Искам точно теб

Д и В се оправят на думи

Останаха още няколко навлеци. Ванеса включи бушоните и се огледа, за да прецени щетите. Щеше да се наложи да наеме служба за почистване, за да й помогне да се справи с всичко това. Можеше да открие начин и да го пише на сметката на Тифани.

Дан лазеше на четири крака, търсейки ризата и обувките си. Рошавата му кестенява коса се беше сплъстила по челото и не виждаше нищо.

Ванеса скочи от печката.

— Можеш да останеш — каза му тя нежно. В крайна сметка случилото се беше по нейна вина. Ако не се бе увлякла така по глупостите на Тифани, сега с Дан щяха да си живеят мирно и щастливо и да се разбират отлично, вместо да се занимават с овладяването на бедствия.

Дан откри едната си маратонка „Пума“ и я обу. По-добре една, отколкото бос. Изправи се. Горната устна на Ванеса беше покрита със засъхнала кръв, но тя все пак изглеждаше по-добре отколкото той се чувстваше.

— Трябва да намеря групата — искат да им стана вокал — запелтечи той.

Ванеса нямаше ни най-малка представа за какво говореше той. Може би, ако просто седнеха, за да обсъдят случилото се, нещата щяха да си дойдат по местата.

— Имам рожден ден — припомни му тя, като се опитваше да контролира надигащия се у нея пристъп на плач. — Ще ми прочетеш ли стихотворението, което си написал за мен?

Дан поклати глава. Почти всичко, което някога беше написал, бе посветено на Ванеса.

— Това е песен. Всички те са песни.

— Няма значение. — Ванеса измъкна сгънатия лист хартия от чекмеджето в банята, като се зарадва, че някое любопитно момиче не си беше позволило да бръкне вътре в търсене на гел за коса, например, и да отнесе стихотворението.

Тя го подаде на Дан и седна пред него. Беше такова облекчение, че двамата бяха отново заедно, независимо че стените около тях се рушаха.

Сърцето на Дан все още биеше учестено, но като цяло вече се беше поуспокоил. Прочете стихотворението внимателно, а езикът му се преплиташе от алкохола и умората.

— Това е текст на песен, нали? — отбеляза Дан. — С музика би звучало доста по-добре. Опита се да препрочете стихотворението отново на себе си, но думите започнаха да танцуват върху листа и вече нямаха никакъв смисъл. Знаеше, че ги беше написал с определена цел, но не можеше да си спомни каква точно.

Ванеса изхлипа странно. Той вдигна глава и я видя как плаче сподавено като човек, който не бе свикнал да плаче често. Само преди минути Дан се забавляваше страхотно и крещеше с целите си дробове на микрофона. Как така всичко внезапно стана толкова сериозно?

Ванеса го хвана за ръка. Лицето й беше влажно и мръсно, носът й течеше и на горната устна имаше сребърна халка.

— Виж, знам, че сега всичко се обърка, но нещата ще се подредят. Точно като в стихотворението ти. Обичам грозните неща. И на двамата ни харесва, когато нещата не са идеални, нали?

Дан беше отпуснал ръката си в нейната. Знаеше, че онова, което казваше, беше важно, но не можеше да се съсредоточи. Имаше нужда от цигара, а доколкото си спомняше, му бяха свършили. Или пък цигарите му бяха в другата маратонка?

— Трябва да си намеря обувката — каза й той.

Сълзите й не спираха. Ванеса го стисна силно за ръката в отчаян опит да довърши започнатото, да обясни значението на стихотворението на Дан и колко истинско й звучеше сега.

— Не е нужно да учим в едно училище или да живеем заедно. Можем просто да бъдем. — Тя си избърса носа с опакото на ръката. По панталоните й с шарка на зебра имаше малки капчици кръв от пиърсинга. Тя започна да ги търка ядосано. — Независимо какво правим, винаги ще бъдем заедно по някакъв начин, нали?

Дан кимна.

— Да — отвърна той механично. Не, че не бе в състояние да усети болката й. Просто точно в този момент не можеше да проведе смислен разговор.

Раменете на Ванеса се разтресоха в тихо ридание. Тя отново си избърса носа и го целуна по устата. Дан опита да отвърне на целувката, но се страхуваше да не нарани устната й.

— Хубаво — каза тя и се насили да се усмихне. — Махай се оттук. Върви да ставаш рок звезда или каквото там искаш.

Дан я зяпна. Гонеше ли го?

Какво значеше това?

— Няма ли да тръгваш?! — Ванеса го побутна лекичко по гърдите, потискайки поредния пристъп на плач.

Дан се олюля. Подът беше покрит с толкова гъст килим от угарки, празни бутилки, забравени дрехи и счупени вещи, че едва се виждаше.

— Утре ще дойда да помогна за разчистването — предложи той с половин уста, докато куцукаше през мръсотията.

Като че ли на следващия ден, с избистрено съзнание и ясен поглед, щеше да бъде готов да навлече гумени ръкавици и да изчисти до блясък с Мистър Клийн?