Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 17.

— Едва ли ще ти хареса да работиш в Капитолия — уверено каза Хелън. Тя пристигна първа на поредната им сбирка и Лорна й сподели, че на следващата сутрин има събеседване със сенатор Хауърд Арпидж. — Хвърлят вината за всичко върху административните си сътруднички. Имам предвид, когато не ги чукат, разбира се.

Върху лицето на Лорна се изписа погнуса.

— Не мисля, че това може да се случи на мен.

Хелън си представи лицето на Хауърд Арпидж и стомахът й се сви болезнено.

— Може би не, но опитите му на всяка цена да те просне по гръб са не по-малко неприятни. Да не кажа дори повече.

— О, я стига, няма начин този старец все още да се интересува от секса.

Хелън повдигна вежди.

— Ще останеш изненадана, ако ти кажа какво чух наскоро.

— Господи, хайде казвай!

Чу се потропване и вратата се открехна леко.

— Може ли да вляза? — попита Джос, подала глава в процепа.

— Разбира се — изправи се Лорна. — Аз отивам да се изпишкам, а ти остави вратата отключена, за да не се налага да отварям на Сандра, когато се появи.

Изчезна към задната страна на апартамента, а момичето се настани на дивана до Хелън.

— Какво носиш тази седмица?

Джос извади кутията от чантата си и показа чифт светлозелени сандали на „Ноел Паркър“.

— Хей, и аз някога имах такива. Я дай да ги видя. — Хелън грабна сандалите и започна да ги оглежда. Да, наистина някога бе носила подобни на тези. Всъщност точно тези. С едва забележимото тъмно петънце от дясната страна на лявата обувка, където бе изпуснала черен маркер и не бе успяла да заличи вредата от несръчността си.

Поради което ги бе дала в „Гудуил“.

— Невероятни са — каза топло и ги подаде на смутената Джос. — Моите много ми липсват. Носих ги толкова дълго, че накрая се наложи просто да ги изхвърля.

Джос се отпусна с облекчение.

— Но си струват, нали? — попита, вторачила блеснали очи в Хелън.

— О, да. Страхотни са!

Лорна се върна в стаята и остана поразена от току-що появилата се Сандра. Тя най-после бе облякла дрехи по мярка, след като бе отслабнала така драстично. Тази вечер беше с дънки и подходяща туника. Шикозните й сандали бяха със зашеметяващо високи токчета.

— Не мога да повярвам! — провикна се Хелън. — Тези наистина ли са „Лемър“?

Сандра се засмя.

— Да. Направо са неустоими, нали?

— Прекрасни. Както сигурно знаеш, произвеждаха обувки в такъв стил едва две години. — Хелън подсвирна от възхищение. — Истински „Лемър“. Къде, за бога, ги намери?

— Какво? — изтича към тях Лорна. — „Лемър“ ли споменахте? Дайте да ги видя.

Сандра повдигна крака си, за да могат да ги разгледат.

— Мамка му! — изруга Лорна.

— Знам! — засия срещу нея Сандра. — Никога няма да се досетиш откъде ги купих.

— eBay.

Сандра застина на мястото си.

— Откъде знаеш?

— Мили боже, направо не мога да повярвам. Значи ти се подвизаваш под името Shoegarpie? — извика Лорна и в гласа й се прокрадна истерична нотка.

За момент другата смръщи лице, после върху него се изписа разбиране.

— Ахааа, Shoeho927.

— Точно така! — изкрещя домакинята. — Даваш ли си сметка колко пари ми струваш?

— Аз? Ти вдигна цената на тези бижута над сто долара.

Лорна избухна в смях и протегна ръка.

— Добре, позволи ми сега да те поздравя лично. Ако знаех, че изглеждат толкова страхотно, сигурно щях да продължа да наддавам.

Сандра също се разсмя.

— Слава богу, че не го направи! Не мога да си ги позволя дори на тази, на която ги купих. Значи ти ми отмъкна ботушите на „Марк Джейкъбс“, а?

Лорна кимна.

— Сега ще ти ги покажа.

— Вие двете какво си говорите? — съвсем объркана ги попита Джос. — Трябва ли всички да си имаме псевдоними?

Думите й накараха останалите да се залеят от смях и чак когато се поуспокоиха, разказаха на Хелън и Джос как бяха наддавали една срещу друга във виртуален аукцион.

Сандра се опита да отстъпи сандалите на приятелката си, но Лорна категорично отказа да приеме жеста, така че решиха да си поделят отговорността за тях и за ботушите на „Марк Джейкъбс“.

Това създаде атмосферата на най-приятната вечер, която някога бяха прекарвали заедно. Беше странно — Хелън се бе присъединила към групата, за да избяга, и никога не бе даже мечтала да открие истински приятели.

— Сега ни разкажи за този мъж, заради когото отслабна толкова много — обърна се Джос към Сандра, зарови ръка в снакса и я загледа в очакване.

— Първо, дръж тези неща далеч от мен — усмихна се Сандра и отмести купата настрани.

— Те са печени — успокои я Лорна.

— Така ли? — Сандра протегна ръка, после бързо я отдръпна. — Не бива да започвам. Три хапки са едно, трийсет — нещо съвсем друго. Няма да мога да спра.

— И аз съм същата — обади се Хелън, въпреки че имаше много чувствителен стомах и се усещаше зле винаги, когато хапнеше малко повече от каквато и да било храна. Доста жени й завиждаха заради способността й без усилия да съхранява стройната си фигура, но бе много неприятно усещането за болка през половината време. Стресът само влошаваше нещата. А тази вечер беше като кълбо от нерви. — Разказвай, Сандра — каза, насилвайки се да говори и да се държи нормално. — Няма да обсъждаме вредата от снакса. Искаме да чуем за момчето.

— Е, добре — очарователно се изчерви Сандра, въпреки че контрастът със зеленикавата коса по-скоро разваляше ефекта. — Както ви казах, познаваме се от гимназията. Тогава и двамата бяхме доста пълни. И никой не ни обръщаше внимание. Но сега биха останали изумени, ако можеха да видят Майк.

— Така ли се казва? Майк? — обади се Джос.

Сандра кимна.

— Майк Лемингтън. — Лицето й отново пламна. Момичето очевидно беше доста хлътнало, щом само мисълта за него или дори неговото име му действаха така. — Изглежда страхотно. Имам предвид, наистина прилича на модел.

— Мога да потвърдя това — каза Лорна, усмихвайки се на очевидната гордост на Сандра. Но нещо в тази усмивка приличаше на… съжаление? — Идваха заедно в ресторанта. Много е красив. И приятен.

— Това е най-хубавото. Толкова е мил и чувствителен… Разговаряме и се смеем с часове. — Леко въздъхна. — Напълно в стила на чувствителната му природа.

— А ти сигурна ли си, че не е малко прекалено в стила на женската природа? — предпазливо подметна Лорна. За Хелън вече бе ясно, че се опитва да насочи разговора към нещо, което очевидно бе убягнало на Сандра.

— Какво имаш предвид? — попита Сандра, видимо объркана.

— О, нищо особено — присви рамене Лорна. — Само че и аз някога се срещах с един, който изглеждаше съвършен. Нали се сещаш — чувствителен, красавец, всичко, каквото би могло да се желае. Само дето накрая се оказа, че е гей.

— О, господи! — шокирано я изгледа Сандра. — Колко ужасно е било за теб.

— Беше. Наистина. И лошото е това, че бях пропуснала всички признаци. При това — очевидни.

— Не искам да звуча като наивница, но щом е бил гей, за какво му е било да се среща с теб? — учуди се Джос.

Лорна повдигна рамене.

— Сигурно е искал да има брада.

— А? — зяпна срещу нея момичето.

— За прикритие — поясни Хелън. — Излизал е с жена, за да го мислят останалите за нормален.

— Ооооооо! — кимна Джос. — Сега схванах. Да, наистина трябва да е било доста потискащо.

— Така е — кимна убедително Лорна. — Съжалявах, че не съм го разбрала по-рано. — Очите й срещнаха тези на Хелън.

След като се увери, че никой не ги наблюдава, Хелън само с устни изрече въпроса:

— Майк гей ли е?

Лорна кимна и изкриви лице в гримаса. Горката Сандра. Ето я тук, влюбена до ушите в това момче, вероятно въобразявайки си, че най-сетне е срещнала Единствения, а в крайна сметка сърцето й щеше да бъде разбито.

— Дори мога да си представя как си се чувствала тогава — обърна се към нея Сандра. — Честно казано, ако не познавах Майк от толкова дълго време, и аз щях да се притеснявам от същото.

— Той с много момичета ли излизаше, докато бяхте в гимназията? — попита Хелън.

— Не, но само защото беше дебел. Или както би се изразил той — поради предизвикателствата на теглото. Момичетата в нашето училище не обръщаха никакво внимание на момчетата, които не изглеждаха страхотно или пък нямаха много пари, така че винаги беше сред губещите още при раздаването.

— Е, нали сега се срещате често — намеси се Джос. — Няма ли някои свободни приятели?

Сандра поклати глава.

— Доколкото мога да кажа, повечето му приятели са жени. Това направо ме подлудява.

— И аз не бих издържала — съгласи се Джос. — Предпочитам да съм с мъж, който е по-скоро самотник. Нали се сещате, онзи мрачен, затворен тип.

— Това значи, че си търсиш белята — обади се Хелън, мислейки за собствения си мрачен и затворен съпруг. Но женитбата й беше в едно от тъмните кътчета на душата й, което не искаше да разглежда отблизо точно в този момент. — Повярвай ми, много неща могат да се кажат за любезния счетоводител, който кара обикновена кола и винаги помни рождения ти ден.

— Амин — съгласи се Лорна.

— Точно за такъв е омъжена сестра ми — заяви Сандра. — Е, само дето е банкер. И колата му не е обикновена, защото е немска. Но наистина е любезен.

— Само това има значение. Хубаво е, че сестра ти е бременна, нали?

Сандра кимна:

— О! Помните ли как разбрах, че е била осиновена?

— Да.

— Ами излезе, че тя често пред родителите ни е залагала на картата: „Вие не ме обичате колкото Сандра, защото съм осиновена“.

— Тя ли ти каза това? — попита Лорна.

Сандра се протегна към снакса и отново кимна.

— Призна ми го. — Известно време дъвчеше мълчаливо, накрая продължи: — Беше съвсем искрена.

— Това потисна ли те? — не преставаше да я разпитва Лорна.

— Напротив. Накара ме да се почувствам страхотно. През всичките тези години си мислех, че са по-привързани към нея, а се оказа, че просто са се опитвали да й вдъхнат увереност. — Засмя се. — При това сестра ми изобщо не беше депресирана. Просто ги е разигравала, за да спечели доверието им, да изкопчва от тях повече пари и така нататък. И всички са доволни.

— И досега си живяла, без да си даваш сметка за това? — поклати глава Джос. — Като в треторазреден филм. Как е възможно подобни неща да се случват в реалния живот?

— О, нямаш представа какви ужасии се случват в реалния живот — обади се Хелън.

— Не е ли това действителността? — Лорна се изправи. — Кой иска още вино? Ще отворя бутилката, която донесе Джос. Сандра, имам газирана вода, така че бихме могли да разредим твоето наполовина. И аз ще го пия така.

— Нямам нищо против да опитам — съгласи се Хелън.

— Без мен — обади се Джос. — Доста време ми отне, докато навърша двайсет и една. Искам моето чисто.

— Имаш го, момичето ми — засмя се Лорна и се отправи към кухнята, за да приготви питиетата.

— Интересува ме едно нещо — обърна се Сандра към Хелън. — Въобразявам ли си, или напоследък си отслабнала? Да не спазваш някаква диета?

— Не, не — отрече Хелън, опитвайки се да говори нехайно, въпреки че действително не се чувстваше добре. Пое си въздух дълбоко, с диафрагмата, както я учеше учителят й по йога. И продължи, повдигайки рамене: — Просто… нерви.

Всички сякаш се приближиха към нея, в това число и Лорна, която носеше подноса с напитките.

— Значи така — каза тя, като постави таблата върху масата и подаде една от чашите на Хелън. — Какво става?

— Нищо.

Лорна огледа компанията и отбеляза:

— Струва ми се, че не си добре, миличка. Миналата седмица изглеждаше уморена, а днес си и уморена, и притеснена. Случило ли се е нещо?

— Можеш да ни се довериш, ако искаш да поговориш за това — пристъпи към нея Джос и обви с ръка раменете й.

В този жест имаше нещо толкова мило, толкова успокояващо, че Хелън усети как очите й се навлажниха.

— О, не, не, всичко е наред — присъедини се и Сандра, като я обгърна, и преди да се усети, Хелън се озова, хлипайки, в една огромна прегръдка.

Колкото и зле да се чувстваше, нямаше да й навреди да даде воля на сълзите си. Най-сетне. Време беше да излее всичко — цялата болка, която се бе трупала в нея през годините, през целия й живот.

— Съжалявам — каза накрая, като се отдръпна. — Нещо се размекнах тази вечер.

Три чифта разтревожени очи се впериха в нея.

— Как можем да ти помогнем? — попита Лорна.

Хелън се поколеба. Явяваше се възможност да сподели за човека, който я преследваше, без никоя от тях да й се присмее или да махне пренебрежително с ръка. В края на краищата именно Лорна беше тази, която го бе забелязала първа и я бе предупредила.

Но от друга страна, ако им разкажеше всичко, те щяха да се притеснят, а точно това й се искаше да избегне.

— Наистина си объркана — каза Сандра и се притисна към нея. — И преди съм ставала свидетелка на подобно нещо. В началото реши да споделиш с нас, но после се отказа.

Хелън не се въздържа и се засмя.

— Трябвало е да станеш психолог. Хората щяха да ти звънят на импулсен телефон и щеше да натрупаш цяло състояние.

Лицето на Сандра пламна и приятелката й веднага съжали, задето се бе пошегувала с тревогата й за нея.

Но преди да успее да каже нещо, се намеси Лорна:

— Защо се страхуваш да говориш за това?

— Не се страхувам — опита се да се оправдае Хелън и огледа жените. Те бяха приятелки.

Нейни приятелки.

— Всъщност да, страх ме е — призна неохотно. — Лорна, спомняш ли си, когато ми се обади преди няколко седмици и ми каза, че според теб някой ме следи?

— Разбира се.

— Е, беше права.

— Така ли? — погледна я с широко отворени очи Лорна. — Бях сигурна. Този кучи син чакаше отвън всеки път, когато ти идваше, а аз се опитвах да се убеждавам, че е просто съвпадение или пък че някаква секта прави сбирките си по същото време. — Поклати глава: — Кой е той? Хайде да излезем и да го изобличим. — Изглеждаше наистина готова да скочи и да действа.

— Я чакайте малко! За какво говорите вие двете? — попита Сандра и челюстта й увисна от удивление. — Да не би да имате предвид мъжа, за когото ме попита още първата вечер, когато се върнах за чантата си?

Лорна кимна утвърдително.

Сандра подсвирна тихо.

— Е, кой е той? — поиска да узнае Джос. — И защо изобщо някой би те следил?

— Съпругът й е доста влиятелен човек — търпеливо подхвана Сандра. — Може би един ден ще се кандидатира за президент.

Хелън усети, че отново й става зле.

— Знам какво мислите — заяви младата жена, без да се опитва да звучи самоуверено. — Смятате ли, че някой я преследва, за да се опита да я улови в крачка? — Обърна сините си очи към съпругата на известния сенатор: — Това ли предполагаш?

— Нямам представа. Сигурна съм само, че е човек, който знае къде живея. Когато излизам от къщата, той се появява след няколко пресечки, а когато се прибирам, обикновено изчезва, преди да стигна до нашата улица. Винаги е зад мен, затова нямам възможност да се обърна и да видя къде отива.

— Не и без каскадьор, опитен в маневрите — съгласи се Джос, смръщила вежди. — Във Фелинг познавах един човек, който бе ненадминат в работата си. Когато дойдоха в съседния град да снимат „Камионът беглец“, веднага му предложиха да работи за тях.

Хелън само се усмихна на мисълта за хората в малкия град на Джос, които бяха въодушевени от филм със заглавието „Камионът беглец“. Очевидно мястото не се различаваше от онова, откъдето идваше самата тя. Е, разбира се, имаше група от интелектуалци, група от артисти и групи от различни съсловия, но бяха толкова малки, че в повечето време оставаха незабележими. Ако филмът се излъчваше по телевизията там, щеше дотолкова да прикове всеобщото внимание, че всеки хулиган би могъл да проникне в която и да било къща, без да бъде заловен.

— Предполагам, че никога не си правила рисковани маневри с колата си? — намеси се Сандра.

— Едва ли — разсмя се Джос. — Затова пък наблюдавах непрекъснато.

— И това може да ни е от полза. — Сандра вдигна чашата с вино към устните си, но беше спряна от неочакваното възклицание на Лорна:

— Чакайте! Никой да не пие.

Остави обратно чашата толкова рязко, сякаш бе видяла хлебарка в питието.

Джос обаче се наведе напред и отпи, преди да я сложи на масата.

А Хелън не можеше да се насили да пие, защото й се повдигаше дори само при мисълта за това.

— Какво има? — попита Сандра. — Уплаши ме почти до смърт.

— Съжалявам, но ми хрумна една идея. При това страхотна идея. — Стана и се отправи към кухнята, като пътьом угаси осветлението.

— Да не си се побъркала? — раздразнено подвикна Сандра.

— Къде отиваш?

Но Хелън вече се бе досетила за намеренията й.

— Там ли е?

Лорна се върна с вид на котка, дебнеща канарче.

— Всъщност да.

— Какво мислиш да правиш? Да се изправиш срещу него? — попита Сандра.

— Не — отвърна Лорна.

— Той ще си тръгне — бързо подметна Хелън.

— Точно така.

— Какъв е замисълът? — нетърпеливо ги погледна Джос. — Да позвъним в полицията?

— Вече го правих веднъж — каза Хелън. — Не могат да сторят нищо, освен ако не ме нападне или не направи опит да ме убие.

— Не можем да го допуснем! — извика момичето.

— Няма — увери я Лорна. — Просто ще го въвлечем в собствената му игра.

— Ооо! — кимна Сандра. — Вече разбирам накъде биеш.

— Накъде? — попита Джос, напълно объркана. — Чувствам се като глупачка, задето не схващам нищо.

— Добре де, ето какъв е планът. — Лорна седна пред тях и заговори тихо, въпреки че нямаше никаква опасност непознатият да ги чуе от улицата. — Първо, ще осигурим конферентна връзка между четирите мобилни телефона.

На Хелън започваше да й харесва.

— Добре…

— После тя ще излезе първа. Той ще я последва, нали?

— Несъмнено — сухо отвърна Хелън.

— Чудесно. — Лорна се обърна към Джос: — Имаш ли кола?

— Не, ползвам градския транспорт.

— Е, в такъв случай ще вървиш с Хелън и ще държиш обстановката под око.

— Но дали ще тръгне след нея, ако в колата има и друг? — обади се Сандра.

— Разумен въпрос. — Лорна погледна Хелън. — Как мислиш?

— Нямам представа. Досега винаги съм била сама. Може би не бива да рискуваме.

— Аз съм доста нервна, когато шофирам — намеси се Сандра. — Джос би могла да кара моята кола. Ако няма нищо против, естествено.

— Разбира се.

— Чудесно! — Очите на Лорна блестяха от вълнение. — В такъв случай, вие двете излизате след нея, като следите за всяко негово движение, което Хелън не би могла да види, а аз ще бъда след вас, за да мога да го проследя, ако промени маршрута си.

— Това е лудост — отбеляза Сандра, — но ми харесва.

— На мен също — каза Лорна и отново се обърна към Хелън: — Допускаш ли, че ще те последва надолу към Ривър Роуд, около „Исуърти“? Доста далеч е от основните пътища.

— Следеше ме по магистрала 270 до Фредерик, зави по 355 към Джърмантаун и успя да продължи гонитбата чак до Уисконсин Авеню. — Тя кимна уверено. — Сигурна съм, че ще ме проследи до Потомак. Просто е като детска игра.

— И звучи като такава — съгласи се Лорна. Стана отново, взе лист хартия и химикалка и започна да рисува импровизирана карта. — Всички ли познават добре района около шлюзовете?

— Някога ходех на езда там — каза Сандра.

— А аз съм си определяла романтични срещи с Джим — съобщи Хелън. — Имам предвид някога, когато все още бяхме гаджета.

— Знаете ли онази част от Сидънс Роуд, която се извива така? — Нарисува необичайно двойно D, за да придаде формата на пътя, и всички кимнаха утвърдително. — Замисълът ми е Хелън да спре тук. — Отбеляза мястото си. — Сандра и Джос ще блокират изхода от изток, а пък аз — от запад. Няма да има друг начин да се измъкне, без да се блъсне в някоя от колите или да поеме към реката.

— А ако все пак избере да се блъсне в някоя от нас? — попита Джос.

— Хм — пощипна брадичката си Лорна. — Разумен въпрос.

Хелън бе харесвала идеята, докато момичето не бе обърнало вниманието им на този очевиден и сериозен проблем. Не искаше никой да пострада, още по-малко пък заради нея.

— Тогава или аз, или Джос ще държи телефона си свободен, за да можем да позвъним на 911, ако се наложи — предложи Сандра.

Лорна щракна с пръсти.

— Идеално.

— Аз участвам — каза Джос.

Хелън бе готова да ги разубеди, а ето че те ентусиазирано се включваха в авантюра, която само Бог знаеше как ще завърши.

— Като най-възрастна между вас, съм длъжна да ви убедя да се откажете — започна тя и почувства, че всеки момент ще се разплаче. — Но не мога да ви опиша колко съм трогната, че сте готови да поемете такъв риск заради мен.

— Шегуваш ли се? — Лицето на Сандра вече пламтеше. — Това е най-вълнуващото ми преживяване от години насам. Да вървим!

Всички станаха и събраха нещата си, бъбрейки нервно как това ще реши проблема веднъж завинаги.

Хелън изчака и улови Лорна за ръката.

— Толкова съм ти благодарна — започна тя, с усилие преглъщайки сълзите си. Нямаше представа защо напоследък толкова емоционално приемаше всичко, но ако някога бе имало разумна причина да заплаче, това беше в този момент.

— За какво? — изненадано я погледна приятелката й.

— За всичко. Задето измисли този план и успя да убедиш всички. — Сълзите й най-сетне бликнаха. — За идеята да създадеш този клуб, където ви срещнах. Благодаря ти.

Лорна я прегърна и я притисна до себе си, за да я убеди, че чувствата й са споделени.

— Няма за какво.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Не, но имаш основателна причина да се чувстваш така. Хайде! — Направи жест като генерал, повеждащ армията си. — Да спипаме това копеле. Ще го накараме да съжалява, че изобщо се е захванал с теб.

— О, не се съмнявам. Между другото — вметна Хелън и Лорна се обърна към нея. — Това е само предположение, но като малка доста си гледала „Скуби Ду“, нали?

Другата се усмихна и кимна:

— Всяка съботна сутрин.