Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 21.

— Госпожице Рафърти? — Холдън Бенингтън изгледа изненадано Лорна. — Не знаех, че имате някакви проблеми с банковата си сметка.

— Не съм тук за това — отвърна тя и зашепна театрално: — А и от вас се очаква да сте по-дискретен, когато се обръщате към свой клиент във фоайето.

Холдън се огледа.

— Тук няма никой, освен служители на банката — отбеляза съвсем на място.

Би могла да поспори с него дали всичките му колеги са запознати с финансовите й проблеми, но нямаше смисъл да го прави.

— Дойдох да поговоря с вас относно евентуален кредит.

Той се изсмя високо и искрено. После, забелязал, че тя не споделя настроението му, я погледна учудено.

— Не говорите сериозно, нали?

Тя държеше главата си високо вдигната.

— Напротив. — Сетне, преди да я отпрати с пренебрежително махване на ръката си, продължи: — Надявах се да получа съвет от вас. Моля ви!

Остана загледан в нея за момент, след това пое дълбоко въздух и каза:

— Разбира се. Добре. Но преди това ще имам нужда от чаша кафе. Вие искате ли?

— Да, ако обичате. Чисто.

Мъжът кимна.

— Идете в офиса ми. Ще се върна след минута.

Влезе в кабинета му и се настани на същия неудобен стол. На бюрото му имаше поставена в рамка снимка на момченце в бейзболен екип и тя се зачуди дали не е неговият син. Това би било нов, напълно повратен начин да погледне на него, въпреки че би обяснило дидактичния му тон.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза Холдън, влизайки в стаята, като постави пред нея пластмасовата чаша с обилна пяна, която се разплиска върху бюрото. Изруга и започна да търси салфетка, но Лорна го спря.

— Не се притеснявайте.

— Машината не работеше, затова трябваше да го приготвя сам.

Тя кимна и отпи глътка от гъстата течност.

— Казахте, че го обичате чисто, нали? — Той изтри челото си с длан. — Господи, съжалявам. Ще отида да взема друго.

— Не, не. И това става — отново вдигна чашата тя. — Да кажем просто, че двамата открихме нещо, за което аз знам повече, отколкото вие.

Мъжът сви рамене.

— Хич ме няма в кухнята.

— Може би, ако вие ме научите как да получа кредит за откриване на нов бизнес, аз бих могла да ви покажа как се прави истинско кафе.

— Дадено. — Отпи от собственото си кафе и изкриви лице в гримаса.

— Това синът ви ли е? — посочи към снимката Лорна. И кой знае защо, се надяваше отговорът му да е отрицателен.

Този път късметът беше на нейна страна. Той поклати глава.

— Племенникът ми. Аз нямам деца. Не съм женен.

Защо това толкова я зарадва?

— Нито пък аз — каза съвсем неуместно.

Холдън се засмя.

— Най-сетне нещо общо помежду ни. — В момента, в който го изрече, сякаш съжали за тази интимност, дори и толкова незначителна. — Е, за каква работа искахте да поговорим? Нещо, което наистина планирате… или е само на теория?

— Всъщност наистина става въпрос за планове.

— О? — повдигна вежди той.

— Май сте изненадан.

— Така е.

Не можеше да повярва, че е толкова безцеремонен. Дори не си направи труда да прикрие насмешката си.

— Не ме баламосвайте със сладки приказки.

Той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Нямате вид на жена, която обича сладко.

Е, тук беше напълно прав.

— С изключение на шоколада — съгласи се тя. — Затова давайте да караме направо. Да кажем, че искам да започна собствен бизнес с още няколко човека и като начало имаме нужда от кредит. Какво трябва да направим?

— За какъв бизнес става въпрос?

— Внос. Нещо такова. И търговия.

— Защо просто не ми кажете какво сте замислили?

— Добре. Имам приятелка, която се познава с доста влиятелен човек, чието име сигурно знаете, но нямам право да спомена. Та племенникът на жена му е италиански дизайнер на обувки. При това — много добър. А повярвайте ми, разбирам от обувки.

Холдън кимна със сериозно изражение.

— Ето нещо, в което нямам основание да се съмнявам.

Разбира се. Нали се бе натъкнал на огромните й задължения към „Ормондс“, „Нордстром“, „Запос“ и към кого ли още не, и то натрупани все заради този артикул.

— И така, този човек прави невероятни обувки и ние искаме да ги внасяме от Италия. Да бъдем единственият дистрибутор. И това не е само игра на думи.

Тогава се случи нещо невероятно. Холдън Бенингтън Трети се разсмя. Искрено, от цялото си сърце. И тя внезапно установи, че в този момент дори го харесва.

— Много добре. А имате ли бизнес план?

— Извън това, което вече ви казах?

— Нещо официално. Писмено описание на бизнеса, необходимите средства, предполагаемата печалба. Такива неща.

— Да. Джос, една от моите… — Жената се поколеба. — Една от партньорките се зае с това.

— Чудесно. А отчели ли сте възможността за външно кредитиране?

Времето, прекарано в колежа, не се оказа пропиляно напразно.

— Може би имате предвид евентуални външни инвеститори?

— И така може да се каже. Много хора смятат, че парите се привличат от големите фирми, и точно това е най-сериозната им грешка. Утвърдените корпорации нямат нужда от средства отвън. Трябва да се обърнете към сравнително нови компании, които имат практика не повече от три, четири или най-много пет години.

— И едновременно с това да си помогнем с банков кредит?

— Не едновременно. Вливането на инвестиции ще ви направи конкурентоспособни. А това, от своя страна, ще повиши доверието на банките.

Харесваше й, Холдън бе напълно прав.

Той продължи ентусиазирано, съветвайки я как да си осигури финансиране и да привлече инвеститори. Предложи й вторичен заем, който би могъл да балансира първоначалните им вложения, ако Лорна или някоя от другите й партньорки притежават някакви ценности или недвижими имоти, които биха могли да ипотекират. Оказа се, че бизнесът е истинската му любов, но имал нужда от работа и когато му се обадили от банката, не могъл да откаже.

След като измина близо час, Холдън погледна часовника си и каза:

— Край. Имам делова среща, която не мога да пропусна. — Погледна я и за своя собствена изненада, попита: — Какво ще кажете да се видим на вечеря? Бихме могли да обсъдим въпроса по-подробно.

Самата тя беше още по-учудена от отговора си:

— С най-голямо удоволствие.

По пътя към къщи Лорна вървеше много по-уверено, отколкото когато отиваше към банката.

Холдън Бенингтън. Щеше да вечеря с Холдън Бенингтън. Просто не беше за вярване. Но от друга страна, напоследък животът й бе приел неочакван обрат. Промяната не се изразяваше единствено в това, че изобщо не се бе удивила от откритието, че Сандра работи като оператор на секстелефон. Въпреки че никога не би го допуснала.

Това само идваше да покаже колко малко познава хората, въпреки че се бе смятала за експерт след толкова години, прекарани в ресторантьорския бизнес.

По-късно Лорна не си спомняше почти нищо от вечерта, прекарана в „Клайдс“.

Случилото се след това буквално го беше заличило.

След вечерята се върнаха в апартамента й, където Лорна предложи на Холдън чаша бира.

— О, с удоволствие — каза той. — Само че ти си стой, ще си я взема сам. Не е необходимо да ми я сервираш.

— Нямам нищо против — съгласи се тя, мислейки за боклуците, които би могъл да забележи в хладилника й: картонени кутии с недоядена китайска храна, пай с фъстъчено масло от ресторанта, всички възможни сирена, съществуващи в света, и напитки за отслабване, които бяха толкова стари, че върху бутилките все още стоеше старото лого на компанията производител.

Оказа се, че всичко това няма значение, защото двамата се изправиха едновременно и тръгнаха към кухнята, блъскайки се в тясното пространство, и тогава — така и не можеше да си спомни как се беше случило — се озоваха в прегръдките си, целувайки се толкова горещо, че ако устните им бяха от восък, на мига щяха да се разтопят.

Холдън се оказа изключително умел, знаейки точно какви движения да направи, за да повиши възбудата й за отрицателно време.

Само допреди две седмици за нищо на света не би допуснала, нито дори би помислила, че може да прави секс с него. А сега нямаше търпение да го освободи от дрехите му. Това беше лудост. Не биваше да действа толкова импулсивно. Отдръпна се и каза, останала съвсем без дъх:

— Какво правиш? Може би трябва да го обмислим, преди да стигнем по-далеч.

Той се засмя кратко и тя забеляза как около чудесните му сини очи се образуваха леки бръчки.

— Очаквам този момент от мига, в който те видях за първи път — каза и я целуна отново.

— Но… — подхвана Лорна и пак се отдръпна. Съвпадение, помисли си. Трябваше да помисли, преди да се поддаде на изкушението.

— Замълчи — нареди Холдън с усмивка, след което отново притисна устните си към нейните, карайки стомаха й да се свие.

— Почакай малко — помоли го Лорна. Нещо не беше наред. Трябваше да го попита какво означава всичко това и какво бъдеще би могло да ги очаква. Ако нещата се случеха, щеше ли това да се превърне в поредната случайна авантюра? — О, по дяволите всичко! — отсече накрая, осъзнала, че сега не е моментът да мисли за съвпаденията и евентуалните последици от тях.

За това щеше да има много време в бъдеще.

Като се изключи това, че адвокатът, с когото я свърза Сандра, непрекъснато се обръщаше към Джос, назовавайки я Пенелопе, разговорът се оказа изключително полезен за нея. Той я увери, че щом е била принуждавана да върши неща, които не са включени в наемния й договор, не е длъжна да се придържа към него. Било разумно да ги предизвести или да остане в дома им, докато си намерят друга детегледачка, но дори това не било задължително.

Въпреки това, Джос не беше съвсем уверена, когато отиде да потърси Дийна Оливър, за да й съобщи новината. Дийна оправяше маникюра си и гледаше следобедно шоу по телевизията.

— Госпожо Оливър! — Искаше й се да звучи по-самоуверено, но никога преди не й се бе налагало да напуска, защото не й харесва работата, тъй като се бе захванала с нея веднага след завършването на училище. — Може ли да поговоря с вас?

Жената преднамерено задържа погледа си върху екрана, после неохотно се обърна към момичето:

— Предаването още не е свършило.

— Така е, но момчетата ги няма в момента, а аз наистина трябва да обсъдя с вас важен въпрос.

С дълбока въздишка на отегчение Дийна насочи дистанционното към телевизора, натисна на пауза и отправи към Джос леден поглед. Как един човек би могъл да разговаря с друг с такова изражение, момичето никак не можеше да разбере.

— Какво има? — високомерно подхвана Дийна.

На Джос й направи впечатление, че не я покани да седне. Много добре. Така щеше да й бъде по-лесно да напусне стаята след края на разговора.

— Трябва да поговорим за работата ми при вас.

— И какво за нея? — Продължи да пили ноктите си и скърцането стържеше по нервите на момичето. — Знаеш, че само с извинения няма да минеш, нали?

Извинения?

— Не съм доволна от това, което съм принудена да върша в дома ви. — Не, не звучеше добре. Доволна не беше подходящата дума. — Искам да кажа…

Глупости, глупости, глупости.

— Какво означава това? Нима си очаквала да си доволна? — Дийна поклати глава и сама отговори на въпроса си: — Ти си най-обикновена детегледачка, а не някаква суперзвезда.

Джос си пое дълбоко въздух.

— Добре. Ето какво имах предвид. Аз… Аз не… Вижте, обичам момчетата ви, но не смятам, че бих могла да им бъда полезна занапред. Може би и преди е било прекалено късно. — Никак не беше лесно, а и нежеланието на госпожа Оливър да я погледне още повече усложняваше нещата. — Затова ви връчвам предизвестие за напускане.

Дийна мигновено забрави ноктите си. Най-сетне вдигна лице към Джос, като по някакъв начин все пак успяваше да я гледа отвисоко.

— Е, все още сме в договорни отношения. — Беше упражнявала този разговор многократно в стаята си, но в действителност се оказа доста по-трудно. — В контракта има клауза, която гласи, че ако едната страна не се придържа стриктно към него, той може да бъде преустановен, затова сега ви съобщавам за намерението си да напусна, тъй като не смятам, че върша онова, за което сте ме наели.

— По този въпрос вече сме разговаряли многократно — изсумтя Дийна.

— Имам предвид — продължи Джос и усети, че у нея се надига гняв, — че ме карате да правя неща, които нямате право да изисквате от мен. — Последва напрегната тишина, но момичето бе твърдо решено да доведе нещата докрай, въпреки че разумът му говореше друго. — Затова реших, че трябва да се разделим. Сигурна съм, че скоро ще намерите някоя друга, която изцяло да отговаря на изискванията ви.

— Чудесно — повдигна тънките си вежди Дийна. — Това означава, че трябва да останеш още девет месеца. Струва ми се разумен срок за предизвестие.

— Прекалено дълъг период — възрази Джос. — Аз имах предвид не повече от две седмици.

— За толкова време няма да мога да уредя нещата. Наех теб и господ ми е свидетел, ще те принудя да изпълниш договора, който си подписала, до последната клауза.

Момичето поклати глава:

— Не мога да остана. Съжалявам.

След като продължително я изучи с поглед, Дийна най-сетне каза:

— Ти говориш сериозно, така ли? Мили боже, след всичко, което направих за теб?

— След всичко, което…?

Жената моментално изпадна в истерия и избухна в сълзи.

— Осигурих ти дом, доверих ти се, поверих ти децата си, а ти ми се отплащаш по този начин?

Джос искаше да възрази, да посочи всички онези неща, които бе вършила, без да се оплаква, да припомни за свободните часове, които бе пожертвала за това семейство, но нямаше никакъв смисъл. Дийна Оливър беше от онези жени, които са готови да спорят до смърт, особено когато не са прави.

Затова, вместо да я постави на мястото й и да спомене за забежките на съпруга й с хилавото подобие на Дядо Коледа, за които всъщност Дийна бе обвинила самата нея, Джос преглътна гордостта си и каза:

— Струва ми се, че ако се успокоите и обмислите нещата, ще разберете истинската причина за решението ми. — Думите бяха изречени с надеждата, че Дийна ще схване намека, но после веднага бяха смекчени от едно неуместно: — Съжалявам.

— Съжаляваш — като ехо повтори госпожа Оливър.

— Да — съвсем искрено каза Джос. — И ако ми дадете възможност да виждам момчетата и да общувам с тях, би било чудесно…

— Значи искаш да се виждаш с децата ми — засмя се горчиво Дийна. — Нямаш намерение да се грижиш за тях, но искаш от време на време да се вмъкваш в живота им и да се преструваш, че все още те интересуват. — И отново се засмя с тъжен, безрадостен смях. — Не мисля.

— О, моля ви, не говорете така. Тук не става въпрос за мен, за вас или господин Оливър. Честна дума, момчетата имат нужда да знаят, че някой ги обича и че нищо от това, което се случва, не е по тяхна вина.

— Нищо от кое? — скептично попита Дийна. — Напускаш въпреки договора и се опитваш да изкараш нас виновни?

Джос прехапа езика си, за да не изрече грозната истина, която работодателката й заслужаваше да чуе за собствения й живот, за съпруга й и за рехавата, измамна фасада, която обгръщаше лъжливото им всекидневие.

— Просто искам момчетата да знаят, че ги обичам — каза вместо това. — Смятам, че за тях това е важно.

— Не си приписвай измислени заслуги — сряза я Дийна с неприкрита омраза в гласа.

— Нищо не си приписвам! — възрази Джос. — Господи, нима не мислите, че за мен би било по-лесно да изгоря всички мостове след себе си и просто да си тръгна? Ако не се интересувах искрено от момчетата и не желаех най-доброто за тях, нямаше да ви моля да ми позволите да ги виждам поне от време на време.

— Което означава, че се смяташ за незаменима? — подметна високомерно Дийна, сякаш беше Савската царица.

— Което означава, че всеки, който ги обича, би трябвало да участва в живота им, поне отстрани, за да не останат с впечатлението, че светът е създаден, за да им бъде в услуга — изригна Джос, разтърсвана от гняв. — Тук не става въпрос нито за мен, нито за вас. Или поне не би трябвало.

— Просто се махай — размаха ръка Дийна. — Веднага ще се обадя на съпруга си и ще му кажа, че имаме нужда от нова детегледачка. Много ти благодаря, Джослин. Много ти благодаря.

Джос преглътна с усилие. Не бе свикнала на такива сцени.

— Вижте, наистина смятам, че трябва да поставим децата на първо място. Затова, ако от време на време…

— Казах ти да си вървиш! — изкрещя Дийна. — И имам предвид веднага, иначе още сега ще се обадя в полицията, кълна се. — Отправи й леден поглед. — Събирай си нещата и се махай от къщата ми. Не искам да те видя никога повече.

— Но… Още днес ли?

— Не! Още тази минута!

По дяволите! Къде да отиде? Какво да прави?

Всъщност какво значение има? Всяко друго място е по-добро от този дом.

— Давам ти един час — продължи Дийна. — Каквото не успееш да събереш, ще отиде за благотворителност. Или още по-добре — на боклука.

Само на Дийна Оливър би хрумнало, че сметището е по-добра кауза от благотворителността. Изкушението да й отвори очите за това, доколко няма понятие от нуждите на съпруга си, беше неустоимо. Но независимо от обзелата я ярост, Джос не можеше да се насили да изрече грозните думи.

Вместо това усети как в гърлото й засяда буца. Най-ужасното в цялата история беше, че тази жена се явяваше майка на две момчета, които Джос обичаше от все сърце. Особено едното.

— Бих ли могла поне да се сбогувам с децата? Не искам да мислят, че просто съм ги изоставила.

— Пак всичко опира до теб, нали? — презрително изсумтя Дийна.

— Не, само искам да знаят, че ги обичам. За тяхно собствено добро. — Погледна изкривеното от злоба лице на работодателката си и си помисли какво ли биха казали нейните високопоставени приятели, ако можеха да я видят в този момент. — Важно е да знаят, че хората могат да ги обичат дори когато са принудени да си тръгнат. — Струваше й се унизително да се моли за още няколко часа в тази къща, но усещаше, че трябва да настоява. — Моля ви, госпожо Оливър!

Дийна се изправи с пъхнати между пръстите на краката й тампони памук, изцапани с розов лак, и закуцука към нея.

— Слушай ме много внимателно, госпожичке. Казах ти да се махаш от къщата ми. Ако не го направиш до час, ще се обадя в полицията. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Абсолютно — кимна Джос и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Нямаше да позволи госпожа Оливър да стане свидетелка на още едно нейно емоционално преживяване.

Извърна се и излезе от стаята спокойно и хладнокръвно, доколкото вълнението й позволяваше. Щом се озова извън обсега на ледения поглед на работодателката си, се втурна по стълбите и позвъни на Сандра, за да я попита дали може да пренесе багажа й и да й осигури подслон поне за няколко дни.

Събирането на вещите не й отне много време. Надявайки се, че Дийна няма да прояви излишно любопитство, влезе в кабинета и включи компютъра.

Действайки бързо, като всяка минута хвърляше нервен поглед през рамо, написа послание до момчетата:

Натисна бутона за изпращане и забърза надолу по стълбите, надявайки се да не привлече отново вниманието на стопанката на къщата.

Не трябваше да разчита на това.

— Спри! — изкрещя Дийна. Беше застанала на няколко крачки от входната врата, все още боса, но без тампоните от памук.

— Привърших със събирането на багажа — съобщи Джос и вдигна тежкия си сак. — Веднага ще се махна оттук. — Запъти се към изхода, но жената препречи пътя й.

Джос усети, че в гърдите й се надига страх. През съзнанието й се мярнаха сцени от долнопробни филми.

— Повишение на заплатата си ли искаш?

Като се има предвид, че момичето очакваше Дийна да извади нож и да го наръга смъртоносно, осмислянето на въпроса й му отне няколко минути.

— Повишение? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, повече пари ли преследваш? Затова ли е цялата тази инсценировка?

— Съжалявам, но не ви разбирам. Каква инсценировка?

— Ами тази с напускането. Всъщност изобщо нямаше намерение да си тръгнеш, нали?

Това беше. Дийна се хващаше като удавник за сламка. Джос погледна чантата в ръката си.

— Напротив. Точно това смятам да направя.

— Увеличавам заплатата ти с десет процента.

— Какво?

— Добре, с двайсет. Плюс бонусите. — Очите й проблеснаха налудничаво, докато размишляваше. — Ще удвоя заплащането ти, ако работиш през почивните дни.

— Ами… това е наистина… много щедро от ваша страна. — И злокобно. Много, много злокобно. — Но не мисля, че ще промени решението ми.

Дийна местеше тежестта си от единия крак на другия и приличаше на враждебно настроен тийнейджър.

— Какво искаш, да ти се моля ли?

Ситуацията беше почти сюрреалистична.

— Не.

— Добре. Моля те, не си отивай. Ето, доволна ли си?

— Госпожо Оливър, не искам да ми се молите. Това няма да промени нищо.

Лицето на Дийна пребледня. Сякаш за първи път осъзна, че всичко, което Джос й бе казала, бе истина и детегледачката им действително напуска.

И само човек като нея би видял в това желание за печелене на повече пари.

— Не бих могла да се справя сама — каза тихо, почти шепнейки. — Не мога да се оправя с момчетата.

Джос бе обзета от чувство за вина и в момент на краткотрайна лудост си помисли, че трябва да остане и да защити децата от собствената им майка. Но не можеше. Никой не би могъл да се предпази от Дийна. Или пък от Кърт, ако трябваше да изложи проблема докрай.

— Те са добри деца — каза тя. — Особено Барт. Колин има нужда от повече дисциплина. — Това беше по-скоро констатация. — Но и двамата си имат своя потенциал.

— Не мога да го направя! — изкрещя истерично Дийна. — Не си тръгвай! Ти си единствената, която успя да се задържи у нас повече от три седмици! Мислех, че сме се договорили.

— Съжалявам — повтори Джос, чувствайки се съвсем неловко. — Няма да се получи.

— Ще ти вдигна заплатата с петдесет процента!

— Не, благодаря. — Трябваше веднага да се махне от този дом. Всичко й се струваше толкова зловещо. — Госпожо Оливър, време е да тръгвам…

— Но аз не знам какво да правя с децата! Чакай!

Нямаше начин да остане тук дори минута повече. Обърна се и закрачи към вратата, последвана от истеричния вик на Дийна:

— Не! Джос! Не си отивай!

— Довечера имам среща — заяви Сандра, докато влачеше един от куфарите на Джос от колата си. — Но бих могла да я отменя, ако искаш да постоя с теб.

— О, не ставай глупава! — Джос бе толкова благодарна на приятелката си, че на три пъти беше плакала, докато пътуваше към Адамс Морган. — Ще се оправя. Ще се обадя в агенцията, за да попитам дали биха могли да ми уговорят събеседване с някое семейство. Доста хора имат нужда от детегледачка, която да започне работа веднага, нали!

Замъкнаха багажа към стълбите на блока, в който живееше Сандра, и някакъв млад мъж, излизащ от съседния вход, се втурна към тях, поемайки куфара от ръцете й.

— Нека ви помогна, Санди. — Изглеждаше приятен, приближаващ трийсетте. Малко нисък и набит, с прилежно разделена на път коса и огромни сини очи, които придаваха особен вид на иначе обикновеното му лице. Но гледаше към Сандра, сякаш беше богиня.

— Благодаря ти, Карл, ще се оправя сама. — Тя махна с ръка към Джос. — Между другото, това е моя приятелка. Ще остане при мен за известно време.

— О, много ми е приятно — протегна ръка младият мъж. Беше мека и топла. Казвам се Карл Ейбрамсън. Живея в апартамента над Санди.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Джос, загледана в лицето на Сандра за някаква индикация, че проявява интерес към него, но изражението на приятелката й говореше точно за обратното. — Надявам се, че ще се виждаме често.

Той кимна.

— Сигурни ли сте, че нямате нужда от помощ?

Сандра поклати глава.

— Ще се оправим. Но ти благодарим все пак.

— Виж, Санди — приближи се към нея той и заговори шепнешком за по-голяма увереност, макар че през цялото време чертаеше кръгове с върха на обувката си. — Чудех се, дали ще си свободна да отидем на кино този уикенд?

Сандра изглеждаше изненадана.

— Карл, толкова си мил. За мен би било удоволствие… — Забелязала обнадежденото изражение на лицето му, побърза да добави: — … но приятелят ми ще започне да ревнува. Наистина съжалявам.

— О, нищо. Но не можеш да ме обвиниш, че поне опитах. Трябваше да се досетя, че си имаш приятел.

Сандра пламна, но каза усмихнато:

— Благодаря ти.

Той я погледна още веднъж, после се обърна и тръгна по тротоара.

— Уоу! — прошепна Джос. — Този е хлътнал по теб до уши.

— Мислиш ли? — загледа се след него Сандра. — Забавното в случая е, че му хвърлих око още преди няколко месеца, когато се нанесе тук, но така и не събрах смелост да го заговоря. А сега, когато не изпитвам нищо, той непрекъснато търси контакт с мен.

— Бедното момче. Съвсем сигурно е, че сърцето му е разбито.

— Съмнявам се — изсумтя Сандра. — Хайде да вървим.

Щом спряха пред вратата на апартамента й, тя се обърна към Джос:

— Знаеш ли какво си мислех? Извинявай, ако не съм те разбрала правилно, но ми се струва, че вече не искаш да работиш като детегледачка на пълен работен ден.

Момичето се засмя:

— Всъщност е така! Но не мога да се сетя за друга работа, която може да ми осигури покрив над главата и сносна заплата в тежък момент като този.

Сандра смръщи вежди.

— Виж, както знаеш, аз имам една свободна стая. Можеш да останеш колкото си искаш, в случай че все пак решиш да потърсиш нещо друго.

— Господи, оценявам предложението ти, но не искам да те притеснявам — отговори Джос, трогната.

— Впрочем би ми било приятно да сме заедно. Живея сама в тази бърлога от доста дълго време. — Сандра се засмя. — Освен това имам интерес да те държа наблизо във връзка с бизнеса с обувки. Трябва да си ни подръка. Ти си единствената, която има представа от компютърен дизайн.

Джос усети как лицето й пламна.

— Много бих искала да се заема с това, защото може да се окаже шансът на живота ми.

— Значи е решено. Оставаш тук. Може да си намериш почасова работа, но през останалото време ще си на наше разположение. — Сандра протегна ръката си. — Сделка?

— Сделка — веднага се отзова Джос. Никога в живота си не се бе чувствала по-щастлива.

— След като се разбрахме, мога да тръгвам. И бездруго закъснявам. Може би тази вечер ще се окаже съдбовна за мен и Майк.

Съдбовна? О, не!

— Не искам да ви преча — каза Джос. — Бих могла да изляза или да отскоча до Лорна, когато се прибере от работа.

Сандра вдигна успокоително ръка.

— Не се тревожи за това. Майк има апартамент. Просто ми пожелай късмет.

Джос все още се притесняваше, че е застанала на пътя на приятелката си, но не искаше да спори.

— Късмет!

— Деби ще дойде тази вечер — съобщи Майк, като наблюдаваше Сандра над ръба на чашата си.

Споменаваше това име при всяка тяхна среща. Този път не бе изчакал да изминат дори три минути. Дали не се опитваше да й каже нещо? Трябва да го попита. Предишната Сандра беше прекалено свенлива, но новата действаше директно, право към целта. Самоуверено. Поне донякъде.

— Майк, отдавна исках да поговоря с теб по този въпрос.

— За Деби ли? — Изглеждаше така, сякаш знае какво ще последва. И го бе очаквал.

— Да. Нямаше как да не забележа, че я споменаваш някак преднамерено. Да не би да искаш да ми намекнеш нещо?

Лицето му придоби озадачено изражение.

— Аз… Не съм сигурен, че разбирам. Какво имаш предвид?

Самоуверено. Дръзко. Направо към целта.

— Имаш ли връзка с нея?

— Питаш дали ние…? — Майк имаше вид на човек, току-що паднал от стълба. — В какъв смисъл да имаме връзка?

— Питам дали ти е приятелка. Затова ли постоянно ми говориш за нея?

Почти можеше да види как върху лицето му застива маска на отчуждение. Ако не внимава, можеше да остане така завинаги.

— Не… Деби не ми е приятелка. — И после — това беше най-трудната част, додаде с глас, който би трябвало да звучи уверено: — Но мислех, че ти проявяваш интерес към нея.

— Аз? — Като корабокрушенка от „Титаник“, която с последни усилия се мъчи да се докопа до спасително парче дърво, преди да се предаде на ледената вода, Сандра се запита дали той не е от онези мъже, които искат да видят любовниците си с друга жена. Но знаеше, че не е. По-скоро е от онези момчета, които не искат да виждат приятеля си с друга жена. Бе хранила измамна надежда, ала в никакъв случай не беше глупава. Майк се беше изчервил.

— Значи не си обратна.

— Но затова пък ти си.

Той кимна, покри лицето си с ръце и изстена:

— Санди, толкова съжалявам.

— Кое, по дяволите, те накара да помислиш, че съм? — Разочарованието й мигом изчезна, пометено от възмущение. — Нима съм толкова непривлекателна за мъжете?

— Не, разбира се! Но дори и да беше, това не те прави автоматично лесбийка.

В него имаше нещо дразнещо и сега вече можеше да си го признае. Мразеше дребнавото му, винаги коректно отношение към всичко. Не беше склонен към обобщения.

— Но не в това е въпросът — побърза да каже той, най-сетне разкривайки някои свои уязвими страни.

— Не. Въпросът е във всичкото това време, през което си мислех, че ходим, а ти си се опитвал да ме пробуташ на някаква жена. — Сандра изсумтя презрително. — И при това дори не е хубава.

— Марго дори я намира за красива.

— Марго? Тя ли е любовницата й?

— Ами… не. Марго е… Марго е моята приятелка…

— Но аз си мислех, че…

— Някога се казваше Марк.

Сандра го изгледа мълчаливо, опитвайки се да си припомни дали случайно не бе попаднала на хапче с надпис „Изпий ме!“, след което се бе озовала в нереален, абсурден свят.

И все пак, дори да бе погълнала някоя от таблетките от „Алиса в Страната на чудесата“, пак не би могла да каже точно с кого разговаряше и какво означаваше всичко това…

— Добре. Схванах. — Това съвсем не отговаряше на истината. — Значи ти се опитваш да ми кажеш, че Деби е лесбийка…

— Точно така.

— … а ти си гей…

— Определено.

— После, Марго някога е била той, но сега е хетеросексуална и спи с теб. Въпреки че, технически погледнато, сега е жена, а ти си мъж.

— Д-да — кимна в знак на съгласие Майк. — Допуснах, че ще приемеш нещата по този начин. Макар всъщност да го направих само за разнообразие с надеждата, че нещата ще потръгнат и начинът ми на живот ще стане по-приемлив за майка ми. Истината е, че обикновено си падам по по-груби мъже.

— Аз също — каза тя. Господи, не можеше да повярва. Но не искаше да го обиди. В края на краищата не беше негова вината, че през цялото време си бе затваряла очите за истината. Разпери ръце и повдигна рамене. — Извинявай, просто се опитвам да си изясня всичко докрай.

Майк потисна напиращата усмивка.

— Съмнявам се, че ще успееш докрай, поне що се отнася до тази група.

Противно на волята си, Сандра се разсмя.

— Добре де, добре. Само дето не мога да разбера как можа да сбъркаш така по отношение на мен. Имам предвид, че през цялото време си мислех, че ти и аз…

Той й протегна ръка.

— Знам, знам и повярвай ми, чувствам се ужасно заради това. Какво мога да кажа? Когато преди доста години ми спомена, че се срещаш с жена, реших, че говориш за сексуалната си ориентация. Доверих се на заключения отпреди повече от петнайсет години, вместо да видя онова, което стои пред мен.

— Когато съм ти казала… какво? — Направо не можеше да повярва. Дали през цялото време Майк не я бе вземал за някоя друга? Наред с това, че изобщо не я бе обичал и дори не бе проявявал интерес към нея, дали не я бе сбъркал с Лили Маккълски или нещо подобно?

— Оплака се, че мъжете са ти омръзнали и за разнообразие известно време ще пробваш с жени.

Тя му отправи празен поглед.

— Какви ги говориш, за бога?

— Беше след един час във физкултурния салон. Май в единайсети клас? Не, по-скоро в дванайсети. Надяваше се, че Дрю Терано ще те покани на среща, но когато не го направи, спомена, че би могла да излезеш и с Пати Рийд.

Виж, Дрю Терано си го спомняше много добре. И да, наистина по едно време си падаше по него. Сякаш оттогава бяха изминали милион години.

Трескаво се зарови в спомените си.

— Той ходеше с Пати, нали?

— Аха.

— И аз съм ти казала… — Внезапно си припомни всичко, въпреки че, честно казано, все още не беше сигурна, че Майк изобщо бе присъствал на случката. — Казах, че със същия успех бих могла да започна да се срещам с Пати…

— Точно така.

— … защото това е единственият начин да бъда по-близо до Дрю.

Трябваше да му се признае, че слушаше внимателно и премисляше думите й. После кимна. Най-после бе разбрал.

— Сарказъм.

— Нещо такова.

— А през цялото време аз си мислех, че помежду ни има нещо общо.

— Но очевидно недостатъчно, за да се получи с нас.

Той се засмя и я прегърна през раменете.

— Нямах представа, че искаш точно това. Много съм поласкан.

Сандра изсумтя презрително.

— Не, говоря сериозно — потвърди Майк и я погледна открито. — Наистина. Всеки мъж би бил щастлив да бъде с жена като теб.

— Освен ако не предпочита гей като Марго — завърши тя и веднага съжали за горчивината, прокраднала се в гласа й.

За щастие той я разбра правилно. Точно както си бе мислила през цялото време, че ще я разбира.

Само дето не я искаше.

— Ако не желаех Марго, ако не желаех гей като Марго, щях да се влюбя в жена като теб — нежно каза Майк и я погали по косата. — Честна дума.

И по някаква причина това й помогна. Не, не че заличи болката, но поне я накара да се чувства значително по-добре. Може би защото беше доказателство, че причината Майк да я отхвърли не беше в нея, а в него и във факта, че иска нещо, което тя никога не би могла да му даде.

Дълго време Сандра бе страдала от ниско самочувствие, но бе достатъчно разумна, за да бъде реалистка. Ако нормалният Майк я беше отхвърлил, щеше да има поне милион причини, които да я тормозят.

Но когато я отхвърляше геят Майк… е, тогава съществуваше само една-единствена.

— Е, добре. — Сандра потърка длани в бедрата си в жест, който означаваше „давай да приключваме с това“. — И така, Марго се среща с теб, а не с Деби. Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Деби се върна при Тайгър — каза той съвсем сериозно.

Ако не беше толкова сериозен, тя сигурно щеше да се поддаде на внезапния импулс да избухне в смях. Вместо това скришом заби нокти в дланите си и попита:

— Тайгър ли?

Майк кимна:

— Бившата й приятелка. За това исках да говорим. Двете отново се събраха.

Значи Деби също не бе свободна. Определено не й вървеше с тия хора.

— Слушай, хайде да си изясним нещата — подхвана тя. — Да ги изясним докрай. Ти не само си се опитвал да ме уредиш с жена, но си и планирал да сложиш край на въображаемата връзка, тъй като и тя спи с друга. — Наистина не можеше да повярва. В живота си бе имала много драматични преживявания. Сети се за случая, когато бе блъснала момчето, рекламиращо в специален костюм ресторант за тако, и бе счупила предното стъкло на чисто новата си кола. Но случващото се сега беше отвратително.

Бе отхвърлена от жена, с която никога не бе излизала, и от мъж, с когото много бе искала да излиза, само дето той се бе оказал гей.

Майк кимна с характерната за всеки хомосексуалист неподражаема скромност:

— Боя се, че стана точно така.

Докато не й го каза направо, все още не й се вярваше. Като последна глупачка бе продължавала да се надява, че инстинктите й я бяха подвели.

— Хей! — възкликна Майк. — Ние просто се опитваме да живеем, да обичаме, да се смеем и накрая да се озовем в леглото. Това е единственият начин да изтърпим този живот.