Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 18.

Сандра беше доволна, че шофираше Джос, защото дори на пътническата седалка, сърцето й биеше толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

През последните месеци бе отбелязала значителен напредък с излизането от апартамента и общуването с хора, но все още не бе стигнала нивото за участие в преследване с висока скорост.

Все пак, ако трябваше да бъде съвсем откровена, вече бе психически готова да участва. Никога досега не се бе чувствала част от нещо толкова вълнуващо и значимо. Дори когато провеждаше телефонните разговори — а може би особено когато провеждаше телефонните разговори — имаше усещането, че прахосва както своето, така и времето на онзи, който й се обажда, и че вероятно би вършила нещо по-стойностно, ако нямаше такава спешна нужда от пари.

— От дълго време не съм преживявала нещо толкова вълнуващо — обади се Джос.

— Обзалагам се. Сигурно е отвратителна работа да стоиш затворена в голямата къща и през цялото време да играеш Пепеляшка.

Момичето повдигна рамене.

— Мразя да се оплаквам… — Поколеба се за миг. — Да, вярно, че е ужасно. Но наистина смятам, че мога да помогна на момчетата. — Замисли се за момент и продължи: — Е, поне на по-малкото. Струва ми се, че много се привързах към него.

— Колко ли жени са казвали тези думи, за да оправдаят нежеланието си да се измъкнат от някоя трудна ситуация? В повечето случаи става въпрос за мъж, но смисълът е все същият. Не можеш да се жертваш пред олтара на проваленото майчинство на Дийна Оливър, защото колкото и присърце да го вземаш, ти си оставаш само една наемна работничка.

— Но…

— Не можеш да поправиш грешките в семейството им.

— Знам — въздъхна Джос. — Понякога се чудя дали им вреди, или им е от полза да наблюдават как майка им ме разиграва пред очите им. Дали ползата от грижите ми за тях ще надделее над вредата от това да гледат как се отнасят като с отрепка към човек, който истински ги обича.

Сандра се замисли, но така и не можа да намери отговор.

— Виж, просто трябва да осмислиш факта, че тази работа не е подходяща за теб.

— Сигурно, но договорът си е договор.

— Знам, че вече сме говорили по въпроса и е наистина много почтено, че се придържаш към всяка буква от контракта, но щом шефът ти би го прекратил с готовност, защо ти да не можеш?

За момент Джос потъна в мълчание и Сандра остана с впечатлението, че най-сетне обмисля подобна възможност.

— Сигурно си права — каза накрая.

— Права съм. Още повече като се има предвид, че са те принуждавали да вършиш неща, които не влизат в задълженията ти.

— Не, определено не влизат.

— Хрумна ми идея. Познавам адвокат, който със сигурност ще се съгласи да те консултира по телефона. — Това щеше да бъде една от най-странните бартерни сделки, за които някога бе чувала, но Сандра наистина имаше редовен клиент, който беше юрист. Не се съмняваше, че би могла да уреди анонимно обаждане, за да може Джос да получи правен съвет. — Интересува ли те?

Момичето я погледна.

— Ти си една от най-добрите приятелки, които съм имала някога — каза с неподправено простодушие. — Не мога да повярвам, че ще направиш това за мен.

Сандра с изненада установи колко я трогнаха тези думи. Никога досега не бе имала близки приятели и доскоро дори не бе осъзнавала колко много бе пропуснала.

Удивително беше как се бе преобърнал животът й през последните няколко месеца. Майк. Свалените килограми. Повратният разговор с Тифани.

Никога не се бе чувствала толкова щастлива.

— Ще го направя с удоволствие — каза тя. После, засрамена от обзелите я емоции, съсредоточи поглед върху пътя и промени темата: — Ще трябва да завием наляво след около половин километър.

Синята кола все още се движеше отпред, макар че един ландроувър бе успял да се вмъкне помежду им, и когато навлязоха в завоя, Сандра забеляза черното BMW на Хелън през четири автомобила пред тях.

Телефонът й иззвъня и тя побърза да го отвори.

Беше Лорна.

— Хей, аз съм. Хелън, на линия ли си?

— Чувам те.

— Страхотно! — Гласът на Лорна отразяваше вълнението, изписано върху лицето на Джос. — Е, значи всички сме тук. И нашият преследвач, надявам се?

— Дори го виждаме — съобщи Сандра. — В момента е на няколко коли зад Хелън.

— Това е лудост — обади се Хелън. — Някоя от вас има ли нещо, което бихме могли да използваме като оръжие, ако се наложи? Чадър? Или нещо друго?

— Аз имам спрей — каза Сандра.

— Уау, наистина ли? — подвикна до нея Джос.

Сандра посочи към верижката на ключа в стартера, на която висеше масивно метално флаконче.

— Имам кучешка верига в жабката — намеси се Лорна. — Ако я развъртиш силно, може да стане сериозно оръжие.

— Лорна, има ли нещо, което искаш да споделиш с нас? — пошегува се Сандра. — Защо държиш кучешки синджир в колата си?

— Какво? — не разбра Джос.

Спътничката й се засмя и прошепна:

— За самозащита е.

— За такива случаи — отвърна Лорна. — Човек никога не знае кога близък приятел ще го помоли да го отърве от преследвач.

Всички избухнаха в смях.

— Е, добре, изключвам — съобщи Хелън. — Това е последният ви шанс да се откажете.

— Няма начин! — сряза я Лорна.

— С теб сме — увери я Сандра и за своя огромна изненада, установи, че и последните следи от страха й бяха изчезнали без остатък.

Улицата пред тях беше тъмна, а нощното небе бе обсипано със звезди, които можеха да се видят само на открито и отдалечено от града място.

Трябваше да се действа бързо. Точно според плана, Хелън рязко натисна спирачките, обръщайки колата напряко, Джос закова толкова близо до нея, че Сандра се учуди как така не ожулиха калника на BMW-то. Лорна спря на достатъчно разстояние, за да не остави възможност на злополучния преследвач да обърне, преграждайки пътя му за бягство, освен ако не искаше да скочи в реката.

Всички оставиха фаровете включени, така че Сандра би могла да се закълне, че в този момент вижда как непознатият съзерцава водата.

После всичко се случи толкова бързо, че нямаше време да се замислят. Те изскочиха от колите и заобиколиха мъжа.

Джос хвърли ключовете към Сандра и каза:

— Не знам как да се оправя с това нещо.

Сандра свали капачката на спрея и застана в готовност.

— Знаех си, че си ти. — Гласът на Хелън трепереше от ярост. — Защо ме преследваш?

Той също излезе, като държеше ръцете си така, че да ги виждат. Или това му се бе случвало и преди, или пък се бе нагледал на полицейски екшъни по телевизията. Като всички тях.

— Уау, ама и вас си ви бива. — Стоеше пред жените изправен, висок около метър и шейсет. Лицето му беше приветливо и приятно като на актьор от сапунен сериал, а косата му бе толкова руса, че почти се сливаше с цвета на кожата му.

Не изглеждаше чак толкова опасен.

— Кой си ти — настойчиво попита Лорна.

— Казва се Джералд Паркс — отговори вместо него Хелън. — И е фотограф, който се опита да ме изнудва.

— Не съм фотограф. Аз съм частен детектив.

— И откога? — изненадано го изгледа Хелън.

— През цялото време. Това с фотографа беше само за прикритие.

— Не знаех, че детективите изнудват хората — отбеляза Сандра.

— Не беше наистина. Наеха ме да разиграя тази история.

— Добре. — Лорна пристъпи към него и протегна ръцете си напред. Металната верига проблесна на светлината на фаровете. — В такъв случай кой те нае?

Сандра едва сподави напиращия смях, породен от злокобния вид, който бе придобила приятелката й.

Мъжът се намръщи.

— Да не сте полудели?

Джос отвори капака на мобилния си телефон, държейки го така, че той да го вижда.

— Майната ви, наистина сте луди! — изруга Джералд Паркс. — Или е това, или ви се е приискало да полудувате.

Лорна развъртя веригата пред него.

— Няма нищо по-опасно от луда жена, която току-що е била обвинена в неприлично поведение от трътлест примитивен гадняр. — Веригата мина толкова близо и толкова бързо покрай него, че без съмнение бе усетил раздвижването на въздуха.

— Престани! — изкрещя той.

— Кой те нае да следиш Хелън? — още по-настойчиво попита Лорна и леко го перна с веригата.

— Няма да ви кажа. Можете да ме налагате с тази верига колкото си искате. Работата ми е конфиденциална. — Очите му обходиха лицата им и се спряха върху Джос. — Какво правиш пък ти, дявол да те вземе? Ако се обадиш в полицията, вие ще си имате неприятности. При това големи.

— Не звъня на ченгетата — спокойно обясни Джос. — Има и по-гаден начин. Правя клип, на който се вижда, че си уплашен до смърт от четири безпомощни жени. Трябва да те уверя, Джералд, че гледката не е в твоя полза. Напротив, изглеждаш много смешно. Сигурна съм, че ако пусна записа в интернет, доста дълго ще го въртят. — Накрая изигра най-силния си коз: — Спомняш ли си „Стар Уорс Кид“19? Стана хит в мрежата. Всички искаха да видят комичния клип.

— Добре де, добре — каза Джералд и отново вдигна ръце. — Жертвата не си струва. — Обърна се към Хелън и продължи: — Ще ви кажа истината.

Внезапно Сандра си припомни разказа на Луис за кражбата, извършена от Хелън в магазина. Ако наистина беше частен детектив, имаше ли пръст в тази работа? Дали не трябваше да го спре, преди да го бе изрекъл на глас и всички останали да го чуят? Застина, обзета от желание да помогне, но в абсолютно неведение как би могла да го направи.

— Кой ти плати за това? — попита Хелън. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да й прилошее. — Кой те нае?

— Съпругът ти.

— Моят съпруг — повтори тя мрачно при признанието, че подозренията й се бяха потвърдили.

— Да. Деметриус Захарис.

Сандра се приближи до нея и обгърна с ръка раменете й, за да я подкрепи.

— Така — намеси се Лорна. — Защо трябва да ти вярваме, че собственият й мъж те е наел да я шантажираш?

— Защото е самата истина — изръмжа Джералд. — Виж, имам личния му номер, записан в телефона. — Той понечи да бръкне в джоба си.

— Бавно — нареди Сандра, почти забавлявайки се от разиграващата се сцена. — Сложи го на земята и го ритни към нея. — Това беше уместна предпазна мярка.

Джос не успя да потисне смеха си, но го прикри, имитирайки кашлица.

Сандра едва се въздържа да не я последва, докато мъжът послушно изпълняваше нарежданията й.

Хелън вдигна телефона.

— Този е.

— Обади му се, Паркс — заповяда Лорна. — Искам жена му да те чуе да говориш с него.

— Да, позвъни му — сковано повтори Хелън.

Сандра взе мобилния от ръката й и го върна на Джералд.

— Какво искате да му кажа? — обърна се той към Лорна.

— Какво му казваш обикновено в края на вечерта?

— Докладвам къде е ходила и какво е правила.

— Тогава изпълни задълженията си. Просто пропусни този епизод. — Тя се обърна към Джос: — Все още ли снимаш?

Момичето кимна.

— Вече качих първата част и сега продължавам.

Лорна се усмихна на Джералд.

— Голямо нещо са технологиите, а?

Той само изви очи към небето, набра номера и включи телефона на високоговорител.

— Имаш ли нещо против всички да чуем разговора? — прошепна Сандра в ухото на Хелън, която поклати отрицателно глава.

— Захарис.

— Обажда се Паркс.

— Какво имаш за мен?

— Нищо особено. У дома ли сте си?

— Не. В момента съм… у един приятел. Какво значение има?

Сандра усети как тялото на Хелън се стегна.

— Е, в момента тя си е вкъщи. Първо се отби в апартамента на онази Рафърти и прекара известно време с приятелките си.

— Случи ли се нещо необичайно?

Дори на светлината от фаровете Сандра забеляза, че лицето на Джералд почервеня.

— Нищо. Всичко е нормално.

В слушалката се чу женски глас, но беше невъзможно да се разбере какво говореше.

Паркс хвърли поглед към Хелън.

— Това е всичко.

— Ясно. Чао. — Джим изключи телефона си.

Сандра беше отвратена. Какъв гадняр беше тоя Захарис! Имаше такава страхотна съпруга, а се забъркваше с други жени. И имаше наглостта да наеме частен детектив да я следи, докато й изневеряваше. Свиня!

И това мазно чао, което категорично го поставяше в категорията на подлеците.

— Не искам да се прибирам вкъщи — тихо каза Хелън.

— Можеш да дойдеш у нас — предложи й Сандра. — Какво ще кажете, ако всички отидем в апартамента ми и обсъдим положението?

— Много добре — обади се Джералд, за чието присъствие за момент съвсем бе забравила.

— Не се отнася за теб — отряза го Лорна. — Да не си се побъркал?

Хелън се обърна към него:

— Какво си му донасял за мен?

Той срещна погледа й.

— Само това какво правиш, къде ходиш, с кого се срещаш и за колко време. Нищо повече не е искал от мен.

— Казвал… — Жената се поколеба и прочисти гърлото си.

— Казвал ли си му нещо друго?

— Като например това, че името ти всъщност не е Хелън и никога не си ходила в Охайо, а още по-малко си родена там? — Джералд поклати глава, без да откъсва очи от лицето й. — Не съм му го докладвал. Все още.