеяните със звездички чинии в престижни ресторанти, но все още не се чувствах преситена от този лукс. Твърде добре познавах обратното, за да достигна въобще някога до пресищане. Такива мисли ме спохождаха, докато стоях на видно място пред синята витрина.

- Добър ден, госпожице. Господин Барле ви очаква на масата.

Салонният управител старателно изпълняваше задълженията си и безпогрешно ме бе познал пред входа на ресторанта. Покорно го последвах през потъналата в тишина зала, в която единствени посетители бяха шепа клиенти с посивели коси и няколко знаменитости от света на шоуто, на политиката и медиите, чиито имена в момента не можех да си спомня, увлечена от притегателната сила на мъжа, който ме очакваше.

Давид вече седеше на масата пред купа бяло вино, с поглед, вперен в живарника, където животните с щипци безстрашно очакваха да бъдат сварени. Появата ми го извади от съзерцанието, в което той рядко изпадаше, и изписа върху лицето му усмивка, в чиято искреност не можеше да има съмнение.

- Скъпа!

В арсенала на неговите навици отсъстваха също така и галените обръщения, което показваше, че вечерта, която щяхме да прекараме заедно, за него не бе обикновена. Парфюмът му по поръчка, особено подчертан след края на работния ден, очертаваше запазен само за нас двамата периметър, в който навлязох като у дома си.

- Това място е страхотно.

- Да, бива си го - съгласи се той с безразличие, което незабавно бе последвано от целувка над чашите.

- Не се прави на невинен, чудесно зная защо сме тук - казах аз, като леко кимнах с глава към омарите, облени в синкава светлина.

Усмивката на кинозвезда замръзна върху устните му в почти болезнен израз, сякаш бе обзет от опасение, че изведнъж ще проникна в някоя негова тайна. Не, София, Давид Барле все още не ме бе дарил с върховния оргазъм, с някое от онези еротични влакчета на ужаса, на които ти се качваш всяка или почти всяка вечер с различен партньор. Ала той при всякакви обстоятелства съхраняваше своята откритост, откровеност и младежка грация, подобно на актьора, по чийто образец го бе изваяла природата, и затова всяко момиче на мое място би го следвало докрай във всякакви приключения.

- Първо блюдо от менюто: „Син омар“ - обяви високо сервитьорът и поднесе две изкусно гарнирани чинии.

Той извади с кепчето омара на Давид. С лакомо блеснали очи не можах да сдържа детинското си възклицание. Изборът на любимото ми ястие бе поредният очарователен знак на внимание от страна на Давид. Той през цялото време се стараеше да ми угоди, но този път ми предлагаше върхово постижение на парижката гастрономия.

- Мммм... Видя ли това?

- Топъл омар с чипс от топинамбур и цвекло - обясни мъжът с черна жилетка и безупречно бяла кърпа, преметната през ръката. - Добър апетит, госпожо, добър апетит, господине.

- Благодаря.

Не си мислете, че дотам не съм се отракала. Чудесно знам, че в ресторантите не се благодари на персонала. За да не си въобразяват, че сте от една черга с тях. Ала точно сега това нямаше значение. Чувствах се тъй ефирна в късата прилепнала рокля, подбрана по съвет на Ребека за случаите, когато „искаш да приключиш вечерта в нечии обятия“. Може би прекалено прилепнала и преди всичко прекалено къса за подобно заведение. Смятах, че на нея дължа настоятелните погледи, които останалите посетители ни хвърляха крадешком между две хапки пюре от сладки картофи. Какво толкова удивително имаше в това един неженен виден бизнесмен, открито преследван от всички парижки момичета, да се появи с обикновено същество като мен? Очевидно ставаше въпрос за неодобрение, което, въпреки възраженията на Давид, бях доловила при предишни наши излизания.

Изобщо не ми пукаше. Чувствах се добре, вече леко пияна от няколкото глътки отбрано вино, предложено от моя кавалер.

- Прелестно е - възкликнах аз, още когато го вкусих, запленена от неговото ухание и плътност.

- Ще се оправиш ли с майка си, ако те отнема от нея тази вечер?

Той протегна ръка над масата и я постави върху моята. Обичах да усещам тежестта й, предвкусвайки други докосвания, друга тежест, под която моето тяло щеше да бъде притиснато и изцяло да се отдаде на волята му. При тази мисъл почувствах тръпка, лека, но достатъчно властна, за да ме накара да го откъсна от току-що наченатата вечеря.

Искаше ми се да ме отвлече в тоалетната и да ме обладае още там, права, със смъкнати до глезените прашки, а неговият член да се притисне до задника ми, без много церемонии, изцяло отдадени на желанието.

Никога не съм правила любов с мъж в обществена тоалетна. Изглежда, им вдъхвам любов,

благородни чувства и куп прекрасни неща, за които и аз самата копнея, разбира се. Ала бих искала поне веднъж някой от тях да ме изчука скришом и набързо. Да ме приеме като предмет, предназначен за негово удоволствие и за засищане на неочаквано обзелия го сексуален глад. Може би накрая ще падна на колене пред него върху захабените плочки, а главичката на члена му ще си пробива път между устните ми. Той ще ме хване за косите и ще го вкара дълбоко в гърлото ми като на последната курва, ще ускори движението,

бързайки да свърши преди появата на друг клиент. Ще се изпразни рязко, с няколко спазъма и приглушено хъркане. А аз едва ще имам време да изплакна устата си от изпълнилата я сперма. Ала дори след това, когато се завърнем на масата, ще продължа да усещам нейния

вкус и ухание при всяка хапка от вечерята.

(Анонимна бележка от 5 юни 2009 г.: дали това до такава степен ме възбужда? Предполагам, че да...)

Бях забелязала това още при първите получени писма, но с времето ставаше все по-ясно, че неприличните писма на моя преследвач всеки следващ път съвпадаха все повече с преживяното от мен. Те сякаш се вписваха в ежедневието ми, влизаха в подробности, проникваха в мислите, които биха ме споходили. Дали непознатият беше тук, в този ресторант, тъкмо в този момент? Дали ме наблюдаваше?

Не можех да призная пред Давид работата си за „Нощните красавици“, нито намирах смелост да споделя греховната си връзка с безумния поет, който си бе поставил за цел да разкрива и най-потайните ми помисли. В известен смисъл той вече бе излязъл победител, защото му бях позволила да влезе в моето битие.

- Майка ти... Нямаше ли намерение да бъдеш с нея? - повтори Давид.

- Не... Не, нищо подобно - полуизлъгах аз с пълна уста.

Определено бях царица в прикриването на информация... Бях споменала с половин уста пред Мод за появата на Давид в живота ми. И преди всичко предпазливо не споменах фамилията му, за да не се сети, че това би могъл да бъде привлекателният бизнесмен, който от време на време се появява във вечерните новини. Ето защо до този момент, в името на майчиното спокойствие тя знаеше само най-необходимото: Давид бе приятният и заможен мъж, заел мястото на онзи Фред, който тя изобщо не понасяше. Това бе напълно достатъчно, за да я накара да се поотпусне, поне докато не настъпи сблъсъкът между двата обитавани от мен свята, от който най-много се боях. Знаех, че той е неизбежен, предвид насоката, която приемаше връзката ми с мъжа, когото виждах над вилицата с набоден на нея омар.

- Права си, прелестно е - потвърди той, хрускайки парче чипс.

...Така може да бъде реабилитиран един несправедливо порицаван зеленчук.

Парите не бяха всичко. Давид изобщо не беше жива банкова сметка, достатъчна, за да осигури подобни пиршества всеки ден от седмицата, стига да пожелаехме това. Той притежаваше нещо, което не би могло да бъде спечелено нито на лотария, нито чрез най-доходната финансова операция, а именно възпитание. Именно то винаги бе липсвало като допълнение към парчетата пица, с които ме гощаваше Фред, макар да ми ги предлагаше с любов и да му струваха много повече жертви.

Продължението бе на висотата на божественото начало: печен омар със стафиди, а след него задушен омар в собствен сос с миди и шампанско. Именно този сос ме накара да измуча от удоволствие, чувствайки как неговата пикантност гъделичка небцето ми като пенливо вино.

- Направо умирам! - прошепнах аз, докато облизвах избила върху устната ми капка, в съседство с луничките.

Очевидно той напълно съпреживяваше моето щастие. По-приятно му бе да ме гледа как опустошавам прелестните блюда, отколкото сам да се наслаждава на божествения им вкус. Ликуваше чрез мен, а аз от своя страна се чувствах щастлива, че възбуждам ако не сетивата, то поне въображението му чрез магията на моите вкусови папили, все още чувствителни, които се наслаждаваха вместо неговите, вече твърде преситени.

- Не, съвсем сериозно... Много ме се ще да мога да приготвя нещо такова.

- Наистина ли?

- А ти не би ли искал?

- Да, да, разбира се - въздъхна той.

Във въздуха се разнесе ефирният му смях.

От самото начало на нашата връзка изобщо не бях имала възможност да покажа скромните си кулинарни способности, бедно подобие на майчините. По отношение на храната, както и на всичко останало, се бях отдала на онзи вихър, който той без усилие създаваше около себе и в който аз се носех. Сега, като се замислям, вихър може би не бе точната дума, а изборът на думите и образите е от първостепенна важност за начинаещо перо като моето. Бе по-скоро торнадо, като се има предвид, че безспорно ме всмукваше нагоре, а силата му беше главозамайваща.

С едва доловим жест Давид повика сервитьора и се наведе към ухото му.

- Само не ми казвай, че поръчваш още вино... Вече съм на градус.

- На градус!?

Той повтори думите ми и избухна в искрен смях. „Ако продължаваш да използваш изразите на майка си, добре си направи сметката: следващия път мога да поканя нея вместо теб.“

Сервитьорът изчезна за момент, след което внезапно се появи със сгъната на четири рецепта и

за моя огромна изненада ми я подаде, кимвайки окуражително да я взема:

- Госпожице... С почитанията на шефа.

- Благодаря... - едва успях да промълвя аз.

Из залата се понесе шепот: никой майстор-готвач не издава по този начин своите тайни пред клиентите. Още повече в подобно светилище на кулинарното изкуство. Достатъчно бе Давид да пожелае и дирекцията с готовност бе нарушила всички правила, само и само да задоволи моята прищявка. Изчервих се от удоволствие и смущение.

- Сега вече нямаш извинение: още утре ще накарам Арман да ти отстъпи кухнята - отправи ми предизвикателство моят цар-вълшебник.

- Има опасност да бъдеш разочарован.

- Няма такава опасност. Тръгваме ли?

Такъв си беше Давид: вече прав, разсеял миража, който сам бе сътворил, едновременно излязъл от лампата дух и вятър, способен за миг да го превърне в химера.

По очевидното удовлетворение на целия персонал и по желанието му да ни помогне да излезем колкото се може по-дискретно и по-бързо (погледите на околните бяха станали по-настоятелни от всякога), предположих, че моят кавалер е оставил на масата достатъчно прилична сума. Междувременно служителят на паркинга, който тропаше по тротоара с лачените си обуща, изобщо не се втурна към нас, както се очакваше от него. При това държеше в ръка не ключовете от колата, а тънка вълнена жилетка с морскосин цвят, която подаде на Давид. Той бавно я разгъна и властно я наметна върху раменете ми.

- Няма ли да вземем колата?

На улицата нямаше никаква следа от черния му „Ягуар“.

- Не. Да повървим малко, ако нямаш нищо против.

По време на нашата оргия с омарите се бе стъмнило и въпреки вечерния хлад въздухът бе приятен и приканваше към разходка. Давид ме прегърна през кръста с красивата си мъжка ръка над сладострастната извивка на хълбока ми и ме поведе по улица „Фабер“ към кейовете по посока, обратна на Дома на инвалидите, чийто купол блестеше на залеза. Открай време смятах за свой дълг да не позволявам на никого да направлява живота ми, а ето че сега започвах да свиквам да се подчинявам на чужда воля. Рискът ми се струваше минимален, защото всичко, което той предприемаше, беше белязано от онази решителност и непосредственост, характерна за неговата каста, гигантска предпазна въздушна възглавница от пари, връзки и самоувереност, която без всякакво усилие премахваше всякакво препятствие.

Никога преди не ме бяха държали и водили по този начин. Ала за пореден път съжалявах, че онова, което би могло да се приеме като предварителни ласки, няма да има продължение и краен резултат. Пък било и една целувка.

Стигнахме до кея „Орсе“, без да сме разменили дори една дума, след което поехме надясно към моста „Александър Ш“, един от най-богато украсените в града. В основата на фенерите имаше три фигури на херувими, подхванали танц, наречен Любовен хоровод. Прекосихме елегантната конструкция от камък и стомана, открита послучай Световното изложение през 1900 г., и стъпихме на отсрещния, десния бряг, където няколко стъпала ни отведоха до малък пристан.

- Имай предвид, че макар да съм скромна обитателка на предградията, все пак вече съм се качвала на туристическо корабче.

Вместо отговор той ми посочи един прясно боядисан шлеп, акостирал малко по-нататък, чиито бордове лъщяха с тъмнозеления си лак. На палубата се виждаше малък балдахин, под който играеше светлината на няколко запалени свещи. Корабът по нищо не напомняше капан за туристи. До понтона стърчеше майордом в униформа и с бели ръкавици, който ни се поклони.

- Госпожице, господин Барле...

- Добър вечер - промърморих в отговор аз, опитвайки се да прикрия изумлението си.

Още щом стъпихме на борда, иззад тентата се разнесоха звуците на струнен квартет от Вивалди. Поколебах се: трябваше ли да се засмея, или да изразя възхита от тази панаирджийска гледка, което очевидно се очакваше от мен. Дори авторите на най-сладникавите романчета не биха прибягнали до толкова изтъркани клишета.

Давид отгатна мислите ми:

- Моля да ме извиниш, но белият кон беше хремав - каза той. - Така че се налага тази вечер да минем без него.

- Хм... - престорих се на ядосана аз. - Съобщи му, че ще дойде инспектор от Социално осигуряване, за да провери дали наистина е болен.

- Непременно - прошепна ми с готовност той. - Само че сега, ако благоволиш...

Прислужникът бе повдигнал завесата пред непретенциозно подредена малка кръгла маса: бяла покривка, два градински стола с цвета на корпуса, две свещи, две високи чаши и една-единствена бутилка шампанско. Едва тогава забелязах, че балдахинът няма покрив и над главите ни трептяха звездите на пролетното небе.

- Предупреждавам те, че съм в състояние да изпия само няколко мехурчета.

- Нищо против. Само че целта ми беше да те напия.

- А, само това ли? - запитах глезено аз.

При тези думи той хвана ръката ми и започна да я гали, сякаш бе гладко речно камъче, с разсеяност, която показваше, че обектът на желанието дарява повече нежност, отколкото получава.

Неусетно шлепът бе се отделил от брега с бръмчене, от което чашите ни зазвънтяха една о друга с кристален звук, който се съчетаваше с вибратото на струнните инструменти. Докато отвори бутилката „Моет“ само с едно движение, вече бяхме отминали „Конкорд“ и Националното събрание, облени от нощното осветление, след което се плъзнахме край остъклените арки на музея „Орсе“, също огрян от прожекторите, разположени в основата на фасадата.

В крайна сметка ми се щеше да си имам работа с такива клишета всеки божи ден. Можех да се правя на видяла и патила интелектуалка, ала той не си правеше илюзии по въпроса, нито пък аз. Кой би се отвърнал от великолепната гледка, която се откриваше от борда на частната баржа? В края на краищата коя бях аз, та да пренебрегна нещо, заради което милиони жени биха искали да са на мое място?

Подписах капитулацията си с една въздишка, последвана от усмивка. Подготвеният от него сценарий заслужаваше поне това.

- И така, за какво да пием? - запитах аз с вдигната към него чаша.

- Почакай...

Неизменно уверен в себе си и в това, което прави, сега той сякаш се колебаеше дали да отвърне на поканата ми да чукнем чаши. Той си взря крадешком в пейзажа, напомнящ пощенска картичка, който се плъзгаше от двете страни на шлепа, сякаш диреше там някакъв ориентир.

- Значи, трябва да се чукнем в точно определен момент, така ли? - закачливо подхвърлих аз, все пак доволна от тази негова приумица.

- Не, разбира се... Да речем, бих предпочел декор, който да бъде по...

Затърси точната дума.

- ...който да бъде по-подходящ.

Аз, напротив, смятах, че мястото е напълно уместно за случая. Корабът беше достигнал Пон дез Ар, елегантен пешеходен мост, превърнал се в място за романтични срещи на парижани. От реката можеха да се видят безбройните катинари, окачени по железните парапети от влюбените двойки, в плен на очарованието от първите срещи и на надеждата за вечна вярност. Подобен залог вероятно би предизвикал усмивки у „безсмъртните“ членове на Академията, мумифицирани на съседния кей „Конти“.

- Струва ми се, че не всички са на твоето мнение!

В момента, когато минавахме под металната арка, над нас избухна залп от шумни приветствия и възторжени възгласи. Да, подобни сцени можеха да се видят не само на кино. Имаше хора, родени под щастлива звезда, за да ги преживеят наяве, и тази вечер аз бях една от тях.

Дали някоя от тези двойки не бе правила вече любов направо тук, набързо, скрита от

погледите зад някое дърво или уличен фенер?

Приятелка ми разказа как преди години участвала в импровизирано състезание между влюбени по Интернет.

Задачата била кой ще прави любов на възможно

най-удивителното публично място и ще успее да заснеме своя подвиг. Така нейният

тогавашен партньор я обладал

последователно в подземния паркинг на центъра „Помпиду“, в храстите край „Шанз-

Елизе“, а шедьовърът им бил да го направят на втория етаж на автобус, претъпкан с туристи, които така били захласнати от залеза над Града на светлината, че изобщо не им обърнали

внимание.

(Анонимна бележка от 5 юни 2009 г.: София?)

Площадчето „Вер Галан“, този зелен език, изплезен в края на остров Сите, вече чезнеше отляво на нас, а Давид все така се вкопчваше в тази странна сдържаност.

- Анабел, аз... - промълви той и обикновено лъчезарното му лице внезапно помрачня и прие непознат до този момент за мен израз.

О, действително трябваше да се намирам в самия център на събитието, за да остана до този момент глуха и сляпа за нещо, което всеки страничен наблюдател отдавна би забелязал.

- Да?

- Знаеш ли, обикновено казват, че подобни предложения никога не падат от небето...

- За какво говориш?

Вероятно съм приличала на някоя от онези театрални маски от камък, които красят парапета на Пон Ньоф, малки нерешителни муцуни, чийто израз се колебае между удоволствието, радостта и страха. Осезателно почувствах как сводът ни засмуква, придърпва кораба напред към вероятното признание на Давид. Сякаш изведнъж заплавахме по-бързо.

Какво ли искаше да ми каже? Нова тръпка, този път на тревога, ме прониза цялата и аз не успях да я прикрия. Той веднага стана и наметна жилетката върху раменете ми, като долепи устни до тила ми, тъй жаден за ласки.

- Ще настинеш...

- Предпочитам да се стопля - отвърнах аз с обичайния за мен закачлив тон.

В този момент бреговете на Сена внезапно изгубиха очарование, превърнаха се в тесен канал, от двете страни на който нямаше нито едно дърво. Декорът стана още по-зловещ, когато пред нас се очерта прословутото здание на Криминалната полиция, „Ке дез Орфевр“ № 36, което хвърли сянката си върху бездруго тъмните, кални води на реката. Дали моят преследвач нямаше един ден да ме вкара между тези стени?

Без съмнение, ако продължавах упорито да прикривам пре-стъпните му действия...

С наближаването на „Нотр Дам“, чиито две кули изникнаха отляво, гледката най-сетне се разведри, просветля, когато изведнъж над нас, над масата се разнесе бръмченето на грамадно насекомо. Вместо реакцията, която очаквах от моя партньор, той изненадващо се усмихна и лесно можах да прочета върху лицето му израз на облекчение.

- Какво може да бъде...

На свой ред вдигнах очи и забелязах странна кръгла машина, черна на цвят, с големината на табла за закуска, снабдена с четири малки перки, увиснала на няколко метра над лишения от покрив балдахин... над главите ни. Дрон!

Той създаваше толкова силно течение, че дошлите чак дотук морски чайки се разлетяха с писък на всички страни. Кой направляваше тази машина, която със съвършена точност се снижаваше над нас? Когато достигна само на метър от масата, металните щипци, разположени по средата, се разтвориха с рязко тракане и пуснаха малко пакетче, привързано с лента, което тупна върху покривката.

- Обикновено се казва, че подобни неща не падат от небето - обади се Давид. - Само че ми се щеше за теб да се случи точно така. Наистина от небето.

Известно време гледах слисано пакетчето. Сетне той ме подкани с поглед и аз го поех, все още занемяла от изумление. Предложеното от него малко бягство на борда на шлепа вече бе минало отвъд клишетата, отвъд мечтите ми, достойни за принцеса, подхранвани от моята амбиция, към които открай време се отнасях със снизхождение.

- Хайде, Ел... - прошепна той и в гласа му прозвуча неподражаем тембър, сякаш излязъл направо от някой филм на Кристиан-Жак или на Марсел Карне. - Отвори го.

Значи, именно това бе крил той от мен, несъмнено от седмици насам.

Как би могла да бъде претеглена солидната като бронзов слитък неприкосновеност на най-съкровените ни тайни? Може би по удивлението на този, пред когото ги разкривате. Без

съмнение в този момент моето удивление отстрани изглеждаше смешно.

Припряно разкъсах позлатената хартия и отворих черната кадифена кутийка за бижута. Пръстенът от розово злато с диаманти бе най-разкошният накит, който до този момент бях виждала: умело съчетание на сдържаност в изработката и размера с необикновена стойност на материала. Нещо повече: от пръв поглед личеше, че всеки отблясък на фасетите е белязан от история. Този пръстен не идваше от витрината на някой бижутер, а бе семейна реликва.

- Принадлежеше на Ортанс, моята майка - тържествено обясни Давид. - А преди нея на моята баба. Стига да пожелаеш, би могла да бъдеш жена от третото поколение в моето семейство, която ще носи този пръстен. Преправих го, за да ти бъде по мярка.

Семейство. Венчална халка. Брак? Мозъкът ми бе в състояние да функционира единствено чрез ключови думи, които се удряха една в друга като блъскащи колички, без това изобщо да бъде забавно. Слепоочията ми пулсираха както никога преди. Имах безумното усещане, че луничките по лицето ми бяха станали червени на цвят като сигнали за тревога.

- Венчална халка?

Дадох му да разбере, че не смея да повярвам.

- Едновременно годежен пръстен и венчална халка. Просто в уречения ден се премества от единия пръст на другия. Такава е нашата традиция.

За да подкрепи думите си, той извади пръстена и понечи да го постави на безименния ми пръст.

- Почакай... Не!

Дръпнах ръката си и веднага си дадох сметка колко обиден е този жест. Ала той беше този, който се извини.

- Прощавай... Както винаги избързвам.

Зяпачите край катедралата идва ли си дадоха сметка колко критичен е този момент, каква несигурност витае между нас двамата, защото някои от тях започнаха да ръкопляскат. Нашата речна идилия за тях бе неочаквана добавка към туристическия пакет на пребиваването им в романтичния Париж.

Съвсем неочаквано нелепата ситуация ме накара да избухна в смях.

- Нима ти е смешно?

- Не! Ни най-малко!

С мъка потиснах смеха си, за да не го уязвя.

- Просто всичко това е толкова...

Неочаквано. Необикновено. Удивително. Фантастично. И въпреки това донякъде кичозно. Щеше да ми бъде трудно да направя избор между всички обзели ме едновременно чувства, ако не беше безкрайната ми признателност към него. Усещах как тя расте в мен като огромна гореща и придаваща увереност топка, как ме изпълва цялата. Увереността, че с него занапред животът ми ще бъде една дълга спокойна река, мирна и романтична като реката, по чиито води плувахме в този момент.

Госпожа Анабел Барле. Аз, девойчето от предградията, което всеки ден се блъскаше из навалицата в метрото.

- Не ми отговаряй веднага. Помисли си.

- Да... Искам да кажа, благодаря за предложението - отвърнах аз, след като внезапно дойдох на себе си.

Ала нещо не беше наред, без да мога да разбера какво точно. В тази безупречно съвършена картина имаше фалшива нотка. Майордомът, който до този момент дискретно бе стоял настрани, приближи, за да напълни чашите, от които едва бяхме отпили по глътка.

В тях отново заиграха мехурчета и пробудиха у мен спомена за други чаши. Онези, от които предната вечер бяхме пили с моя последен клиент. Последва друг спомен за обстоятелствата на първата ни среща с Давид, които старателно се опитвах да обвивам в мъгла през последните седмици. Тайните, които самите ние забравяме...

Ами ако Франсоа Маршадо, старият приятел на моя бъдещ съпруг, партньорът му на тенис от години насам, два пъти седмично, мъжът, с когото бях имала интимна връзка същата вечер, когато Давид влезе в моя живот... Ако Франсоа се разприказваше? Нощни красавици, избор по каталог... Хотелската стая в „Шарм“

- Искам да знаеш, че не те карам да бързаш с решението си - добави човекът, който нямаше никаква представа за моите нощни занимания. - Само че не бива и много да се бавиш. Имах намерение в най-скоро време да определя датата.

Какво би могла да означава тази лъчезарна, тази невинна усмивка, тъй различна от моите нощни падения? Какъв подтекст се криеше зад нея?

- Какво имаш предвид под „най-скоро време“? - запитах аз със студенина, на която той бе така любезен да не обърне внимание.

- Осемнайсети юни.

Рожденият ми ден. Двайсет и трети поред.

- Госпожице Анабел Лоран, желаете ли да вземете за съпруг тук присъстващия господин Давид Барле и да се свържете с него за цял живот на възраст, когато би трябвало да се отдадете на здравословно безгрижие?

- Но това е едва ли не утре! - нарочно преувеличих аз.

- Зная, но това не бива да те тревожи: ако си съгласна, ще направим това у нас.

- В дома Дюшеноа?

- Да. Арман ще се погрижи за всичко. Трябва само да му дадеш списъка с гостите от твоя страна. И, естествено, да подпишеш някои документи.

Не можех да го оставя да линее повече. Това свързване на моя първи ден на този свят с деня, който би трябвало да бъде „най-щастливият в живота ми“, се оказа последният аргумент, последният майсторски нанесен удар от страна на Давид, тъй несравним със своята способност да убеждава. Какво друго бих могла да отговоря, освен...

- Да.

В контраст със сияйната ми усмивка, вътре в мен, някъде в онези дълбини, където човек обикновено не смее или не желае да прониква, зейна бездна и усетих, че стомахът ми се свива. Ужасяващият тътен на вълна от болка, която минаваше по цялото ми тяло, обливаше един след друг всички мои органи, крайниците ми.

Страх ли бе това? Или щастие?

Той скочи, заобиколи масата и се наведе над мен, за да ме дари с една от най-нежните целувки, докосвали някога устните ми. По-скоро нежна, отколкото пламенна, за което си дадох сметка по липсата на трепет между краката. Ала тези усещания понякога поемат по обиколни и криволичещи пътища. Опитах се да убедя себе си, че в крайна сметка, с времето ще достигнат до крайната цел.

С разтреперан глас, тъй неприсъщ на Давид работодателя, на Давид съблазнителя, пред чийто портрет във вестника се прехласвах само преди няколко седмици, и който ми се струваше съвършено недостъпен, той поиска потвърждение, вперил в мен умолителен поглед:

- Да... Да?

Да.

Тази думичка е достатъчна за жена, която предлага себе си. Понякога тя си дава сметка, че избързва. Ала най-често не знае дали тези две букви я обвързват са няколко минути, или за всичките дълги години на нейния живот. Дали обвързват за кратко само нейното тяло, или душата й завинаги. Тя чува гласа на моментното си желание, на моментния си порив. Ала откъде би могла да знае какви ще са бъдещите й желания? Знае ли предварително колко „може би“, а понякога и „не“ ще последват това единствено „да“, колкото и искрено да е изречено то?

Досега бях преживяла не чак толкова много оргазми.

Десетина, не повече. И всеки път бях поразена от една

подробност: аз съм от жените, които във върховния момент крещят „не“, а не „да“. Зная,

че някои възкликват „Боже мой!“, „Още“ или викат името на любовника си. Какво означава

3

това? Защо съм „кукла, която казва не, не, не, не, не, не“? Изобщо не знам. Дори не съм сигурна, че искам да знам какво точно разкрива този факт.

3 Намек за песента на Мишел Полнареф Ьа роирее дш/аИ поп. - Б. пр.

(Анонимна бележка от 6 юни 2009 г.: как би могъл той

за научи за това???)

И така, казах три пъти „да“, сякаш за да очертая по-ясно траекторията на моята съдба, и през онази нощ отново се озовах в стаята на Давид, разположена в самото сърце на този негов дом, на улица „Тур де Дам“ номер три.

- Ел!

Той ме отведе в модерния будоар на своето лично пространство, където упълномощеният за целта декоратор се бе постарал да се придържа към духа на романтичните интериори при избора на гоблени и цветове, същевременно скъсвайки с характерната за този стил претрупаност, преди всичко благодарение на ултрамодерните мебели, до един с прави линии и изчистени форми.

Още щом прекрачихме прага, той се притисна към мен отзад, завря нос в тила ми, а твърдината отдолу ставаше все по-осезаема, докато я отъркваше в задника ми. Тази незабавност ми харесваше. Както и властната му безкомпромисност. Харесваше ми това, че ме желае без въведения и дълги речи и преди всичко, без да иска моето разрешение.

- Свали ги.

Естествено, ставаше дума за прашките ми, които се очертаваха под тънката вълнена материя на черната ми рокля. Движенията ми се оказаха твърде бавни за него, затова той се наведе, прокара ръка по задника ми, хвана здравата дантела и я дръпна с явното намерение да я разкъса.

- Ай! - изписках аз, а върху бедрата ми се очертаха червени ивици.

Прашките не поддадоха. По символичен начин аз се съпротивлявах на мъжа, който бе свикнал да получава винаги или почти винаги онова, което пожелае.

- Прощавай, прощавай... - прошепна той на ухото ми, по-скоро задъхан и разочарован, отколкото виновен.

- Няма значение...

При тези думи опрях ръка на някакъв скрин със сребристо метално покритие, а с другата дръпнах настрани бродирания памучен правоъгълник, последно препятствие пред набъбналите ми от нетърпение устни.

Той ме погали отдолу с разтреперани от вълнение пръсти. Не бях толкова подмокрена, колкото си въобразявах, нито пък колкото той би могъл да се надява. Такава съм си: не съм от момичетата, които протичат при първата целувка. От мен потича сок едва след нежни предварителни ласки. Тялото ми е дизелов двигател и сетивата ми се сгорещяват бавно. Той би трябвало да го знае. Давид го знаеше.

Въпреки това през онази вечер разчиташе може би, че съчетанието от шампанско и официално предложение за брак ще предизвикат у мен същински водопад в знак, че съм готова да го приема. Вместо това получи лека роса, която плахо бе избила от отвора между малките устни.

- Ел... - изръмжа той зад ухото ми.

Въпреки това пръстът му си проби път между двете пеперудени криле от плът и ги разтвори широко. Още щом влезе в мен, започна въртеливи движения, твърде широки, за да предизвикват истинска наслада, и недотам дълбоки, за да достигнат до чувствените дълбини, които някои от нас крият във вътрешността на телата си като някакво съкровище.

Така нямаше да успее да ме накара да се почувствам на седмото небе!

Не, Давид нямаше да може да ме издигне на седмото небе и изобщо не бе необходимо онова появило се изневиделица гласче вътре в мен да ми го натяква.

Изглежда, и той го бе дочул, защото рязко дръпна ципа на панталона, извади члена си, който се оказа с достойна за уважение дължина, при това в обкръжението на онзи нежен пух, който придава на фелацията неповторим чар, след което без предупреждение го вкара в своенравната ми вагина. За нея този ден не беше празник, но въпреки това потръпна в спазъм на признателност. Имаше нужда да бъде задоволена, при това от мъж, когото обичам. Постъпателното му движение бе някак неестествено, затруднено от неудобния ъгъл на члена му, докато той не се сети леко да подвие колене и да застане на същото равнище. София би ревнала от възмущение, ако ме чуеше как свеждам нещо тъй свещено за нея до упражнение по пространствена геометрия. Честно казано, при това положение движението му в мен далеч не бе неприятно. Почти се бях оставила да ме завладее тази вълна, която макар да не бе електрическа, ме изпълваше с мека топлина, когато съвсем ненадейно той рязко спря.

- Какво има? - въздъхнах аз.

- Нищо... Ако продължа по този начин, ще свърша твърде бързо.

Сподавих онова „Нима вече?!“, което бе на път да избликне от гърлото ми, и насърчително го дарих с едно:

- Добре... Добре, любов моя, изчакай.

Понякога съм чувала от приятелки да се оплакват, че някои

от любовниците им, все пак далеч не всичките, били прекалено издръжливи. „Два дни минаха и продължава да ми пари!“ Има и такива мъже. Що се отнася до мен, имала съм работа по-скоро със стандартния тип „три бързи и след това довиждане“, или по-често

задължителните десетина минути. Бих искала поне веднъж да усетя какво означава да бъдеш изпълвана дълго, изцяло, докато вагината ми забрави какво означава да е празна. Дали наистина е дотам болезнено? Дали в действителност това не е чувство за пълнота, за мощ

дори, пробудено от тъй продължително задоволяваното желание? Способен ли би бил един мъж да остане в мен, в ерекция, дори и неподвижен, в продължение на часове?

(Анонимна бележка от 6 юни 2009 г.: откъде-накъде се занимавам с подобни неща???)

Донякъде опиянена, чувствах задните си части в шепите му, горда с техните форми. Бях поставена в нелепа поза на безпомощност, макар удоволствието му да зависеше изцяло от мен, и за пръв път се престраших да произнеса „любов моя“. При това почти без да съзнавам това. Не зная дали той бе дочул моето неочаквано признание. Вероятно обаче е бил насърчен, защото постепенно възобнови с нова жар постъпателното движение. Но не би трябвало да кажа „нова жар“, защото преди изобщо не бе достигал подобен ритъм и не бе проявявал подобно желание да проникне колкото се може по-дълбоко в мен.

В резултат от постоянното блъскане в тази топла и кадифена бездна, той предизвика в корема ми лек трепет и едва доловима контракция. Чувствах се все така далече от оргазма, но в тази част на тялото ми се пробуди по-скоро надежда, отколкото действително усещане за кипяща и бушуваща наслада.

- Харесва ли ти така?

- Да... простенах аз и съзнателно засилих жалостивото си мяукане. - Продължавай!

Всички жени и дори аз знаем, че в симулацията, която не се отнася до върховното наслаждение, а се свежда до подчертаване на отговорите, които дават ерогенните ни зони на предлаганите ласки, няма нищо укорително. В такива случаи тя представлява насърчение към партньора с надеждата - нерядко възнаградена - той да вложи повече старание и да ни отведе там, където и двамата искаме да стигнем. Тя представлява нещо като турбо за нашето удоволствие, което понякога е доста лениво и опърничаво.

В момента, когато той излезе от мен, аз задържах корема му, за да му предложа едно бавно, постепенно и стигащо докрай проникване. Както можеше да се предвиди, той не разбра жеста ми, приписвайки ми собствените си усещания:

- И на теб... И на теб ли ти идва?

Не. Може би не притежавах еротичните познания на София, но обожавах преди всичко онзи момент на несигурност, когато главичката на члена му докосва мокрите ми устни, гъделичка ги нервно, после бавно ги разделя, за да подири пътя си колебливо, дори плахо, а след това да се промъкне решително във влажните гънки плът към неведомите дълбини, които го очакват.

Сякаш за да възнагради усилията на Давид, обилие от влага ненадейно обля члена му. Той ускори движението, отдавайки се изцяло на задъхания му ритъм, което ми подсказа, че е на път да свърши.

Бяхме любовници от три месеца и този факт, както и серологичният тест, който и двамата минахме в луксозната лаборатория на улица „Сен Лазар“, направи ненужни презервативите. Онова, което двойките обикновено приемат като добра новина и дори като ключов момент в развитието на тяхната връзка, за мен, уви, беше...

- О, не!!! Не!

...знак, че любовната ни игра ще приключва още по-бързо.

Известно е, че прекият контакт на лигавиците засилва усещанията и ускорява края. (В коя ли статия бях прочела това? Кой знае?)

Той се изпразни в мен на продължителни, горещи и равномерни вълни, докато едната му ръка бе сграбчила дългите ми коси, както моряк би се вкопчил във въжетата по време на буря.

Накрая се отпусна върху извития ми гръб, обхвана гърдите ми и остана известно време в това положение. После все пак ме изправи и ме отнесе до необикновено широкото легло, което едва усети тежестта на телата ни, когато се стоварихме едновременно върху седефенобелите копринени чаршафи.

С притворени очи и лице, долавящо равномерния дъх на Давид, аз се оставих на вцепенението, което бе обзело и двама ни, макар че за разлика от него нямах особена причина да бъда в такова състояние. Опитах се да доловя и други сигнали от моя организъм, но напразно. С изключение на стомаха ми, който с доволно бълбукане смилаше чудесната вечеря, останалата част от тялото ми бе няма.

Когато отворих очи, открих, че мъжът до мен е облякъл пижама с цвета на чаршафите, свил се е на кълбо под пухената завивка и е потънал в дълбок сън. Просто не можех да повярвам, че преди малко сме правили любов. Колко дълго бе продължила дрямката ми?

Учудването ми нарасна още повече, когато открих, че самата аз съм в къса нощница, която виждах за пръв път, несъмнено купена специално за мен. Можех да приема, че Давид ме е преоблякъл, докато съм спала, но не си представях как без мое съгласие е докосвал интимните ми части. Опипах се припряно между краката и открих, че съм чиста като бебе, което току-що са подсушили и поръсили с пудра.

Надигнах се, облегнах глава на облицованата с кожа табла на леглото и се загледах в грижливо сгънатите ни дрехи, както и поставения на място скрин, до който той ме бе обладал. Дали изобщо това се бе случило? Нищо в стаята не напомняше не-удържим прилив на страст. Във въздуха изобщо не се долавяше мирис на секс.

- Добре ли си?

Гласът му, близък до шепот, прозвуча тъй неочаквано в тишината, че ме накара да подскоча. Все пак аз бях тази, която трябваше да го успокои:

- Да. Всичко е наред. Спи.

Не се наложи да го моля, защото той веднага потъна в дълбок сън. Бях наясно обаче, че аз самата повече нямаше да мога да заспя. Станах, нахлузих оставените специално за мен до леглото марокански чехли, твърде големи за краката ми, и слязох на приземния етаж на огромната сграда.

В салона, не толкова просторен, колкото с необикновено висок таван и с парадни стълби от двете страни, се суетеше някакъв сивокос мъж. Това можеше да бъде само Арман, майордомът, който открай време обслужваше Давид, а преди него - родителите му Андре и Ортанс.

- Не спите ли, госпожице?

- Както виждам, и вие не спите.

Той бършеше разсеяно с парцал грамаден пясъчен часовник с махагонов цокъл, който с височината и ширината си напомняше фигурата на ръгбист. Очевидно това бе една от най-скорошните придобивки на Давид, запален колекционер на старинни предмети и чест посетител на антикварните магазини в съседство.

- Ех, на моите години... Сънят идва трудно. А освен това в тази къща работата никога не свършва.

Каза това без огорчение или упрек. Този старец ми се струваше като същинско олицетворение на любезността и добротата. И той, по подобие на своя работодател (може би трябваше кажа господар), напомняше актьор, но в случая изискания във всяко отношение британец Майкъл Кейн. Бях поразена от вида му още първия път, когато разтвори пред мен двойната остъклена врата на дома Дюшеноа. Възхищавах се на тази неголяма, изискана сграда с удивителна вдлъбната дъговидно фасада, а сега гледах със зяпнала уста изящния интериор, от който лъхаше спокойствие. Бях попаднала сякаш във вълшебна приказка, където Арман бе съвсем на мястото си.

- Да не би строителните работи в съседство да са ви събудили?

Майордомът вече ме бе осведомил, че в съседния дом на Госпожица Марс от месец насам върви ремонт. Собственикът си бе поставил амбициозната задача да му придаде автентичен вид и да го обзаведе със съответните мебели. Така че строителството беше в пълен разгар.

- Все пак не и по това време - кротко възрази той.

- Не си спомням, Арман... Тази сграда е принадлежала на майката или на бащата на Давид?

Истината бе, че по този въпрос моят годеник до този момент не бе споделил нищо, избягвайки всякакви въпроси относно родителите му, починали наскоро един след друг преди петнайсетина години.

- На госпожа Ортанс - отвърна тихо той, сякаш се боеше някой да не чуе нашия разговор. - Тя е пряка потомка на госпожица Дюшеноа.

- А тя каква е била всъщност и защо домът носи нейното име? Все си мисля, че навремето твърде рядко жена би могла да притежава собствено жилище.

- Напълно сте права. Ала Катрин-Жозефин Дюшеноа не е била коя да е. Тя е една от най-известните театрални актриси през Първата империя. И главната съперница на госпожица Жорж в Комеди Франсез.

С видимо задоволство той изреждаше тези исторически факти.

- Госпожица Жорж ли? - престорих се на невежа аз.

- Жоржина! - възкликна той, сякаш това име би трябвало да казва всичко. - Една от най-пламенните любовници на Наполеон.

Значи, това бе обиталище на страстни жени. А ето че и аз на свой ред ставах част от неговата история, аз, невзрачната Анабел от Нантер. Представях си пищните балове, давани тук, танците по чернобелия паркет в съседната зала за приеми, реставрирана с религиозно благоговение, когато някакво джавкане ме откъсна от бляновете ми.

Два мопса душеха краката ми и ме гледаха изпитателно. Кръглите им като стъклени топчета очи сякаш казваха: „Пак ли ти!“.

- Синус! Косинус! - сопна им се майордомът. - Тихо, стопанинът спи.

- Между другото, Арман, предупреди ли ви Давид... за Фелисите?

- Вашата котка, нали?

Това бе казано без неприязън, но с едва доловимо презрение. Налагаше се обаче да приеме факта. Не след дълго аз и моята котка щяхме да живеем тук, така че щеше да има и други безсънни нощи. Пътната чанта, с която пристигах от време на време, щеше да бъде последвана от куфари. Що се отнася до Фелисите, мама настоя тя да бъде с мен: „Вземи си я, тя е твоя котка... Освен това едва ли ще имам сили да се грижа за нея. Започвам да забравям да я нахраня, бедната“.

- Да, всичко съм предвидил: купичка, постелка...

- Не, искам да кажа... В една компания с тях?

Посочих двете космати сиво-бежови топки, които сновяха край нас в очакване на сутрешната разходка.

- А... Не се безпокойте. Те са добри момчета. Нали така?

Той потупа всяко от двете кучета по гърба.

- Още едно женско присъствие никак няма да е зле сред толкова мъжкари - добави дяволито той.

- Вярно - съгласих се аз и се отправих обратно към горния етаж. - Благодаря ви за всичко, Арман.

- Моля ви, госпожице.

Вече бях поела по стълбите, когато той тихо ме повика и ме накара да се спра:

- О, госпожице...

- Да?

- Давид не ми е давал указания...

Наричаше го Давид, а не господин Давид или просто Господинът, което в неговата уста изобщо не звучеше прекалено фамилиарно и ни най-малко не накърняваше уважението, с което той очевидно се отнасяше към него.

- ...Госпожа вашата майка има ли намерение да се настани тук след сватбата?

Колкото и великодушно да бе предложението на Давид, то ни най-малко не въодушеви майка ми. Тя не бе съгласна да напусне Нантер, да се раздели със своята единствена приятелка, съседката госпожа Шапюи, нито с безбройните дребни навици, свързани с гаровия квартал и въобще с начина на живот. Докато все още можеше, щеше сама да ходи до хлебарницата или до аптеката и да взема автобус № 167, за да отиде до болница „Фурестие“

- Засега не. Благодаря все пак, че ме запитахте.

Той кимна с глава в знак на съгласие.

Макар да ми бе съвестно, че я оставям сама, лишавайки я и от присъствието на Фелисите, нейният любезен отказ напълно ме устройваше. Не можех да си представя каквото и да било общо между нейния свят и света на моя бъдещ съпруг. Определено щеше да се стигне до отхвърляне, както на присадката, така и на основата, защото социалната пропаст между тях беше прекалено дълбока. Въпреки любовта си към мен, Давид не би приел майка ми такава, каквато е. Макар между нас двете да съществуваше неразривна връзка, тя в никакъв случай не би могла да понесе живота в този свят на парите, властта и лицемерието.

- Скоро ли ще замине на лечение?

Едно от благоприятните последствия от обвързването ми с Давид бе, че се съгласих той да финансира изцяло лечението на мама в Лос Анджелес. Двайсет и пет хиляди евро, които той предлагаше незабавно да заплати в брой, макар все още да не се бе запознал с Мод.

- По принцип след по-малко от месец. Очаквам потвърждение от клиниката.

- Добре - охотно се съгласи той.

- Тъкмо се сетих: трябва да ви дам списъка с гостите от моя страна.

- Не се притеснявайте, не е спешно. При всички случаи Давид иска от мен отрано да предвиждам всичко.

- Много добре...

- Лека нощ, госпожице.

- Лека нощ, Арман.

Всички тези тревоги за бъдещето белязаха няколкото часа сън, които ми бяха останали. Когато се събудих, Давид, естествено, беше изчезнал, призован от ранна сутрин към безбройните си дневни задължения. В старата сграда, обляна от лъчите на утринното слънце, цареше необикновен покой, тъй като вероятно Арман бе извел кучетата на разходка. Ежедневната ми разходка от стая в стая по нощница и с боси нозе по хладния под ми доставяше истинска наслада. Грамадният пясъчен часовник в хола сияеше в целия си блясък, резултат от нощните грижи на Арман.

Веднага забелязах, че вероятно по нареждане на Давид той го бе обърнал. Първата песъчинка бе поставила началото на обратно броене и в долния съд вече се бе събрала малка жълта купчина. Колко минути или часове бяха изминали? И още колко щяха да минат, преди горният съд отново да се изпразни?

Благодарение на едно отражение забелязах няколко отвесно разположени надписа върху самото стъкло на този удивителен уред. Това бяха деленията на ск9ла от едно до петнайсет. Минути ли бяха това, часове... или дни? Предвид продължителните интервали до запълване на следващото деление, предположих, че по-скоро става въпрос за дни. Петнайсет дни. Две седмици, песъчинка след песъчинка до нашата сватба. Деликатната находчивост на този уред ме накара да се усмихна самодоволно. Не бях някое влюбчиво момиче, на което могат да замаят главата с романтични жестове, и все пак... какъв чудесен знак на внимание.

Едва тогава забелязах върху масичката, където Арман обикновено оставяше кореспонденцията на Давид, малък плик с цвят на жълтък, като тези, които се използват за изпращане на покани. Дали майордомът не бе решил да избърза, без да се допита до мен? Нямаше подател и аз се поколебах дали да го отворя. Тогава си помислих, че за близо три месеца съвместен живот нито веднъж не бях виждала почерка на Давид. Той постоянно ми изпращаше есемеси и писма по електронната поща, но никога не ме бе удостоявал дори с един ред, написан от собствената му ръка... Подобен пропуск би могъл да го постави сред заподоз-рените в случая с тефтерчето. А, не, невъзможно: не би могъл да бъде той!

Не издържах и със свито сърце се поддадох се на изкушението. Отворих плика и извадих сгънат на две лист. Перфорирана страница, напълно съвпадаща с онези, които получавах от седмици насам... Но все пак първата, която получавах на този адрес. Откаченият, който ме

преследваше, ме бе открил дори тук.

Написаното също ми бе познато, но по друга причина. Толкова познато, че за момент ми се зави свят:

„Така няма да успее да ви накара да се почувствате на седмото небе!“