Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 10.

— Госпожице Рафърти, аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“. Обаждам ви се отново. Има конфиденциален въпрос, който трябва да обсъдим. Ако ми позвъните на номер 202-555-2056 колкото може по-скоро, ще ви бъда много благодарен.

— Съмнявам се — нехайно подхвърли Лорна на телефонния секретар, преди да натисне бутона „изтриване“. Холдън Бенингтън вече й се бе обаждал, когато кредитният й баланс бе излязъл на червено, с надеждата, че може би разполага с чекове или допълнителни доходи, с които да покрие разликата. Всеизвестно беше, че за всеки банков инспектор това е точка в негова полза, но тя беше убедена, че той просто се опитва да получи повишение на заплатата си, въвличайки в плановете си Момичето с огромните дългове.

Беше се срещала с него няколко пъти в банката и бе поразена от неговата педантичност. Вероятно беше в края на двайсетте си години, но излъчваше сериозност, която му придаваше вид на доста по-възрастен. Въпреки това… лицето му бе привлекателно и навярно бе добре сложен под строгия костюм от „Брукс Брадърс“, но кой би могъл да знае със сигурност?

Можеше ясно да си го представи след четиридесет години, когато щеше да звучи и да изглежда по същия начин, размахващ пръст към всеки клиент, който бе имал неблагоразумието да надхвърли кредитния си лимит. Сякаш банката губеше от това.

Телефонът иззвъня.

Лорна реагираше импулсивно на всеки звън и веднага вдигна слушалката, за което мигом съжали.

— Госпожице Рафърти, радвам се, че ви хванах.

Разбира се, беше Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“.

Наистина я беше хванал.

— Извинете? — подхвана въпросително, без да е сигурна дали да разиграе грешен номер, или пък да се представи за приятелка, която случайно се е озовала до телефона, докато Лорна отсъства. Или пък да махне с ръка и да поеме удара.

— Аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“ в Бетесда.

Под порива на някакъв глупав импулс, на какъвто не се бе поддавала, откакто беше в седми клас, реши да разиграе сценката с приятелката.

— О, може би търсите Лорна? — От стремежа й да преправи гласа си се получи някакъв среден акцент между британски английски и диалект от Ню Джърси.

Последва продължително мълчание.

— Нали не мислите, че ще ме заблудите с този смешно изопачен говор? — попита Холдън.

Лицето й пламна, но продължи с опита си:

— Моля? — Колкото по-малко говори, толкова по-добре. Придърпа ризата си и покри с нея слушалката, както бе виждала да правят по телевизията, когато не искаха да разпознаят гласа им.

Но не каза нищо повече, а просто остана в тази глуповата поза, очаквайки Холдън Бенингтън да направи следващия си ход.

— Я стига, госпожице Рафърти! Слушал съм толкова пъти съобщението ви на телефонния секретар, че разпознавам всеки нюанс в гласа ви. — Кратко мълчание. — Не можете да ме излъжете.

— Тя не е тук — изрече, стопляйки плата с дъха си. — Да й предам ли нещо?

Поредната продължителна пауза.

— Да. Бихте могли да кажете на госпожица Рафърти, че е звънял инспекторът от банката й…

Лорна едва потисна желанието си да му напомни, че е само помощник-инспектор.

— … и трябва да ми се обади колкото може по-скоро. Може би съм намерил възможност да й спестя много пари от глоби за необезпечени чекове.

— Така ли?

— Точно така. Предайте още на своята… хммм… приятелка госпожица Рафърти, че ако не го направи веднага, ще върна чековете и ще определя глоба в размер на трийсет и пет долара, каквато плащат всички при подобни обстоятелства.

Лорна беше наясно, че трябва да ограничи до минимум загубите си, но не устоя на изкушението да попита:

— Това ли беше поверителният разговор? Предполага се, че не би трябвало да оставяте съобщение, което може да бъде чуто от друг, освен от титуляря на сметката.

— Което и бих направил при други обстоятелства — увери я той и затръшна телефона, без да си прави труда да й каже „дочуване“.

Гадняр.

Затвори очи и започна трескаво да мисли. Беше я разкрил. Естествено. Трябва да е малоумен, за да не се досети. Колко глупаво от нейна страна да използва такъв невероятен акцент и да се надява, че някой ще се хване. По дяволите, заслужаваше да изгуби възвръщаемите такси.

Само дето никак, ама никак не можеше да си го позволи.

— Ще й предам — каза на себе си с горчив сарказъм, звучейки като Дик ван Дайк от „Мери Попинс“. Слава богу, че бе прекъснал връзката.

Затвори телефона, замисли се за момент, после направи това, което трябваше.

Забърза към банката.

Около седем минути по-късно вече стоеше пред вратите на Федерална банка „Монтгомъри“. Задържа за момент дъха си, преди да влезе с обичайната си походка, сякаш просто бе дошла да провери за какво я търси Холдън Бенингтън.

Очакваше да го види още с влизането, но тъй като това не стана, леко се стъписа. Още по-учудена остана, когато някой леко я потупа по рамото.

— Госпожице Рафърти?

Извърна се и се озова лице в лице с него.

— Стана доста бързо.

Страните й поруменяха.

— Кое?

Той задържа погледа си върху нея още няколко секунди, след което предложи:

— Бихте ли дошли с мен в офиса ми, за да поговорим?

Лорна го последва през фоайето, което миришеше на хартия и мастило. Никое друго място не я бе карало да се чувства толкова потисната, откакто преди петнайсетина години бе прекосила коридорите на основното училище. Обзета от нежелание да покаже притеснението си, подхвърли нехайно:

— Когато преди малко прослушах разговорите си, разбрах, че сте ме търсили, затова реших да намина, тъй като бездруго се намирах наблизо.

— Живеете в квартала, нали?

Тя повдигна рамене.

— На около двайсетина минути път пеша. Или там някъде.

— Обзалагам се, че бихте могли да пробягате разстоянието и за по-малко. — Имаше вид на човек, който с усилие сдържа усмивката си.

Ако не водеше просто разговор с него, със сигурност би го попитала какво, по дяволите, има предвид. Но от друга страна, ако продължаваше да се преструва, че не знае за какво става въпрос, изобщо не би трябвало да обръща внимание на думите му. Просто щеше да поддържа впечатлението, че си говорят за незначителни неща.

Но реши да поеме риска.

— Не съм много по бягането — каза, очертавайки с неопределен жест ханша си, който бе доста закръглен за редовно спортуваща жена. Фактът, че все още бе задъхана от необходимостта да прекоси тичешком три пресечки, беше неоспоримо доказателство за това.

— Е, не знам, но имате вид на човек, който на всяка цена би се озовал там, където поиска — отбеляза Холдън, все още създавайки у нея впечатлението, че му струва доста усилия да не се разсмее.

И това достатъчно я смущаваше.

— Вижте, господин Бенингтън, нямам много време, затова, ако ми кажете за какво се обадихте…

— Да отидем в офиса ми — предложи отново той. — Въпросът е личен.

Въведе я в толкова малка стая, че когато отвори вратата, успя да я разгледа почти цялата още от коридора. С известно усилие се настани на хромирания стол пред бюрото, докато Холдън, доста по-гъвкав от нея, зае мястото си, както й се стори, само с едно движение.

— И така, за какво става въпрос? — попита Лорна.

— Нека първо отворя сметката ви. — Мъжът започна да набира нещо на клавиатурата, взирайки се напрегнато в монитора на компютъра.

Тя седеше мълчаливо като гимназистка, очакваща директорът да я смъмри за лошото й поведение.

— Да започваме. Чек с номер осем-седем-едно е пристигнал вчера и е за триста седемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента.

— Така е, но освен това депозирах друг за четиристотин петдесет и няколко долара.

— Този не е от нашата банка.

Лорна го изгледа изненадано.

— И какво от това?

— Ще ни отнеме два дни да ги преведем.

— Да не би парите на другите банки да не са достойни за вашата?

— Тъй като не можем да проверим фондовете по интернет, трябва да изчакаме преводите от другата банка. — Облегна се на стола и я изгледа, сякаш беше картина, която в последния момент се бе отказал да купи. — Сигурен съм, че нашата концепция не е нова за вас.

— Чувала съм, че задържате чековете, изпратени от други градове — равно отвърна тя. — Но тази банка се намира само на няколко пресечки от вашата. Вероятно и в момента колата ви е паркирана по-близо до нея, отколкото до тази сграда. Всъщност може би минавате покрай вратите й всеки ден на път към паркинга.

— Не това е важното — рече Холдън.

Всъщност каза го Холдън Бенингтън Трети, защото с крайчеца на окото си тя прочете табелката на бюрото му и веднага реши, че никога не би могъл да разбере какво точно означава да нямаш достатъчно пари.

— Но вие знаете, че банката е съвсем наблизо. Вие знаете, че бихте могли да ревизирате фондовете… или както се наричат там… във всеки един момент. Впрочем неотдавна чух, че такава проверка може да бъде направена веднага, защото всички трансакции се извършват по електронен път. В този смисъл, изчакването на проверките с дни ми изглежда като надбягване на пони с експрес.

— Такива са правилата — отвърна Холдън, който сякаш бе съгласен с част от казаното от нея. — И вие сте се съгласили с тях, когато сте подписвали договора за откриване на сметката ви.

— Което беше преди около петнайсетина години. Казвам го между другото.

Той кимна утвърдително.

— Вие сте дългогодишен наш клиент. Затова се опитваме да ви отделим специално внимание.

— Аха — подметна заядливо тя, загледана в сините му очи, които не бяха толкова неприятни. Ако беше с няколко години по-млада… И ако не ставаше въпрос за нейните пари.

— Не сме в състояние да ви покриваме повече, ако не изпълнявате своята част от договора — продължи той.

— Ако не изпълнявам своята част от договора — повтори Лорна, невярваща на ушите си. Този мъж беше поне със седем, осем или дори с девет години по-млад от нея, но имаше наглостта да я обвинява, че не изпълнява задълженията си, сякаш беше учителят й по биология, който я порицаваше, задето бе оставила Кевин Сингър да извърши цялата дисекция на жабата в седми клас.

— Точно така — неискрено се усмихна Холдън, разкривайки два реда равни бели зъби, както и няколко кариеса — вярно, не толкова дълбоки, които не бе забелязала досега.

В този момент разбра, че няма смисъл да се съпротивлява. Човека определено си го биваше да изразява тип родителско неодобрение. Нямаше начин да го омая с чар, за да го накара да заобиколи установените от банката правила.

— Добре, добре. Разбрах какво се опитвате да ми кажете — кимна тя примирено. — Наистина. Но поне този път бихте ли могли да приемете чека? — Засмя се с надеждата, че смехът й звучи непринудено. — Издаден е от ресторант „Джико“. Той се ползва с добро име в града. Нали не се съмнявате, че може да е недействителен?

— Няма как да го проверим. — Лъжеше. Естествено, че имаше начин.

Лорна въздъхна.

— Тогава можете ли да изчакате един ден? Само един ден? Сигурна съм, че дотогава нещата ще се изяснят.

Холдън кимна неопределено и каза:

— Проблемът е, че има още три чека. — Отново започна да пише по клавиатурата. В малкото помещение тихото тракане звучеше някак си тревожно гръмко.

Лорна почувства как у нея нещо се стегна. Още три чека? За какво? Започна да мисли трескаво. Обикновено използваше кредитните си карти, поради което се чувстваше толкова гузна след всяка покупка, така че къде би могла да подпише още три чека, при това само за изминалата седмица?

„Мейси“. Оттам идваше първият. Но той беше, за да покрие глобите от четиридесет долара за ненавременно плащане, което със сигурност беше… е, ако не благородно, то поне разумно.

А вторият… къде? О, да бе, в супермаркета. Ставаше дума буквално за два долара и десет цента. Ама наистина буквално. Беше си купила литър и половина мляко и пакетче дъвки.

За другите обаче нямаше никакъв спомен.

— Този за два и десет в крайна сметка ще ви струва трийсет и пет долара — продължаваше да говори Холдън. После обърна сините си очи към нея и каза: — Не ви ли се струва смешно?

— Дали на мен ми се струва смешно? — Шегуваше ли се с нея? — О, разбира се, че точно на мен ми изглежда именно така. Което е естествено, нали? Дори тригодишно дете ще погледне на нещата по този начин. Въпросът е защо ни го причинявате?

— Такива са условията…

— Престанете да се оправдавате с условия, на които сте се съгласила преди хиляда години! — Чу думите си, почувства се неловко и се опита да овладее истерията си. — Много добре знаете, че договорите съдържат страници със стотици думи, изписани с толкова дребен шрифт, че е почти невъзможно да ги разчетеш.

Мъжът отново сведе глава — жест, в който бързо се бе научила да разпознава съгласие с факта, че банката всячески се опитва да прецака клиентите си.

— Не мога да престъпя правилата.

— Както и аз не мога да променя фактите — махна с ръка към компютъра му Лорна. — Сам виждате положението ми. Не искам да плащам глоби за просрочване, нито пък да връщате обратно чековете ми, така че какво друго бих могла да направя? Дали пък не ме извикахте тук с единствената цел да ме унижите?

Холдън Бенингтън Трети първо изглеждаше изненадан, а после — обиден от обвинението.

— Опитвам се да ви помогна!

— Високо оценявам усилията ви — каза му напълно искрено, макар и за собствените й уши да прозвуча като неприкрит сарказъм. — Не, говоря сериозно.

— Можете ли да ми обещаете, че отсега нататък, преди да подписвате чекове, първо ще проверявате сметката си, за да сте сигурна, че разполагате с достатъчно средства? — Изведнъж й заприлича на десетокласник, който играе ролята на притеснен родител в училищна пиеса.

Въпреки всичко, това я трогна. Действително изглеждаше загрижен за положението й. И очевидно се опитваше да й помогне. А тя се бе държала като истинска кучка.

— Обещавам — зарече се Лорна. — Честна дума! — На върха на езика й беше да му разкаже за Фил Карсън, но се опасяваше да не прекали. Нямаше нужда да размахва проблемите си като кукли в телевизионно шоу, не и докато не мине достатъчно време, за да бъде сигурна, че програмата ще се задейства. Не, много по-добре е да остави нещата такива, каквито са, и да бъде благодарна, че поне за момента няма да плаща глоби за необезпечените си чекове.

— Много добре — кимна той, натискайки още няколко клавиша върху клавиатурата. После се обърна към нея триумфално: — Успях да отхвърля още две глоби за превишаване на кредитния лимит.

Ликуването му, поне за нея, изглеждаше преждевременно.

— Две? Това означава ли, че ме заплашват поне още толкова?

— Опасявам се, че е точно така.

— Седемдесет долара?

Холдън кимна.

— Не мога да отменя всички.

Искаше й се да му изкрещи: „И защо не?“, но какво значение имаше дали се дължи на невъзможност или нежелание? Нямаше начин да промени решението му.

А той очевидно си даваше сметка, че тя не заслужава всичките тези усилия.

Трябваше да му бъде благодарна. Всяка друга проява би била детинщина.

— Много ви благодаря за съдействието — каза, като се изправи и му протегна ръка.

Холдън остана загледан в нея за момент, после я пое и я разтърси.

— Няма за какво, госпожице Рафърти. С удоволствие ще ви помагам, когато се наложи.

Ако наистина искаш да ми помогнеш, би могъл да внесеш един-два милиона в сметката ми и да престанеш да ми начисляваш седемдесет долара месечно за привилегията да я използвам безлихвено, мислено отбеляза тя. А на глас каза:

— Когато човек работи на две или дори три смени, както аз, му е трудно да следи финансовите си дела. Често ми се случва да получа чек, който даже не се сещам да осребря. — Това беше плоска лъжа. Веднага би могъл да провери, че първото нещо, което правеше с точността на часовник, бе да прибира парите си от ресторанта всеки петък.

— Разбирам.

В това тя изобщо не се съмняваше.

— Но сега ще се опитам да бъда по-прилежна.

С мъка си проправи път по тясната пътека, заобиколи стола и се отправи към отворената врата.

— Отново искам да ви благодаря, господин Бенингтън — каза, снишавайки глас, докато произнасяше името му, тъй като вече се намираха в главното фоайе на банката и не й се искаше някой от присъстващите да заподозре, че има финансови проблеми, а по-скоро да остави впечатление, че току-що си е открила влог с голяма сума, който има нужда от особена защита.

Той кимна сковано.

— Надявам се да ви видя скоро, госпожице Рафърти. Или по-скоро, не чак толкова скоро. — Закачката беше едновременно непохватна и очевидно разкриваща истината.

Искаше й се да го удуши заради това. Но крайно време беше да се изправи лице в лице с факта, че няма право да обвинява никого заради плачевното си финансово състояние.

Колкото по-скоро поемеше отговорността си за него, толкова по-бързо щеше да го остави зад гърба си.

Всичко зависеше от Фил Карсън.

В много реклами на перилни препарати се говореше как се отстраняват петна от кръв, шоколад или вино, но в никоя от тях не се споменаваше за засъхнали следи от повръщано.

Джос измъкна подгизналата си тениска презглава, обърна я и я смачка на топка, така че мокрото петно да остане навътре. Сетне я хвърли в коша за пране и забърза обратно към стаята на Барт, където малкият се превиваше от болезнени коремни спазми.

— Как си, приятелче? — попита нежно, като остави коша, и приседна на ръба на леглото му. — По-добре ли си?

— Не — прошепна детето. — Но бих изпил една кока-кола.

Сега й изглеждаше съвсем мъничък. Толкова невинен и уязвим. Което й напомни, че се захвана с тази работа поради една-единствена причина: любовта й към децата. Не си падаше особено по пакостниците и определено имаше съмнения дали за Колин не беше прекалено късно, но Барт бе успял да докосне най-съкровените кътчета на душата й.

— Разбира се — отвърна, спомняйки си сиропа от претоплена кока-кола, който майка й изсипваше върху кубчета лед и й даваше да пие всеки път, когато повръщаше. — Отивам долу да заредя пералнята и после ще ти донеса.

— И малко шоколадови бисквити.

Не ставаше въпрос за безвкусните боклуци в кутии, с които Дийна обикновено караше детегледачката да храни децата й, но в момента нея я нямаше, а Джос бе готова на всичко, само и само да накара бедното хлапе да се почувства по-добре.

— Дадено, но само няколко.

Понесе коша към пералнята, готова за пореден път да направи нещо, което не бе включено в задълженията й. Затова бе изумена, когато се натъкна на огромна купчина, препречваща пътя й към машината, на върха на която беше поставена бележка с името й, изписана с плътен черен маркер.

Почти сигурна за онова, което следваше, тя взе листа.

Без моля, отбеляза мислено. Не че това щеше да я накара да се почувства по-добре. За момент обмисли възможността да се обърне и да напусне пералното помещение, сякаш изобщо не е слизала тук и не е видяла бележката, но доколкото й бе известно, Дийна Оливър бе монтирала камери из цялата къща и следеше всяко нейно движение.

Така че най-добре беше да прави каквото й е наредено, поне докато е на работа, и да бяга колкото може по-надалеч през свободните си дни.

С дълбока въздишка се наведе над камарата мръсни дрехи и започна да ги разделя на две купчини — цветна и бяла. Или поне на такива, които би трябвало да са бели, отбеляза мислено, натъквайки се на част от долното бельо на госпожа Оливър, което за нещастие се явяваше неоспоримо доказателство за това, че не само Барт има проблеми със стомаха.

Детегледачка беше едно определение за длъжност. Прислужница беше нещо съвсем друго. Джос не бе подписвала договор за второто. В такъв случай защо беше тук, в някакво си мазе в Мериленд, и чистеше нечии биологични остатъци за мизерните два долара и петдесет цента на час?

В такива моменти перспективата да се върне при Роби Блеър й изглеждаше все по-привлекателна. Но от друга страна, й се струваше, че по-скоро би постъпила в манастир.

По-късно същата вечер, докато Джос се наслаждаваше на малко спокойствие между оздравяването на Барт и връщането на Колин от урока по бойни изкуства, Дийна Оливър я повика в стаята, която наричаше гостна, но която в собствения й дом биха наричали елегантна всекидневна с неизползваеми мебели.

— Джослин — подхвана Дийна без предисловие. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

О, със сигурност имаше много неща, които би искала да й каже, но сериозно се съмняваше, че господарката на дома имаше предвид точно тях.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна тя.

— Така ли? — Дийна повдигна вежди и зачака мълчаливо.

Безпочвено чувство за вина загложди Джос. Беше подобно на онова, което изпитваше, докато се движеше покрай охранителните сензори в библиотеката, надявайки се да не бъде хваната, въпреки че нямаше за какво да я хващат.

— Така мисля — потвърди с леко потрепващ глас.

— Ами ако ти спомена думата бельо?

Ако изражението на Дийна върху загорялото, покрито с подобие на кожа лице, засенчено от кичур обезцветена коса, не беше толкова злобно, сигурно щеше да се разсмее.

— Съжалявам, госпожо Оливър — каза и почувства стягане в стомаха си, — все още не разбирам за какво става въпрос. — Освен ако Дийна не притежаваше свръхестествени способности, с които бе усетила отвращението й, докато по-рано се бе ровила в дрехите за пране. Но пък кой не би изпитал погнуса?

Дийна я удостои с леден поглед, след което се наведе напред и й подхвърли нещо с тигров десен, свито на топка, което досега бе крила зад гърба си.

— За това. Ето за какво говоря. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?

Да обясни? Джос дори нямаше намерение да вдигне подхвърления парцал и да види какво всъщност представлява той.

Дийна се изправи и закрачи из стаята с драматизма, използван от Бет Дейвис в един филм, в който беше играла отвратителна кучка. Липсваше й само цигарата и дрезгавият глас на закоравяла пушачка.

— Както виждаш, това са мъжки прашки.

Джос остана изумена.

— Дори не знаех, че мъжете носят прашки.

За частица от секундата Дийна изглеждаше учудена. След това озадачена. После гневът отново разкриви лицето й.

— Намерих ги под леглото си, Джослин. Под моето легло.

— Аз… аз не мога да си го обясня — заекна Джос. — Дори не съм съвсем сигурна какво точно ме питате.

— Нищо не те питам. Само те предупреждавам, че на това се слага край още сега. И ако дори само заподозра, че отново водиш мъже в собствения ми дом и ги мъкнеш в леглото ми, не само ще те уволня на минутата, но и ще те осъдя за всяко пени, което съм ти платила. Ясно ли ти е?

Джос беше ужасена. Усети как кръвта се спуска към петите й, оставяйки леден полъх в гърдите и стомаха й.

— Госпожо Оливър, кълна се, че никога не съм виждала това… това нещо преди и не съм канила никого в тази къща.

И отново това изражение, което показваше, че Дийна се чувства много по-неудобно от отрицанието на детегледачката си, отколкото ако си беше признала.

— Достатъчно ясна ли бях? — попита строго.

— Да, но…

— Достатъчно ясна ли бях? — Сякаш бе вложила цялата енергия в гласа си и избухваше подобно на отрицателен герой от филм на „Дисни“.

Джос не беше глупачка. Беше по-добре да се съгласи и да излезе, отколкото да започне да спори.

— Да, госпожо.

Дийна кимна със задоволство.

— Това беше всичко.

Джос напусна стаята, желаейки да не й бяха споменавали, че ще я съдят за неустойка, защото и без това заплахата за уволнение бе достатъчно страшна в този момент.

— Това „Макс Азриа“ ли са? — Слава богу, че ги има тези срещи всеки вторник вечерта. Това беше единственият начин Лорна да получи някакво материално удоволствие в последно време.

Естествено, удоволствие беше да намалява дълговете си, но можеш ли да пъхнеш краката си в стопяващи се борчове и тотално да промениш настроението си? Няма начин. За това й бяха необходими обувки. Хелън кимна и й подаде кутията.

— Знаеш ли, наистина са страхотни, но нещо не са ми удобни. Пробвай ги ти.

Лорна ги обу и веднага установи, че й прилепват като втора кожа.

— О, господи! Да не би да са масажиращи? — Направи няколко крачки. — Пасват ми идеално. — Хрумна й, че забележката може би не е особено любезна, след като приятелката й току-що бе споделила, че не се чувства комфортно в тях, затова додаде припряно: — Вероятно е заради деформираното ми стъпало.

— Или по-скоро заради моето — усмихна се Хелън. — Сега ми подай онези „Миу Миу“. Впрочем къде е Сандра? — попита, отваряйки кутията.

— Обади ми се преди час и каза, че няма да може да дойде тази вечер — отвърна Лорна. — Стори ми се много странно. Първо се оправда с някаква среща, а в края на разговора спомена, че била болна. Не съм сигурна кое от двете е вярно. Надявам се, че не аз съм причината да страни от нас.

— Разбира се, че нямаш нищо общо. — Хелън се пресегна през масата и отново наля вино в чашите. — Вероятно е много заета.

Лорна кимна, макар да не бе убедена.

— Очакваме ли някого другиго? — попита Хелън.

Като се имаше предвид късният час, беше доста съмнително, но все пак имаше още една жена, която се бе обадила.

— Позвъни ми Пола някоя си — отвърна Лорна, опитвайки се да си припомни фамилията. Беше доста необичайна и напомняше за някакъв празник. Не беше Пола Кристмас. Миг по-късно се сети: — А, да, Валънтайн. Пола Валънтайн.

— Толкова е смешно. В началото си мислех, че на нашите срещи ще се събират много повече жени, но явно останалите предпочитат да пазят страстта си към обувките, натъпкана в килера. — Хелън се разсмя. — Ако мога да се изразя така.

— Има и такива, чиято мания отдавна не се побира там и е плъзнала и из останалите стаи. В буквалния смисъл.

На вратата се почука толкова силно, че картините по стената се залюляха леко.

Двете жени се спогледаха.

— Очакваш ли тази Валънтайн да дойде? — с едва доловима усмивка попита Хелън.

Лорна се засмя и колебливо тръгна към вратата, за да погледне през шпионката.

Малкият кръгъл отвор винаги й се бе струвал безполезен, но това никога не бе имало такова значение, както в този момент. Единственото, което можеше да види, беше закръглен силует в коридора, очертан от мъглявата светлина на стълбищната лампа.

— Предполагам, че е тя — прошепна Лорна.

— Смяташ ли да я пуснеш да влезе? — също шепнешком попита Хелън и избухна в смях.

Лорна я последва.

— Ставам истинска параноичка — каза тя, пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Жената, застанала пред нея, беше изключително висока. Перуката не би могла да бъде по-очебийна, дори да бе направена от захарен памук. Гримът беше ярък и изпъкващ, точно както и адамовата ябълка. Роклята, от друга страна, беше невероятна — изглеждаше като работа на „Шанел“, въпреки че размерът категорично отхвърляше подобна вероятност. Но обеците и перлите на същата дизайнерка бяха напълно автентични и имаха за цел да илюстрират значението на понятието ирония много по-добре от всичко, което бе виждала през живота си.

За момент я обзе паника и се зачуди какво да предприеме. Нямаше нищо против транссексуалността, но краката на този приятел бяха поне два пъти по-големи от нейните. Каквото и да носеше в тази огромна копринена чанта на „Шанел“, със сигурност не беше номер трийсет и седми.

— Здрасти — поздрави тя по-уверено, отколкото се чувстваше вътрешно. — Вие сигурно сте Пола Валънтайн?

Мъжът — по дяволите, в това нямаше никакво съмнение! — разтвори широко очи и я изгледа с мълчаливо изумление, после надникна над рамото й към стаята, където Хелън се бе отпуснала на дивана. Сякаш се опитваше да измери групата и числеността й не го устройваше.

Тишината ставаше все по-неловка.

— Пола? — повтори Лорна. Очите му не бяха точно като на елен, осветен от автомобилни фарове. По-скоро наподобяваха очите на мъж зад волана, който внезапно е забелязал животно на пътя. — Пола Валънтайн?

Очите на мъжа се разтвориха още по-широко, преди най-сетне да кимне утвърдително.

След още не повече от две секунди положението стана нетърпимо и Лорна се обърна неуверено към Хелън, която бе извадила мобилния си телефон и го държеше насочен като оръжие. Капакът му беше отворен и показалецът й докосваше бутоните. Това беше добре, тъй като се опасяваше, че може да се наложи да й направи знак да позвъни на 911.

Преди да се стигне дотам, Пола Валънтайн се извърна и хукна да бяга, тропайки оглушително с обувките си по стълбите.

Лорна стоеше изумена на прага, докато входната врата не се затръшна с трясък. Едва тогава се върна при Хелън и каза:

— Мисля, че стилът ни не й допадна.

И двете отново се разсмяха.

Приятелките прекараха дълга вечер в приказки и смях, като междувременно изпиха две бутилки вино и кана кафе. Вече минаваше един след полунощ, когато Хелън стана да си върви.

Съдейки по степента си на опиянение, Лорна предположи, че е изпила лъвския пай от виното, тъй като през последния час Хелън мина изцяло на вода.

Затова, когато отиде в кухнята и видя някаква кола да напуска паркинга след ЯМЖ-то на приятелката й, първоначално не си помисли нищо. Едва по-късно, щом й хрумна, че вероятно това е същият автомобил, който бе забелязала миналата седмица, реши, че започва да си въобразява някакви неща.

Но тази мисъл я тормозеше и не й даваше да заспи. Най-сетне, малко след два часа, когато съвестта й говореше, че е много по-добре да изглежда като глупачка, предупреждавайки Хелън за опасност, която може изобщо да не съществува, отколкото да пренебрегне нещо, което може да се окаже истински рисковано, набра телефонния й номер, за да й каже, че може би я следят.