Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 20.

Във Фелинг жена, която влиза в аптека, за да си купи тест за бременност, не може да остане незабелязана. Касиерът задължително щеше да я познава и съвсем скоро мълвата коя е и накъде е тръгнала след това, щеше да се разнесе из целия град. Може би тук подобно обичайно действие не би привлякло толкова внимание, освен ако четири дами едновременно не влязат в аптеката за един комплект тестове за бременност.

Но те направиха точно това, обградили Хелън като нейна лична охрана. Всеки страничен наблюдател би се досетил за коя от тях е тестът, което беше и целта им.

Върнаха се обратно в апартамента на Сандра и петнайсетина минути по-късно четири лентички вече бяха захвърлени в мивката в банята.

— Значи без съмнение е положителен? — попита Джос.

— Погледни картинката. — Лорна й подаде инструкцията за употреба. — Една чертичка значи отрицателен, а две — положителен.

— Е, тук има цели осем чертички. Значи е абсолютно сигурно.

— Но как е станало? — учуди се Сандра. — Мислех, че вземаш противозачатъчни.

— Джим ги изхвърли веднага щом ги намери — обясни Хелън, без да откъсва очи от тясната лентичка. — Купих си други, защото не можех да прекъсвам за повече от три дни, и дори удвоих дозата, но… очевидно не е било достатъчно.

— Някъде четох, че пропускането дори един ден те прави уязвима и би трябвало да си по-предпазлива — каза Сандра.

— Господи! — покри лицето си с ръце Хелън. — Аз дори не исках да спя с него. Особено след онова, което направи. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, после поклати глава: — Беше много по-лесно да се примиря и да му се подчиня, отколкото да се карам с него. Говоря като абсолютна глупачка, нали?

Лорна се приближи до нея и я прегърна през раменете.

— Виж, ние всички понякога правим неща, които не искаме, защото така си спестяваме усилието да се съпротивляваме. Животът е достатъчно суров и никой няма желание да си създава допълнителни затруднения. Не бива да се обвиняваш.

— О, напротив — възрази Хелън и се засмя мрачно. — Даже е задължително. Вината е изцяло моя.

— Забрави за това — настоя Лорна. — То вече няма никакво значение. Главният въпрос е какво смяташ да правиш?

Хелън преглътна с усилие.

— Не знам.

— Съвсем скоро ще остана без работа — обади се Джос. — Мога да ти помагам. Повярвай ми, имам опит с децата.

Хелън й отправи поглед, пълен с благодарност.

— Би ми било приятно. — После се обърна към останалите: — Няма ли вече да излезем от банята?

Това разведри атмосферата и те се върнаха във всекидневната, където се настаниха на дивана, намествайки възглавниците около Хелън.

— Това обърква плановете относно брака ти, нали? — попита Лорна.

— Такава беше първата ми реакция. Честно казано, нямам представа какво да предприема. При всички случаи семейният ми живот е приключил, но няма ли да е по-добре за детето, ако остана в къщата?

— Смятам, че е най-добре да направиш онова, което ще те накара да се почувстваш спокойна и щастлива — заяви Сандра. — Ако детето расте в напрегната обстановка, това ще му се отрази много по-зле, отколкото ако се развива в спокойна среда — дори ако посещава баща си само през уикендите — и се радва на двойните грижи от страна на двамата си родители. — Тя въздъхна тежко. — В собственото ми семейство отношенията бяха много обтегнати. Отделни стаи, които никога не си направиха труда да ни обяснят, ледено мълчание, постоянните закъснения на баща ми по работа. Все неща, които сега ме озадачават.

— Господи, и като се прибави това, че през цялото време си смятала Тифани за тяхна любимка, животът ти очевидно не е бил лек — изкоментира Джос.

Сандра повдигна рамене.

— Много хора живеят далеч по-зле. Ако бях малко по-силна като характер, нямаше да стана такава невротичка.

— Но ти не си! — извика момичето. Неприятно му беше, когато Сандра говори такива неща за себе си, още повече сега, когато придобиваше увереност, каквато никога преди не бе изпитвала.

— Не си — потвърди и Лорна. — Просто се обръщаш назад и преосмисляш миналото си. Както правим всички.

Хелън се обърна към нея със смръщено лице. После погледът й се измести към другите две.

— Хрумна ми една идея — каза и за всички беше ясно, че е обзета от позитивни емоции — надежда и оптимизъм. — Може да се окаже много добра.

— Относно борбата, която всяка от нас води с живота? — опита да се пошегува Сандра.

— В известен смисъл — да. Лорна, ти имаш нужда от нова работа, нали?

— Амин.

— Джос, струва ми се, ти също.

Това звучеше обещаващо.

— Определено.

— Сандра? Знам, че си доволна от своята, но би ли проявила интерес към малко рисковано начинание?

Сандра я изгледа озадачено.

— С вас? Можеш да се обзаложиш. Какво си намислила?

— Преди няколко седмици бях на едно парти в дома на Морнини…

— Ооо, висшата класа слиза при масите, а? — пошегува се Лорна.

— Тези приказки не са верни. Може би. Както и да е, Киара успя да ме завлече на горния етаж и ми показа най-изящните обувки, които някога съм виждала. — Описа им ги с най-малките подробности, при което Сандра и Лорна почти пищяха от възторг. Джос не прояви никакъв ентусиазъм. Обувките си бяха обувки. Обичаше тези жени, но никога нямаше да разбере докрай страстта им към нещо, което всички използваха в ежедневието си.

— Къде можем да ги намерим? — нетърпеливо попита Лорна.

— Точно там е работата. Момчето има нужда от финансова подкрепа. И американски дистрибутор. Киара искаше да привлече съпруга си, защото смята, че това би било огромна инвестиция, но той не проявява никакъв интерес към подобен род бизнес. Подозирам, че го намира малко женствен.

— И смяташ, че ние бихме могли да го поемем? — изуми се Лорна. — Сериозно ли говориш? Звучи като нещо, за което ще са нужни милиони.

— Бихме могли да изтеглим кредит — обади се Джос. — Ще се регистрираме като сдружение с разностранна дейност, ще вземем заема и всичко ще се нареди. Разбира се, много по-лесно е да се говори за това, отколкото да се направи.

Внезапно я обзе странно въодушевление. Бе пристигнала в столицата с надеждата да вкуси от живота на големия град. И работата й като бавачка беше само първата крачка в тази посока. Не беше крайната точка, а само началото. Щеше да се ориентира в новата обстановка и да открие нови възможности, за да устрои бъдещето си много по-добре, отколкото ако беше останала във Фелинг и се бе омъжила за някое от момчетата, с които бе излизала като ученичка в гимназията.

И това беше точно една от тези възможности.

Трябваше обаче да се пребори с чувството си за провал, задето не можеше да остане и поне да се опита да поправи неоспоримите щети, нанесени върху Барт и Колин. Момчетата не получаваха нежните наставления, които би трябвало да им дават родителите им, и растяха, лишени от топлина и обич. И ако нямаше някой, който да се намеси и да ги предпази от фалша, изобилстващ в живота на семейството им, бяха обречени рано или късно да попаднат под нечие лошо влияние.

На моменти Барт беше толкова сладък, толкова уязвим… Потръпна при мисълта, че би могъл да изгуби тези си качества и да стане капризен и придирчив като майка си. Или емоционално отчужден от близките си, какъвто беше баща му.

Или пък — каква ужасяваща перспектива — и двете.

Но тя бе направила всичко, каквото можеше. Не подлежеше и на съмнение, че ако останеше там, нещата щяха да се влошат. Нямаше никакво съмнение. Така че новият бизнес беше… какъв беше точният израз?… Неочаквана възможност за нещо ново и интересно. Не би могла да й се предостави в по-подходящо време и с по-подходящи хора.

Хелън говореше, по-въодушевена от всякога, за възможностите, които се откриваха пред тях:

— Имам много връзки в местните големи магазини. Често съм ги обхождала за дарения и други подобни неща. Почти съм сигурна, че петте търговски вериги с готовност ще се съгласят да предлагат обувките на Филипе. С удоволствие ще се заема с рекламата.

— Какво ще кажеш за домашни партита? — предложи Сандра.

— Имаш предвид като демонстрациите на домакински уреди? — попита Лорна.

— Ами… да. Нещо такова. Директна продажба на подходящи клиенти. Ще става по-бързо, отколкото търговията на дребно.

— Още по-добре би било, ако се предлагат едновременно във всички магазини — обади се и Джос, на която идеята започна да се харесва все повече и повече.

Хелън се прозя.

Сандра веднага се хвана за това.

— Добре, момичета. Прекарахме една дълга, изпълнена със събития вечер. Господ ни е свидетел. Какво ще кажете да продължим утре, а?

— Става — съгласи се Лорна.

— Разбира се — подкрепи я и Джос. — Стига да е след осем вечерта. Удобно ли ви е да се видим тогава?

— Аз нямам нищо против — каза Хелън.

— Ако отложите за десет, ще можете да разчитате и на мен. — Лорна въздъхна с облекчение, когато останалите кимнаха утвърдително.

— Значи е решено — заяви Сандра. — А междувременно някоя от вас има ли възможност да провери какви са изискванията за инвестиционните кредити?

— Бих могла да отскоча сутринта… — започна Хелън.

— Не — прекъсна я Лорна. — Ти трябва да си почиваш. Утре съм на работа от обяд. Аз ще отида до банката. Пък и там имам познат. Или нещо такова.

От този момент бъдещето на Джос започна да се променя. Впрочем бъдещето на всяка от тях.

Хелън не можеше да заспи.

Трябваше да приеме много неща. Не само изневерите на съпруга си, които бяха толкова многобройни, че щяха да й отнемат седмици размишления, ако нямаше по-сериозни обстоятелства, които да обмисля, а самите по-сериозни обстоятелства. Беше бременна.

Не това бе искала. Когато направи първия тест и видя двете чертички, показващи положителен резултат, изпита чувство за вина. Но когато го провери още три пъти, захвърляйки използваните лентички в мивката в банята на Сандра, стигна до заключението, че нейните желания вече нямат никакво значение. Фактът си е факт и освен ако не реши да прекъсне бременността, щеше да е валиден до момента, в който бебето щеше да се появи. А тя все още не знаеше какво да прави.

В крайна сметка прекара най-дългата нощ в живота си, борейки се със собствените си объркани опити да си отговори на въпрос, който доскоро никога не бе си задавала.

В мрачния водовъртеж от мисли, които й пречеха да заспи, непрекъснато изплуваха спомените за собственото й детство. За живота, на който бе обърнала гръб и към който се бе заклела никога да не се завръща.

Всъщност невинаги е бил толкова лош. Дърветата, поточетата, миризмата на зеленина, която усещаше всяка пролет с поникването на тревата. Мразовитите зимни нощи, когато небето беше обсипано с толкова звезди, че никога не можеш да бъдеш сигурен коя е точно Витлеемската звезда, отвела влъхвите при младенеца Исус.

Тези мисли я принудиха да се измъкне от леглото в пет часа сутринта, движейки се като марионетка, и я накараха да се качи в колата си и да се отправи на север. Преди да излезе, не си направи труда да провери дали Джим си е у дома. Не я интересуваше. Седна в малкия спортен автомобил, който й бе купил, и след час се вля в натовареното движение по Ривър Роуд, после по околовръстното шосе, по северната магистрала 270, седемдесет километра на запад и накрая се озова на пътя, по който не бе допускала, че ще мине отново. Магистрала 340, водеща към Западна Вирджиния.

Главните пътища бяха много променени. На местата, където някога имаше дървета, прашни шосета и сенчести поляни, сега се издигаха бензиностанции, кафенета и магазинчета за сувенири. Многобройни табели насочваха посетителите към ферибота, хотелите и ресторантите за бързо хранене, от чиито прозорци можеше да се види онова, което някога представляваше величествена гледка към реката, хълмовете и вековните дървета.

Внезапно изпита прилив на болка, сякаш опазването на пейзажа беше нейна лична отговорност и напускайки това място, бе предала майката природа.

А може би това, което караше сълзите да напират в очите й, беше някакво усещане за загуба, задето бе прекарала толкова много време далеч оттук, без дори да подозира за промените, сполетели познатата й до болка земя.

Каквато и да беше причината, тя я подтикваше да продължи напред в мъгливата сутрин към къщата, в която бе израснала. Майка й бе починала отдавна, а докато работеше в „Гарфинкълс“, бе разбрала от свои съграждани, че баща й е загинал при автомобилна катастрофа, след като колата му се ударила в крайпътно дърво. Това не я бе изненадало. Още по-малко — натъжило.

Най-меланхоличното нещо, за което можеше да мисли в момента, беше Дейвид Прайс. Забавният спретнат Дейвид, който я замеряше със снежни топки, когато бяха десетгодишни, пращаше й бележки в училище, щом навършиха дванайсет, целуна я на четиринадесетия й рожден ден и отне девствеността й, когато беше на шестнайсет. При това го беше направил много умело.

Последния път, когато го видя, той беше деветнайсетгодишен, а тя бе тръгнала из града, оглеждайки се за по-зряла плячка. Въпреки че с времето бе забравила много неща, а и онези, които си спомняше, бяха прибулени от мъглата на времето, все още виждаше болката в тъмните му очи, когато му каза, че между тях всичко е свършено.

Сега, докато караше през смътно познатия пейзаж, чудейки се дали той все още живее тук, трябваше да си зададе трудния въпрос дали постъпи правилно, като замина и скъса връзката си с единственото добро нещо от миналото си.

Родната й къща беше все още там, обърнала дървената си фасада към пътя. Но до нея бяха направени няколко пристройки, а на алеята бе паркиран миниван, който там изглеждаше съвсем не на мястото си, все едно космическа совалка да е нарисувана върху картина, изобразяваща Гражданската война.

Много добре. Това място не й бе донесло нищо хубаво, когато беше дете. Радваше се, че се е променило.

Качи се отново в колата и се зачуди, че не изпитва нищо, гледайки дома, в който бе прекарала почти две десетилетия от живота си.

Но имаше още едно място, което би могло да я развълнува. Трябваше да го види, макар да знаеше, че това е все едно да докоснеш прясна рана, за да провериш дали още боли. Къщата на Дейвид.

Прекоси центъра на малкия град, където сега имаше кафене и видеотека на мястото, където някога бе разположен склад с нисък схлупен покрив и изпочупени прозорци. Мина покрай църквата, зави по Пайн стрийт и пое по дългия криволичещ път към отдалечената къща, намираща се в самия му край.

Само дето къщата вече съвсем не беше единствена. Наоколо бе застроен цял квартал със зелени дървета, невисоки кооперации и еднофамилни домове, пред повечето от които стояха табели с надпис „Дава се под наем“.

Почти зяпнала от изумление, Хелън продължи напред и учудена, видя, че къщата на Дейвид е все още на мястото си. Разбира се, тя винаги бе била красива постройка, за която се носеха слухове, че някога е била собственост на брата на Джордж Вашингтон. Родителите на Дейвид бяха не по-заможни от нейните и още тогава се говореше, че искат да обявят сградата за исторически паметник, за да се намалят данъците й.

Хелън спря на отсрещната страна на пътя и остана загледана в къщата няколко минути. Изглеждаше й същата. Даже дъбовете, които още преди двайсет години бяха на няколко века, не бяха пораснали.

Излезе от колата и бавно тръгна към оградата, опитвайки се да надникне през прозорците, но слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата и я заслепяваха, като караха очите й да сълзят.

Докато се изкачваше към предната веранда, се запита какво да каже, когато почука на вратата. Дали да потърси Дейвид, или просто да попита какво е станало с него? Беше ли готова за отговорите?

Не, даде си сметка и усети, че й се повдига. Не би могла да го понесе. Идеята не беше добра от самото начало. Нямаше работа в Западна Вирджиния след повече от двайсетгодишно отсъствие и дяволски добре знаеше, че вече не е желана тук.

Обърна се, за да се върне в колата, когато чу входната врата да се отваря с добре познатото изскърцване.

— Мога ли да ви помогна?

Пред нея застана закръглена жена с мазна руса коса и рижаво дете на ръце. Изглеждаше току-що прехвърлила трийсетте, а лицето й, макар и уморено, беше приятно.

Хелън си пое дълбоко въздух, неуверена какво да каже, докато думите сами не дойдоха на устата й:

— Не, благодаря ви. Всъщност аз… аз познавах един човек, който някога живееше тук.

Непознатата я изгледа с присвити очи.

— Преди повече от двайсет години — поясни Хелън, за да не създава излишни неприятности в семейството. — Един приятел… стара история. Извинявайте, че ви обезпокоих.

— Почакайте за момент. Вие не сте ли… Хелън? — Жената пристъпи напред и рамката с предпазната мрежа изтропа по познатия начин, който събуди хиляди спомени в съзнанието на Хелън.

Замръзна на мястото си, докато домакинята бързаше към нея по дървения под на верандата.

— Знаех си, че те познавам отнякъде — подхвана жената. — Не си тръгвай… попаднала си на точното място.

Хелън се обърна към нея.

— Не съм сигурна — каза с усмивка повече на себе си, отколкото на непознатата.

— Дейвид ще се прибере всеки момент — продължаваше да подвиква жената, намествайки бебето в ръцете си, докато подтичваше. — Забрави си обяда. Всеки ден го взема, а днес го забрави. Досега никога не се е случвало. Боже мой, толкова ще се изненада. Ти си Хелън, нали?

Хелън кимна утвърдително, изгубила за момент гласа си.

— Божичко, почакай само Дейвид да те види. Между другото, аз съм Лора. А това е Йоланда — каза жената, докосвайки с пръст нослето на детето.

— О! Ами много…

— Толкова съм слушала за теб! Оставила си невероятни впечатления у съпруга ми. — Изрече думите без намек на ревност или неудобство. — Разбира се, виждали сме те по телевизията от време на време. Кой ли не те е гледал? Много си красива. Но сигурно го знаеш. Вероятно го чуваш през цялото време. Смяташ ли, че един ден ще станеш първа дама на Съединените щати?

— Н-не… не съм уверена в това — опита да се усмихне Хелън. — Виждате ли, тази сутрин времето наистина ме притиска, така че бихте ли предали на Дейвид, че съм наминала да го видя…

— Ами ето го и него — прекъсна я Лора. — Виж ти, идва тъкмо навреме. Винаги е такъв, нали знаеш. Късметлия. Всичко му се случва в точния момент и на точното място.

Хелън гледаше как очукан джип „Тойота“ завива по старата алея.

— Сигурно.

— Дейвид всякога…

Но гостенката беше престанала да я слуша. Всичките й сетива бяха съсредоточени изцяло върху мъжа, който слизаше от раздрънканата кола. Разбира се, той вече беше на трийсет и девет. Улегнал мъж с приятна приказлива съпруга и поне едно малко червенокосо хлапе. С постоянна работа, дом и семейство и запазил далечен спомен за любимата си от гимназията, която бе изхвърчала от града като куршум, без да погледне назад.

Но когато приближаваше към нея, смръщен в опита си да разпознае посетителката, видя в него не това, което представляваше в момента, а избледнелия призрак на момчето, което я целуна за първи път. Въпреки изминалите години, сините очи, които я оглеждаха с любопитство, й бяха познати като нейните собствени.

Стори й се, че му отне цяла вечност да приближи до тях. Време достатъчно, за да потекат горещи сълзи по страните й, докато тихо ридаеше за всичко, което бе изгубила.

Насили се да се стегне и да застане изправена пред него, въпреки че не можеше да спре да плаче. Гласът й сякаш бе изчезнал. Можеше само да го гледа и да се удивява колко ясно вижда в лицето на този мъж някогашното момче.

— Дявол да го вземе, доста време ти трябваше, преди да решиш да наминеш насам. — Удостои я със силна мечешка прегръдка, която заличи изминалите двайсет години.

Когато най-сетне се съвзе достатъчно, за да може да говори, Хелън го подкачи усмихнато:

— А ти защо не плати откупа?

Той веднага схвана закачката, точно както тя очакваше. Дори когато бяха деца, имаха същото черно чувство за хумор.

— Защото се притеснявах, че ще те върнат веднага. Прекалено си свадлива, за да поискат да те задържат за постоянно.

Тя подсмръкна и кимна.

Дейвид протегна ръка и Лора побърза да се притисне към него.

— Вече си се запознала с жена ми? И с дъщеря ми — Йоланда?

— Да. — Едносричната дума се изплъзна от устните й, без да има контрол върху нея. — И двете са чудесни.

Двамата се спогледаха.

— Заповядай вътре — покани я той. — Майната й на работата, имаме да си говорим за хиляди неща.

Три часа по-късно, когато се отдалечаваше с колата си по чакълената алея, Хелън беше нов човек. Празнотата, която дори не бе осъзнавала истински, но която бе пулсирала в нея като физическа болка, най-сетне бе запълнена. Дейвид беше добре. И бе останал в същата стара къща като пазител на миналото.

— Доколкото виждам, животът ти се е наредил добре — бе казал той, докато пиеха нес кафе. — Изглежда, си била права, когато реши да заминеш оттук.

Но когато говореше за собствения си живот, за съпругата и детето си, изглеждаше наистина щастлив. На Хелън това й се стори като приказка, превърнала се в реалност.

Караше към дома си с усещането, че е обърнала нова страница в живота си. Най-после можеше да загърби миналото. Не че всичко беше изяснено — това беше невъзможно, но поне беше по-ясно.

Когато сутринта пое на север, все още не бе сигурна какво ще предприеме по отношение на бременността си. Но сега, когато се връщаше, знаеше, че ще я приеме с радост, както и бебето, независимо какви промени щеше да донесе то в живота й.

Шофирайки, тя се удивяваше на новооткритото спокойствие, последвало решението й, чудейки се дали се дължи на направеното посещение, или на хормоните, съпътстващи състоянието й, за които всички говореха.

Очевидно имаше известна истина в това, че бременността прави жените разсеяни, защото едва когато влизаше в Монтгомъри, забеляза синята кола на Джералд зад своята. Сигурно я бе следил през цялото време, без изобщо да му обърне внимание, защото нямаше начин да се появи отзад точно тук, в северната част на района.

Обзета от ярост, зави към входа на магистрала 270 към „Лейкфорест Мол“, като умишлено се движеше бавно, за да му даде възможност да не я изпусне от очи. Този път нямаше намерение да му се изплъзне, а да го хване.

Натисна рязко спирачките на паркинга пред ресторанта, а той спря до нея, без да си прави труда да скрие присъствието си.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита тя и усети как сърцето й запрепуска лудо.

Той вдигна ръце с изправени длани.

— Недей да се ядосваш.

— Мислех, че си схванал посланието.

— Така е! Не съм те следил.

Жената го погледна невярващо.

— Добре де, добре. Следях те. Признавам си, но само защото имам нещо за теб.

Внезапно й хрумна, че трябва да бъде много по-предпазлива в подобни ситуации, още повече сега, когато трябваше да мисли за детето си. Огледа се наоколо и с облекчение забеляза компания от няколко двайсетинагодишни младежи, които сипваха антифриз в колата си недалеч от тях.

— Какво имаш за мен? — попита, като отстъпи назад и за всеки случай сложи ръка върху дръжката на вратата. — И защо изобщо би могъл да имаш?

Мъжът леко повдигна рамене.

— Ами аз… ъъъ… Никак не ми беше приятно да те следя. Нали разбираш, имам чувството, че те опознах, след като ми бе наредено да те наблюдавам по цял ден, и сега мисля, че заслужаваш нещо много по-добро от отрепката, за която си омъжена.

Не знаеше какво да му отговори. Предполагаше, че се опитва да й направи комплимент, но от това я побиваха тръпки.

— Оценявам признанието ти, че си се чувствал неловко, когато си ме следил, но ето че и сега продължаваш. Време е това да престане.

— Абсолютно си права — кимна той. — В този момент.

— Много добре. Значи постигнахме съгласие. — Натисна дръжката и отвори вратата на колата.

— Почакай малко — вдигна ръка Джералд и на свой ред отвори вратата на своята кола, за да вземе нещо от предната седалка.

Хелън застана зад отворената врата, въпреки че ако измъкнеше оръжие, тънката ламарина с нищо нямаше да й помогне.

— Ето — каза Джералд, като й подаде нещо, увито в кафява опаковъчна хартия.

Тя изгледа скептично пакета.

— Какво е това?

Той пристъпи към нея, все още държейки плика.

— Нещо, което може да ти влезе в употреба. Хайде, вземи го, няма да те ухапе.

Хелън бавно протегна ръка и пое пакета.

— Сигурно трябва да ти благодаря.

Джералд кимна бързо и махна.

— Просто го запази за черни дни.

Жената се намръщи и взе да го отваря.

Междувременно той се качи в колата си, запали двигателя и потегли, оставяйки тънка струйка сивкав дим след себе си.

Съдържанието на плика се състоеше предимно от хартия. Снимки, както установи при по-обстоен оглед. Накрая се реши да ги извади.

— О, господи!

Бяха цветни фотографии в голям формат, запечатали Джим и Киара Морнини голи върху кръглото легло с червените сатенени чаршафи. Имаше ръце, крака, езици и други доста по-интимни части от телата им.

Нямаше никакво съмнение за какво става въпрос.

Хелън почувства, че й прилошава. Притисна с ръка гърдите си и се настани на седалката, затвори вратата и я заключи, преди да ги разгледа отново.

Не знаеше кое я угнетява повече — да види Джим, за когото и бездруго знаеше, че е женкар, или Киара, която смяташе за своя приятелка.

Дълго стоя така, вторачена в снимките. Всеки случаен минувач би си помислил, че е извратенячка, която не се срамува да гледа порно на обществено място.

Ако разполагаше с някакви пари или поне с кредитните си карти, веднага щеше да се втурне в мола и да ги изхарчи по най-безсмислен начин. Но нямаше нищо. Благодарение на Джим.

Благодарение на Джим.

И тогава прозрението се стовари върху й като гръм. Джералд току-що й бе направил огромна услуга. Както и Киара, ако се замислеше по-сериозно, въпреки че кучката не бе имала такова намерение.

Нито един от двамата прелюбодейци не би искал пресата, а още по-малко Антъни Морнини, да види тези снимки.

Ако действаше бързо, Хелън можеше сама да продиктува условията за развода си.

Джос се прибра у дома и малко по-късно вече спеше като утрепана. Нощта се оказа дълга и изключително напрегната.

На следващата сутрин будилникът й звъня, докато се изключи сам, и само наполовина будна, тя нахрани Барт, облече го и го заведе в дома на приятеля му Гас. За щастие другото момче имаше по-възрастна и доста опитна детегледачка на име Джулия, която погледна момичето и веднага го подкани:

— Миличка, върви си вкъщи. Очевидно имаш нужда от почивка.

— Не, добре съм — опита се да възрази Джос, но се прозя на половината на изречението, което категорично опроверга думите й.

Джулия се засмя:

— И аз някога бях на двайсет и няколко. Прибирай се. И някой ден сигурно ще направиш същото за някое друго момиче. — Даде й знак с ръка да си тръгва. — Не се притеснявай, момчетата няма да разберат. Ще ти звънна, когато стане време да прибереш Барт.

Джос нямаше нужда от още увещания. Всъщност повече се страхуваше, че ако остане да изпълнява задълженията си в обичайната тишина, със сигурност ще заспи на стола.

— Благодаря ти — каза искрено. — Наистина. Дължа ти услуга.

— Я стига — махна с ръка по-възрастната жена. — Нали и аз съм била млада. Знам какво значи да се радваш на живота.

Само ако знаеше. Все пак Джос предпочиташе да се добере до къщата и да се наспи добре, вместо да разказва не толкова интересната история за това как прекара предишната нощ. Затова отново благодари на Джулия и подкара колата си към дома на семейство Оливър.

Сама. Най-сетне щеше да остане за малко сама. За първи път от… от три месеца! Чувстваше се почти замаяна от предвкусваното удоволствие, когато спря на алеята пред входа.

Забеляза тъмнозеления „Сааб“, паркиран на отсрещната страна на улицата, но тъй като бе спрял по-близо до двора на съседната къща, отколкото до тяхната, не му придаде никакво значение.

Не и докато не влезе вътре и не чу странен мъжки глас. Всъщност не ставаше въпрос за членоразделна реч, а по-скоро за странно грухтене, което беше малко вероятно да идва от Кърт Оливър, но във всеки случай идваше от спалнята на семейството, която се намираше през две врати от собствената й стая.

За момент застина на мястото си, чудейки се какво да прави.

Ето, това беше доказателството, че грехът, в който Дийна се бе опитала да я обвини и дори я бе осъждала заради него, бе извършван от самата нея. Теоретично, Джос би могла просто да вземе телефона си и да заснеме прелюбодеянието на работодателката си. Това би направило живота й много по-лесен.

Но все пак… бррр.

Не можеше да го направи. Независимо колко ужасно се отнасяше към нея Дийна, което си беше самата истина, не можеше да се насили да отвори вратата и да я снима, докато прави секс с друг.

От друга страна, нямаше как да остане в този дом и да се преструва, че нищо не се е случило. Очевидно домакинята не бе очаквала някой да се окаже в къщата, защото бе оставила вратата на спалнята открехната.

Джос се промъкна в стаята си колкото се може по-тихо, набра номера на Сандра и прошепна в слушалката:

— Помощ!

— Какво се е случило? — отзова се веднага приятелката й, без да си направи труда да попита кой се обажда.

Прекрасно беше, че се бяха сближили достатъчно и не им се налагаше да се обясняват кой кого и за какво го търси.

— Оставих Барт да си поиграе у негов приятел — все така тихо обясни Джос, като се отдалечи от вратата, доколкото беше възможно. — Прибрах се у дома и без да искам, станах свидетелка на доста похотлива сцена в спалнята.

— Оу! — беше първата реакция на Сандра. И после: — Сигурно са се поразпуснали, защото все пак това е техният дом, а и са били сигурни, че си излязла с детето.

— Само че това не е той — нетърпеливо прошепна Джос. — Искам да кажа, мъжът в спалнята не е господин Оливър. Мисля, че тя има тайна връзка. И колкото и да ми е удобно да я изоблича, много, много, много повече ми се иска да избягам оттук и да се престоря, че нямам представа какво става.

— Я чакай малко — настойчиво каза Сандра. — Като се има предвид как се отнася към теб, всичко това би могло да се обърне в твоя полза.

— Знам, но… — Джос потръпна. — Не, няма начин. Е, какво да правя?

— В такъв случай — категорично започна Сандра — дръж телефона до ухото си и ако някой влезе неочаквано, започни да говориш така, сякаш през цялото време си слушала мен, а не тях. Ще държа линията заета, за да не би някой да ти се обади в най-неподходящия момент.

— Добре. — Джос си пое дълбоко въздух. — Добре. Сега пристъпям тихо и… излизам в коридора.

— Ооох! — разнесе се откъм спалнята точно преди вратата да се отвори с трясък и слаб мъж с руса, почти бяла коса и точно толкова светла козя брадичка да изскочи от стаята гол и с почти комично голям втвърден член. — Ела да ме хванеш, момчето ми! — извика той, очевидно не забелязал присъствието на момичето. — Ако ти стиска!

— Ако ми стиска? — За нейна огромна изненада, гласът не беше на Дийна Оливър.

Беше на Кърк Оливър.

Нямаше как да сбърка, защото стопанинът на дома се появи в коридора веднага след русия непознат, гол като него и не по-малко възбуден, макар и с не толкова завидно мъжко достойнство.

Единственото, което мина през ума й, докато бягаше обратно към стаята си, беше, че бе видяла достатъчно.

Даже прекалено.

— Джос? — викаше Сандра в слушалката. — Добре ли си?

— Да — задъхано отвърна тя, опитвайки се да си поеме въздух, въпреки че в момента над нея вземаше връх изумлението, примесено с паника. — Само че се оказа господин Оливър.

— Имаш предвид, господин Оливър със съпругата си? — поиска уточнение Сандра.

— Не — отговори шепнешком момичето. Всичко беше прекалено зловещо. Такива неща никога не се бяха случвали във Фелинг. Или ако бяха, хората ги пазеха в дълбока тайна. — Господин Оливър е с някакъв друг мъж.

— О! — Думите й приковаха вниманието на приятелката й. — В такъв случай какво чакаш, за бога? Направи няколко снимки с мобилния си телефон!

— Снимки? Мили боже, не ми казвай, че искаш да видиш това!

— Не, за себе си. Запази ги, просто в случай че ти потрябват по-късно като доказателство, като средство за изнудване или нещо подобно.

— Но…

— … никакво но. Това може да се окаже най-добрата ти защита срещу Дийна Оливър, ако реши да те обвини в още нещо. Говоря сериозно, Джос. Знам, че не искаш, но направи няколко снимки. Не е задължително на всяка цена да ги използваш, но ако нещата стигнат дотам, поне ще разполагаш с тях.

— Не мога! Дори не ми се иска да гледам!

— Не е необходимо да гледаш, а само да държиш телефона си. Довери ми се — настоя Сандра. — Трябва да го направиш. За да имаш поне някаква защита.

— Добре, добре, но как бих могла да се измъкна оттук, без никой да ме забележи?

Сандра се разсмя.

— Миличка, като се има предвид това, което ми разказа, те едва ли биха обърнали внимание на ставащото около тях.

Самата истина. След като затвори телефона, Джос пристъпи към вратата и надникна зад нея към двамата мъже, които очевидно не се интересуваха от нищо друго, освен един от другиго. Отдръпна се бързо, затвори очи, отвратена от представата за това, което щеше да бъде запечатано от обектива, и вдигна телефона си, за да направи няколко снимки.

Стоновете не престанаха, затова можеше да се допусне, че е успяла да се измъкне незабелязано. Все пак, като се има предвид, че двамата бяха все още в коридора, нямаше как да напусне къщата, без да привлече вниманието им.

Трябваше да изчака, докато свършат. Или поне докато се преместят някъде другаде. За щастие коридорът се разделяше към две стълбища, които водеха към различни части на къщата. За беда обаче, двамата в момента се намираха точно на този разделителен участък.

Тя се притисна до стената, за да се прикрие, изчаквайки и молейки се, колкото и да беше смешно, да не я хванат.

Стори й се, че изминаха часове, но в действителност само след няколко минути двамата слязоха към кухнята.

Като малко дете на Коледа, което се опитва да види добрия старец, Джос заслиза предпазливо по стълбите с единственото желание да не се натъкне на някого от странната двойка. Отвори входната врата и с изненада се озова пред влизащата Дийна Оливър.

Очевидно изумлението им беше взаимно. Или поне част от него. Но като се има предвид, че стопанката все пак имаше намерение да влезе в дома си, очевидно щеше да преживее по-големия шок.

— Какво правиш тук? — строго попита Дийна. — Трябваше да си с Барт у приятелчето му.

Джос се луташе бясно между дилемата дали да заговори високо, за да предупреди двамата мъже, че долу става нещо, или да се преструва, че нищо особено не се е случило.

Накрая реши, че това не е нещо, в което би желала да се забърква.

— Заведох Барт в дома на Гас и тяхната детегледачка взе нещата под контрол, така че се върнах, за да… — Нямаше как да признае, че се бе прибрала да подремне след безсънна нощ. Дийна щеше да й го изкара през носа. — Да взема нещо.

Дийна я изгледа враждебно.

— Значи си оставила детето ми на грижите на напълно непозната?

Е, защо пък не? Нали това бе направила собствената му майка само десетина минути след като за първи път бе видяла Джос?

— Тя е жена с опит и е напълно способна да се погрижи за момчетата.

Дийна сложи ръце на кръста си.

— Интересно, какво е това толкова важно нещо, което те е накарало да се прибереш у дома, а?

Джос мислеше трескаво.

— Мобилният ми телефон. Реших, че трябва да е у мен, в случай че стане нещо.

— Това не може да бъде никакво извинение — заяви Дийна и изгледа момичето с такова отвращение, сякаш току-що бе повърнало върху обувките й.

— Веднага отивам при него — заяви Джос и тръгна към колата.

— Я чакай малко — изсумтя другата.

Момичето се обърна рязко.

— Какво има?

Дийна я изгледа с присвити очи.

— Изглеждаш ми нещо уплашена.

Иронията в случая беше, че жената за първи път бе уловила точно чувствата на подчинената си.

— Няма такова нещо — излъга Джос. — Сигурно е, защото не се чувствате спокойна, задето съм оставила Барт в дома на Гас, затова веднага…

— Стой тук! — нареди Дийна. — Ще позвъня на Мериън, за да се убедя, че за детето ще се погрижат добре, докато пристигнеш. — Вдигна очи към тавана. — Не мога да повярвам, че трябва да мисля и за това, наред с всичките ми останали грижи.

— Вижте, веднага ще се върна, няма да ми отнеме повече от петнайсетина минути…

— Ти ще чакаш тук, защото така ти заповядах — изрече през зъби Дийна, преди да се обърне и да се отдалечи.

Господи, Джос не искаше да участва в това. Не искаше да седи и да чака фойерверките. Колко време трябваше да остане? Защото очевидно щеше да отнеме известно време…

Дийна се върна след няколко минути, пребледняла и разтреперена. За момент момичето изпита съжаление към нея. Но само за момент. Точно толкова, колкото бе необходимо на Дийна да се развика:

— Любовникът ти е тук. Сега ми е ясно защо си се върнала. Имала си среща с него.

Джос беше изумена.

— Госпожо Оливър, знаете, че това не е вярно, нали?

— Знам само това, което съм видяла със собствените си очи.

Да, знаеше дори какво беше видяла.

— Още едно такова провинение — продължаваше Дийна, която сякаш с всяка следваща гневна дума се връщаше в реалността, — и ще изхвърчиш оттук толкова бързо, че свят ще ти се завие. При това ще те осъдя, не се съмнявай в това!

На Джос й хрумна, че може би Сандра се бе оказала права за онези снимки, които биха могли да послужат в нейна защита. Но не можеше да си представи да ги предяви в съда. При всички случаи това щеше да се разчуе и в крайна сметка момчетата щяха да платят най-високата цена.

Не можеше да им причини това.