Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 3.

— Сложила съм си червения кожен колан… — Сандра Вандерслайс зашляпа по пода на апартамента с боси крака, притиснала слушалката с рамо, и се озова в кухнята. Много тихо отвори вратата на хладилника.

— Ооо, скъпа — каза мъжът от другата страна на линията, — много те харесвам в червено. А взе ли малкия червен камшик?

Сандра много внимателно извади портокаловия сок и изгука в отговор:

— Да, миличък. Точно както го обичаш. — Наклони чашата, за да не я чуе как си налива. Петдесет грама. Толкова й се полагаше. Допълни останалото с вода.

— Ще разкъсам бельото ти със зъби.

Тя изстена, както се очакваше от нея, и зави капачката върху бутилката със сок.

— Ооо, да! — Отпи глътка. — Направо ме подлудяваш! — Върна се до телевизора във всекидневната, продължавайки да говори в слушалката: — Ммм. Дааа.

— Вече ближа малкото ти влажно котенце.

— Ммм.

— Харесва ли ти?

— О, миличък, неотразим си. — Беше произнасяла тези думи толкова често, че излизаха от устата й почти автоматично. Бяха изгубили смисъла си. Беше нещо като мантра, която повтаряше, за да спечели долар и четиридесет и пет цента на минута, обещани от оператора на горещия телефон.

Горещ наистина.

Отново изстена, надявайки се да звучи правдоподобно, и се настани удобно на дивана.

— Ооо, axxx…

Взе дистанционното, натисна бутона за изключване на звука и премина през няколко телевизионни канала, докато стигна до повторението на снощното токшоу.

— Чудесно — отбеляза повече за себе си, отколкото за мъжа от другата страна на линията, после изпусна още няколко стона и въздишки, толкова харесвани от клиентите, докато гледаше интервюто на Джон Стюърт, който четеше на поредния обвинен в измама политик заглавията на най-популярните вестници.

— Толкова си сладка — успя да прошепне непознатият задъхано. — Бих могъл да правя това… да те любя… цял ден.

— Моля те, продължавай — изгука жената, мислейки за страхотните ботуши, на които бе попаднала в интернет. Струваха цели сто седемдесет и пет долара. — Не спирай… — Жълто-кафяви или черни? Може би този сладур щеше да продължи играта достатъчно дълго, за да може да си позволи и двата чифта. Но не. Бяха му необходими няколко часа, за да успее да покрие поне единия. Никой от клиентите й не можеше да се похвали с такава издръжливост. Затова се стараеше да го задържи колкото може по-дълго, надявайки се на още няколко продължителни разговора, които щяха да й осигурят нужните средства. — Направи го… Направи го с мен… — Имитирайки задъхване, погали персийската си котка Мерлин, която скочи в скута й, разплисквайки върху нея чашата с портокаловия сок. — По дяволите! — извика, преди да успее да се въздържи.

За щастие клиентът й Бърт хареса това.

— Ооо, да. Говори ми мръсотии — изсумтя той. — Искаш ли да посмуча котенцето ти още? А? Харесва ли ти така? В момента ближа клитора ти.

Преди много време подобен разговор би й причинил сериозно безпокойство, защото бе израсла в изключително консервативно семейство, в което дори изразът по дяволите се смяташе за сериозна ругатня и се пазеше за крайно критични ситуации.

Но сега, подобно на телефонния диалог, не беше нищо друго, освен досаден шум. Шум, който в края на краищата й носеше пари. За наема, за храна, за удобства и многобройните каталози за покупки онлайн.

Не беше най-подходящият начин на живот.

— Ооо! — извика, смъквайки лепкавата мокра тениска. Това беше първият път, когато събличаше дреха от себе си по време на обаждане. — Ооо! Ооох!

— Толкова си влажна!

— Така е — побърза да се съгласи, докато попиваше пръските от сока с останалата суха част от блузата. — Много съм влажна. И вкусна като узрял плод — додаде просто за развлечение.

— Вярно е!

Сандра въздъхна.

— А сега ще те чукам! Ще те чукам грубо, кучко!

Изви очи към тавана. Жилаво копеле. Сигурно е същинска мишка в действителния живот. Представяше си го с властна съпруга или още по-вероятно — с шеф, който непрекъснато го унижава.

И сега си плаща, за да получи похвала.

Затова реши да му я даде. Срещу съответната цена.

— О, Бърт. Толкова ти е голям. Толкова твърд…

— Кажи го отново.

Направи го, с известни уточнения, после остави слушалката на дивана, за да се преоблече. Сграбчи единственото, оказало се подръка — тясна блуза, която мислеше да изхвърли, но бе запазила, в случай че някой ден успее да се напъха в нея, след което отново нагласи телефона под брадичката си, докато се закопчаваше. Истината беше, че изобщо не можеше да си обясни защо си прави този труд. Беше съвсем сама. Винаги беше сама. Можеше да се разхожда гола в продължение на четиридесет и осем часа и да не се озове в ситуация, в която да й се наложи да се облече.

Освен, за да се защити от набезите на острите нокти на Мерлин. Единствените набези, на които беше изложена… О, господи, тази мисъл беше непоносима.

Виковете на Бърт стигнаха връхната си точка точно когато закопчаваше последното копче. От нея се очакваше да изкрещи в отговор. Вместо това обаче, тя направи онова, което предприемаше обикновено в такива ситуации, за да се почувства по-добре. Пазаруваше.

Включи компютъра, продължавайки от време на време да стене и пъшка, както очакваше клиентът й, докато стигне до върховната наслада. Щом Бърт най-сетне свърши, той вече изгаряше от нетърпение да затвори телефона, сякаш се страхуваше да не бъде заловен на местопрестъплението, най-вероятно от шефа си, когото по-рано се бе опитала да си представи. Сандра спря таймера.

Двайсет и седем минути.

Не беше кой знае какво постижение, но бе имала разговор с младеж, който не издържа и половината от това време, така че трябваше да бъде доволна.

Погледна часовника върху монитора на компютъра. Беше дванайсет и четиридесет и пет. Срещата й бе едва в четири, така че с малко повече късмет щеше да запълни оставащите три часа с други телефонни разговори, преди да стане време за излизане.

Слава богу, работата й беше достатъчно доходна. Мъжете обичаха Пенелопе, както беше известна сред тях, а и защо не? Снимката, която публикува в каталога, беше убийствена. Устните на Пенелопе Крус и Анджелина Джоли, носът на Джулия Робъртс, овалът и очите на Катрин Зита-Джоунс, косата на Фара Фосет от осемдесетте години и тялото на Синди Крауфорд.

За създаването на образа на Пенелопе бе използвала фотошоп, като бе подменила ушите на Катрин със своите собствени. Това беше малкият й трик, за да се идентифицира със създадения от нея образ.

Беше наистина забавно да си висока, слаба и да изглеждаш страхотно дори само в собственото си въображение и в това на хилядите самотни отрудени мъже, макар че самата Сандра през целия си живот бе средна на ръст и доста закръглена.

Фактът, че произхожда от доста заможно семейство, живеещо в най-богатото предградие на Потомак, никога не й бе в услуга, особено що се отнася до общественото й положение. В началното училище физическите й данни често й печелеха прякори като Сандра Мандра и особено след едно не съвсем успешно посещение във ферма — Кравата.

Хората често я сравняваха — неизбежно и винаги в неин ущърб, с по-голямата й и изключително атрактивна сестра Тифани. Тя беше душата на компанията, кралицата в семейството, средна по успех ученичка, но запомнена от учителите и училищното настоятелство заради ослепителната си усмивка и отворения си към света характер.

Докато косата на Сандра бе с безличния кестеняв цвят на полска мишка, тази на Тифани бе с оттенъка на потъмняло шато, в което се долавяха едва различимите нюанси на узряло жито. Носът на Сандра бе прав и незабележителен, докато сестра й се радваше на тънък, леко чип, какъвто повечето жени искаха от пластичните хирурзи. Очите на едната бяха безлично кафяви, докато другата се гордееше с неустоими ириси със зеления цвят на тревата. Още едно нещо, с което други биха могли да се сдобият само с помощта на съвременните технологии.

Да расте с такава сестра беше като да бъде постоянно уловена в капана преди и след поредната диета, чийто резултат винаги бе в полза на Тифани, поне що се касае до родителите й. Те винаги я уверяваха, че греши, но няма по-безпогрешно око от това на подрастващо момиче, което копнее за внимание, неизбежно оказвано на далеч по-красивата му кака.

Сега Тифани беше бременна и Сандра стискаше палци да започне да й личи до празниците, така че за първи път на поредната семейна сбирка да не се чувства като дебеланата. Това можеше дори да промени отношенията с родителите й, макар да се съмняваше, защото от златната дъщеря се очакваше да им роди платинено внуче.

Въпреки всичко, прие положението като идеална възможност да се присъедини към курса за здравословно хранене. Докато Тифани дебелееше, тя щеше да отслабва. Идеална размяна на местата.

Замисли се върху това сега, докато си припомняше рецептата за сладки картофи със сирене горгонзола и фъстъци. Беше вкусно ястие. Проблемът бе, че препоръчаната порция беше прекалено малка.

Със сигурност не беше единствената от курса, споделяща това мнение. Дори когато не беше бременна, сестра й ядеше четири пъти повече, без да качва дори килограм. Разликата беше в това, че Сандра винаги трябваше да се съобразява, докато Тифани изобщо не мислеше за ограничения.

Доста отдавна бе установила, че животът невинаги е справедлив. И ако искаше да свали няколко килограма или изобщо да постигне нещо, трябваше да се придържа към глупавите, измамни, пристрастни и недобре написани правила.

Телефонът иззвъня с познатия двоен сигнал. Още един клиент.

Сграбчи една от пластмасовите вилици, които пазеше за такива случаи, тъй като бяха много по-безшумни от стържещите по съдовете прибори от неръждаема стомана, и забърза към апарата.

Пое дълбоко въздух, настрои се на вълна Пенелопе и натисна бутона за включване.

— Говори Пенелопе — изписука тя. Образът й понякога беше и такъв — на жена, която толкова гори от желание да вдигне слушалката, сякаш беше самата Мерилин Монро. — Как се казваш?

— Здрасти, Пени — разнесе се познат глас. — Аз съм Стив. Стив Фриц.

А, Стив. Стотици пъти му бе казвала, че не бива да съобщава истинското си име на непознати по телефона.

Или пък това не бе истинското му име?

— Здравей, Стиви — отвърна топло, отказвайки се от сексапилната нотка не без известно облекчение. Той предпочиташе да си говорят. Имаше нужда от съчувствие, а не от секс. Харесваше й, когато й се обаждаше, въпреки че често изпитваше угризения, задето му се налага да плаща по два долара и деветдесет и девет цента на минута, за да излее душата си.

— Беше още един от онези дни — съобщи й с въздишка.

— О, съжалявам, скъпи! — каза тя, настанявайки се във фотьойла. — Какво стана?

По време на тези разговори не беше Пенелопе, но не беше и Сандра. Беше… Трудно можеше да определи. Не съвсем като майка, но по майчински загрижена. Някой, на когото можеше да се има доверие. Някой, преминал през различни препятствия в живота си, след които се бе озовал от другата страна по-мъдър и по-искрен. Този някой определено не беше Сандра.

— Помниш ли какво ти казах за Дуайт? Момчето от куриерската служба, което прави глупави коментари всеки път, когато ми носи каталозите с нови компютърни игри?

— Да, онзи негодник. — Мразеше подобни хора. В училище се бе сблъсквала със стотици като тях. — И какво?

— Ами… — Гласът му беше напрегнат. — Имам подозрение, че е пуснал името ми в бюлетина на клуба като транссексуален.

— О, не. — Задник. Отвратителен задник. Гадняри като Дуайт се възползваха от момчета като Стив, за да се чувстват по-горди с неоспоримата си мъжественост. С удоволствие би поговорила с копелето лично. Вероятно беше един от онези, които обичат да бъдат нашляпани, задето са били непослушни.

Но Стив не беше свършил.

— Доста се потруди за излизането на бюлетина днес. Това означава, че ще бъда затрупан от вулгарни електронни писма, а той ще има грижата да прави изявление всеки път, когато се получи нещо.

Бедничкият. Искаше й се да му каже да събере достатъчно кураж и да срита негодника в задника, но бе гледала достатъчно новини, в които се говореше за хора, стигнали до фаталния си край поради подобен съвет, даден от такива като нея. Стив й се струваше свестен човек, но й беше невъзможно да подмине съмнението, че вероятно съществува основателна причина да търси разтуха от секстелефон, вместо да се обади на някой приятел.

— Трябва да уведомиш шефа си.

— Ако го направя, ще привлека вниманието към факта, че фигурирам в пощенския списък. Ами ако не ми повярва, че зад всичко стои Дуайт? Няма как да го докажа.

— Така е, но ако действително си в тези списъци и за теб пристигат съмнителни писма, това така или иначе ще стигне до него. Не мислиш ли, че ще е по-добре да го научи от теб?

Последва мълчание. Сандра си помисли, че е много по-наясно от него колко ще му струват тези няколко секунди тишина. Но влизането в личен контакт с клиента противоречеше на правилата, въпреки че го правеше понякога, за да му спести пари. Все пак се страхуваше да не я хванат, което със сигурност би й докарало неприятности.

— Може да не ми повярва.

— Но може и да повярва, особено ако го чуе от теб. Помисли си. Ако имаш намерение да скриеш нещо такова, би ли се опитвал да привлечеш вниманието му?

Отново тишина.

— Стив?

— Сигурно си права…

— И той ще си помисли същото.

— Не знам, Пени. Не е толкова умен.

Тя въздъхна. Този мъж работеше в офис, пълен с хора като Дуайт. Същинско начално училище.

Подобни взаимоотношения бяха основната причина, принудила я да се захване с това, което правеше в момента, вместо, както всички останали работни плъхове, да заема почтено работно място в Белтуей.

— Стив, мислил ли си някога да смениш работата си?

Пак това мълчание.

— Хрумвало ми е.

— Може би трябва да го обмислиш по-обстойно. Няма никаква причина да търпиш това. Работиш за компютърна компания, нали?

— Инсталираме компютърни мрежи и база данни предимно за големи и средни търговски компании.

Сандра нямаше понятие какво точно представлява това, но знаеше, че е свързано с новите технологии.

— В такъв случай съм сигурна, че уменията ти са доста търсени. Особено в нашия град. — Вече бе установила, че живеят на едно и също място, въпреки че никога не му го бе казвала. — Започни да излизаш и се запознай с хора, които биха могли да ти предложат нещо по-подходящо.

— Аз не излизам много.

— А би трябвало — заяви категорично, давайки си сметка колко е лицемерна. — Много е важно. Не бива да се държиш за нещо, с което не би могъл да се справиш. Новите контакти са от изключително значение.

За някои. За други, като нея самата, най-важното беше да си стои вкъщи. Дори да не се занимава с това, сигурно щеше да си потърси работа, която не изисква прекалено много социални контакти. Просто така беше устроена. Винаги се учудваше, когато родителите й казваха, че като малка е била прекалено открита и общителна, защото, щом тръгна в първи клас — един от най-ранните й спомени, желаеше единствено да си остане у дома и да се скрие от другите деца. Предпочиташе да чете, вместо да играе на двора.

Всъщност тогава по-скоро би дъвкала станиол, отколкото да тича с връстниците си, което я навеждаше на мисълта, че проблемът не е бил в нежеланието й да общува, а в страха й да не стане обект на подигравки.

Сандра не си спомняше период от живота си, в който да не се е притеснявала в компанията на други хора. Дали това се дължеше на страничните подмятания към дебеланата — една от множеството не по-малко обидни квалификации от страна на съучениците й в училище, или пък на вътрешния й диалог — не толкова груб, но почти толкова остър в моментите, прекарани със семейството й? Не можеше да определи.

Някои успяваха да заличат травмите от детството си, като се изправяха лице в лице с тях, преодоляваха ги и се озоваваха точно в противоположната от началната си позиция, карайки останалите да се изумяват от промяната.

Други се справяха по-незабележимо, водеха нормален живот и се опитваха да не мислят за проблемите от миналото.

Но съществуваха и такива, дотолкова затънали в неприятните спомени, че по никакъв начин не можеха да се отърсят от тях. Те може и да изглеждаха нормални при определени обстоятелства, но винаги имаха проблеми със себе си. В екстремни условия — тук веднага се сещаше за Тед Бънди, можеха да стигнат до серийни убийства, дори до канибализъм.

В повечето случаи просто си имаха собствени демони, с които да се борят, и от тази битка обикновено винаги бяха потърпевши. Това можеше да бъде страх от кучета, притеснение от говорене пред публика или дори сковаващ ужас от видри.

Сандра нямаше проблем с видрите. Не, нейният страх беше от спокойния живот в собствения й дом.

Агорафобия.

Истината бе, че благодарение на чудото да купува чрез интернет и доставките на продуктите до клиента, не бе напускала апартамента си цели три месеца.

Тя си носеше последствията. Нито едно от тях не беше прекалено сериозно, но като се прибавеха комплексът от килограмите, неувереността, срамежливостта и чувството, че родителите й обичат повече сестра й, вече се получаваше невротична личност, реално застрашена да се превърне в отшелник, отдаден на телевизионните игри. Сандра не искаше това. Знаеше, че нещо трябва да се промени. Само дето не беше наясно как да го направи.