Искам точно теб

Размерът има значение

Дан влезе в първия час по английски във вторник и видя, че всички момчета от неговия клас зяпат някакво тийнейджърско списание.

— Хората не знаят, че на живо изглеждат още по-големи — обади се от обичайното си място в дъното на стаята Чък Бас, най-неприятният човек на Дан от „Ривърсайд“ и изобщо. Чък си беше сложил зеленото войнишко кепе, което му бяха дали от „Уест Пойнт“ този уикенд. Това беше новият му любим аксесоар след маймунката. Носеше го със себе си навсякъде, дори в банята. Чък вдигна поглед. — Не съм ли прав?

Дан изпита странното усещане, че Чък говореше на него.

— Сякаш са напомпани с хелий — добави друго момче и се наведе до Чък, за да погледне.

Чък кимна. Черната му коса не беше подстригвана отдавна и бе стигнала почти до раменете.

— Ако бяха пълни с хелий, щеше да отлети. — Той отново се наведе надолу и примижа. Златният пръстен с монограм на кутрето му проблесна на изкуствената светлина в стаята.

Отново вдигна поглед към Дан.

— Пич, тя ти е сестра. Какво става с нея?

В първия момент на Дан му се прииска да прати Чък по дяволите, но щом ставаше въпрос за малката му сестра Джени, която доста често се забъркваше в неприятности, реши, че трябва да провери каква е работата. Седна на чина пред Чък и качи краката си на стола. Нещо на пода се размърда в оранжевата чантичка „Прада“ на Чък. Внезапно отвътре се подаде една бяла глава със златисти очички. Това беше маймунката на Чък, която се хилеше дяволито.

Дан хвърли враждебен поглед към Чък.

— Какво за сестра ми?

Чък се ухили мазно и му подаде списанието.

— Само не ми казвай, че го виждаш за пръв път.

Списанието беше отворено на две страници, озаглавени „Размерът на гърдите има ли значение?“. Статията представляваше откровен коментар за социалния статус на момичетата в зависимост от големината на бюстовете им. Както ставаше ясно от написаното, ако си в двете крайности — плоска или много надарена — вероятността да бъдеш отхвърлена от останалите беше по-голяма. Ако си цицореста, но не прекалено, те смятаха за мръсница. Популярните момичета обикновено носеха среден размер — 34B. Дан се вгледа в снимката. Джени и пет други момичета, облечени в еднакви сини спортни потничета и шорти, бяха подредени според размера на бюста — от най-големия до най-малкия — пред една волейболна мрежа. Всички останали момичета бяха модели — руси, с правилни усмивки и зъби, плоски коремчета и златист загар. Момичето точно до Джени определено имаше импланти, но въпреки това напълно естествените гърди на Джени бяха по-големи. Натъпкан в твърде тесен потник, няколко размера по-малък от нейния, бюстът на Джени изглеждаше абсурдно и прекалено. Най-лошото беше, че се бе изплезила, а очите й бяха изцъклени и блестяха, сякаш искрено се забавляваше.

— Господи — промърмори Дани метна списанието обратно на чина на Чък. Ръцете му започнаха да се потят и треперят, както всеки път, когато имаше нужда да запали цигара. Знаеше, че статията целеше да покаже силата на момичетата с по-големи гърди. Джени стоеше там, изглеждаше абсурдно и беше горда от това. Това обаче нямаше да спре всяко момче, попаднало на статията, да откъсне страниците, да напише някакъв неприличен коментар под нея и да я залепи на вратата в банята.

— Вътре пише, че девет от десет момчета предпочитат красиво момиче с нормален бюст пред нормално момиче с много пищен бюст — обясни Чък.

Благодаря, капитан Задник, сър.

За Дан беше напълно ясно, че нетърпението на сестра му да стане модел я беше заслепило и изобщо не беше помислила как ще изглежда снимката в действителност. И все пак преди известно време доста компрометираща снимка на Джени бе разпространена дори по интернет. Хората я коментираха ден-два, след което си намериха нови теми за разговор. А цялата тази история не разстрои Джени особено. Тя беше точно като Мистър Магу — втурваше се със затворени очи към най-смущаващите и неловки ситуации, след което се измъкваше от тях, напълно невредима и без да обвинява, когото и да било. Можеше само да се надява, че и това щеше да отшуми така, но за всеки случай Дан реши да я предупреди.

Джени седеше сама близо до покритата с огледала стена в дъното на стола на „Констънс Билард“ и похапваше сандвич със сирене и резенчета кисели краставички. Тя се стараеше да подреди краставичките върху препечената филийка, преструвайки се, че няма нищо против да се храни сама. Наоколо цареше особено спокойствие, което не можеше да си обясни, но всеки път, когато поглеждаше в огледалата, виждаше как останалите момичета са се навели над чиниите и се хранят в мълчание.

Да, бе. Откога момичетата не говореха, докато се хранят? Всъщност помещението жужеше, жужеше със звука на най-сочната клюка от тази сутрин.

— Чух, че дори не са й платили — направила го е доброволно — прошепна Вики Райнерсън.

— Но Серена й го уреди, помниш ли? Онзи път в групата за обмяна на опит? — просъска Мери Голдбърг. — Каза й: „О, Джени, всеки може да бъде супермодел.“

— Лесно й е на нея — съгласи се Каси Инуърт. — Но не ми е жал за Джени. Ясно е, че просто е жадна за внимание.

— Да, но кой иска подобен тип внимание? — засече я Вики.

Трите момичета погледнаха крадешком към Джени. Как можеше да си седи просто така и да си обядва, все едно, че нищо не се беше случило?

Телефонът на Джени иззвъня тихо в чантата.

— Ало — обади се тя, без да провери кой се обажда. Така или иначе можеше да бъде само Дан или Елиз, а с Елиз вече не бяха приятелки. Пъхна телефона си под тъмните къдрици, за да го скрие от обядващите момичета. — Какво има?

— Обаждам се само да проверя дали си добре — каза Дан.

Джени погледна отражението си в огледалото. Носеше розови метални фиби в косата, които й харесваха, тъй като изглеждаха ретро.

— Ами, така мисля.

— Значи никой не ти е казвал нищо или… — продължи Дан.

— За какво? Защо, да не си направил нещо, Дан? — побърза да го обвини Джени.

— За твоята снимка в онова списание? Момчетата тук са го прибрали от сестрите си и го лепят по шкафчетата.

Стомахът на Джени се сви. Дан нямаше да звучи толкова загрижен, ако снимката изглеждаше толкова добре, колкото тя си беше представяла.

— Видя ли я? Какво й е?

Той не отговори.

— Дан! — едва не извика Джени. — Какво й е?

— Просто… — запелтечи Дан. — Ами цялата работа е, че в статията пише, че момичетата с много голям бюст, както и тези с много малък, не са популярни. Предполагам, че целта на статията е да те накара да се почувстваш по-добре, но ти изглеждаш като… клоун до останалите момичета. Направили са те максимално огромна и странна на вид.

Джени бутна таблата с храната настрани и опря глава върху студената дървена маса. Нищо чудно, че никой в помещението не смееше да продума. Всички бяха заети да я обсъждат шепнешком, клоунът с големите цици.

Точно така.

Още по-лошо беше от реклама на тампони. Тя беше клоунът. Може би просто трябваше да избяга и да заживее с невротичната си майка в Европа. Да си смени името и да си боядиса косата оранжева.

— Джени? — каза Дан загрижено. — Много съжалявам.

— Няма значение — отвърна Джени съкрушено и затвори. Остана с долепена до масата глава и й се прииска да изчезне.

Внезапно до себе си усети топлината на друго тяло и характерния аромат на етерични масла на Серена.

— Ей, сънливке. Та, значи, Джонатан Джойс — знаеш кой е той, нали? — ми се обажда, страшно ентусиазиран от твоите снимки. Знае, че сме приятелки, и иска да ни снима заедно в края на седмицата!

Това да не беше някаква злобна шега? Джени присви очи колкото можеше по-силно и мислено се опита да прогони Серена.

— Някои от дрехите ще си останат за теб — добави Серена.

Джени вдигна глава и се изправи, като цялата се тресеше.

— Остави ме на мира — промърмори тя и избяга от кафенето право в лекарския кабинет, тъй като помоли да я освободят от занятията.