Наследницата

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Днес ни е събрала една радостна и свята церемония. Дошли сме, за да съединим пред нашия Бог две от неговите чада — негова светлост Джъстин Морли Девърил, десети баронет Лат, девети виконт Силвърбридж, седми граф Страфорд, и лейди Арабела Илейн Девърил, дъщеря на покойния уважаем граф Страфорд, в най-святата от всички земни връзки.

Бе видял французинът да оправя панталоните си на излизане от плевнята.

Но предишния ден тя го бе целувала, бе му говорила дръзко и се бе притискала към него. Беше му говорила така дръзко, сякаш точно знаеше какво мъжете правят с жените. Исусе, не можеше да понесе тази мисъл!

Арабела обърна глава настрани и погледна към графа. Пожела си той да я погледне, но Джъстин не извръщаше глава. Очите му оставаха впити в лицето на свещеника. Предишната вечер й се бе сторил някак отчужден. Дори се бе държал хладно. Реши, че вероятно целият този шум около сватбата го бе изнервил. А може би се боеше да се приближи до нея, за да не се опита да я прелъсти. Нямаше нищо против отново да й каже колко му е приятен допирът на гърдите й. Този спомен я накара да потръпне. Тази нощ щеше да получи много повече. Не знаеше какво точно се крие зад тези думи, но гореше от нетърпение да разбере.

— Ако някой оттук присъстващите има възражения против съединението на този мъж и тази жена, нека стане и говори сега.

Беше се срещнала с французина в плевнята и му се бе отдала. Хладнокръвно и доброволно му бе изневерила. Искаше му се да убие и двамата, но не го стори. Знаеше какъв е залогът.

Видял бе сламките в косата й, роклята й бе измачкана и освен това тя си бе тананикала. Несъмнено изживяното й бе доставило огромно удоволствие. Отново му се прииска да ги убие. Но нали се бе държала така свободно с него, така отстъпчиво. Очевидно го желаеше, нали?

Лейди Ан почувства как гърлото й се стяга и бързо преглътна. Винаги се бе учудвала на майките, които плачеха на сватбите на дъщерите си, обикновено след като бяха направили всичко възможно, за да уредят тези женитби, включително и многократното купуване на младоженеца. Но не беше в състояние да сдържи сълзите си. Арабела беше толкова красива. Приличаше силно на баща си… и на Джъстин. Но всъщност тя изобщо не приличаше на баща си. Беше мила, със силна воля и упорита. Беше всичко, което една майка можеше да иска от дъщеря си. Още една сълза се търколи по бузата й.

— Очевидно няма никой, който да застане между двама ви — тихо изрече свещеникът. — Да продължим. Милорд, бихте ли повторили след мен: „Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн…“

Стори му се, че ще се задуши. Не, по-добре нея да удуши. Но имаше нещо странно. Арабела нито веднъж не бе погледнала към французина, откакто бе влязла в салона същата сутрин. Беше толкова красива в светлосивата копринена булчинска рокля! Косата й бе прибрана на кок, прихваната с диамантени гребени, които от време на време проблясваха. Няколко дълги плитки се спускаха леко върху белите й рамене.

Защо не поглеждаше към любовника си? Кога ли французинът й бе станал любовник? Първия ден, когато бе пристигнал? Не, едва ли. Очевидно бе изчакала три дни, след което му бе позволила да я има в плевнята. Значи му се отдаваше вече цяла седмица. Цяла седмица!

Беше го направила, след като му бе казала, че ще стане негова жена. Предателството й бе заседнало като жлъч в гърлото му. Трябваше да я отхвърли още в този миг, да каже на всички, че тя е една уличница, която има вярност не повече от една змия. Отвори уста. Не, не можеше да го направи. Не желаеше и не можеше да се откаже от Ившам Аби. Не трябваше да прекъсва линията на Девърилови.

— Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн за моя законна съпруга…

Гласът му беше тих, но Арабела долови някаква грубост. Вдигна глава с надеждата, че ще каже тези думи към нея, но той не я гледаше. Погледът му бе спрян в някаква точка. Странно! Стори й се, че чува Елзбет да въздиша. Усмихна се на Джъстин, но той пак не погледна към нея. Беше по-висок от баща й. Стана й приятно от това откритие. Но защо не поглеждаше към нея?

Лейди Ан усещаше как проклетите сълзи пълнят очите й. Не ги желаеше, но те продължаваха все така да извират. Единствената й дъщеря се омъжваше. Сега вече щеше да стане истинска жена. Изглеждаше толкова красива. Така силно приличаше на баща си и на човека, който скоро щеше да й стане съпруг. Тези сиви очи, тази гъста, черна, лъскава коса! Едва ли щеше да стане баба на някое русокосо и синеоко момченце или момиченце, които да приличат на нея.

Джъстин беше мъж, заслужаващ възхищение — силен, хубав, добре сложен — с една дума мъж, когото Арабела лесно щеше да обикне. Стоеше така изправен и се владееше толкова добре, докато повтаряше брачната клетва. През последните пет години бе знаел, че ще се ожени за Арабела. Никога не се бе отричал от обещанието си и никога не се бе колебал, поне доколкото знаеше лейди Ан. Съпругът й не й бе споменавал дали Джъстин е поставял под въпрос решението му. Чудеше се дали сега, когато денят бе настъпил, младият мъж все още таеше някакви съмнения. Не, не бе възможно. Просто залогът бе твърде голям. Освен това бе видяла как двамата се гледат. Щяха да бъдат щастливи. Не само това. Лейди Ан прикри усмивката си. Онази вечер, когато двете с Елзбет се бяха върнали неочаквано от Талгарт Хол, тя бе видяла в очите му да гори силно желание. Всичко щеше да бъде наред.

— В името на Бога и по неговите закони и заповеди, вие, Арабела Илейн Девърил, повтаряйте след мен…

Елзбет се бе напрегнала да чуе как графът повтаря думите след свещеника. Гласът му беше дълбок, но звучеше някак странно суров. Видя, че Арабела не откъсва очи от него, докато говори, а от устните й не слиза удивена усмивка. Или по-скоро нетърпелива усмивка. Елзбет също се усмихна.

Беше му изневерила. Съвсем преднамерено го бе измамила с онова нещастно дребно френско копеле. Беше му говорила така дръзко, а той бе вярвал в невинността й, в искреността й, в простодушието й. Но не бе имало нищо подобно. Искаше му се да завие от болка. Едва понасяше мъката си.

Арабела произнасяше клетвата си с висок, ясен глас:

— Аз, Арабела Илейн, вземам теб, Джъстин Морли Девърил, за мой законен съпруг, за да те обичам и почитам, и да ти се покорявам…

„Покорявам…“ Мислите на лейди Ан се вкопчиха в тази единствена дума. Твърдоглавата й дъщеря правеше голяма отстъпка от нрава си, давайки тази клетва. Спомни си как самата тя бе изрекла същата клетва към един друг граф Страфорд. Сякаш оттогава бе минал само миг. Гласът и се носеше неуверено и едва доловимо в голямата катедрала. Знаеше, че властният й баща, маркизът на Одъртън би я убил, ако не се омъжеше за човека, когото той й бе избрал.

„Покорявам…“

Бе запратил тази дума към нея още същата вечер, когато тя се бе опитала да се освободи от ръцете му, които я мачкаха като чукове. Беше се покорила, беше се подчинила, а страховете и болката й сами се усилваха от настойчивите му желания. Винаги му се бе подчинявала, защото нямаше друг избор, а когато той не я ругаеше за това, че само лежи пасивно под него, бе отмъщавал на тялото й по други начини. Жестоките му желания превръщаха нощите й в кошмар. Жалко, че баща й не бе умрял преди брака, който й бе наложил насила, а се бе споминал, хвърлен от коня си по време на лов само две седмици, след като тя бе станала графиня Страфорд.

Изглежда, че животът бе низ от съжаления. Бе мразила съпруга си повече, отколкото преди това би повярвала, че е възможно да се мрази човешко същество. Поне й бе дал Арабела. Ако се бе отнасял към дъщеря й с такава омраза, с каквато се бе държал към Елзбет, сигурно щеше да я доведе дотам, че щеше да го убие. Но той бе обожавал Арабела повече от самия живот. Колко странно за един деспот, който бе мечтал за син.

Лейди Ан отново се замисли за Джъстин, който след едно необяснимо колебание тъкмо поставяше на средния пръст на Арабела златна халка.

Тананикаше си. Ясно чуваше в главата си гласа й — нежен, самодоволен. Пееше си, когато бе излязла от плевника. Продължаваше да си тананика, дори когато чистеше сламките от косата си. Пееше си даже когато оправяше роклята си. Спомняше си ясно как се наведе и махна една сламка от обувката си. Невярна кучка!

— С властта, дадена ми от църквата на Англия, ви обявявам за мъж и жена.

Свещеникът се усмихна широко. Погледна младата двойка и прошепна в ухото на графа:

— Вие сте невероятно щастлив човек, милорд. Лейди Арабела е изключително красива. Вече можете да целунете булката.

Графът стисна зъби. Трябваше да погледне към нея. Тя беше негова жена. Завинаги! Насили се да наведе глава и леко докосна устните й. Господи, тя беше нежна, влажна, нетърпелива. Уличница! Гадеше му се от ослепителното сияние на лицето й. Бе се опитала да задържи устните си допрени до неговите, а когато той се бе отдръпнал, му се бе усмихнала палаво. Джъстин побърза да обърне глава и се втренчи в златния кръст над лявото рамо на свещеника.

Лейди Ан се улови, че се моли Джъстин да бъде нежен с Арабела. Мисълта я накара да се усмихне. Целия следобед се бе суетила около дъщеря си. Бе й показвала частите на облеклото, на които до този момент девойката почти не бе обръщала внимание. Беше й се карала, че не стои мирна, докато прислужницата се занимаваше с косата й. Накрая бе решила, че е време да изпълни своето задължение като майка. Нервно нареди на прислужницата да ги остави сами и започна:

— Любов моя, довечера ще бъде първата ти брачна нощ. Трябва да знаеш, че ще настъпят някои промени. Имам предвид, че Джъстин ще бъде твой съпруг, а това означава много неща. Например…

Арабела я бе прекъснала със смях:

— Мамо, да не би да имаш предвид неминуемата загуба на девствеността ми?

— Арабела!

— Виж, мамо, съжалявам, че те шокирах, но татко още преди време ми описа детайлно целия този… процес, въпреки че, ако трябва да бъда точна, татко го нарече съчетаване. Не се боя, мамо. Напротив, не мога да се сетя за нищо по-приятно от правенето на любов с Джъстин. Мисля, че той е много добър в това. Не си ли съгласна? Един мъж трябва да добие опит и… хмм… умения още преди сватбата. Мислиш ли, че ще го разочаровам? О, Боже, знам съвсем малко или почти нищо за това как наистина става. Може би ще ми дадеш съвет какво да направя, за да го накарам да повярва, че го смятам за… хмм… красив и че изобщо не ме страх от него?

Лейди Ан не знаеше нищо такова. Един мъж красив? Може би наистина бе такъв, но тя винаги се бе страхувала, така че бе стискала очи колкото може по-силно. Красив мъж! Никога не се бе замисляла над такава възможност. Може би… Остана безмълвна, загледана в дъщеря си. Не можеше да й помогне със знания. Значи баща й й бе казал всичко? А беше ли й казал, че мъжете са диви и брутални, и изобщо не ги е еня за болката на жената? Не, очевидно не беше. Само й бе описал процеса. Копеле! Само по себе си това бе достатъчно отвратително. Всъщност може би трябваше самата тя да помисли повече по този въпрос. Представи си доктор Брениън и се изчерви като залез пред буря.

— Мамо, добре ли си? О, разбирам. Сигурно мислиш, че не би трябвало да зная всичко това. Кълна ти се, че не съм паднала жена, но ми се струва извънредно глупаво жените да не се наслаждават на правенето на любов. Знам, че на много момичета им се втълпява, че това е само едно неприятно задължение. Е, мисля, че те заслужават някой досаден грозник в леглото си. Знам, че с татко сте били различни. Сигурна съм, че ние с Джъстин също ще бъдем различни. Ще ни бъде добре заедно. А сега престани да се безпокоиш. Обичам те, мамо. Не се тревожи за мен.

— Сигурна ли си, че няма нищо, което бих могла да ти кажа? — Лейди Ан й се искаше да потъне вдън земя, но се стараеше да се държи нормално. Боже, колко го мразеше, мразеше до дъното на душата си! Арабела искрено вярваше, че баща й бе обичал майка й! Мислеше, че той й бе дал наслада в леглото! Мили Боже, каква пародия само бе бракът им! А тя бе жертвата в него.

— Не, мамо, но ти ми изглеждаш много бледа. Поне вече не се червиш. Не се притеснявай за мен. Знаеш, че те обичам и че ми е много приятно да се грижиш за мен. — Арабела отново прегърна майка си и я притисна силно. Лейди Ан не можеше да се отърве от усещането, че двете бяха разменили ролите си.

По-късно същата вечер лейди Ан връзваше панделките на красивата бяла копринена нощница на Арабела. Почувства как вълнението на дъщеря й се предава и па нея. Беше усетила, беше видяла очакването и желанието в очите на дъщеря си. А очите на Арабела искряха. В тях нямаше страх. Имаше само желание.

Накара девойката да седне и започна да разресва косата й.

— Стига толкова, мамо — помоли я Арабела и скочи на крака. — Скоро ли ще дойде? О, мамо, не искам да си тук, когато той дойде при мен.

— Много добре. — Лейди Ан отстъпи крачка назад, и постави гребена върху шкафа. — Джъстин ще бъде възхитен. Толкова си красива! Едва ли някога те е виждал с разпусната коса. Всъщност не, спомням си, че онази нощ, когато ви заварих двамата, косата ти не беше прибрана. Арабела, моля те, остави на мира копчетата на нощницата.

— Знам — отвърна Арабела и направи няколко танцови стъпки покрай майка си. — Трябва да оставя това за по-късно.

Лейди Ан преглътна от изненада.

— Джъстин ще дойде всеки миг. Сега ще те оставя сама. — Понечи да си тръгне, но се спря, обърна се и прегърна дъщеря си. — Бъди щастлива, Арабела. Истински щастлива. Не се ядосвай, ако нещо не тръгне както трябва… — О, Господи, какво ли друго можеше да й каже? Как би могла да я предупреди? Ами ако Джъстин беше същият като съпруга й?

— Татко никога не е правил грешки, когато е ставало дума за мен, мамо — съвсем тихо и нежно каза тя.

Лейди Ан бързо вдигна глава към дъщеря си. Може би беше само във въображението й, но й се стори, че за миг долови тъжна увереност в гласа на дъщеря си. Не, не беше възможно. Поклати глава и рязко се обърна.

— Надявам се, че си права, Арабела. Лека нощ, любов моя. Надявам се утре сутрин да видя усмивка на лицето ти.

— Голяма усмивка, маман.

След като майка й излезе, Арабела няколко пъти прекоси стаята напред-назад. Гореше от предусещане за нещо приятно. Обичаше изненадите, а тази нощ… Тя нетърпеливо обхвана раменете си. Погледна случайно към „Танца на смъртта“ и се изплези на картината, защото мразеше несигурността и се боеше от неизвестното. Очите й се преместиха към голямото легло. Тъкмо се чудеше с дяволита усмивка, дали случайно майка й не бе срещнала Джъстин и не му бе казала да си върви по пътя, когато вратата се отвори и в стаята влезе съпругът й. Изглеждаше великолепно в тъмносиния си брокатен халат. Видът му накара сърцето й да забие по-бързо. Краката му бяха боси. Едва ли под халата носеше нещо друго. Надяваше се да е така. Гореше от желание да свали дрехата от него. Искаше най-сетне да го види гол. Вече беше неин.

Графът затвори вратата и превъртя ключа.

— Радвам се, че не ме накара да чакам повече, Джъстин. Знаеш ли, никога преди не съм прекарвала нощта в тази спалня? Едва ли бих го сторила, ако бях сама. Но след като си тук, съмнявам се, че изобщо ще забележа тази проклета картина. Харесва ли ти косата ми? А нощницата ми? Мама ме накара да я облека.

Говореше твърде много, знаеше го, но това едва ли имаше значение. Беше младоженка и бе нормално да е нервна. Беше толкова нервна, че дори направи реверанс на Джъстин.

А той стоеше до вратата, без да помръдва. Просто я гледаше с ръце кръстосани пред гърдите си.

— Косата ти е красива. Нощницата ти е хубава. Изобщо изглеждаш много девствена. Поласкан съм, но също тъй и малко изненадан.

— Наистина се надявам да ти е приятно. А защо си изненадан? — Обзета от вълнение, не забеляза нищо странно в гласа му.

Графът не помръдна и не отговори на въпроса й. Арабела с лека стъпка се приближи до него. Сложи ръце на раменете му, повдигна се и го целуна.

Джъстин я сграбчи и я отблъсна назад. Арабела залитна, но успя да сграбчи облегалката на едно кресло и да се задържа на крака. Погледна го, зяпнала от изненада.

— Джъстин? Какво има? Какво се е случило? Не искаш ли да ме целунеш?

Искаше да я убие! Не, не можеше да го стори. Но щеше да я накара да страда. Щеше да я нарани така, както тя бе наранила самия него.

— А сега свали нощницата си — каза той с глас по-студен от зимен скреж. — Сваляй я още сега, и то бързо.

Сега го разбра. Мъжете са си мъже. Баща й й беше казал, че понякога мъжете се напиват в най-неподходящи моменти.

— Джъстин, ако си се напил, бих предпочела да не… — Гласът й падна като камък, пуснат от висока скала.

Беше забелязала напрегнати жили на шията му. Беше видяла яростта в сивите му очи. Ярост ли?

Към нея? Но какво ставаше? Та той трябваше да бъде така възбуден, както и тя самата. Беше я целувал с такова удоволствие, бе я притискал към себе си. Беше й казал, че иска да усеща гърдите й до тялото си. Ето сега имаше тази възможност. Това беше нейната, но и неговата първа брачна нощ. Какво го бе накарало да се разгневи?

— Прави, както ти казвам, уличнице, или ще ти съдера дрехата!

Уличница! Той току-що я бе нарекъл уличница? Можа само да го погледне безмълвно.

— Не разбирам — рече тя, като отстъпваше бавно, без да откъсва очи от него. Застана на разстояние от него зад едно голямо кресло и добави: — Моля те, кажи ми какво става? Защо ме нарече така? Как бих могла да съм уличница? Аз съм само на осемнайсет години и съм женена едва от пет часа. Девствена съм. Нещо повече, аз съм твоя жена.

Без съмнение в очите му се четеше ярост. Джъстин не каза нищо. Тръгна бавно към нея. Арабела не разбираше какво става, но не беше глупава. Избяга му от другата страна на креслото. Скоро той я притисна в ъгъла между тоалетката и стената. Арабела протегна ръце пред себе си.

— Джъстин, спри, моля те! Ако това е някаква игра, не разбирам правилата й. Не ми харесва тази игра. Баща ми никога не ми е казвал нищо подобно.

Той се засмя — груб, дрезгав смях, който я изпълни със страх. Имаше нещо, което изобщо не беше наред. Той бе разгневен, но тя не знаеше защо.

Изведнъж Джъстин я сграбчи за ръката, но тя се дръпна, успя да се освободи и хукна към вратата. Беше много бърза. Страхът й помагаше. О, Боже, вратата не можеше да се отвори! Дръпна я силно към себе си, после натисна навън, но без резултат. По дяволите, какво ставаше? Ключът! Съпругът й бе заключил вратата. Дланите й бяха мокри от пот. Сграбчи ключа и се опита да го превърти. Усети, че Джъстин стои зад нея й я наблюдава. Изведнъж сграбчи косата й и започна бавно и неумолимо да я навива около дланта си, докато тя не закрещя от болка и не се отпусна назад към гърдите му. Тогава той я завъртя с другата си ръка, за да застане с лице към него.

Дълго, много дълго той само се взираше в лицето й. Накрая каза тихо:

— Ще правиш каквото ти кажа, и то веднага щом ти кажа. Сигурен съм, че не искаш да знаеш какво ще ти сторя, ако не ми се подчиняваш.

Арабела инстинктивно почувства, че с него не можеше да се спори, че той не е в състояние да приеме разумен довод. Не можеше да спори, но трябваше да опита да се спаси. Стисна зъби заради силната болка и вдигна рязко коляно нагоре. Удари само твърдото му бедро. Беше се оказал по-бърз от нея.

Очите му бяха станали почти черни от гняв. Сега щеше да я удари. Арабела се напрегна в очакване на удара. Вместо това той пое дълбоко дъх и дръпна косата й така, че лицето й се озова до неговото. Погледна я право в очите — очи, които толкова много приличаха на неговите — и изрече едва чуто:

— Предполагам, че уважаемият ти баща те е научил, че с този номер можеш да събориш всеки мъж. Щеше да стане по-зле за теб, ако беше успяла. Тогава много щях да се ядосам. Може би щеше да ми се прииска да извия скъпоценната ти шия.

— Джъстин! — уплашено извика тя.

Той рязко пусна косата й, хвана дантелата около шията й и разпра нощницата й с такава сила, че Арабела се преви. Острият звук на цепеща се коприна прониза тишината на стаята. Девойката недоумяващо погледна разкъсаната нощница. Преди да успее да помръдне, Джъстин я смъкна от раменете й. Копчетата на ръкавите й отхвръкнаха. Усети погледа му по тялото си. Първо се спря на гърдите й, а след това по-долу, под корема й. Най-накрая усещането за безпомощност я подтикна към действие. Тя сви ръка в юмрук и замахна с все сила към лицето му.

Джъстин улови ръката й.

— Значи искаш да се биеш с мен, мадам? — попита той с тих, спокоен глас. Предишния ден й бе говорил с такава неподправена възбуда, с глас нежен и същевременно така настойчив. А тя му бе отвърнала всеотдайно. Вчера! Но не сега. Да, гласът му беше спокоен, но със спокойствието на смъртта. Толкова спокоен, че можеше да убие човек. Неочаквано я сграбчи през кръста и я преметна на рамото си.

Арабела заудря с юмруци по гърба му, но той беше едър и силен и тя нямаше никакъв шанс. Джъстин я хвърли назад и тя се озова по гръб върху леглото. Дъхът й секна. Болезнено пое глътка въздух и се опита да се измъкне. Сграбчи завивката и понечи да се претърколи към другата страна на леглото. Той стисна глезена й и я завъртя обратно по гръб. Арабела изпищя.

— Проклета да си, лежи и не мърдай! Да, така е много по-добре. А сега да огледам по-добре придобивката си.

Мили Боже, този мъж беше луд! Иначе какво друго обяснение би могло да се даде за поведението му? Баща й сигурно би разбрал, ако мъжът, когото бе избрал да й стане съпруг, е извратен или ненормален човек, търсещ удоволствие в женската болка. Не, със сигурност това беше невъзможно.

— Престани, Джъстин! — извика му тя. — Това е лудост, чуваш ли? Защо се държиш така? Няма да го позволя. Пусни ме, проклет да си!

Джъстин не каза нищо. Погледът му не се откъсваше от гърдите й. Тя чувстваше, че очите му я изучават, но изражението му беше отегчено. Единствено гневът все още гореше силно и непрестанно в погледа му. Изведнъж почувства как я обхваща страх, силен страх.