Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 13.

— Не мога да направя нищо… Обичам теб и никоя друга…

Обикновено Сандра не беше от хората, които скачат от леглото рано сутринта, но този ден беше в прекрасно настроение и непрекъснато си тананикаше песента, която внезапно бе обсебила съзнанието й. Майк я бе търсил снощи, докато беше у Лорна, и бе оставил съобщение на телефонния секретар, в което я питаше дали би искала да отидат довечера в караоке бар „Космос“.

Никога, за нищо на света, не би се изправила да говори пред толкова хора, още по-малко пък да пее, но щеше да й бъде приятно да изпие няколко мартинита с Майк. По дяволите, би правила с него каквото и да е.

Как бе преживяла всички тези години, без нито веднъж да се сети за него? И което беше по-важно, каква късметлийка се оказа, задето се бе появил в живота й точно в момент, в който имаше най-много нужда от него.

… колкото и да се опитвам, не мога да скрия любовта си…

Отмести компютъра и затанцува из стаята, за да вземе телефона и да му се обади. Свърза се с гласовата му поща и остави съобщение. Веднага след това позвъни на фризьорката на Хелън. Най-ранният час, който можеше да запише, беше след месец. Няколко минути обмисля идеята да потърси друг стилист, но зелената коса й бе донесла късмет. Ако се беше боядисала в обичайното кестеняво, може би Майк нямаше да я забележи онази вечер.

Освен това косата й му харесваше.

Значи… щеше да я остави още малко. Защо не? Не беше като да се заседява дълго пред огледалото и всеки път да й се налага да се примирява с нея.

Седна пред компютъра и започна да преглежда други сайтове. Имаше си установен маршрут. Първо електронната поща, после Zappos14, Pondy.com15, Washingtonpost.com, eBay и обикновено накрая — страници в Гугъл, които предишната вечер са събудили любопитството й.

Напоследък често използваше търсачката, за да открие някаква информация за Майк Лемингтън. Притежаваше няколко академични степени, които все още фигурираха в сайта, където имаше и кратка биография, както и няколко малки фотографии в електронната страница на компанията, в която работеше. Дълго бе разглеждала снимките. Ако не се страхуваше, че по някаква случайност той би могъл да ги види, щеше да си ги разпечата.

Приключи виртуалната си разходка, след което направи нещо, което оставяше винаги за сряда — отиде в банята, свали всички дрехи от себе си, в това число аксесоарите за коса, и извади кантара. Трябваше да го прави всяка седмица и бе избрала точно сряда, защото й осигуряваше разумен срок да се възстанови от евентуалното прекаляване с калории през почивните дни, до каквото обикновено водеха самотните петъчни и съботни нощи.

Пое дълбоко дъх и стъпи върху кантара. Мразеше да се вглежда в цифрите. Особено след като напоследък изобщо не се променяха. Преди две седмици бе качила половин килограм, а миналата дори не бе събрала кураж да се претегли.

Сега обаче беше съвсем различно. Беше щастлива. Развълнувана. Настроена оптимистично. Господи, от колко време не можеше да мисли така за себе си? Затова стоеше на кантара в очакване стрелката да спре да се движи.

Беше отслабнала с два килограма.

Два! Слезе, изчака уредът да се занули и стъпи върху него отново. Същият резултат. Два килограма по-малко.

Не можеше да повярва. Даваше си сметка, че напоследък не се сещаше много за храна, но чак толкова? Направо невероятно.

Облече се, като не сваляше очи от скалата, достатъчно самоуверена, за да се претегли с всички дрехи.

Но това щеше да е прекалено. Пъхна кантара обратно под мивката и си обеща да продължи в същия дух и да не го вади отново до следващата седмица.

След като свърши всичко необходимо и бе готова за вечерта, Сандра се приготви за работа. Набра номера на централата, регистрира се и зачака първото обаждане, докато гледаше по телевизията сутрешното токшоу, в което две жени се караха за някакъв висок младеж с брадичка, покрита с рядък, подобен на прасковен мъх.

Не се наложи да чака дълго.

— Пенелопе — каза дрезгав пелтечещ мъжки глас. — Пен… ел… о… пеее. Направо ме изгаряш, бебчо.

— Здрасти, скъпи — изгука тя. — Кой си ти?

— Казвай ми Дългия Донг Силвър… — Мъжът се разсмя на собственото си остроумие, което продължи доста. Поне за пет десетачки. — Схвана ли? Дългият… — И отново избухна в смях.

Отлично. С малко повече късмет, този щеше да се окаже пиян глупак, на когото щеше да му е необходимо доста време, преди да свърши. Би могла да използва парите, за да купи на Майк чифт обувки. Той беше печално невеж в тази област.

— Толкова си забавен! — изкикоти се тя.

— О, знам още милион смешни неща.

Продължи да я залива с цинични игрословици една след друга, докато телефонната му сметка набъбваше на сто, после на двеста… Най-сетне спря и каза:

— Май ти трябваше да ми приказваш на мен. Хайде, бебчо, разгорещи ме. Искам да те усетя. Говори ми, Пен-ел-опеее…

Сандра се облегна на дивана, качи краката си върху ниската масичка за кафе и прошепна:

— Обута съм в черни кожени ботуши до бедрата.

Денят се оказа хубав. Изключително хубав. Не можеше да си обясни какво толкова се бе случило точно тази сряда, че толкова много мъже бяха загорели за интимни ласки, но когато удари три следобед, вече бе натрупала пълни шест часа разговори. Повече от достатъчно да отскочи до „Ормондс“ и да купи онзи чифт велурени обувки на „Хоган“, които според нея сякаш бяха създадени за Майк. Не толкова обикновени, че да изглеждат евтини, но не и строго официални. Да, бяха идеалният елегантен избор.

Когато влезе в отдела за обувки, на смяна естествено беше същият онзи Луис. Никога нямаше да му прости напълно за ледения и презрителен начин, по който се отнесе към нея, когато за първи път се бе натъкнала на него. Сякаш още щом я бе видял, бе решил, че сигурно търси магазина за обезценени стоки малко по-надолу по улицата.

Очевидно размяната на реплики и върнатата покупка го бяха накарали да я запомни, защото, щом я забеляза, той повдигна вежди и се обърна към нея по име:

— Госпожице Вандерслайс. Мина доста време от последната ни среща. — И додаде припряно: — Но за мен винаги е удоволствие да ви видя.

Е, невинаги, мислено отбеляза тя.

— Търся обувки на „Хоган“ за приятеля си. — Въпреки че използва определението приятеля си само защото беше много по-кратко, отколкото да обясни: за младия мъж, с когото излизам и с когото се надявам на по-сериозни отношения, начинът, по който звучеше, й хареса.

Приятел. Никога не бе имала истински приятел, затова част от нея си оставаше затворена в манталитета на петокласничка, която говори като възрастна само за да изпита какво е усещането.

— „Хоган“ — повтори Луис и очите му заблестяха. — Много добър избор. Аз самият съм им голям почитател. Кажете ми, кой номер носи приятелят ви? — Нещо в начина, по който я попита, я накара да си помисли, че се отнася скептично към подобни отношения, но може и да си въобразяваше.

— Четиридесет и първи. — Една вечер, преди да отидат в „Стетсън“, се бяха отбили у тях и под предлог, че иска да използва тоалетната, Сандра бе поровила из гардероба му.

Луис щракна с пръсти и посочи към нея.

— Знаете ли, скоро получихме нови модели на „Зандер“. Струва ми се, че може да ви харесат дори повече. Седнете, докато донеса няколко чифта.

— Благодаря. — Тя се настани на стола и стреснато подскочи, когато я попита:

— Желаете ли чаша кафе?

Сандра поклати глава:

— Не, благодаря.

— Чай? Или може би нещо друго?

Честно казано, прекалено любезното му отношение дълбоко я възмути, но нямаше намерение да се конфронтира с него. Вместо това се опита да се държи така, сякаш беше над тези неща:

— Нищо, благодаря.

Той изчезна и се появи след няколко минути с пет кутии в ръце. Постави ги внимателно на земята, свали капаците им и се обърна към нея:

— Моделите на „Зандер“ са с около стотина долара по-скъпи от тези на „Хоган“, но кой би могъл да определи цена на стила?

Сандра се усмихна любезно.

Започна да й ги показва като истински експерт, обръщайки ги така, че да изтъква предимствата им.

— Нюансът на тези „Бруно Мали“, сигурен съм, ще се съгласите с мен, е направо великолепен. — Обувките бяха в наситен тъмночервен цвят.

Бяха наистина прекрасни, но прекалено официални.

— На моя познат… на приятеля ми по-точно, му се налага да ходи доста по време на работа, затова не ми се струват много подходящи. Спрях се на „Хоган“, защото са елегантни и много практични.

— Абсолютно. — Луис размести кутиите, избутвайки моделите на „Хоган“ по-близо, като полагаше всички усилия да постави пред нея тези с най-висока цена. — С какво се занимава? Приятелят ви, имам предвид.

— С недвижими имоти.

Той кимна с очевидна липса на интерес.

— Ето едни, които са идеални за всеки солиден мъж — каза и взе най-скъпия чифт.

Сандра преднамерено вдигна най-евтините, които бездруго й допадаха повече от останалите.

— Луис! — От задната стая излезе възрастна жена, която Сандра не беше виждала никога досега. — Хавиер е на телефона. Отново.

— Кажи му, че ще му се обадя по-късно — изсумтя Луис. Веднага след това, явно смутен от тона си, побърза да обясни: — Нашата политика е никога да не оставяме наш клиент необслужен.

Това й се стори много странно.

— Мисля, че мога да се оправя сама, ако трябва да проведете разговора си.

— О, не, не — раздразнено въздъхна той. — Това е нова политика. — И продължи поверително: — Всичко стана заради случката с жената на сенатора.

— Извинете, нещо конкретно ли имате предвид? — Не можеше да си представи какво толкова би могло да се случи на жената на някакъв сенатор, което да му попречи да се обади по телефона. Да не би да е преживяла неприятен инцидент, докато наоколо е нямало никого? Или пък й е прилошало?

— Не би трябвало да говоря за това — отвърна Луис с интонацията на човек, който е говорил за това и ще продължава да го прави всеки път, когато му се удаде възможност. — Но съм сигурен, че на вас мога да имам доверие.

Животът й беше толкова неприятно препълнен с мъжки тайни, че думи като: Сигурен съм, че на вас мога да имам доверие, я изпълваха с непоколебимата увереност, че ще последва нещо, което не й се иска да чуе.

— Не бих искала да си създавате неприятности — подхвана тя. — Честна дума, не е…

— Беше хваната да краде от магазина! — Стисна здраво устните си, кимна и се загледа в нея, очаквайки реакцията й.

— Коя? — съвсем объркана, попита Сандра. Да не би да беше пропуснала нещо? Едва ли Луис искаше да каже, че съпругата на някакъв сенатор…

— Жена му — шепнешком поясни той с видимо злорадство. — Хелън Захарис.

Партито беше ужасно.

Разбира се, повечето политически приеми за набиране на средства бяха такива, но този беше в дома на доста обсъжданото семейство Морнини — слуховете го свързваха с организираната престъпност, ала Хелън се съмняваше в това — което правеше нещата доста по-пикантни.

Може би беше прекалено уморена, за да оцени усилията на домакините. Вероятно с Джим щяха да си тръгнат съвсем скоро. Вече беше… Огледа се за часовник и откри един върху полицата на камината. Осем и петнайсет? Само толкова?

Мили боже, беше сигурна, че минава единайсет.

Опита да се отърси от обзелото я изтощение и се запъти към открития бар, за да си поръча четвърта за вечерта чаша „Ред Бул“. Кофеинът щеше да я ободри поне за няколко часа, докато стане време да си ляга.

— Още една — обърна се към бармана, като се усмихваше и поклащаше глава. — Може би е по-добре да си взема двойна доза.

Той й отправи очарователна усмивка, взе малката алуминиева кутийка и изсипа съдържанието в ниска кристална чаша.

— Господи, изглеждате толкова отегчена, колкото се чувствам и аз!

Хелън се обърна рязко и видя пред себе си Киара Морнини — чаровната фина младичка италианска съпруга на богатия седемдесетгодишен Антъни. Никога не се бяха срещали, но снимките й редовно се появяваха в светските хроники на „Уошингтън Поуст“ и в лъскавото списание „Уошингтониън“.

— Киара Морнини — представи се тя и подаде ръката си с изрядно поддържан маникюр.

— Хелън Захарис — кимна Хелън и й се стори, че забеляза някаква сянка да преминава през лицето на новата й позната. Надяваше се само, че не е от противниците на политиката на Джим. — Извинявам се, ако изглеждам отегчена. Истината е, че съм много уморена. — Обикновено по-добре контролираше изражението на лицето си.

— О, мила, но този маскарад е наистина ужасно досаден — през смях каза Киара. — Ние просто правим това, което се очаква от нас заради мъжете ни. — И отново се засмя очарователно.

— Което пък плаща сметките ни — пошегува се Хелън, направи една крачка и се препъна. Голяма грешка. Много недискретно. Трябваше да си поръча чаша кафе, преди да бе изложила себе си или — не дай боже — Джим.

Но Киара изобщо не обърна внимание на малкия гаф. Напротив, той само привлече вниманието й към краката на Хелън.

— Мили боже, да не би да са Стюарт Вайцман16?

Хелън я погледна изненадано.

— Да, познахте.

— О, обожавам го! Едва не уговорих Антъни да ми купи онези инкрустирани с диаманти пантофки като на Пепеляшка, но той реши, че два милиона са прекалено много за чифт обувки. — Младата жена въздъхна. — Би ги вложил за огърлица, но никога — за обувки. Не можах да го убедя, че е едно и също, дори когато Алисън Краус17 се появи с тях на връчването на „Оскар“-ите.

Даже за Хелън бе трудно да го приеме, но държането на Киара я очароваше.

— Съпругът ми би споделил мнението му.

— Те просто не разбират, нали?

О, имаше много неща, които Джим не разбираше.

— Не — каза простичко.

— Значи… вие обичате обувките? — попита Киара.

Хелън се засмя.

— Мога да кажа, че съм пристрастена към тях.

Домакинята се усмихна.

— Знаех си! Още щом ви видях, разбрах, че с вас имаме нещо общо. При това не само едно, сигурна съм. Всъщност — продължи тя шепнешком — елате за малко с мен горе. Искам да ви покажа нещо.

Хелън погледна неуверено към мястото, където стоеше Джим.

— О, разбира се, че ще побеснее. Както и Антъни. Забравете ги. — Киара улови гостенката си за ръка, сякаш в знак на новото им приятелство. — Ако искат да се навъртаме около тях, следващия път ще трябва да поканят приятни младежи, които да ни развличат.

Това момиче определено й допадаше.

Качиха се по стълбите, минаха по коридор, в който имаше повече позлата, отколкото бе виждала, където и да било извън църквата, после през стая с огромно кръгло легло с червени сатенени чаршафи и се озоваха в голямо помещение с множество вратички по стените.

— Какво е това? — попита Хелън, като в същото време си мислеше колко огромен бе онзи креват и колко приятно щеше да й бъде да се отпусне върху него и да подремне.

— Това ли? Тук е поместен гардеробът ми — отвърна Киара, като отиде до една от вратичките и я отвори.

Светлина обля малката стая, разкривайки стигащи до тавана рафтове, претъпкани с кутии.

С кутии за обувки.

Всяка имаше етикет и нещо като каталожен номер. Киара свали една с обозначен трийсет и четвърти размер и извади най-красивите бродирани сандали, които Хелън някога бе виждала.

— Погледни ги, миличка. Няма да повярваш.

— Прекрасни са — сдържано каза Хелън, като разглеждаше обувката от всички страни, сякаш бе произведение на изкуството.

Извивката беше като грациозен водопад, започващ от високия ток, изработен толкова изящно, сякаш бе направен от кристал. Кожата беше еластична и мека като египетско памучно платно.

Потърси името на дизайнера и щампа с номера, но не ги видя никъде.

— Откъде са?

Киара се усмихна и повдигна вежди.

— От моя племенник — Филипе Карфани.

— Племенник? — Това момиче нямаше повече от двайсет и шест — двайсет и седем години. Колко голям трябваше да е този племенник?

Домакинята повдигна рамене.

— На моята възраст е, но татко е бил женен и преди. Сестра ми от първия му брак е вече на средна възраст.

Това до голяма степен обясняваше избора й на съпруг. Баща й сигурно беше връстник на Антъни.

— Както и да е, племенникът ми прави тези страхотни обувки. Хайде, изпробвай ги.

— Кой номер са?

— О, ама разбира се. Краката ти са прекалено големи за тях. — Тя цъкна с език. — Много жалко, защото усещането е като за меки длани, които галят стъпалата ти.

Описанието накара Хелън да се разсмее.

— Къде ги продава?

Киара поклати глава:

— Изобщо не ги продава. Все още не. Едва наскоро разбрах за таланта му, а пък Антъни… — Направи кратка пауза, за да се отърси от промъкналия се в говора й лек италиански акцент. — Антъни никога не би подкрепил усилията на един млад мъж. Това би могла да бъде голяма инвестиция, разбира се… — Посочи с ръка към обувките. — Сама можеш да се убедиш. Но съпругът ми… Струва ми се, че ревнува. Филипе е млад и много привлекателен.

Внезапно Хелън осъзна, че не иска нищо повече от това да притежава чифт обувки на Филипе от своя номер. Дори не се интересуваше дали са удобни. Бяха достатъчно красиви, за да компенсират всички евентуални мехури и нетърпими болки.

При нея винаги ставаше така, още откакто беше малко дете. Ако някой й кажеше, че не може да има нещо, правеше всичко възможно, за да му докаже, че греши. И да го получи на всяка цена, независимо какво беше то.

По този начин се бе добрала до мястото, което заемаше сега — доказвайки се на баща си, който й бе заявил, че от нея нищо няма да излезе и че никога няма да бъде в състояние да постигне материалната сигурност, към която се стреми.

Фактът, че бе починал дълго преди тя да напусне родния си дом, не променяше нещата. Все още имаше какво да му доказва.

А сега трябваше да доказва и на Джим.

Подхвърли му идеята да инвестира в работата на Филипе, докато се прибираха от приема.

Той избухна в бурен смях, което беше първият индикатор, че изобщо не е впечатлен от предложението й.

— Ако зависи от теб, винаги ще намериш начин по-скоро да изгубиш, отколкото да спечелиш от обувки. — Погледна я зад волана, а уличните светлини толкова бързо проблясваха върху лицето му, че не можеше да разчете изражението му. — За което ти се възхищавам.

— И би трябвало. Сигурна съм, че би предпочел да правя пари от обувки, отколкото да ги харча за тях.

— Или да ги крадеш — подхвърли той.

Хапливата забележка я жегна. Никога нямаше да й позволи да забрави онзи случай. И двамата бяха наясно с това.

— Не е честно.

— Но е самата истина, миличка. — Протегна ръка и я сложи върху бедрото й. — Знаеш, че ако не друго, поне съм откровен.

Хелън си спомни за интимния косъм между зъбите на Пам преди две седмици и реши, че не иска да продължава този разговор. Можеше и да успее да го убеди да обмисли плана й, но внезапно усети, че не й се иска той да обере лаврите за него.

Щеше да го направи сама.

— Това място вони много странно! — извика Колин Оливър достатъчно силно, за да привлече вниманието на няколко служителки в магазина за стоки втора ръка „Гудуил“.

— Колин! — смъмри го Джос със строг шепот. — Това е невъзпитано.

Момчето сложи ръце на кръста си и я погледна.

— Мама казва, че е по-добре да си честен, отколкото възпитан.

Ето това беше Дийна Оливър, описана само с едно изречение. Избрала удобната за нея честност пред уважението към останалите, за което с гордост се биеше в гърдите.

Още веднъж си пожела да бе опознала семейство Оливър, преди да бе подписала договора, който я принуждаваше да живее с тях цяла година.

— Но е много важно и да се държиш възпитано — подхвана дипломатично Джос, вместо директно да заяви на детето, че майка му не е права. — И особено да бъдеш любезен.

Колин сви рамене.

— Все едно, тук вони.

— Аха — съгласи се Барт и демонстративно стисна носа си.

— В такъв случай ще действаме бързо. — Улови децата за ръце и ги повлече през магазина към отсрещната стена, където върху рафтовете бяха подредени обувки и кутии.

Момчетата протестираха през цялото време и вдигаха толкова шум, че останалите посетители сигурно си помислиха, че ги отвлича. Изкушаваше се от идеята да сключи сделка с тях, като им обещае нещо срещу приличното им поведение, но не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да ги възнагради за ужасната липса на възпитание.

Не искаше да допринася за сформирането на характерите им в тази насока. Дийна бе нанесла достатъчно вреди. Джос трябваше да се придържа към нейните стандарти.

Стигна до обувките и установи, че наистина мирише на нещо неприятно. И което беше още по-лошо, стоката бе натъпкана върху стелажите, без оглед на размера или на пола на евентуалния купувач.

Заниманието се очертаваше доста неприятно.

За щастие на десетина крачки от мястото имаше щанд за играчки, така че избута хленчещите момчета и им позволи да останат, докато разглежда обувките.

Колин грабна някакво портативно радио със счупена антена, а Барт избра празна пластмасова кутия от ментови бонбони „Пез“ с главата на Туити.

Чудесно. Докато вниманието им бе ангажирано, Джос щеше да разполага с няколко минутки за себе си.

Извади списъка от чантата си. Преди да дойде, бе принтирала имената на някои от най-известните дизайнери. За нейна изненада, не се оказа никак трудно да намери маркови обувки. Но да открие номер трийсет и седми, при това в прилично състояние, си беше истинско предизвикателство. На повечето подметките бяха съдрани, някои дори от край до край. Имаше и със счупени токове, изтъркана кожа, изкривени токи.

Едва след двайсет и пет минутно усилено търсене попадна на запазен модел на „Гучи“. Размерът беше точният, но проблемът беше, че липсваше едната обувка.

— Извинете — подвикна Джос към минаваща наблизо служителка на магазина — жена с уморен вид и яркочервена коса с черни корени. — Знаете ли къде е другата обувка?

— Всички са там — махна небрежно към рафтовете продавачката.

— Знам, но тук открих само едната и се питах дали не знаете къде да потърся втората. Не бихте изложили половината от чифта, нали?

— Не, не бихме го допуснали. Освен ако не е ортопедична или нещо такова.

Джос се зачуди какво ли трябва да означава това, но нямаше време да разпитва.

— Значи другата трябва да е някъде тук, така ли?

— Би трябвало. — Жената сви рамене и отметна огнената си коса назад. — Стига някой да не я е свил.

Джос понечи да попита дали напоследък в магазина не е пазарувала еднокрака жена с изискан вкус, но забеляза, че очите на служителката се разтвориха широко, загледани в нещо зад нея.

— Това хлапе ваше ли е? — попита тя. — Мисля, че с него нещо не е наред.

— Какво? — Джос се обърна бързо и видя Барт, пребледнял като мъртвец, стиснал с ръце гърлото си. Втурна се към него: — О, господи! Барт! Какво стана?

Детето не отговори. Изобщо не издаде звук. Само продължи да се мята панически, а лицето му добиваше ужасяващ синкав оттенък.

Едва тогава тя забеляза пластмасовата кутийка от бонбони, захвърлена на пода, но вече без главата на Туити.

— Да не би да си се задавил? — попита го задъхано и без да изчака да й отговори, мина зад него и започна да го тупа по гърба.

Никакъв ефект.

— Колин! — изкрещя, привличайки вниманието на другото момче, което съсредоточено се опитваше да измъкне остатъка от антената. — Извади мобилния ми телефон и набери 911.

— Защо?

— По дяволите, Колин, прави каквото ти казвам! — Вплете пръстите на ръцете си и натисна силно Барт по слънчевия сплит.

Все още нищо.

Смразяващ ужас плъзна по тялото й. Струваше й се, че Колин се бави прекалено много, а служителката, забелязала инцидента, просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше.

— Повикайте линейка! — извика й Джос, треперейки едновременно от страх и гняв.

Този път Барт се изкашля силно, главата на пластмасовото птиче изскочи от устата му, удари се в бетонната колона и отскочи няколко метра встрани.

Момчето продължаваше да кашля, като се бореше за всяка глътка въздух.

— Добре ли си вече? — коленичи до него тя. — Можеш ли да дишаш? Има ли още нещо заседнало в гърлото ти? — Знаеше, че кашлицата е добър знак. Докато продължаваше, малкият нямаше да се задуши.

Най-сетне кашлянето утихна и цветът постепенно започна да се връща върху бузите на Барт.

— Можеш ли да дишаш? — отново попита Джос.

Той кимна и поемайки си с усилие въздух, отваряше и затваряше устата си като риба.

— Е, добре — притегли го в обятията си тя. — Искам да се уверя, че в гърлото ти не е останало нищо, разбра ли? Стой тук и дишай дълбоко. Аз ще потърся остатъците. Става ли?

Барт кимна, а Джос вдигна долната част на играчката и започна да се оглежда за останалите, като през няколко секунди спираше и се обръщаше, за да се успокои, че детето все още стои право, диша и изглежда нормално.

Знаеше накъде изхвърча погълнатата част, след като се бе ударила в бетонната колона, затова тръгна право нататък и не след дълго я забеляза да се въргаля под вехт люлеещ се стол, пропит с миризма на пури.

Джос застана на четири крака и плъзна едната си ръка под него, за да извади главата на Туити, но преди да я стигне, се натъкна на нещо друго, оваляно в мъх. Измъкна го бързо.

Оказа се другата обувка от чифта на „Гучи“.

Нямаше време да я оглежда, затова отново бръкна под стола, опитвайки се да не обръща внимание на натрупания прах, и най-сетне извади твърдата пластмасова глава.

Беше доста зацапана, но пасваше идеално на останалата част. Много добре — никакви малки частици не заплашваха дробовете и червата на Барт.

За момент се облегна на колоната, успокоена, но и изтощена от преживяното.

— Извинете ме, госпожо.

Джос отвори очи и видя пред себе си служителката от магазина.

— Да? — Надяваше се, че няма да започне да раздува нещата, като я изкара героиня или нещо подобно. Във Фелинг това би се разчуло веднага, при това доста поукрасено, а последното нещо на света, което искаше, беше да се окаже център на внимание.

Тревогата й се оказа напразна.

Жената посочи към счупената играчка, която Джос все още стискаше в ръката си.

— Нали знаете, че трябва да я платите.