Клубът на анонимните шопинг маниачки

Глава 14.

— Проблемът е в това — говореше Лорна на Фил Карсън, който седеше на бара по време на смяната й, — че мога да плащам сметките си, но не ми остава нищо, за да се забавлявам.

— Може би ще трябва да дойдеш в службата, за да си поговорим в работното ми време…

— О, я стига, Фил. — Липсваше й търпение да слуша глупостите му. — Сам виждаш какво правя. — Посочи с ръка наоколо: — Вземам по две, понякога даже и по три смени. А ти си ми дошъл на крака. Какво ще изгубиш, ако поговориш с мен няколко минути?

— Въпросът не е в това…

— Какво пиеш? — погледна към чашата му тя. Имаше усет за тези неща. — Коктейл „Рита Тини“ с ликьор?

Той вдигна наполовина празната си чаша.

— Как позна?

Всъщност това пиеха всички мъже от средната класа.

— Обръщам внимание на такива неща, Фил. Много ме бива в работата ми. Освен това блъскам тук по цял ден. Така че можеш ли да ми дадеш един малък съвет, без да ме караш да идвам до офиса ти?

— Струва ми се, че бих могъл.

— Страхотно. — Тя се обърна към бармана и посочи към Фил: — Бумър! Още едно за моя сметка.

— Не е необходимо да правиш това. — Младият мъж се изчерви леко. — Всъщност изобщо не трябва да го правиш. Не можеш да си го позволиш.

— Ще си го пиша като разход и ти ще ми го осребриш — намигна му Лорна. — От това само ще спечеля, повярвай ми.

— Тогава го направи още няколкостотин пъти и край с проблемите ти — усмихна се хитро той.

— Много смешно. — Младата жена се настани на високия стол до него. — Интересува ме дали можеш да договориш по-ниски лихви с банките, от които ползвам кредитни карти.

— Та те вече са достатъчно ниски!

— Установих, че са 9,9%, а началната ставка е значително по-изгодна!

— Да, но само началната. Така зарибяват хората, а после… Е, останалото ти е известно.

Лорна се обезсърчи. Да, останалото й беше известно. До болка.

— Но аз не мога да си позволя да си купя дори обувки!

Фил се изсмя.

— Я стига, преувеличаваш. Разполагаш с достатъчно да покриваш основните си нужди. И трябва да си доволна от напредъка, който постигнахме.

— Доволна съм — увери го тя. — Но не и от липсата на пари.

— Тази работа осигурява ли ти други плащания? Имам предвид здравни осигуровки и всякакви такива неща?

— Не, внасям си ги сама.

— Колко ти е надницата на час?

Каза му и той си пое шумно въздух.

— Причината е в бакшишите. Понякога с тях сумата достига и до двайсетина долара за час.

— Всеки час, всяка вечер?

— Не, разбира се — призна Лорна. — Различно.

— Госпожице Рафърти…

— Лорна.

— Лорна, сериозно трябва да обмислиш варианта да си намериш друга работа — с включени осигуровки и твърда заплата, която ще можеш да планираш. Завършила си колеж, нали?

Тя сви рамене.

— Имам бакалавърска степен по английски език. — Четенето й се бе струвало страхотно, докато се бе озовала сред реалния живот и бе опитала да си намери работа, свързана с него.

Второто му питие пристигна и той бързо пресуши първата чаша.

— Сигурен съм, че съществува нещо по-подходящо.

Бумър спря до тях и го изгледа предупредително, но Лорна направи с ръка жест, с който искаше да му каже: „Всичко е наред!“.

— Но аз едва мога да си позволя да се храня! — обърна се тя към Фил. — Трябва да има някакъв изход.

— А ти продължаваш да харчиш, нали? — попита, поглеждайки я с разбиране, каквото не бе проявявал до този момент.

Лорна усети, че се изчервява.

— Какво имаш предвид?

Той кимна уверено.

— Много внимателно проследихме бюджета ти. Дори с този непостоянен доход, би могла да погасяваш постепенно дълговете си, да си плащаш наема, да се храниш и дори да си позволяваш малки прищевки. — Отново поклати глава. — Но ти продължаваш да прахосваш безразборно. Виждал съм подобно нещо и преди.

Тя се опита да преглътне чувството за вина, заседнало като буца в гърлото й.

— Не съм стъпвала в мола от седмици!

— В такъв случай за какво става въпрос? За пазаруване по интернет? С чекова книжка? — Знаеше, че я бе притиснал в ъгъла. — Ако не се лъжа, тя беше единствената, която не закрихме.

Ама какво означава това? Да не би да беше единствената му клиентка? Как би могъл толкова детайлно да си спомня подробности от срещата им?

— Не. Просто трябваше да покрия някои непредвидени разходи. Колата ми… — подхвана за по-голяма достоверност. В това имаше доза истина, тъй като бе направила няколко вноски. — И за други дребни неща. — Тъй като не се бе случило предишната седмица, нямаше как да му признае, че е посещавала сайтове за продажби. Човек като Фил Карсън никога не би приел виртуалната търговия като вид терапия.

— Добре — каза той и отпи от коктейла, който му беше поръчала. — Очевидно имаш нужда от по-голям доход. Определеният ти бюджет би трябвало да ти стига, но щом не можеш да контролираш разходите си, единственият начин да компенсираш разликата е, като увеличиш приходите. — Повдигна рамене. — Притеснен съм. Иска ми се да можех да го направя по-лесно за теб, но наистина не ти остава нищо друго.

— Благодаря ти, Фил. — Звучеше съвсем искрено, когато го изрече, въпреки че не го чувстваше в действителност.

Естествено, той беше прав. Харчеше повече, отколкото печелеше. И щом твърдеше, че няма как да договори допълнително намаляване на лихвите, трябваше да му повярва, защото каква полза имаше да я лъже?

Останалата част от вечерта прекара, лутайки се между работата и необходимостта да се усмихва и описва специалитетите на заведението, както и мислите как и къде би могла да си намери втора работа, която да се впише в ежедневието й.

Взе си петнайсетминутна почивка, за да си отдъхне и да прегледа обявите в местния вестник.

Нищо подходящо. Освен ако не се научи да кара автобус или камион, да преподава английски като втори език или да диша спарения въздух на офиса като секретарка, където няма да получава и половината от това, което заработва като сервитьорка. Очевидно нямаше късмет.

Прегледа набързо останалите страници, по-обезкуражена и изтощена от всякога. И мрачно заключи, че сигурно остарява.

Но което беше най-ужасното, новият чифт страхотни обувки на „Джими Чу“ й убиваше до смърт. Сигурно скоро щеше да й се наложи да носи ортопедични чехли, за да предпази гърба си.

Към единайсет часа вечерта Лорна с изненада видя Сандра да влиза, придружена от изключително привлекателен мъж. Беше й споменала, че се среща със стар приятел от училище, но този изглеждаше като слязъл от корицата на модно списание.

Сандра изглеждаше не по-малко изненадана от срещата и след обичайните поздрави най-сетне отстъпи назад и го представи:

— Това е Майк Лемингтън, с когото учихме заедно в гимназията. Говорила съм ти за него.

— О, да! — Я гледай, приятелката й май бе ударила джакпота. Този действително беше огън! Е, маникюрът му не беше особено… мъжествен. Но както и да е. По-късно щеше да помоли Тод да го проучи.

— Толкова се радвам да се запозная с вас — пое ръката й Майк. — Господи, обувките ви са направо страхотни!

— О! — Тя погледна към краката си и се усмихна. — Вече виждам във ваше лице потенциален купувач за тях. Макар фактът, че вече ги обсъдихме, вероятно ще подбие цената им.

— А защо не? — каза той през смях. Тя също се разсмя, но по-високо, отколкото позволява приличието. Очевидно беше по-изнервена, отколкото предполагаше.

— Тук имаме среща с приятели на Майк — поясни Сандра. — След това ще отидем в „Стетсън“. Много ще се радвам, ако дойдеш с нас. Скоро ли приключваш?

— Най-рано след два часа. — Вечната жалба. Лорна обичаше да общува с хората по време на работа, но когато познатите й се отбиваха на път за друг бар, се чувстваше като дете, което трябва да си ляга в осем вечерта, докато другарчетата му все още карат колелета във вечерния сумрак.

— Много жалко — отбеляза Майк. — Имаме среща с приятелката ми Деби. От цяла вечност се опитвам да запозная двете момичета. — Прегърна Сандра през раменете и тя се засмя. — Тази вечер най-после ще имам тази възможност.

— Най-после — повтори Сандра и отправи към Лорна поглед, който сякаш казваше: „Нямам представа какво ще последва, но ми харесва“.

— Майк!

Всички се обърнаха, за да видят запътилата се към бара висока, изглеждаща зашеметяващо млада жена, облечена в рокля с презрамки на Даян фон Фюрстенберг и обута във високи сандали, чийто дизайнер Лорна не можа да определи.

— Марго! — Сладкият Майк се приближи до нея и я прегърна.

Забеляза, че приятелката й застина при този жест. Не можеше да я вини. Непознатата беше красавица.

— Позволете да представя на всички ви — обърна се към тях Майк — Марго Сейнт Джерард.

— Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Лорна.

— Здрасти — само каза Сандра, продължавайки да наблюдава как любимият й се захласва по приличащата на порцеланова статуетка блондинка.

И наистина, тя беше около метър и осемдесет висока и не повече от петдесет и шест килограма и приличаше на супермодел. Липсващите женствени извивки на тялото й се компенсираха от съвършената структура на лицето й. Беше толкова впечатляваща, че действаше обезкуражаващо.

Лорна се притесни, че приятелката й със сигурност изпитва известно неудобство.

— Радвам се да ви видя — каза Марго с равен, добре модулиран глас. Звучеше като говорителка от електронна медия.

Настъпи неловка тишина.

— Е… Сандра ми е разказвала много за вас — обърна се Лорна към Майк с надеждата да привлече вниманието му към жената, с която все пак беше дошъл. — Приятно ми е, че най-сетне имахме възможността да се запознаем.

— И вие сте пристрастена към обувките, нали?

Тя се разсмя.

— О, без съмнение.

— Всъщност от нея започна всичко — поясни Сандра.

Майк също се засмя.

— Каква страхотна идея! Ако носех дамски обувки трийсет и седми номер, веднага щях да се присъединя към вас.

— Привличали сме и други мъже — каза тя, стараейки се да не прозвучи презрително, но в същото време с надеждата, че намерението му не беше сериозно. Затова додаде, загледана в широките му стъпала: — Само че не съответстваха на размера.

— Сигурно имате предвид онзи травестит?

Очевидно Сандра му беше разказала доста неща.

— Ще ви е по-добре без подобни екземпляри — шепнешком заключи той. — Ако не се гордеят от това, което са, само ще ви създадат неприятности. Глупаво е да се натоварвате с чужди проблеми.

— Няма как да не се съглася с вас.

Поговориха още няколко минути. Майкъл наистина се оказа голям сладур, а и Сандра очевидно бе много хлътнала по него, затова Лорна загърби раздразнението, което изпита, когато бяха зачекнати политически теми, по които мнението й се различавате от неговото.

— Не знам, Майк — каза, опитвайки се да звучи ведро. — Ако всички мислехме по един и същи начин, този свят щеше да е доста скучно място. Различието стои в основата на демокрацията.

— Няма ли да тръгваме? — смутено попита Сандра.

Лорна погледна към часовника над бара. Тя определено трябваше да си върви. Налагаше се да стане рано и да работи още осем часа без прекъсване.

— Е, Лорна — каза Майк, слава богу, без да се засегне от факта, че му се бе противопоставила. — Ние отиваме в „Стетсън“. Не искате ли да дойдете с нас? С удоволствие бих продължил спора си с вас там.

Като че ли й бяха останали сили да спори.

— О, да! — възкликна приятелката й. — Моля те!

Наистина й се искаше да й помогне, но бе прекалено изтощена. В крайна сметка бе накрак в ресторанта от единайсет часа предобед. Имаше нужда от почивка. Съществуваше теория, че Господ сътворил света за седем часа, а не за седем дни, и след това си почивал, което изисквал и от всеки човек, така че ако това беше истина, тя бе надхвърлила тази норма с пет и половина часа.

— Би ми било много приятно, но съм толкова уморена, че не знам дали бих могла да се прибера у дома. Няма начин да се размотавам из града, да остана на крака още няколко часа и после да шофирам до апартамента си.

— Можеш да преспиш у нас — настоя Сандра. — Но естествено, разбирам, че си капнала.

— Значи следващия път — обеща Лорна.

Точно щеше отново да започне да се извинява, когато покрай тях мина Тод. Понечи да го спре, защото реши, че ще му бъде приятно да се запознае с приятелите й, но той само ги погледна и подмина, вирнал нос.

Мислено отбеляза, че по-късно щеше да го подразни за детинското му поведение, но забрави за това в момента, в който Сандра, Марго и Майк си тръгнаха.

Малко по-късно се сблъска с него на паркинга.

— Познаваш ли този негодник? — попита я той.

Лорна се огледа, почти уверена, че говори на някого другиго, намиращ се наблизо, или пък има предвид някого, който в момента е недалеч от тях.

— Кого?

— Майк Лемингтън. Господин живей, обичай, смей се и винаги свършвай в леглото — презрително изсумтя Тод. — Нямах представа, че се размотава с различни хора всяка вечер.

— О! — Внезапно Лорна си спомни колко развълнуван бе колегата й за предстоящата си среща преди няколко вечери. — О! Значи той е… Господи, миличък, толкова съжалявам! Сигурно ти е било много тежко да го срещнеш отново.

Тод стисна устни и кимна отривисто.

— Особено като го гледам с тази…

— Със Сандра?

— А, така ли се казва? Да, виждал съм я в „Стетсън“. Направо ми се повдига от нея.

Сандра наистина й бе споменавала за „Стетсън“, въпреки че не можеше да си представи как приятелката й би могла да предизвика подобно негативно отношение у прекрасен човек като Тод. Все пак ревността вършеше неподозирани неща с хората.

Сигурно се дължеше на прекомерната умора, защото едва по-късно й хрумна, че от онова, което й каза колегата й, следваше, че мъжът, с когото се среща Сандра, е гей. Или поне бисексуален.

— Сигурен ли си, че е обратен? — попита тя.

Той й отправи смразяващ поглед.

— Е, не знам, миличка. Дай ми малко време да си припомня списъка с мъжете, с които съм спал онази нощ. — Сложи пръст под брадата си, имитирайки подигравателно Мислителя. — Аха, наистина беше той. Кучият му син. — Стисна устни и поклати глава, преди да добави: — Не е ли красавец?

— Направо огън. Без съмнение.

— Мъжете като него са винаги такива. Винаги. Толкова е противно.

— Споделям мнението ти.

Тод я изгледа притеснено.

— Я се виж. Винаги толкова се вълнуваш от проваления ми любовен живот, а аз дори не съм те попитал какво става с момчето, с което се срещаше.

— Джордж? Джордж Манинг? — Лорна тръсна глава. — Беше преди повече от месец и половина. — Господи, имаше цял списък от провалени и с нищо незапомнящи се връзки. Мисълта за тях се стовари върху й неочаквано и много я натъжи.

Сигурно това бе изписано на лицето й, защото Тод я погледна угрижено.

— Мамка му, какъв егоист съм само — упрекна се той. — А дори не знаех…

— О, няма значение. И бездруго не възлагах големи надежди на тази връзка. — Истината беше, че не бе възлагала нито големи, нито средно големи надежди на връзките си от много време насам. Беше излизала с Джордж Манинг два месеца, а сега й бяха необходими няколко минути, за да се сети за фамилията му.

Тод изсумтя.

— Абсолютно сигурен ли си, че е гей?

— Сладурче, познавам много мъже, които твърдят, че са нормални до момента, в който закопчаят ципа си след Неповторимо преживяване. Но Майки не е от тях. Не би могъл да бъде по-обратен. — Въздъхна тежко. — Но е невероятен.

— В такъв случай какво прави със Сандра? — зачуди се тя. — И което е по-важно, дали трябва да й кажа?

— О, тя знае — уверено кимна Тод. — Повярвай ми, приятелката ти е наясно.

— Какво мислиш за Майк? — нетърпеливо попита Сандра при следващата им среща. Направо умираше от желание да разбере как преценява приятеля й Лорна, в чийто безупречен вкус изобщо не се съмняваше.

— Изключително приятен човек — побърза да отговори Лорна. Заключението й прозвуча категорично.

— Нали е много сладък?

— Много. Да. — Лорна хвърли поглед към Джос и Хелън. — Наистина.

Обикновено Сандра би сметнала подобни припрени одобрения за странни, но не и тази вечер. Беше в изключително добро настроение.

— Трябва да ви кажа, че в момента ми се иска момичетата от гимназията да можеха да ме видят.

— Нали ние те гледаме — измърмори Хелън.

Джос изглеждаше объркана.

— Не е същото — възрази Лорна. — Онези, с които учехме навремето, сега са лекарки, адвокатки или влизат в класацията на „Форбс“ за 400-те най-влиятелни жени. Други пък са омъжени за доктори или юристи, или пък за мъже, включени в списъка на най-влиятелните в света. — Разтърси глава и разкри тайна, която не би признала дори пред себе си: — Понякога се чудя дали винаги съм била под тяхното ниво, или това се случи след завършването!

— Под тяхното ниво ли? — изненадано възкликна Хелън. — Как можеш да говориш такива неща?

Лорна се усмихна тъжно.

— Ами може би не се изразих много точно, но имаше време, когато често минавах с колата си покрай онези малки стопанства с красиви къщи на Ривър Роуд в Потомак и си мислех, че животът ми ще се подреди по-добре. Сега продават тези имоти за един-два милиона долара, а аз едва смогвам да платя наема си. — Лицето й пламна, но след като вече бе изрекла съкровената си тайна, нямаше как да върне думите си назад.

Пък и не й се наложи, тъй като Сандра побърза да се обади:

— Господи, знам какво имаш предвид. Всичките ми съученички от гимназията, дори онези тъпи кучки, за които се надявах да си получат заслуженото, са омъжени за страхотни мъже и живеят в къщи, които могат да бъдат снимани в списанията за архитектура. — Тя разтърси неодобрително глава. — Честна дума, не че съм имала намерението да се превърна в една от тях, но бях твърдо убедена, че някои от тях ще станат като мен. Нали се сещате, ще останат сами и… — Смръщи лице и продължи, повдигайки рамене: — Ще се борят с живота. Не толкова от финансова гледна точка, колкото… колкото в личен план.

— Но ти имаш вид на човек, който е постигнал всичко — обади се Джос, изненадана, че впечатлението й се бе оказало погрешно.

Лорна я изгледа изненадано. Много уважаваше Сандра и не можеше да си обясни недоумението на Джос, че приятелката й иска нещо повече.

— Господи, това е най-милото нещо, което би могла да ми кажеш — засмя се Сандра. — Защото изобщо не е вярно. Е, поне не беше вярно, но сега нещата тръгнаха към по-добро. Разбираш ли, преди няколко седмици започнах сеанси по акупунктура и ми поставиха пластинка в ухото. — Докосна меката част на ухото си, както Лорна често я бе забелязвала да прави и преди.

— О! — изуми се Джос. — Просто са ти я поставили като игла?

— Да. Можеш да я пипнеш. Прилича на обеца, но е на малко по-различно място. — Отново вдигна рамене. — Виж, и аз бях скептично настроена като повечето хора, но преди да ми я сложат, изпитвах ужас да напускам дома си, а сега се чувствам много по-добре.

— Страдаш от агорафобия? — попита Хелън.

— През по-голямата част от живота си — кимна Сандра. — Повярвайте ми, опитах всички възможни терапии, даже хипноза. Честно казано, дълбоко се съмнявах, че нещо е в състояние да ми помогне, най-малко пък акупунктурата, но ето че стана точно така. Не че съм очаквала да се случи, нали разбирате? Към нея подходих най-скептично.

— Какво представлява агорафобията? — попита Джос. — Извинете ме, не искам да изглеждам като пълна глупачка, но…

— О, няма нищо — побърза да я успокои Сандра. — Просто се страхувах да напускам жилището си. Чувствах се нервна сред много хора. Дори на улицата или в супермаркета.

Момичето кимна, но изражението му говореше ясно, че никога не бе чувало за подобно нещо.

— И сложиха тази пластинка в ухото ти, след което се почувства по-добре? — невярващо попита Лорна. — Сериозно ли говориш?

Сандра повдигна рамене.

— Сега съм тук, нали? Преди шест месеца не бих събрала куража да го направя. — Лицето й отново поруменя. — Надявам се, това няма да ви накара да гледате на мен като на аутсайдер или нещо подобно.

— О, в никакъв случай! — в един глас възразиха останалите, а Лорна додаде:

— Само дето през целия си живот съм смятала, че съм единствената, която страда от фобии. Чудесно е да разбера, че не съм сама.

— Е, какви са твоите? — предизвика я Сандра, търсейки с поглед подкрепа от Хелън и Джос. Въпреки че едната гледаше настрани, а другата имаше вид на напълно невинна, невъзможно бе да се допусне, че никоя от тях няма никакви страхове.

— Добре тогава — изправи гръб Лорна. — Когато бях на шестнайсет, имах чудесен приятел, но прецаках отношенията ни и оттогава не съм срещнала някого, който би могъл да заеме мястото му.

Хелън изпусна дълбока въздишка.

— Наистина?

Лорна кимна утвърдително.

— Казваше се Крис Ериксън. Знам, че човек винаги превъзнася първата си любов, но сега, като се замисля обективно, действително ми се струва, че е бил Единственият. Или поне онзи, с когото бих желала да споделя живота си.

Сандра изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Какво стана с него?

Лорна преглътна буцата, която засядаше в гърлото й всеки път, когато заговаряше на тази тема.

— Ами… провалих връзката ни по най-глупавия начин, по който може да го направи една тийнейджърка, след което скъсахме, а сега той е женен, има малко дете и всичко в живота му се подрежда прекрасно. — Засмя се пресилено. — Сигурна съм, че без мен му е много по-добре.

— Обзалагам се, че продължава да мисли за теб — каза Джос, вперила в нея големите си честни очи. — Говоря сериозно. Роби, приятелят ми от училище, все още иска да се оженим.

— И…? — попита Сандра и повдигна вежди толкова високо, че очилата й се свлякоха на носа, придавайки й вид на дългогодишна учителка, точно както и звучеше. — Ти нямаш намерение да се върнеш при него, така ли?

— Не — призна Джос. — Би било компромис.

Хелън, която наблюдаваше размяната на реплики в замислено мълчание, най-сетне се обади:

— Смятате ли, че е възможно да намериш сродната си душа в гимназията и въпреки това съзнателно да съсипеш живота си като последния глупак?

Всички очи се обърнаха към нея.

Лорна искаше да я попита: „Ти това ли направи?“, но отговорът изглеждаше толкова очевиден, че въпросът би звучал обидно.

— Лично аз смятам, че нещата се случват така, както е предначертано — каза тя, напълно убедена в думите си. — Дори това невинаги да ни устройва.

— Съгласна съм — припряно се съгласи Сандра, в чиито очи, за разлика от тези на Лорна, нямаше и следа от съмнение. — Ако някога си срещнала подходящия човек, рано или късно той ще се върне при теб. — Тя кимна, толкова уверена в твърдението си, че останалите го усетиха като присъствие на още един човек в стаята.

И въпреки че дълбоко в себе си Лорна се съмняваше дали Крис бе Единственият, който си е тръгнал, по отношение на Сандра и Майк нещата бяха толкова объркани, че не й оставаше нищо друго, освен да се надява съдбата да си свърши работата, като сложи край на взаимоотношенията им.