Наследницата

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Елзбет обожаваше миризмата на прясно скосено сено. Уханието му изпълваше плевнята. Тя пое дълбоко дъх и се усмихна. Бързо отиде при яслата в далечния по-тъмен край на плевнята. Изминала бе поне една седмица, откакто за последен път се бе измъкнала тайно от Ившам Аби, за да се срещне с него. Толкова дълго време! Не беше й говорил за мъжките си нужди от смъртта на Жозеф. Правеше му чест, че така благородно я бе оставил на скръбта й. Съчувствието му към нейната скръб след трагичното падане на старата слугиня го бе направило още по-скъп за нея.

Разстла наметалото си върху сламата, приглади внимателно гънките и се замисли. През последните няколко дни бе почувствала, че в главата му се въртят разни мисли. Елзбет смръщи вежди. Спомни си, макар и с нежелание, как той се бе поколебал дали да приеме предложението й да се срещнат същия следобед в плевнята. Кратката пауза, преди да даде съгласието си, я накара да си представи лицето на Сюзан Талгарт. Как само я мразеше Знаеше, че тя желае братовчед й. Коя жена не би го пожелала? О, да, Елзбет остро усещаше какво мислят другите, щом ставаше въпрос за него. Да, Сюзан, оная мръсна кучка, го искаше. Но той не би тръгнал след нея, нали? Разбира се, че не би тръгнал, макар тя да беше така привлекателна и красива с русата си коса. Не, Жервез не би й изневерил.

Седмицата, през която не бе лягала с него, бе достатъчна да подхрани романтичната й вяра, че физическото им единение е едно изтънчено доказателство на любовта му към нея. Дори се бе молила дано най-сетне да почувства удоволствие от докосването на ръцете му, да изстене истински, когато устните му се докоснат до тялото й.

Чакането в мрачната ясла я правеше все по-нервна. Най-вероятно го бавеха някакви важни дела. Беше почти готова да излезе да го потърси, когато го видя да се промъква тихо при нея.

— О, любов моя, започнах да се притеснявам! — протегна тя ръце към него и покри с целувки шията, раменете и гърдите му. — Проблем ли има? Забави ли те някой? Не е била Сюзан Талгарт, нали? Тя се опитва да те хване в мрежите си, нали? Кажи ми, че не съм права.

Той я целуна по главата, а след това внимателно я накара да седне отново на наметалото.

— Какво искаш да кажеш за Сюзан? Ma petite, ако тя се опита да ме съблазни, ще й се изсмея в лицето. Ще й кажа, че не харесвам английските момичета с розови бузи и тъпи физиономии.

Той се отпусна грациозно до нея, погледна миловидното й лице. Тя го гледаше опиянено с бадемовите си очи, които така приличаха на очите на майка й.

— Не, скъпа Елзбет — добави той, като я погали леко по гладката буза, — просто разговарях с лейди Ан. Нямаше да бъде учтиво да я изоставя насред разговора.

Елзбет го прегърна с две ръце през шията. Чувстваше се виновна заради съмненията си. Но, ето, той беше тук, при нея. Нея беше избрал. Усети лека целувка по косата си и зачака да я притегли в обятията си. Но той не я дръпна към себе си както друг път. Тя продължи да чака. Нищо! Отдръпна се леко назад. Очите й потъмняха тревожно. Не бе възможно да не я желае след цяла една седмица! Дали все пак Сюзан Талгарт не беше в Ившам Аби? Дали Жервез не я бе излъгал? Не, дори за миг не можеше да си го помисли. Не искаше също така да си помисля за облекчението, което чувстваше от факта, че не се опитваше да я съблече.

— Какво има, любов моя? — прошепна тя до шията му. — Какво те е разстроило?

Жервез въздъхна и се отпусна на лакът.

— Много си проницателна, Елзбет. Забелязваш много неща. — Видя какво удоволствие й доставиха думите му. Елзбет беше готова да направи всичко, което й кажеше. Поне така се надяваше самият той. Внимателно обмисли следващите си думи: — Знаеш, че с графа не се разбираме много. Антипатията му към мен расте от ден на ден. Мисля, че би ме убил, стига да му се удаде възможност. Знаеш ли, чудя се защо все още не ми е заповядал да си вървя. Много странно. Не мога да го разбера Не разбирам също откъде идва омразата му към мене. Нито лошо не съм му сторил.

— Да те убие? О, не! — не можа да се сдържи Елзбет. — Това би било прекалено. Освен това ти няма да го позволиш. Ти си силен и смел. И умен. Джъстин е нищо в сравнение с тебе. Ти не би оставил на никого да ги стори нещо лошо. Мразя го. Какво ще правим?

Беше повярвала на всяка дума, която й беше казал. Ама че страстна жена! Жервез се замисли. Страстта в думите й беше истинска, съвсем истинска. И същата страст щеше да се изяви във всичко. Усмихна й се. Сега вече можеше да бъде сигурен в нея.

— Той те мрази, защото е ревнив, Жервез — вкопчи се тя в ръкава му. Сигурна съм. Той вижда в теб всичко онова, което самият той не може да бъде. Това го кара да те ненавижда. О, Боже, какво ще правим?

Братовчед й се усмихна нежно, макар и леко горчиво напълно доволен от реакцията й и каза тихо:

— Елзбет, винаги си така съпричастна към околните. Може би си права за графа. Може би нещо в него го кара да се чувства непълноценен в мое присъствие. Няма значение. Ившам Аби му принадлежи. Аз съм само едни гост. По всяко време мога да стана нежелан. Той си придаде болезнено изражение и стисна малките й ръце в своите. — Във всеки случай преди малко ми нареди да напусна Ившам Аби до края на седмицата. Остава ни малко време, любов моя.

Всъщност графът не му беше заповядвал нищо, но думите му водеха към същия извод. Преди Жервез да дойде в плевнята, Джъстин го повика в библиотеката, затвори вратата и след като го изгледа продължително, му каза:

— В края на седмицата ще пожелаете да напуснете Ившам Аби.

Нищо повече, само това. А след това отново впи в него смъртоносния мраз на очите си. Той за миг изпита такъв страх, че не можа дума да обели.

— Е? Нищо ли няма да кажете? Нито дума? Нищо ли не искате да ми кажете?

Жервез се задоволи само да повдигне рамене.

— Много неща във вас ме дразнят. Въпреки това ви позволих да останете… по ред причини. Но сигурен съм, скоро всичко ще се разреши. Помнете, в края на седмицата. А сега си вървете.

И това беше всичко, което графът му бе казал. Французинът напусна библиотеката, огледа се, за да се убеди, че е сам, и се облегна на стената. Упрекна се, задето не бе казал на графа, че е страхливец, че е хулиган, който не заслужава дори да обуе ботушите му. Не, нищо такова не му беше казал.

— Да — отново каза той на Елзбет, — остава ни съвсем малко заедно. Трябва да си замина до края на седмицата.

Елзбет сепнато се надигна.

— О, не, не може да бъде. Жервез, не мога да ти позволя да ме изоставиш. Едва те намерих и не искам да те изгубя. Моля те, не си отивай — очите й се напълниха със сълзи. Тя преглътна, опитвайки се да се овладее, но не успя. Сълзите рукнаха по бузите й. — Не е честно. Арабела има всичко, наистина всичко… макар че не изглежда да му се радва много. Дори лейди Ан е вече господарка сама на себе си и може да направи каквото пожелае. Само аз съм като просяк цял живот — никой не ме приема, никой не ме иска. Не мога повече. Моля те, не ме оставяй пак сама!

Той внимателно избърса сълзите от лицето й.

— Трябва да бъдем смели, Елзбет. Казах ти вече, тук сме на негова територия. Решенията му определят действията на всички около него, независимо от мотивите му. По този въпрос нямам никакъв избор.

— Не му ли каза, че не желаеш да си тръгнеш? Не му ли каза, че се обичаме и че не желаем да бъдем разделени?

— Казах му — излъга братовчед й, — но той не ми обърна внимание. Както вече ти казах, той ме мрази.

Елзбет се изправи на колене. Беше изгубила Жозет, а сега щеше да изгуби и Жервез.

— Сетих се — заяви тя с надежда в гласа си. — Ще говоря с графа. Може би ще ме послуша. Откакто е дошъл тук, е много любезен с мен. Всъщност с мен се държи по-любезно, отколкото с Арабела, а тя му е жена. Не, по-добре да говоря с лейди Ан, защото знам, че ме обича. Ще й кажа, че сме влюбени един в друг и че искаме да се венчаем час по-скоро. Ще й кажа, че ще умра от мъка, ако те принудят да ме изоставиш.

За миг Жервез бе обхванат от паника при мисълта, че Елзбет би могла да говори с графа или с лейди Ан. Тази глупачка можеше да развали всичко само с един разговор. Трябваше да я убеди да не го прави. Нуждаеше се от пълен контрол над нея.

— Изслушай ме, Елзбет. Споменах ти вече, че казах на графа за взаимните ни чувства. Няма съмнение, че той ще го съобщи на лейди Ан. Но нима не виждаш? Това е без значение. Той не желае да бъдеш с мен и ще убеди лейди Ан да го подкрепи. О, малка моя, не мога да ти позволя да се унижаваш по такъв начин. — Сграбчи слабите й рамене и я разтърси. — Не, не е този начинът. Чуй ме, Елзбет, ще направим нещо друго. Когато свърши траурът, ще отидеш с лейди Ан в Лондон. Там ще се срещнем и ще избягаме заедно. Ще бъде съвсем лесно. Ще те отведа в Брюксел.

Думите му в миг отмиха нещастното й изражение. Очите й блеснаха развълнувано.

— О, моя прескъпа любов, какъв хубав план! Знаех си, че можеш всичко. Колко романтично ще бъде! Няма да се безпокоим за нищо с моите десет хиляди лири. Ти си толкова умен. Жервез. Ще ги вложиш умело и ще ни направиш богати.

Беше напълно доволен. Сега поне нямаше защо да се безпокои за Елзбет.

— Но, Жервез, лейди Ан ще отпътува за Лондон най-рано след шест месеца — разтревожи се тя. — Трябва ли да бъдем разделени толкова дълго? Не, не мога да го понеса. Кажи ми, че има друг начин.

— Прекарали сме години, без да се познаваме. Какво са шест месеца? Ще видиш, малка братовчедке, как бързо лети времето.

Елзбет почувства, че Жервез става все по-нетърпелив.

— Предполагам, че си прав, но въпреки това ще ми липсваш ужасно — побърза да каже.

— И ти на мен — кимна доволен той.

После понечи да стане. За негова изненада тя го сграбчи за ръцете и извика:

— Моля те, остани с мен. Отдавна не си бил с мен, още опреди Жозет да умре. Остани при мен, моля те. Искам те, уверявам те, наистина те искам!

Жервез беше направо зашеметен. Мисълта да прави любов с нея… не, това беше невъзможно! Почувства, че стомахът му се свива на топка. Но не можеше да й каже. Опита се да я успокои, да намери нежни думи, които да й каже.

— Елзбет, изслушай ме. Не мисля, че е разумно повече да се срещаме по този начин. Графът вече знае за нас, след като аз самият му казах. Това може да го озлоби още повече. Може дори да ми заповяда да си вървя преди края на седмицата. Не искам се разделям с теб толкова бързо. Затова трябва да бъдем предпазливи. Повече никакви срещи тук, Елзбет. Не, не плачи. Знаеш, че ми доставя изключително удоволствие да бъда с теб, но ще бъде фатално за нашите планове, ако ни разкрият или дори само заподозрат. Сигурен съм, че го осъзнаваш. Трябва да мислим за бъдещето си.

— Само един последен път, Жервез. Прегърни ме и ме люби. За последен път.

Настойчивостта в гласа й, страстта, която блестеше в тъмните й очи, предизвикаха само отвращение в него. Не, не към нея, а към самия него. Въпреки това не можеше да я остави да се усъмни. Наложи си да не се отдръпне. Прегърна я, наклони се към нея и притисна устни към нейните.

Елзбет, която бе решила на всяка цена да запечата в паметта си последните си мигове с него, забрави всички страхове и усети как докосването му възпламенява в нея изтънчената тръпка на желанието.

Жервез се чувстваше вцепенен и лишен от чувства. Усети, че Елзбет разтваря устните си, и не можа да издържи повече. Отблъсна я и бързо стана.

— Елзбет, за Бога, не мога. Не, не се обиждай. Не е заради това, че не те искам — опита се да я успокои той. — Не мога, малка братовчедке. Обещах на Арабела да изляза на езда с нея. Сама разбираш, че ако закъснея, тя може да заподозре нещо. Трябва да бъдем смели, Елзбет. Скоро всичко това ще бъде минало. Обещавам ти. Трябва да ми вярваш. Ще можеш ли?

— Но, Жервез… да, вярвам ти.

Нямаше да отстъпи, щом веднъж беше решил нещо. Познаваше го достатъчно добре. Онези чудни чувства, които беше изпитала, си бяха отишли безвъзвратно. Почуди се дали наистина ги бе изпитала или си ги бе въобразила в болката си.

Жервез я целуна бързо, но страстно по бузата, след което излезе от яслата. Елзбет усети в нежния му жест силна тъга. Все пак успя да сдържи сълзите си, докато той излезе.

Лейди Ан сви крака си и позволи на коняря да я повдигне към седлото.

— Благодаря, Тим — каза му, докато наместваше полата си за езда. — Не е нужно да ме придружаваш. Отивам до дома на доктор Брениън. Тюлип знае пътя.

Тим почтително отстъпи назад, за да направи път. Лейди Ан леко удари кобилата си с юздите и Тюлип се впусна по алеята, пръхтейки признателно.

— Същата си като мен, Тюлип — рече лейди Ан. — Стоиш си в уютния яхър и поглеждаш с очи като жълтици всеки, който се осмели да наруши спокойствието ти.

Не беше яздила от месеци. Знаеше, че на другата сутрин ще има мускулна треска. В момента обаче това не беше важно. Чувстваше се така безпомощна и объркана. Гневът й към Джъстин се бе превърнал в отчаяние. Ившам Аби беше една огромна, студена и пуста гробница. Не можеше миг повече да прекара в нея. Джъстин беше изчезнал някъде. Арабела вероятно бе излязла на езда, търсейки най-отдалеченото от съпруга си място. Що се отнася до Елзбет и французина, тя не бе виждала нито единия, нито другия.

Насочи Тюлип към спретнатата грегорианска къща на Пол в края на малкото селце Страфорд на Берд. Хрумна й, че е възможно Пол да не си е у дома. В края на краищата той не можеше да каже на някой болен, че не желае да се погрижи за него.

Не бяха отделяли много време един за друг от смъртта на Жозет. Днес бе почувствала, че трябва да го види, просто да погледне в големите му кафяви очи. Тогава разочарованието и отчаянието й в миг щяха да изчезнат.

— А сега, Тюлип, малко почивка за старите ти кокали — рече тя, като насочи кобилата по тесния път, ограден от двете страни с тисове. — Почини си, макар да не виждам как изобщо би могла да бъдеш изморена.

— Добър ден, милейди — посрещна я един едър младеж с жълта като пясък коса на възраст може би почти колкото Арабела. Познаваше го още от малко момче.

— Радвам се да те видя отново, Уил — отвърна тя на младежа, който закуцука напред да поеме юздите на коня й. Беше си счупил крака още като дете. — Изглеждаш наистина добре. Доктор Брениън в къщи ли е?

— Да, милейди. Таман се върна от Долуъртови. Старият проклетник си е строшил ръката.

— Добре, че е тук — отвърна тя. — Дай, моля те, малко сено на Тюлип, но не прекалявай. Тази нейна лакомия ще й изяде главата.

Спусна се грациозно на земята и бързо изкачи трите стъпала към къщата. Почука, но за нейна изненада не й отвори госпожа Мълдун, сприхавата ирландка, която се грижеше за къщата на доктор Брениън.

— Ан! Каква изненада! Мили Боже, момичето ми, какво правиш тук?

Доктор Брениън стоеше на прага с разкопчана на врата риза. Ръкавите му бяха навити над лактите, а лицето му светеше от неподправено удоволствие.

Лейди Ан се приближи до него, без да каже нито дума и го целуна. Отдръпна се и усети погледа му върху устата си.

— Исках да те изненадам, Пол — рече тя най-накрая. Господи, говореше му така, сякаш му натякваше за нещо.

— Колко съм невъзпитан! Заповядай, Ан — усмихна й се той, все още вперил очи в устните й. Искаше му се да я грабне и да я внесе вътре. Искаше му се да целуне хубавата й уста, да прекара език по устните й. — Съжалявам, но госпожа Мълдун не е тук. Ще ти направя чай, ако искаш. Сестрата на госпожа Мълдун е болна от заушка. Каква беда, нали?

— Наистина голяма беда — отвърна лейди Ан, разтревожена почти колкото Тюлип, кобилата си, която навярно хрупаше с удоволствие овеса си. Последва Пол в салона — уютна, пълна със светлина стая, която много й допадна. Нямаше нищо общо с необятната празна гробница, наречена Ившам Аби.

— Шапката ти за езда е много хубава — каза той. — Мога ли да я сваля?

Всъщност искаше да я целуне и не желаеше да се озове омотан в купчина черно кадифе.

Ан кимна и вдигна лице към него. Пол не я целуна, но беше съвсем близо до лицето й. Развърза тънката панделка и свали шапката от главата й.

— А сега седни ето тук, до мен и ми разкажи какви нови беди те водят насам — въздъхна той. Нещо трябва да се бе случило, сигурен беше. Целувките можеха да почакат. — Е, готов съм. Не си дошла само за да ме изненадаш, нали?