Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 16.

— О, господи, да не си болна?

Сандра беше притеснена от начина, по който я гледаше сестра й.

— Какво имаш предвид? Чувствам се много добре. Защо? — Несъзнателно повдигна ръка към лицето си. Наистина ли изглеждаше толкова ужасно? Да не би да бе пребледняла? Или пък се дължеше на зеленикавата коса?

— Станала си кожа и кости!

— Не е вярно!

— Е, изразът не е съвсем точен за жена като теб — съгласи се Тифани, откровена както винаги. — Но в твоя случай е вярно. Колко килограма си отслабнала?

— Нямам представа. — О, напротив, знаеше много точно. Единайсет и половина. Но по някаква причина изпитваше неудобство да сподели подробностите именно със сестра си. Може би защото за нея нещата винаги ставаха с лекота и й беше неудобно да признае собствената си тежка битка. — Просто се опитвам да се храня разумно.

— А, това не е за мен — отсече Тифани и потупа едва очертаващия й се корем. Бременността й почти не личеше. — Аз се тъпча като прасе. — Поведе Сандра към огромната луксозна кухня с изглед към най-новите полета на голф клуба „Коронадо“.

Беше се тъпкала като прасе и преди седем години, когато очакваше първото си дете, но в крайна сметка роди великолепната си дъщеричка Кейт и много бързо възстанови перфектната си фигура. Това беше подлудяващо.

— Искаш ли кафе? — попита Тифани и изкриви лице в презрителна гримаса: — Само че е без кофеин.

— Разбира се — отвърна Сандра, докато се настаняваше върху тапицирания стол до барплота. — Е, как върви?

— Идеално. — Тифани сложи голяма чаша пред сестра си, след което извади от хладилника кана със сметана и я постави върху плота. — Завчера бях на видеозон, тъй като навлязох в осемнайсетата седмица, и лекарите ме увериха, че бебето е напълно здраво. Кейти е направо на седмото небе от радост. Както и Чарли. — Поколеба се по-дълго, отколкото би трябвало. — Е, и аз също.

— Чудесно! — Сандра сипа малко сметана в кафето си, разбърка го и остана загледана в изчезващата пяна. После вдигна очи към Тифани. — Знае ли се вече дали ще е момче или момиче?

— Чисто технически може да се определи, но Чарли иска да бъде изненада, затова още нямаме представа. Но аз мисля, че ще е момче.

— Уау! Момче! Би било страхотно, не мислиш ли? Ние с теб израснахме в предимно женска среда.

— Знам. Аз…

Сандра остави лъжичката върху плота и погледна сестра си. За нейна изненада, Тифани плачеше.

— Какво има? Тиф, случило ли се е нещо?

В отговор сестра й закри лицето си с ръце и поклати глава.

— Не, нищо.

— С детето наистина ли всичко е наред? — Сандра я прегърна и мислено си пожела майка им да беше тук, за да се справи със ситуацията. Самата тя нямаше никакъв опит с неуверената и неуравновесена Тифани. — Има ли нещо, което не ми казваш?

— О, бебчето е съвсем добре — изхлипа Тифани и изтри сълзите си с пръсти, като се опитваше да не размаже грима си. — Става въпрос за нещо толкова егоистично, че… че просто не знам как да го обясня.

— Какво има? — Сандра беше истински разтревожена. Дали сестра й няма да сподели, че е имала извънбрачна връзка? Или пък, че съпругът й си има любовница? И бездруго никога не му беше вярвала напълно. Изглеждаше й прекалено резервиран. И малко злобен. — Виж, искаш ли да се обадим на мама и да я помолим да дойде?

— Не! — рязко извика Тифани. — Последното нещо, от което имам нужда в момента, е да ми разправя как всичко е прекрасно, колко добре се е уредил животът ми и така нататък, и така нататък.

Като се замислеше за това, самата Сандра също не би се зарадвала на подобни разговори. Обви ръце около слабите рамене на сестра си и се загледа в очите й.

— Кажи ми какво става! Изплюй камъчето.

За момент Тифани затвори очи, устните й потръпнаха от неизказан ужас и накрая призна:

— Не знам… — Преглътна с усилие и продължи: — Не знам какво се прави с мъжкия член.

Това не беше израз, който Сандра бе чувала преди, затова първата й реакция беше абсолютната липса на реакция.

— Не знаеш какво се прави с мъжки член? Какво имаш предвид?

— Говоря за бебето. Нямам представа как да се оправям с малко момченце. Не е като да сме имали братя, братовчеди или нещо подобно. Когато разбрах, че съм бременна, бях подготвена за детска стая с розови стени, дантелени пелени и кукли, изобразяващи принцесите от филмите на „Дисни“… — И отново избухна в сълзи.

— О, Тиф — потупа я успокоително по гърба Сандра, защото не се сещаше какво друго би могла да направи. — Всичко е наред. Повярвай ми. — Не й се искаше да обяснява, че сестра й е станала жертва на собствените си хормони в момента, но не се съмняваше, че част от проблема се състоеше именно в това.

— Много съжалявам — каза Тифани, поемайки си дълбоко дъх. — Обичам това дете… наистина. Част от мен е разочарована, че не е малко момиченце, но повече се притеснявам, че няма да бъда достатъчно добра майка, защото нямам представа как да го възпитам като достоен мъж.

— Изобщо не се съмнявам, че нещата сами ще си дойдат на мястото.

— Не е задължително. Ами личната хигиена? Моментът, в който ще започне да се бръсне? А мокрите сънища? Не знам как бих могла да му обясня толкова обикновени неща. Дори не мога да си представя подобни разговори.

Сандра се засмя тихо.

— Е, не можеш да си ги представиш, защото още дори не си видяла детето. Всяко нещо с времето си. Пък и не забравяй, че винаги можеш да разчиташ на Чарли, който да поговори с него по тези въпроси.

— Ами ако не го направи? — изстена Тифани.

— Имаш ли някакви съмнения, че би отказал? — предпазливо попита Сандра.

— Не. — Сестра й измъкна салфетка от картонената кутия върху плота и шумно издуха носа си. — Сигурно си мислиш, че съм полудяла.

— Изобщо не си мисля подобно нещо. Просто ми става ясно, че е доста трудно да си бременна. Преди никога не си се притеснявала за такива дреболии.

Тифани кимна.

— Това не ги прави по-малко реални.

— Разбира се. Но и не са непременно толкова страшни.

— Господи. — Тифани стисна очи и рязко поклати глава. — Направо умирам за чаша мартини.

— Ще ти донеса едно в болницата след около четири месеца. Какво предпочиташ? „Аплетини“? — пошегува се Сандра.

— „Кранбъри“ — успя да скалъпи крива усмивка сестра й. — Но дотогава може вкусът ми да се е променил.

Двете се разсмяха и след малко Тифани отново се обади:

— Знаеш ли от какво най-много се страхувам?

— От какво?

— Какво ще стане, когато пожелае да научи семейната си история?

Сандра се засмя.

— Шегуваш ли се? Татко ще извади онова родословно дърво, което три години събираше в библиотеката на Конгреса, и…

— Имам предвид неговата история. Да разбере истината за неговата кръвна рода — смотолеви Тифани.

Сестра й се намръщи.

— Нещо не мога да схвана мисълта ти. Чия кръвна рода?

— На децата.

— А, ясно. Ами, както вече споменах, татко може…

— Сандра, нямам намерение да ги лъжа.

— Кои?

— Кейт и бебето!

— Извинявай, но какви ги говориш? — Тогава й хрумна нещо: — Чакай, да не би Чарли да е осиновен или нещо такова?

— Не Чарли — сряза я остро Тифани и й отправи пронизващ поглед. После изражението й леко се смекчи. — Господи, да не би да се шегуваш с мен?

Разговорът придобиваше някакъв злокобен оттенък.

— Относно какво?

— Наистина ли не знаеш?

— Всъщност нямам представа, затова ми помогни, Тифани. В противен случай, без да се съобразявам с това, че си бременна, ще започна да те разтърсвам дотогава, докато изплюеш камъчето.

Очите, които допреди малко бяха потъмнели от самосъжаление, сега я изгледаха тъжно.

— Сандра, не Чарли е осиновен, а аз.

Очевидно Лорна трябваше да престане да проверява електронната си поща. Тя винаги — винаги — й носеше лоши новини.

Триста и четиридесет хиляди долара. Като че ли дълговете й и без това бяха малко. Влезе в интернет и провери лихвите върху ипотеките. Без спестени пари, което беше единственият вариант изобщо да си помисли за подобна възможност в момента, щеше да плаща по две хиляди и двеста долара на месец. С около хиляда повече, отколкото й струваше досега.

И те наричаха това изгодно.

И това без таксите за обслужване, каквито и да бяха те. Някъде бе чувала, че в различните банки стигат до няколкостотин долара.

И сега какво? Бе затънала в дългове до гуша, кредитният й статус беше пълна каша, а ето че бе на път да изгуби и дома си. Трябваше да направи нещо. Не беше в положение, което й позволява просто да се запознае с тази информация и да седне да чака нещо да се промени.

Не, това бяха глупости. Нямаше смисъл да се надява, налагаше се сама да направи някаква промяна. Имаше нужда от по-добре платена работа или дори от допълнителна.

Но преди всичко трябваше да си потърси ново жилище. Измъкна вестника, който бе захвърлила непрочетен в кошчето за боклук, настани се на дивана и започна да разглежда обявите за отдаване под наем.

Оказа се, че цените значително са се повишили през петте години, откакто се бе настанила в общинския апартамент. За да остане в същия квартал, щеше да й струва поне с триста долара повече, отколкото в момента. При това за жилище от доста по-ниска класа.

Освен ако не си намери по-добра работа, ще й се наложи да се изнесе много далеч оттук, най-вероятно в предградието Монтгомъри. Или още по-вероятно — във Фредерик. Но мисълта, че трябва да шофира петнайсет, двайсет или дори двайсет и пет километра, за да отиде на работа, беше потискаща.

Прочете обявите и загради в кръг няколко, които звучаха доста непривлекателно, но затова пък обещаваха някакъв допълнителен доход и социални осигуровки.

После влезе в eBay, за да се разсее с нещо приятно след отегчителната задача да си намери втора работа. Може би щеше да попадне на чифт „Прада“ за четири долара и деветдесет и девет цента, тъй като продавачът им по погрешка бе изписал „Преда“. И друг път се бе натъквала на подобни трикове. За зла беда, най-упоритата й конкурентка във виртуалния търг също ги бе усвоила, защото в крайна сметка отново стигнаха до наддаване за едни и същи обувки. Лорна не допусна старата си грешка да предложи прекалено висока цена.

Освен това бе открила сайта Paypal.com, така че можеше да заплати покупката си директно, без да се налага да ходи до банката и да се унижава, молейки за разплащателен ордер.

Кликна върху дизайнерски обувки с трийсет и седми размер и с възхита откри чифт съвършен модел на „Лемър“, при това само за петнайсет долара и петдесет цента. Токчетата бяха изумително високи, а извивката — толкова грациозна, че ако не бяха затворени отпред, щяха да изглеждат като идеалните сандали.

До този момент Shoegarpie очевидно не ги беше открила и след по-малко от шест часа, когато щеше да приключи аукциона, обувките щяха да бъдат нейни.

И тогава дойде прозрението.

Ако погледнеше обективно — а напоследък Лорна се опитваше да прави именно това — тя беше вманиачена по обувките. Нямаше контрол върху импулсивното си желание да си купува още и още. С кредитни карти, в брой — без значение, не можеше да обмисля покупките си и това съсипваше живота й.

Идеята за Клуб на анонимните шопинг маниачки се бе оказала добро начало. Не беше пристрастена към наркотични вещества или нещо подобно, а самите обувки не представляваха никаква опасност за нея. Ставаше въпрос за прекомерно харчене… или по-скоро за прахосване на пари. Това правеше електронното пазаруване изключително полезно нещо. Нали така?

Не беше съвсем убедена в това, но едно знаеше със сигурност: беше дошло времето за нещо, което трябваше да направи доста отдавна.

Отиде до хладилника и извади кутията от неаполитанския сметанов сладолед, който бе купила за изисканата вечеря, дадена от нея преди шест месеца. Постави кутията в мивката, отвори капака и пусна струята вряла вода върху кристализиралата сметана, докато се разтопи достатъчно, за да разкрие скритата в нея тайна.

Кредитната й карта от „Нордстром“.

Може би защото беше издадена от общински магазин, не се бе появила в списъка на Фил Карсън, когато бе проверил задълженията й. Затова я беше скрила, просто за всеки случай, като емоционално успокоение, че може да я използва, ако й се наложи.

Оттогава го бе правила два пъти за покупки по интернет, защото много добре помнеше номера й.

От стоенето в кутията със сладолед картата бе зацапана достатъчно, за да не може да я представи в магазина.

Е, на всичко това трябваше да се сложи край. Щеше да среже последната нишка, която я обвързваше финансово с пристрастеността й.

Отиде до телефона и бавно набра изписания на обратната страна номер. За нейно щастие отсреща отговориха веднага, така че Лорна се насили да заговори, преди да успее да размисли.

— Искам да закрия една сметка — започна тя.

Оттук нататък плащанията й щяха да стават само в брой и по никакъв друг начин. Не беше идеалният план, но бе някакво начало.

Когато след два часа пристигнаха останалите от групата, Джос се превърна в звездата на вечерта с превъзходния чифт на „Гучи“. Лорна ги размени за тъмносини „Джон Флувог“18, но сделката си струваше. Обувките на „Гучи“ сигурно бяха от шейсетте години или някъде там, но бяха в отлично състояние. Е, едната бе малко поизмачкана и изглеждаше, сякаш бе обработвана. Без значение. Лорна имаше специален почистващ разтвор за кожа, който щеше да премахне драскотината напълно.

Сандра им разказа за бременността на сестра си и как за първи път бе разбрала, че Тифани е осиновена.

— Защо са казали на нея, а на мен — не? — размишляваше на глас тя.

— Вероятно, за да не злоупотребяваш с това — подхвърли Лорна и забелязала острия поглед на Хелън, повдигна рамене и додаде: — Не че би го правила. Имам предвид, че може да са имали подобни притеснения.

— Може и да си права — допусна Сандра. — Но най-странното е, че аз израснах точно с обратното усещане. Така и не можах да разбера защо непрекъснато правеха всичко възможно да угодят на Тифани, след като тя бездруго беше щедро надарена. Искам да кажа, че е наистина много красива. Висока, руса. Сега си мисля, че се пристрастих към обувките именно за да хвърля мост върху огромната пропаст, която зее между двете ни. И защото номерът на обувките ти не се променя дори когато килограмите ти са в повечко.

— За това не знам — обади се Хелън. — Напоследък съм напълняла малко и чувствам, че обувките започват да ми стягат.

— Да не би да си пред цикъл? — попита Лорна. — Аз се издувам като балон, преди да ми дойде.

Хелън кимна.

— Мисля, че е по-скоро нещо хормонално. Задържане на вода. Когато, освен всички останали лекарства, през този месец започнах да вземам и хапчета за кръвната захар, цикълът ми изобщо не дойде.

— На мен това веднъж ми се случи три месеца последователно — каза Сандра. После, в отговор на общото очакване, обясни: — Вземах таблетки, за да го регулирам. После ми подействаха, но в началото нищо не се получи. Всъщност щях да бъда дори доволна, ако през цялото време не се опасявах, че може да протека всяка минута — додаде през смях. — Представяте ли си какво е да ходиш с превръзки повече от шейсет дни? Все едно отново бяха започнали да ме повиват в пелени.

— Неприятно ми е да го признавам пред вас, момичета, но в моя случай може и да става въпрос за менопауза — мрачно поклати глава Хелън. — След трийсет и петата година може да се очаква по всяко време. Все едно през последните три години съм ползвала време назаем.

— Няма начин, твърде млада си за това — възрази Джос. — Не го вярвам.

Другата сви рамене.

— Вече имам всички симптоми. През цялото време съм отпаднала, не се чувствам добре, качвам килограми, непрекъснато ми се яде, разсеяна съм… Какво? Защо сте ме зяпнали така?

— Защото симптомите ти са сходни и с тези при бременност — меко каза Сандра. — Повярвай ми, преживявам всичко това чрез сестра ми вече пети месец.

Хелън разтърси глава.

— Момичета, ако не вземах хапчетата си редовно, това щеше да бъде първото нещо, за което щях да си помисля.

— Тогава е от лекарствата! — подхвърли Лорна. — Никога не съм се чувствала по-зле, както когато ползвах противозачатъчни. Отвратително! Все пак може би е по-добре да отидеш на лекар.

Хелън махна пренебрежително с ръка.

— О, да забравим това. Стига сме говорили за мен. Днес просто малко се разхленчих. Я по-добре да видим какво става с вас. Джос? Струваш ми се много мълчалива.

Лицето на момичето леко поруменя, колкото да подчертае свежата му младост.

— Всъщност има нещо, за което бих желала да чуя вашето мнение. Спомняте ли си как ви разказвах, че непрекъснато получавам предложения за работа от различни семейства? — Жените кимнаха едновременно. — А миналия ден научих, че самата госпожа Оливър е уговаряла други детегледачки да постъпят на работа при нея.

Лорна издиша шумно.

— Искаш да кажеш, че е предлагала твоята работа зад гърба ти?

Джос кимна:

— Не е ли странно?

— Но пък е чудесно основание да прекратиш договора си — подхвърли Лорна.

— Съгласна съм — подкрепи я Сандра. — Все едно да научиш, че приятелят ти се среща и с друга. Сигурно е много обидно.

Момичето й хвърли пълен с благодарност поглед.

— Така е. Въпреки че не бях във възторг от господин и госпожа Оливър, смея да твърдя, че си върша добре работата. Момчетата ме обичат. Върша всичко, което трябва, и доста допълнителни неща. — Въздъхна тежко: — Затова откритието беше като плесница през лицето ми.

— Но ти имаш и други предложения — напомни й Хелън. — И те ли бяха от дами като госпожа Оливър, които вече си имат детегледачки?

— Мисля, че да — мрачно отвърна Джос. — Може би освен Луиз Брадли.

— Е, имай я предвид — каза настойчиво Хелън. — За всеки случай. Сигурно не би искала да работиш за някого, който е измамил момичето, с което е сключил договор.

— Не. Но какво можеш да мислиш за жена, която се опитва да открадне бавачката на друга?

— В този свят основното правило е: Убивай или ще бъдеш убит — философски заключи Лорна.

— Амин — подметна Сандра и поклати все още зеленикаворусата си глава в знак на съгласие.

— Това ми звучи малко цинично — каза Хелън и повдигна рамене. — Вярно, но цинично. Чуй, Джос, моля те, посъветвай се с адвокат. Така поне някой ще разгледа договора ти и ще провери дали съществува законен начин да бъде прекратен.

— Ами… — Джослин изглеждаше неуверена.

— Може би предпочиташ да ти изкрещи в лицето, че си е наела друга детегледачка, а теб уволнява по някаква си измислена причина? — Лорна не можеше да понася хора като Дийна Оливър. През цялото време се сблъскваше с тях в ресторанта и никога не бе забелязвала дори проблясък на човещина в очите им. — Срещни се с адвокат. След това ще решиш какво ще правиш по-нататък.

— Няма какво да губиш — допълни Сандра.

Накрая Джос обеща, че ще помисли по въпроса и най-вероятно ще се обади на някого от изявяващите се по телевизията юристи, които твърдяха, че първата консултация е безплатна.

Но Лорна имаше чувството, че няма да направи нищо подобно.

— Много ми е неприятно да го кажа, но е време да си тръгвам — каза Сандра малко преди единайсет часа. — Имам среща.

— Сериозна? — повдигна вежди Лорна.

Сандра се изчерви, но не се измъкна от въпроса.

— Да — отвърна и в гласа й се прокрадна гордост. — Много.

— Охо! Кой е той? — полюбопитства Джос.

— Приятел от гимназията. Най-смешното е, че никога не съм поглеждала към него, още по-малко пък с някакво романтично чувство, а сега… — Въздъхна леко: — Наистина е страхотен. Напоследък често се виждаме.

Наоколо се разнесоха възклицания, одобряващи положителната промяна в живота на Сандра.

Тя отново се изчерви.

— Чувствам се толкова замаяна, че чак ми е неудобно.

— А не бива — каза Хелън и я улови за ръката. — Всички се радваме за теб. Струва ми се, че си истински щастлива. Поне така изглеждаш.

— И си отслабнала много — добави Джос.

— Малко повече от единайсет килограма — потвърди Сандра, после вдигна победоносно юмрук. Жестът беше толкова нетипичен за нея, че Лорна се усмихна на неподправената й радост. — Беше тежка работа.

— Поздравления! — възкликна с искрена радост Лорна и останалите се присъединиха към нея, коментирайки колко очевидна и драстична е промяната.

Вечерта приключи в приповдигнато настроение. Всички бяха толкова щастливи да видят Сандра, която само допреди няколко дни беше тъй срамежлива и неуверена, най-сетне да излиза от черупката си, че забравиха собствените си неприятности и тревоги, за да празнуват с нея.

Щом си тръгнаха, Лорна изми чиниите и чашите за вино, след което отиде до компютъра и кликна върху eBay.

Shoegarpie беше на линия!

Наддаването за чифта на „Лемър“ бе стигнало до трийсет и седем и петдесет. Лорна обаче се бе зарекла, че няма да надхвърля сумата от двайсет долара, а дори и тя беше прекалено голяма за отънелия й напоследък бюджет.

Но щеше да започне нова работа, както сочеше всичко, случило се през седмицата. Значи съвсем скоро щеше да има и по-солиден доход. При това щеше да запази нощните смени в ресторанта, така че парите щяха даже да се удвоят. Съвсем скоро. Защото работодателите не публикуват обяви за свободни места, ако нямат намерение да назначат хора на тях, нали?

Къде другаде би могла да намери такива страхотни обувки? Бяха истинска находка. Това беше последната й възможност изобщо някога да притежава нещо подобно. Вече можеше да си представи реакцията на приятелките си, щом им ги покаже.

Времето изтичаше. До края на аукциона оставаха само пет минути и четиридесет и шест, четиридесет и пет, четиридесет и четири, четиридесет и…

Написа бързо шейсет и един и осемдесет и осем и зачака със затаен дъх.

Върху монитора се появи надпис: „Вашата цена не е най-висока“.

По дяволите! — извика и изписа: шейсет и пет и седемдесет и един.

Вашата цена не е най-висока.

Погледна върху екрана. Пак Shoegarpie естествено. При оставащи само четири минути и по-малко от десет секунди имаше абсолютния шанс да спечели, освен ако Лорна не реагираше веднага.

Деветдесет и девет долара и трийсет и два цента.

Давате най-висока цена досега.

Ха! Така ти се пада, глупачко такава!

Поднови страницата, за да се увери, че предложението й все още е на първото място. Много добре. Продължи да я разглежда, докато времето неумолимо изтичаше. Три минути и десет секунди… две минути и петдесет секунди… две минути и трийсет и пет секунди… две минути и десет секунди…

Бум! Ето го!

Предложението ви беше надхвърлено.

Здравият разум я напусна, сякаш издухан от бурен вятър. Ще надвие над Shoegarpie независимо какво ще й струва това.

Просто влудяващо беше, че тази жена… или мъж… си седеше някъде пред екрана на компютъра си и предлагаше залози, които разоряваха Лорна. И с каква цел? Нямаше начин да остави глупака да спечели.

И изписа максималния залог от сто и четиридесет долара и три цента.

В момента предлагате най-висока цена.

Предишното предложение беше сто и десет и петдесет — очевидно върхът на възможностите на конкурента й.

Сърцето й биеше до пръсване. Лорна непрекъснато натискаше клавиша, за да обновява страницата, и със задоволство установяваше, че никой не е надхвърлил мизата й. Оставаше по-малко от минута. Вече приближаваше до финалната линия. Обувките бяха нейни. На по-малко от ръка разстояние. И след не повече от десет секунди победата й щеше да бъде обявена официално.

Десет, девет, осем… Лорна отново обнови съдържанието на страницата. Пет, четири… Никой не бе направил по-добро предложение! Три, две, едно… Натисна клавиша, убедена в крайния резултат.

И тогава…

Сто петдесет и два долара и петдесет и три цента. Победител: Shoegarpie.

Не можеше да повярва. Почувства, че й прилошава. Непознатият съперник бе скочил буквално в последната секунда и бе ударил най-високото предложение, направено от Лорна. С някакви си дванайсет долара и петдесет цента! Някакви си жалки дванайсет и петдесет бяха застанали между нея и изумителния чифт обувки на „Лемър“! Такава нищожна разлика.

Непознатият глупак буквално й ги бе откраднал под носа.

След като гневът постепенно отшумя и Лорна възвърна способността си да разсъждава трезво, осъзна, че всъщност обувките, които току-що не спечели, съвсем не струваха дванайсет долара и петдесет цента. Беше готова да хвърли сто и петдесет долара плюс транспортните разходи, при това изправена пред перспективата да изгуби дома си.

Беше неразумно.

Трябваше да се насили да я подхване отнякъде. Като начало можеше да започне да звъни и да прави… Спря за момент и се замисли. Три, обявите за работа бяха само три. Щеше да се обади и да разпрати по обявените факсове сивито си и изобщо не се съмняваше, че съвсем скоро ще я поканят на три интервюта.