Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 12.

За щастие, когато Джос откри разкъсана опаковка от презерватив под един от шкафовете в кухнята, беше сама.

Какво правеше тя там, имаше солидно оправдание — както винаги, Дийна Оливър бе оставила всички мръсни съдове в мивката с подробни, старателни инструкции как да бъде ръчно измит всеки един от тях, затова, когато изпусна една сребърна лъжичка за горчица, трябваше да се наведе да я извади, без да има и най-малка представа на каква улика ще се натъкне.

Мисълта, че това може да има нещо общо с Мери Мейдс, която идваше да чисти два пъти седмично, беше толкова абсурдна, че я отхвърли в момента, в който й хрумна. От момчетата беше разбрала, че Кърт Оливър си е направил вазектомия. Тъй като не беше и тя, налагаше се един-единствен възможен извод: Дийна Оливър си имаше любовник.

И когато бе проявила небрежността да остави доказателство за това под собственото си легло или в джипа, за което говореха тигровите прашки, бе предприела най-ефективната защита, нападайки детегледачката. Право в лицето. Ей така, за всеки случай.

Нямаше представа дали Кърт Оливър ги бе открил, но ако беше, ненатрапчивият, но все пак смътно заплашителен господар на дома със сигурност си бе помислил, че Джос се забавлява с някого в къщата, докато семейството не си е у дома. Вероятно бе решил, че и тигровите прашки бяха нейни.

В ситуацията имаше нещо срамно.

Но наред с останалите унизителни аспекти в работата й, този не й даваше възможност да прекрати по-лесно договора. Да бъде уволнена, означаваше, че срещу нея ще бъде заведено дело, както ясно й даде да разбере Дийна, което пък подсказваше, че каквато и да е причината, резултатът щеше да е един и същ.

Беше притисната до стената.

И с всяка своя постъпка Дийна Оливър я караше да осъзнава все по-ясно този неприятен факт.

— Не искам да разговаряш с приятелите ми. За тях е много досадно да отделят време, за да бъдат любезни с прислугата — скара й се Дийна един ден, след като майка на приятел на Колин, довела го за помпозното празненство по случай рождения му ден, я бе попитала къде е тоалетната.

— Би ли взела дрехите на Кърт от химическо чистене? Не мога да намеря квитанцията, но не се притеснявай, там винаги знаят кои са неговите. — В крайна сметка се оказа, че персоналът невинаги знае кои са дрехите на господин Оливър, нито пък кой е той всъщност, така че след шестото обаждане до Дийна най-сетне откриха кафявия костюм на „Армани“… само дето не беше кафяв костюм на „Армани“, а сиво сако на „Прада“.

— Мери Мейдс не може да дойде днес заради времето или заради някаква друга глупост. Когато приключиш с приготвянето на вечерята, би ли почистила баните? С този грип, дето върлува в момента, там е същинска бъркотия.

И най-противната намеса в личния й живот.

— Ей, свърши ли вече? — се бе провикнала Дийна от коридора, докато Джос бе сменяла тампона си в тоалетната. — Момчетата те чакат.

Беше същински ад.

Така Джос се върна отново, за кой ли път вече, към търсенето на занимание, което да запълва свободното й време всеки вторник. Клубът на анонимните шопинг маниачки й се струваше най-подходящ.

Джос се размотаваше бавно из магазин за дрехи втора ръка в Джорджтаун. Пътуването с автобус дотук й отне само час, така че разполагаше с достатъчно време. В края на краищата трябваше да убие цял един ден — до седем и половина, когато щеше да отиде до Бетесда на срещата с маниачките на обувки. Изчисли, че може да остане при тях до към десет, след което щеше да хване рейса обратно към Кънектикът Авеню в Чеви Чейс, а после да повърви пеша до къщата на семейство Оливър.

Дотогава Дийна вече щеше да си е легнала и беше малко вероятно да я натовари с допълнителна работа. Освен, разбира се, ако не се разхождаше насън. А това, като се имаха предвид непрестанните й изисквания, не беше изключено.

— Мога ли да ви помогна да изберете нещо?

Обърна се и се озова пред стройно момиче с дълга права коса, облечено в развлечена блуза и раздърпана пола, които Джос някога бе наричала цигански, когато бе участвала в училищни пиеси или се бе готвила за Хелоуин.

— Благодаря ви. Просто разглеждам, но бих искала да видя обувките. Имате ли дизайнерски? Трийсет и седми номер?

— Дизайнерски? — отправи й празен поглед продавач-консултантката. — Не знам какви точно обувки имаме, но всички са тук.

Джос я последва, долавяйки лек мирис на марихуана след нея.

Спряха пред стена, цялата в рафтове с обувки, подредени като книги.

— С това разполагаме.

— Благодаря — каза Джос, загледана в табелката с цена от седемдесет и пет долара за чифт, който изглеждаше като износените старомодни обувки на баба й.

— Няма за какво — отвърна момичето и тръгна обратно към мястото, откъдето бяха дошли.

Щом се изгуби от погледа й, Джос започна да рови за нещо по-евтино, защото първо трябваше да открие достъпна цена и едва след това да огледа изработката, но не видя нищо под петдесет долара. Разпознаваше дизайнерите, на които бе попадала в интернет: „Шанел“, „Гучи“, „Линдор“. Най-сетне се спря на посмачкан чифт на „Салваторе Ферагамо“ — име, което доста често се появяваше в интернет търсачката, и подаде на касиерката петдесетачката.

Влизането в този клуб се оказа доста скъпа инициатива, но нямаше време да се оглежда повече. Беше си въобразявала, че няма да е трудно да открие евтини дизайнерски обувки. Най-голямата й грешка бе, че влезе в магазин в най-скъпата част на града. Следващия път щеше да отиде по-далече, може би чак до Западна Вирджиния, за да открие по-евтини стоки.

Тъкмо се качваше в автобуса, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Къде си, по дяволите? — извика Дийна толкова силно, че жената до Джос се обърна и я изгледа.

— Пътувам в един автобус в Джорджтаун — тихо отговори Джос, опитвайки се да внуши на жената от другия край на линията да сниши гласа си.

Напразно.

— Какво?

— Казах, че съм в Джорджтаун — малко по-високо отвърна Джос.

— В Джорджтаун! А кой ще ти върши работата?

Хората наоколо не я гледаха, но й се струваше, че чуват всичко, което още повече увеличаваше унижението й.

— Момчетата са на училище — възрази тя.

— Това означава ли, че си си взела почивен ден?

Джос съвсем се обърка. Какво искаше от нея Дийна? Да седи с тях в класната стая? И ако беше така, и с двамата ли едновременно?

— Не, ще прибера Барт след час и половина, а после…

— Връщай се тук незабавно!

Лицето й пламна. Автобусът спря пред един от най-кичозните магазини на Уисконсин Авеню и тя побърза да се измъкне навън, прекалено унижена, за да продължи разговора пред толкова голяма публика.

— Не ви разбирам — каза, като се намръщи, защото знаеше, че ще си изпати заради това. — Децата не са си у дома…

— Затова пък мръсните им дрехи са тук! Купчината стига почти до тавана в стаята на Колин.

Лъжа. Беше изпрала още предния ден, а колкото до вечерта, и двамата бяха хвърлили само по един комплект дрехи в коша в банята.

— Значи трябва да ги е измъкнал от гардероба си и да ги е струпал на пода. — И без съмнение го беше направил нарочно.

Последва злокобно мълчание, преди Дийна да изсъска:

— Знаеш ли, че се движиш по много тънък лед?

„Защо?“, искаше й се да изкрещи, но беше наясно, че ще е безполезно. Логиката нямаше нищо общо с Дийна Оливър.

— Съжалявам, госпожо Оливър. Веднага се прибирам.

— Давам ти петнайсет минути.

Беше невъзможно дори с таксито, на което вече махаше. Въпреки това отвърна:

— Идвам.

Шофьорът наби спирачки и Джос вече отваряше вратата, когато телефонът отново иззвъня. За момент се изкуши да не отговори, но можеше да я търси всеки.

Можеше да е нещо спешно. Но не беше.

— Отбий се в „Сейфуей“ — излая Дийна в слушалката, преди Джос да успее да изрече и дума. — Купи за вечеря нещо готово с крехко месо, както го обичам. Така малката ти екскурзия няма да се окаже напразно губене на време.

Докато се настаняваше върху мръсната, окъсана задна седалка на таксито, Джос си даде сметка, че този един час, прекаран далеч от дома на семейство Оливър, след като всичко беше казано, направено и платено, й струва около седемдесет и пет долара.

Доста солидна инвестиция за приобщаване към група, към която дори не проявяваше истински интерес. Надяваше се само да си бе струвало.

Shoeho92711.

Думата звучеше като приятен звън в ушите й. Лорна въведе новата парола заедно с потребителското си име, изчака потвърждение, кликна върху изписания линк и на монитора се появи съобщение: Какво бихте искали да откриете?

Възможно ли бе да е толкова лесно?

Написа думите Марк Джейкъбс.

Бинго! Четиристотин и петдесет хита сред дамските обувки! Прегледа страницата за трийсет и седми номер и веднага забеляза изписаното: „Кожени ботуши, Ню Йорк Сити“.

Кликна отгоре и прочете описанието:

Мили боже!

Началната цена беше осем долара и деветдесет и девет цента и за момент й се стори, че не може да си поеме въздух. Само осем и деветдесет и девет за оригинални ботуши на Марк Джейкъбс? Сигурно бяха менте или… О, не! Ето че се започваше. Наддаването покачи сумата до разумните деветдесет и девет долара и трийсет и пет цента. Това си беше чиста икономия, като се има предвид, че реалната им цена бе около пет стотачки.

Струваше си. Наистина си струваше. Мили боже, ако се наложеше, би могла да ги продаде, при това с добра печалба. И със сигурност бе готова да се раздели с нещо друго, което притежаваше, ако се стигнеше дотам.

Подобно пазаруване беше като сключване на сделка. Купуване на обувки като еквивалент на пестенето от храна. Припряно изписа сто и един долара и деветдесет и девет цента и засия от удоволствие, щом върху монитора се появи надпис, уверяващ, че е дала най-високата до момента цена.

Ако нещата не се променяха, само след един ден, два часа и четиридесет и шест минути ботушите щяха да бъдат нейни. При това на тази уникална цена. На практика си беше чиста кражба, само че законна.

Фил Карсън щеше да се гордее с нея.

Е, добре де, може би нямаше точно да се гордее. Сигурно щеше да си помисли, че това е поредното екстравагантно изхвърляне, но не можеше да очаква от него да я разбере. Беше по-евтино от всяка терапия.

И щеше да отстоява това си мнение до последния си дъх. Пазаруването в мрежата беше страхотно изживяване. Ако го беше открила преди години, сигурно изобщо нямаше да стигне до този финансов колапс.

През останалата част от следобеда Лорна продължи да отскача до компютъра през няколко минути и всеки път тракаше по клавиатурата, за да се убеди, че все още никой не е предложил по-висока цена. Никой не я беше надхвърлил. А часовникът неумолимо отброяваше стопяващото се време.

Нямаше търпение довечера да съобщи новината на останалите жени, пристрастени към обувките.

Но малко след пет часа, когато оставаха някакви си двайсет и три часа и осемнайсет минути до края на търга, върху екрана се изписа съобщението: „Вашата цена вече не е най-високата“.

В един ужасен момент Лорна остана закована на мястото си, чувствайки се като мащехата на Снежанка, която слуша от вълшебното огледало: Вие сте чудесна, Ваше Височество, но честно казано, появи се по-красива от вас.

Кой я бе надцакал?

Бързо прегледа страницата — беше станала истински компютърен експерт — и видя, че новият водач беше Shoegarpie (0)12. Нулата в скобите означаваше — вече бе научила това, че става въпрос за нов потребител, който все още не е осъществил връзка с останалите.

Значи беше прецакана от някаква си новачка! Няма значение, че и тя беше такава, тази поява я разгневи. Още повече че й водеше с жалката цена от сто и четири долара и четиридесет и девет цента.

Само два долара и петдесет цента по-висока от нейната.

Без изобщо да се замисли, Лорна вдигна мизата. Сто и четири и петдесет и шест. Чудесна, странна комбинация от цифри. Ако анонимният й конкурент предложеше сто и четири и петдесет, както биха направили повечето хора, щеше да й води с цели шест цента. Ха! Пада ти се, Shoegarpie! Както и това, че все още никой не се е свързал с теб!

Ала вместо очаквания син надпис: „Вашата цена е най-висока“, на монитора с грозни кафяви букви се изписа: „Вече има по-добро предложение“.

Shoegarpie!

Състезателният дух, какъвто никога не бе предполагала, че притежава, взе връх в нея и тя изписа максималната сума, която можеше да си позволи — сто петдесет и три долара и трийсет и седем цента, все още надявайки се, че произволната комбинация ще й донесе късмет.

Както и стана. Веднага получи лелеяното съобщение, че засега е предложила най-високата цена, кимна доволно и заряза компютъра, за да се приготви за гостите.

Както винаги, Хелън пристигна първа, облечена в безупречен зелен ленен костюм, който й придаваше изпълнен с жизненост вид. Беше обута в сандали с каишки в толкова наситенозелен цвят, че изглеждаха почти черни.

— „Прада“ — отговори тя на въпроса, който Лорна още не й беше задала.

— Невероятни са!

— И съвсем нови — усмихна се Хелън. — След няколко седмици ще ги видиш на масата.

Лорна се засмя:

— Надявам се.

Сякаш като продължение на зелената тема, Сандра се появи малко след Хелън със стряскащо зеленикава коса. Не че имаше неонов оттенък или нещо подобно — фактът сам по себе си беше достатъчен. И малко шокиращ.

— Знам — каза тя, преди някоя от другите две да успее да направи някакъв коментар. Не че имаха намерение да го сторят. — Претърпях малка злополука при опит да се боядисам у дома.

— Миличка, Денис би могла да поправи нещата веднага — припряно предложи Хелън. — Работи в един салон в северния край на Джорджтаун. Мога веднага да ти дам номера й.

— Благодаря ти — каза Сандра и посочи към главата си, — но това е начинът, по който ще изглеждам поне месец, ако не искам да оплешивея съвсем. Повярвай ми, прецених всички възможности — зелена коса срещу липсата й през следващите две години… Ако не можеш да посочиш нещо, което ми е убягнало, ще се задоволя със зеленото.

— Предполагам, наистина има опасност да повредиш косата си, ако я третираш твърде често — кимна Хелън. — Но когато си готова, можеш да се обърнеш към Денис. Тя твори чудеса.

Дори бегъл поглед към великолепните кестеняви кичури, подстригани тъй съвършено, че на която и страна да ги обърнеше, все падаха на меки вълни, не будеше съмнение, че някой би пропуснал възможността да използва същия стилист.

Ако Лорна току-що не бе хвърлила сто и петдесет долара за чифт ботуши, за което вече започна да изпитва угризения и се надяваше, че конкурентът й ще предложи повече, докато беше извън линия, сама би си записала час.

След около петнайсетина минути на вратата се почука. Всички се обърнаха към домакинята.

— Забравих да ви спомена, че тази вечер ще дойде нов член на групата ни — каза тя. — Джослин.

— Надявам се да се задържи по-дълго от попълнението миналата седмица — отбеляза Хелън и обясни на Сандра за преоблечения като жена мъж, който бе надникнал през отворената врата и след това бе избягал, без да промълви и дума. Накрая заключи: — Очевидно сме атрактивни за доста странни хора. Имам предвид не че ние си нямаме своите особености, а че привличаме дори и страхливи особняци.

За щастие тази седмица случаят не е такъв, помисли си Лорна, докато отваряше вратата на млада жена с лъскава тъмна коса, която по нищо не се отличаваше от останалите момичета, движещи се из улиците на Америка.

— Здравейте — каза непознатата и очарованието й се засили от леко изкривената усмивка. — Аз съм Джос Боуен. — Повдигна в ръка найлонова торба. — Правилно ли съм попаднала на групата на маниачките на обувки? — Проследи погледа на Лорна към чантата и бързо додаде: — Не се притеснявайте, рекламата не отговаря на съдържанието. Просто не можах да намеря друга.

Двете се разсмяха и домакинята, сещайки се малко късно за добрите обноски, отстъпи назад, за да й направи място, представи я на другите и обясни зеленикавия оттенък на косата на Сандра, за да не се налага тя отново да разказва цялата история.

Въпреки че беше с десетина години по-млада от останалите, Джос веднага им допадна и те прекараха вечерта, бъбрейки за живота, любовните си преживявания и работата си. Джос работеше като детегледачка в семейство Оливър. Лорна беше купила от автосалона им стария си форд още преди да се надуят толкова, че да започнат да предлагат само немски автомобили, и беше така възмутена от надменните продавачи и тоталната липса на съдействие, когато бяха възникнали технически проблеми, че самото име Оливър я караше да потръпва. За нея не беше изненада да научи, че самите членове на семейството са толкова противни, колкото и служителите им.

— Защо не напуснеш? — попита тя, признавайки честно, че за нея това беше единственото решение на всички служебни неволи. Точно поради тази причина работеше в ресторант „Джико“, вместо например в някой офис, където би могла да използва дипломата си по английски, получена в университета в Мериленд. — Обзалагам се, че в района има хиляди семейства, които търсят добра детегледачка.

— Имам договор — обясни Джос и върху лицето й се изписа цялата тежест на тази обвързаност.

— Прекрати го! — Е, сигурно Лорна не беше най-подходящият човек за подобни съвети. Може би я биваше малко повече като финансов консултант, но и това все още не беше доказано.

За щастие сред присъстващите имаше по-трезвомислещи в лицето на Сандра и Хелън.

— След колко време изтича договорът? — делово попита Сандра.

— След девет месеца. И четири дни. — Младата жена се усмихна. — И около три и половина часа.

— Показвала ли си го на адвокат? — обърна се към нея Хелън. — Просто да види дали няма някоя вратичка, през която да се измъкнеш? Предполагам, че чистенето, пазаруването и извънредният труд не са включени като клауза в него, така че това би могло да се окаже печелившият ти билет.

За момент Джос изглеждаше обнадеждена, после поклати глава.

— Не мога да го прекъсна. Ако го направя, кой ще ме наеме? Преди да ме изхвърлят, те ще направят всичко възможно да не бъда допусната дори до събеседване.

— В такъв случай, трябва да се измъкваш оттам при всяка възможност, така че да не може да те товари с прищевките си — настоя Лорна.

— Виж, с това съм съгласна — кимна Сандра.

— Може би трябва да излизаме да пазаруваме… — Лорна млъкна по средата на изречението. За нея в близко бъдеще подобно удоволствие не се очертаваше. Но нима съществува някакво занимание, което да не е свързано с пари? Да играят бридж? Или да се разхождат за здраве?

О, я се върни в реалността!

— … или нещо такова — завърши с глас, доста по-неуверен, отколкото в началото.

До края на вечерта тя се сдоби с чифт златисти сандали от „Холиулд Мерилин“13 и отворени на пръстите високи обувки на Джил Сандър, поради което угризенията за предложената цена за ботушите във виртуалния търг станаха нетърпими. Включи компютъра с надеждата, че конкурентът не се е отказал и най-сетне в скобите е изписана цифрата едно, защото е купил и дори заплатил ботушите.

Само че нищо такова не се бе случило. Веднага щом с неохота въведе потребителското си име, върху монитора се изписа: Аз спечелих. Сто петдесет и три долара и три цента. Плюс таксата за доставка, за която дори не се беше сетила. Това прибавяше към крайната сума още петнайсетина долара.

По дяволите!

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Кликна отново върху снимката. Те бяха страхотни. Наистина. И подхождаха на почти всичко. Щом дойдеше зимата, щеше да бъде доволна, че ги е купила.

Чувствайки се ободрена, прегледа информацията за търга, за да намери адрес, на който да изпрати парите. Вече беше готова да подпише чек, когато забеляза, че продавачът приема само пари в брой или банков ордер.

На следващата сутрин отиде до банката, за да вземе ордера. За нейно облекчение, Холдън Бенингтън с претенциозното Трети не се виждаше наоколо и когато застана пред гишето на касата, реши, че е свободна, все едно че се намира у дома си.

Но щом касиерът набра номера на сметката й, лицето му се промени, сякаш казваше: Я виж ти! После се обърна към нея и съобщи, че трябва да се консултира с управителя.

Преди Лорна да успее да възрази, мъжът бе изчезнал. В един безумен момент си помисли да избяга, а когато касиерът се върна заедно с Холдън, съжали, че не го бе направила.

— Госпожице Рафърти.

— Господин Бенингтън.

— Имате ли нещо против да ме придружите до офиса ми?

Изкушението да му откаже беше неустоимо, но нима имаше друга възможност? Трябваше да плати ботушите.

— Какво персонално обслужване — изкоментира, докато вървеше след него към кабинета, който от много скоро й бе станал добре познат.

— Сто шейсет и осем долара и три цента — започна той, като й направи знак да седне на стола, който без съмнение и двамата бяха започнали да смятат за нейното място.

— Точно така.

— В момента банковият ви баланс възлиза на двеста и двайсет долара и четиридесет и девет цента…

Тя сви рамене.

— Звучи ми обнадеждаващо.

— С изключение на това, че сте получили одобрение за… — Кликна с мишката и Лорна едва потисна порива си да му предложи просто да добави сметката й към листа „предпочитани“. — … двеста и четири и шестнайсет. — Холдън я погледна. — Платени са на бензиностанция, което прави повече от долар за литър бензин. Мога да предположа, че отново сте излезли на червено.

Лорна преглътна с усилие. Не й харесваше да живее по този начин. Можеше да му се озъби, но каква полза от това? Нуждаеше се от него дотолкова, доколкото искаше банковата й сметка да работи в нейна полза, а не против нея.

— Вижте — подхвана тя. — Правя всичко възможно по този въпрос. И няма да ви лъжа, че ми е лесно. Сигурна съм, че и сам виждате това. — Посочи с ръка към монитора на компютъра. — Но днес действително се налага да получа този ордер.

— Не мога просто така да ви дам пари, които не притежавате.

— Ами, можете — усмихна се Лорна. — Нали това е работата на банките?

За нейна изненада, той отвърна на усмивката й.

И за още по-голямо учудване, изглеждаше много привлекателен, когато се усмихва.

Поработи още малко на компютъра с вид, че се опитва да разреши проблема, но накрая заяви:

— Съжалявам, с нищо не мога да ви помогна.

Тя се запита какво ли е наказанието да се окажеш виртуален мошеник. Сигурно щяха да й забранят достъпа. Едва бе открила райската наслада да може да купува дизайнерски обувки на невероятно ниски цени, а ето че трябваше да се откаже от нея завинаги.

В този момент си спомни за дребните пари в портмонето си.

— О! Чакайте! — Започна да рови в чантата си, докато Холдън я наблюдаваше мълчаливо от другата страна на бюрото. Най-сетне намери онова, което търсеше — разбъркана пачка банкноти, които дори не бе преброила. — Трябва да направя депозит.

Двеста и четири долара, шейсет, от които бяха в банкноти от по един. Подаде ги на Холдън.

— Сега вече мога да получа ордера, нали?

Той изглеждаше огорчен.

— Да, въпреки че бих ви посъветвал да не го правите.

— Е, така изискват служебните ви задължения. Но ще осребрите чека, нали?

Холдън въздъхна, погледна я право в очите — странно, досега не беше забелязала колко наситеносини са неговите, и кимна.

— Знам, че това ще се обърне срещу мен — каза накрая, — но от законова гледна точка не бих могъл да ви откажа.

Тя му отправи кратка усмивка.

— Горе главата, Бенингтън. Всичко ще бъде наред. Честна дума!