Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 11.

Хелън се събуди стреснато от саундтрака към сериала „Чародейки“. Беше мобилният й телефон. Тази мелодия бе избрала за групата от свои познати. Струваше й се забавно. За сериозните политически обаждания звучеше Пета симфония на Бетховен.

Побърза да вдигне, за да прекъсне звука, и погледна към Джим, който спеше до нея. Хъркането му бе в състояние да разтресе не само стъклата, но и дограмата на прозорците. Слава богу, че обикновено той си лягаше в неговата спалня. Тази нощ беше просто съпружеска визита, явяваща се част от цената за материалното й благополучие, която от време на време единият от двамата трябваше да плаща.

Докато я събличаше, той искаше да бъде уверен, че е престанала да взема противозачатъчни, и тя бе потвърдила. А това беше абсолютна лъжа. Но не забрави за всеки случай да премести таблетките от чекмеджето на нощното шкафче в кутия от обувки в гардероба си. Учудена бе, че до този момент не ги бе открил. Бяха изминали два дни от арестуването й и разкриването на причината, провокирала скандала между тях.

Отдръпна се от него, изпитвайки смесица от емоционално отчуждение и трепет от сексуалните му способности. Беше като награда, задето послушно изпълнява съпружеските си задължения.

— Ало?

— Хелън? — Гласът беше женски. От единствената изречена дума й бе трудно да определи кой се обажда, въпреки че й се струваше много познат.

Това невинаги беше за добро.

— Кой е? — попита с настойчив шепот, прекосявайки стаята боса, за да не събуди Джим.

Един господ знаеше какво би си помислил за това среднощно обаждане.

Всъщност тя също не знаеше какво да очаква.

— Кой се обажда? — попита бързо, преди да даде възможност на жената от другата страна да отговори на първия й въпрос.

— Лорна Рафърти — отвърна гласът, разпръсквайки мистерията. — Много съжалявам, че ти звъня толкова късно.

Хелън отпусна рамене облекчено. От какво изобщо се беше уплашила? Кой бе очаквала да я потърси? Майка й или баща й? От магазин „Ормондс“? Или може би…

Джералд Паркс?

Бинго.

Опитваше се да не се сеща за него, но дори от името му й се повдигаше.

— Лорна — каза тихо, вече по-спокойна, но притеснена от спомена за Джералд. — Наред ли е всичко?

— Надявам се. Или поне така ми се иска. Господи, сигурно ще ме помислиш за голяма идиотка, задето те безпокоя в такъв час. — Звучеше объркано, сякаш не може да подбере подходящите думи. — Може би трябваше да изчакам до сутринта. Или до следващата седмица…

— Какво има, скъпа?

— Ами, добре. — Лорна си пое дълбоко дъх и прошепна от другата страна на линията: — Ще ти го кажа направо, въпреки че може да не означава нищо.

Хелън започна да се притеснява.

— Виж, кажи ми какво става?

— Струва ми се… Мисля, че някой те следи. Имаш ли собствена охрана или нещо подобно?

— Не. Защо?

— Помислих си, че щом съпругът ти е публична личност и е политик, сигурно специалните служби са ти осигурили наблюдение…

— Имах предвид, защо реши, че някой ме следи? — Хелън си даваше сметка, че говори остро въпреки волята си, но бе имала същото неприятно чувство и за нея бе шокиращо да чуе подозренията си, изречени гласно от някого, с когото себе запознала наскоро.

— Миналата седмица, когато за първи път дойде у нас, някакъв мъж се бе облегнал на стара кола, паркирана пред блока, и гледаше точно към моя апартамент. Именно затова бях толкова нервна всеки път, когато някой почукаше на вратата.

Хелън си спомняше много добре. Лорна се бе взирала през прозореца в продължение на двайсетина минути. Дори си бе помислила, че очаква приятеля си или някой друг след срещата им.

— Както и да е — продължи приятелката й. — Наблюдавах дали е там, или си е тръгнал, но не мога да ти обясня защо, и забелязах, че потегли веднага след теб. Първоначално реших, че е Сандра…

— Но не беше тя, нали?

— Не. Беше си забравила нещо у дома и се върна веднага, след като ти си тръгна.

Необясним страх сви стомаха на Хелън.

— Това ли е всичко? — попита с неприятното предчувствие, че има още нещо.

Оказа се права.

— Как да ти кажа, същото се случи и тази вечер. Пак тази кола и всичко останало. Естествено, може да е просто съвпадение. Може и други хора да си устройват срещи всеки вторник вечерта и аз да си въобразявам. Дори човекът може да е бил друг.

Хелън се съмняваше.

— Можеш ли да опишеш как изглежда?

— Рус. Невзрачен. Без нещо, което да го отличава от останалите. Среден на ръст, със средно тегло. Нищо особено.

Джералд Паркс.

— Забелязала ли си да носи фотоапарат?

— Не. — По този въпрос Лорна беше категорична. — Просто се беше облегнал на капака на колата, скръстил ръце пред гърдите си. Не мисля, че трябва да се притесняваш от някакви компрометиращи снимки. В края на краищата не си вършила нищо нередно.

Не и този път.

— Благодаря ти, че сподели с мен — каза, мислейки, че това трябва да е някакво съвпадение. Джералд Паркс не беше от срамежливите. Ако я преследваше, щеше да се изправи лице в лице с нея. В крайна сметка той искаше само пари.

Очевидно параноята й бе заразителна и Лорна я бе прихванала. Щеше да бъде по-предпазлива, но не искаше току-що започналото приятелство да бъде помрачено от подозрения.

— Понякога местните фотографи нямат нови истории и ме преследват с надеждата да попаднат на нещо. — И понякога го намираха. — Много е дразнещо, но не е нещо, което да ме притеснява.

От другата страна на линията Лорна въздъхна:

— Какво облекчение. Виж, наистина съжалявам, че те събудих по това време. Сигурно ме мислиш за абсолютна глупачка.

Хелън се засмя.

— Съвсем не, разбира се. Смятам, че си приятелка, на която може да се разчита, и много ти благодаря.

След като затвори телефона, тя се върна в леглото и дълго се взира в светлите отблясъци от автомобилните фарове върху тавана на спалнята. Беше в собствената си стая, в своята светая светих. Единственото място, където можеше да си позволи да бъде себе си. Но присъствието на Джим променяше напълно нещата.

Още един лош знак за положението на брака им.

Измъкна се от кревата и прекосявайки тихо студения дървен под, застана пред прозореца. Искаше й се да го отвори, да пусне свежия летен въздух вътре заедно с аромата на жасмин, за който със сигурност знаеше, че е разцъфнал, защото сама го бе засадила. Но не можеше да отвори прозореца, защото алармата щеше да се включи.

Вместо това се облегна на тесния перваз и се загледа към виолетовото небе, блещукащите отгоре звезди и бледото сияние на разбуждащия се град.

В такива моменти копнееше за необятния небосвод от детството си, толкова плътно обсипан със звезди, сякаш някой бе разсипал захарница върху покривката на масата. Почти усещаше зеленото ухание на Западна Вирджиния и едва устояваше на изкушението да скочи в колата и да се отправи на северозапад, за да му се наслади поне за час.

Естествено това нямаше как да се случи. Нямаше никаква работа там и ако отидеше, за което несъмнено щяха да научат най-неподходящите хора — това щеше да повдигне въпроси, на които не би желала да отговаря.

Затова се върна в леглото, отвори чекмеджето на нощното си шкафче, измъкна шишенце с хапчета за сън, предписани й от нейния личен лекар по време на последната политическа кампания на Джим, и взе две.

По този начин поне за няколко часа щеше да се откъсне от настоящето, от бъдещето и от миналото.

На снимката върху опаковката на боята за коса жената беше с тъмнозлатиста коса с едва доловими нюанси, които й добавяха обем и правеха сините й очи да изглеждат ясни като нарисувано стъкло. Цветът бе описан като светлокестеняв.

Крайният резултат за Сандра беше тъмносиво със зеленикав оттенък и изсушени, заплетени краища.

Сините й очи обаче наистина бяха ясни. Както винаги, след като бе плакала. А тя лееше сълзи дори на „Сървайвър“ и на „Закон и ред“.

Сега се канеше да гледа вечерните новини и ако пълната кофичка майонеза, която бе покрила с найлонова торбичка, не свършеше работа, сигурно щеше да дочака в този вид и вечерното шоу.

Обажданията на номера, изписан в инструкцията за употреба, не дадоха резултат.

— Вероятно ще се наложи да изчакате поне месец, преди да можете да предприемете нещо — бе казала жената, след като Сандра бе чакала и слушала инструменталното изпълнение на Хенри Манчини в продължение на половин час. Несъмнено имаше още стотици разочаровани жени със зеленикави коси, които се бяха обаждали преди нея, защото стриктно бе изпълнила предписанията.

— Месец? Но защо трябва да чакам толкова дълго?

— Защото вече сте разкъсали целофанената опаковка на стоката и съдейки по състоянието на косата ви, което описвате, ако използвате другия продукт, проявителят би могъл да предизвика нежелано взаимодействие.

Сандра си представи как косата й е наполовина остригана, а останалата бавно окапва. Вече си обясняваше защо така горещо я предупреждаваха да не прибягва до него.

— А ако използвам тъмния оттенък? Няма ли да може да я покрие?

— Не. Просто на места ще поеме повече и в крайна сметка резултатът може да се окаже доста разноцветен.

Сандра мислено сравни евентуалния резултат със зеленикавите кичури, които висяха около лицето й в момента, и не беше сигурна кое е по-лошо.

— А ако отида в някой салон? — попита, въпреки че целият замисъл да си купи боята и да извърши процедурата у дома беше именно да спести парите за фризьор. — Биха ли могли да ми помогнат?

— Сигурно ще ви кажат, че няма проблем, но техните продукти могат да увредят косата ви точно толкова, колкото и тези, които си купувате сама. Лично аз не виждам никакъв смисъл. Ако изчакате месец, докато косата ви израсне и боята се отмие, може да потърсите специалист, за да я боядисате отново.

— Само това ли можете да ми предложите?

— Съжалявам, госпожо!

— Купих вашия продукт, защото ви се доверих. Как можете да се измъквате от положението, като казвате на хората, че трябва да се примирят със зеленикавите си коси?

— В инструкцията изрично е написано, че не бива да се прилага на изрусени коси.

— Къде по-точно е написано това? — Вече бе изчела листовката от край до край няколко пъти.

— Проверете напечатаното със ситни букви.

Сандра се вбеси.

— Няма нормален човек, който би могъл да разчете това!

— За нещастие, на адвокатите им се удава — със съчувствие в гласа отвърна жената.

Беше наистина ужасно. Най-сетне бе започнала отново да излиза, а сега й се случи това.

— Е, благодаря ви все пак.

— Няма защо, госпожо. И като жест на добра воля, с удоволствие ще ви изпратим купон за нова боя, стига да ни дадете адреса си.

Ама тези да не би да се шегуват? Купон за още една кутия боя? Сандра си помисли, че нищо друго не би могло да й помогне, освен естественият ход на времето, вследствие на което косата й постепенно щеше да възвърне нормалния си вид.

Затръшна възмутено слушалката и потърси в интернет начини за домашно третиране. Един от най-популярните беше да намаже главата си със силен шампоан против пърхот и да изчака да изсмуче боята. Но това означаваше не само да отскочи до магазина, но и да го направи във вид, сякаш е измъкнала нечистотии от канала и ги е сложила върху главата си.

Тази вечер майонезата изглеждаше най-приемливата възможност. Оцетът щеше да неутрализира донякъде цвета, а яйцата подхранваха косъма. Надяваше се, че остатъкът щеше да свърши работа. Бе използвала само една супена лъжица от нея, за да си направи сандвич с пуешко за обяд.

Наистина се озова в глупава ситуация. Разполагаше с достатъчно пари да отиде във фризьорски салон, само че отново се бе поддала на идиотската си фобия. След една много успешна седмица, в която бе осъществила контакт с маниачките на обувки, съвсем неочаквано получи пристъп на паника малко преди да се приготви да отиде отново в дома на Лорна.

Беше зловещо, защото до този момент й се струваше, че ушната терапия върви успешно. Страхът й обаче се бе оказал непреодолимо препятствие. Вместо да тръгне за срещата, остана в апартамента си, кършеше ръце, опитваше се да си поеме дъх и желаеше да е всеки друг, но не и самата себе си.

Тогава й хрумна идеята да смени цвета на косата си. Бе купила боята няколко месеца преди това, когато се намираше в подобно настроение — то за щастие бе преминало, както осъзнаваше сега — и така и не бе използвала боята. Тази вечер обаче, докато гледаше „Колелото на късмета“ и се възхищаваше на косата на Ванна Уайт, си спомни за двете кутии (наистина ги купи в момент на депресия) и реши да промени външния си вид, както и целия си живот, към по-добро.

Така и не й хрумна да провери дали шишетата вътре имат надпис „светлокестеняво“, а не „тъмнопепеляво“, но дори да го бе направила, никога нямаше да се сети, че всеки от тези нюанси щеше да придаде на изрусената й по-рано коса цвета на аспарагус.

Оставаше й само да я залее със сос за салата.

Въпросът беше какво да предприеме след това? Когато човек, който не обича да излиза от дома си даже в такъв прекрасен ден, се окаже със зелена коса, беше жестоко. Но Сандра винаги търсеше пророчески знаци и се питаше дали този не е точно такъв.

Може би трябва да направи това, което най-малко й се искаше — да излезе и да… изживее унижението. В психологията го наричаха да се носиш по течението.

Замисли се върху това за момент. Беше вторник вечерта, малко след единайсет часа. Улиците щяха да са пълни с хора, както винаги в този квартал, но не толкова, колкото утре вечер. Не че имаше някакво значение за нея, защото, ако го отложеше за следващия ден, после — за по-следващия, нямаше да се случи никога. Значи щеше да го направи веднага.

Невъзможно беше да се каже какво точно я обзе или откъде събра кураж да излезе на улицата без шапка, та всеки да може да я види, но двайсетина минути по-късно беше доволна от себе си.

— Сандра?

За момент й се стори, че най-кошмарният й сън се е сбъднал.

Обърна се и се озова пред висок строен мъж с чудесна тъмна къдрава коса, шоколадовокафяви очи и идеално гладка кожа.

— Сандра Вандерслайс? — Името й бе изречено от красиви устни, подхождащи на филмова звезда.

Гласът обаче беше малко висок. По-висок, отколкото подобаваше за мъж. Не че това имаше някакво значение. Очевидно човекът по природа си беше бъбрив.

По-странното беше, че знае името й. Откъде?

— Извинете… — Инстинктивно вдигна ръка към главата си, припомняйки си зеленикавия оттенък, който със сигурност рязко контрастираше с поруменелите й страни.

Това се оказа лоша идея.

— Аз съм — каза непознатият и повдигна вежди в очакване.

Никакъв спомен. Беше съвсем объркана и без съмнение това бе изписано върху лицето й.

— Аз…

Той повдигна очи към небето.

— Майк Лемингтън. — Кратка пауза. — От гимназията.

Челюстта й увисна. Майк Лемингтън! Нима бе възможно?

Та той беше единственият ученик в училище, до когото би могла да застане и да се почувства ако не слаба, то поне не толкова дебела.

— Майк! — Собственото й чувство за малоценност почти изчезна при вида на тази невероятна трансформация. — Наистина ли си ти? О, господи, но какво…? — Поклати недоумяващо глава. — А би трябвало да те попитам как си…

Мъжът се усмихна, разкривайки идеално равните си бели зъби.

— Е, просто отслабнах малко.

— Майк! — Ако някой трябваше да отбягва неприятната тема за наднорменото тегло, това бяха те двамата. — Отслабнал си много. Как?

Той повдигна рамене.

— С помощта на клуба „Борба с излишните килограми“.

— Сериозно? — Сандра се замисли за собственото си членство в този клуб и се запита дали, ако му бе обърнала малко повече внимание, би могла да постигне такива забележителни резултати като него.

— Всеки вторник следобед — усмихна се Майк. — Но я се погледни ти? Виж косата си!

Нямаше представа как си бе позволила да забрави дори за момент, но срамът отново се стовари върху й.

— О, просто…

— Та тя е зелена! — Протегна ръка и докосна един кичур.

— Да, защото…

— Много дръзко — продължи той, гледайки я почти с възхищение. — Миличка, а аз си мислех, че никога няма да излезеш от черупката си!

Тя се намръщи. Наистина ли бе живяла затворено толкова дълго?

Кого заблуждаваше? Беше родена в черупка. Буквално. Като „Венера“ на Ботичели, само че без изваяното тяло и ангелското ренесансово лице.

— Чудесно е, че опитваш да изразиш себе си по този начин. При това сега очите ти изглеждат още по-сини.

— Сериозно? — Имаше нужда от това. Наистина.

— Абсолютно!

Сандра реши да продължи да играе ролята на момиче, боядисало косата си в зелено от самоувереност, вместо от несигурността, подтикнала я да си купи две кутии евтина боя в един от поредните си лоши дни.

— Благодаря ти, Майк. И така — подхвана, имитирайки самочувствието на жена, решила да изрази идентичността си по този нестандартен начин, — какво търсиш в тази част на града? Идваш на гости? Или пък живееш наблизо?

— Имам апартамент недалеч от „Дюпон Съркъл“ — отправи й ослепителната си усмивка той. Дали я бе отработвал продължително време, или се бе появила естествено вследствие на промяната във външността му? — Но често наминавам към „Стетсън“. Един приятел държи бар там.

— О, чувала съм много хубави отзиви за това местенце. — Но никога не го беше посещавала. Имаше репутацията на гей бар, макар да не бе сигурна дали е вярно. Във всеки случай вероятно беше приятно.

Майк стисна устни и отново я огледа.

— Точно сега съм тръгнал натам. Защо не дойдеш с мен?

Сърцето й спря да бие за момент. Наистина ли този привлекателен мъж я канеше да пият по питие? Може би зеленикавата коса беше най-хубавото нещо, което се бе случило в живота й?

И все пак беше зелена. Върху нейната глава. И колкото и да й се искаше да се примири с това, някак не й се удаваше.

— Господи, Майки, не ми се иска да ти се натрапвам цяла вечер.

— Майтапиш ли се? Ще ми бъде много приятно. При това там ходят доста интересни хора. Може да се запознаеш с някого. Освен ако… — Изглеждаше така, сякаш току-що бе настъпил нещо. — Може би имаш сериозна връзка? Не мога да повярвам, че още не съм те попитал.

— Всичко е наред — увери го тя. — Не, не съм обвързана с никого. Тогава… Става, можем да тръгваме.

— Страхотно! Ще видиш, там много ще ти хареса. Пък и нямам търпение да те запозная с приятелката ми Деби. Мисля, че много ще си допаднете.

Приятелката му Деби. Е, добре. Ако не беше сам, нямаше да я покани на среща.

— Много искам да ми разкажеш какво си правил през последните… — Преброи ги мислено. — … тринайсетина години. Господи, наистина ли мина толкова време?

— Звучи ми като цял един живот — небрежно отвърна Майк и обви ръка около раменете й. — Знаеш ли какво ще ти кажа, майка ми щеше да бъде много доволна, ако се бяхме събрали преди години. Естествено, сегашното ми битие изобщо не й допада.

Прииска й се да е малка съпруга с фигурата на Туити, за да може той да я прегърне и притисне към себе си, точно както правеше главният герой в края на романтичен филм, но нямаше намерение да се поддава на подобни мисли точно сега.

— Заклет ерген, а? — попита с надеждата отговорът му да изясни настоящия му статус.

— Точно така — засмя се Майк, спря и отново се загледа в нея. — Толкова се радвам, че те срещнах. През годините често съм мислил за теб.

— Така ли? — Щеше й се да може да каже същото, но истината беше, че постоянно се бе мъчила да заличи гимназиалните спомени от паметта си изцяло. — Много мило от твоя страна.

— Но е вярно. — Отново тръгнаха. — Отсега нататък ще се срещаме доста често. Сигурен съм.

Сандра засия. Тази нощ действително се оказа невероятна. Щеше да си я спомня всеки път, когато й се струва, че нещата вървят на зле. Човек никога не знае какво може да изскочи иззад следващия ъгъл.

В този ред на мисли никой не можеше да бъде сигурен какво е имало в миналото му. Определено не беше се сблъсквала с толкова привлекателен мъж като Майк Лемингтън. Дори не се бе надявала на такава възможност.

Вероятно така беше и в самия живот. Понякога просто не виждаш потенциала в лошите дни.

Само допреди три часа бе унила и напълно уверена, че е невротична дебелана, която никога няма да бъде нито стройна, нито щастлива. По дяволите, дори се бе страхувала, че едва ли вече ще напусне апартамента си и ще се превърне в героиня на една от историите, които се появяваха периодично в „Поуст“ за някой, открит две седмици след смъртта си от съседи, най-сетне осъзнали, че противната воня не идва от ресторанта, намиращ се на тяхната улица.

А ето че сега вървеше ръка за ръка с толкова страхотен мъж, че минувачите — и жените, и мъжете — се обръщаха след тях. Беше на среща, която, трябваше да признае, вероятно щеше да свърши в известен гей бар. При това с човек, който я бе познавал в миналото и сега я приемаше такава, каквато е.

Нещата със сигурност бяха започнали да се подреждат.

— Имам нужда от още една пластинка против паника — каза Сандра на доктор Лий. — Този път в лявото ми ухо.

— Госпожице Вандерслайс, не става така. Съществува само една-единствена точка на тревожността и ние я намерихме. Уверявам ви, че и тази действа ефективно.

— Съгласна съм, че усещам разлика — нетърпеливо възрази тя. — Точно затова искам още една. Защото все още не съм постигнала крайния резултат, нали разбирате? Но съм убедена, че с втората процедура ще успея да се прехвърля над ръба. — Ще ме направи отново нормална, отбеляза мислено, но не можеше да изрече на глас нещо толкова патетично.

Доктор Лий я изгледа със съмнение и Сандра си спомни зеленикавата си коса. Налагаше ли се да обяснява? Не. Сигурно в практиката си се бе натъквал на много по-чудновати неща.

— Госпожице Вандерслайс, щом така и така сте дошли, бихме могли да направим още един сеанс акупунктура, но пластината засега действа перфектно.

Тя кимна:

— Добре, разбирам. Просто съм толкова възхитена от начина, по който ми се отрази, че ми се иска още една.

Лекарят й се усмихна любезно.

— И ще се чувствате все по-добре.

Той започна поредния терапевтичен сеанс акупунктура, а Сандра мислено отбеляза, че очаква следващия разговор с доктор Ратнър с нетърпение. Беше изминало много, много време, откакто не бе имала нещо хубаво за споделяне през дългия си лечебен период. И ето че най-сетне се беше появило.