Наследницата

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Олеле, как само изглеждаш! — възкликна графът, като сложи ръка на рамото на жена си. Усети, че се страхува дори само да я изпусне от поглед. — На косъм ти се размина — рече той, после я придърпа към себе си и я притисна силно. — Само на един проклет косъм. Няма повече да ме плашиш така, чуваш ли, Арабела?

Тя поклати глава, все още притисната до рамото му.

— Беше ужасно. Мислех, че никога вече няма да видя как слънцето залязва над покрива на къщата. — Замълча за миг и потърка нос в мекия плат на палтото му. — Боях се, че никога вече няма да те видя.

— Аха! — възкликна в отговор Джъстин. Повдигна брадичката й, взря се в лицето й и я целуна нежно. — И двамата имаме нужда от една хубава баня. Дай да видя къде си се ударила главата.

Слава Богу, не беше толкова зле, колкото изглеждаше.

— Ще се оправиш. Сега те чака банята. После искам да поговоря с теб.

В този момент Арабела взе решение какво да прави. Джъстин все така не й вярваше, но въпреки това бе дошъл на помощ. Значи не му беше безразлична. Най-малкото, което му дължеше, беше истината.

— Аз също искам да говоря с теб.

А последствията да вървят по дяволите.

Графът само й се усмихна. Чудно какво ли щеше да му каже? Дали щеше да поиска прошка? Спомни си думите, които Арабела бе прошепнала до рамото му в тясната монашеска килия. Беше помислила, че вече й вярва. За какво ставаше дума? Не, сега не трябваше да мисли за това. Навярно щеше всичко да му признае. Нима току-що не бе казала, че иска да говори с него? Искаше цялата тази история да приключи веднъж завинаги. Но не, имаше още много, много други неща. Оставаше Жервез и всичко, което проклетото копеле, бе забъркало.

— Грейс ти е приготвила ваната. Най-добре да накарам горкия Грубс да направи същото. — Той се обърна неохотно. Не му се искаше дори за миг да я изпуска от очи, нито пък да излиза от графската спалня.

— Джъстин?

— Да?

— Благодаря ти. Ти ме спаси. Знаех си, че ще дойдеш, и ти наистина го направи.

— Ти би направила същото за мен, нали?

— Да, бих го направила. Но знаеш ли, милорд, мисля, че бих действала малко по-бързо — отвърна предизвикателно. — След сериозен размисъл бих казала, че се съмнявам дали бих те оставила да чакаш толкова дълго.

Джъстин се разсмя.

— Това беше добре казано. Вълкът мени козината си, но не и нрава си — добави и излезе.

За нещастие не им остана време да поговорят преди вечеря.

Както можеше да се очаква, разговорът на трапезата скоро се насочи към загадъчния скелет в стената на килията.

— По нищо ли не може да се разбере самоличността на горкия човек? — обърна се лейди Ан към графа.

— За нещастие няма никакви следи. По облеклото му може да се предположи, че е срещнал насилствената си смърт преди около двайсет години. Що се отнася до въпросите как или защо, или пък от чия ръка… — Графът само сви рамене.

Арабела замислено хапеше устната си. Обичаше свинско печено, но тази вечер направо не можеше да го гледа. Господи, та тя държеше отговорите на всички тези въпроси. Можеше да си представи какъв ужас ще се изпише на лицата им, ако им кажеше, че баща й беше убил този човек, любовника на Магдален на име Шарл. Ами Жервез? Как ли би реагирал, ако разбереше истината? Всъщност Жервез може би вече знаеше? Тя наведе глава и започна да си играе с няколко зърна зелен боб. Повече от всичко искаше да остане сама, далече от другите и да размисли. Трябваше да реши какво да прави.

— О, Арабела, колко е ужасно, че си била затворена сама с онзи скелет! Толкова си смела. Божичко, сигурно щях да умра. — Елзбет потрепери и от вилицата й изпаднаха няколко грахови зърна.

— Не, едва ли — отвърна тя. — Щеше да откриеш скелета и да пребледнееш като платно — поне аз направих точно това, — но после щеше да размислиш и да подходиш съвсем практично по въпроса.

— Мислиш ли? — намръщи се сестра й. После вдигна глава. — Смяташ, че щях да бъда толкова смела, колкото теб?

— Изобщо не се съмнявам. Ти също не би трябвало да се съмняваш. Моля се само това никога да не ти се случва.

Доктор Брениън погледна двете сестри. Ако Арабела можеше да даде на Елзбет цялата си сила още сега, на масата, тя беше готова да го стори. Какво ставаше тук? В нея бе настъпила такава силна промяна. Поклати глава замислено. Ан щеше да му каже по-късно какво става.

— И двете с Елзбет сте здрави като коне, но вас, уважаема графиньо, смятам да прегледам най-обстойно — обърна се той към Арабела. — Искам да се уверя, че сте напълно здрава.

Тя се насили да се засмее.

— Какво? Искате да стана жертва на някое от вашите отвратителни лекарства? Не, сър, благодаря. Майко, моля те, подай на добрия доктор малко от онзи пържен лук. Така поне ще отвлече вниманието си от мен.

— Джъстин — обърна се лекарят към графа, — не можете ли да убедите жена си, че трябва да бъде малко по-разумна?

Той само се усмихна и поклати глава.

— Оставете я да носи цицините и синините си на мира, Пол. Сигурен съм, че й няма нищо сериозно. Но бъдете сигурен, че тази нощ ще я държа под око отблизо.

— Аз съм този, който трябва да ви поиска извинение, скъпа Арабела — намеси се Жервез, като се наклони напред и направи артистичен жест с ножа си. Това бяха първите му думи през цялата вечеря. — Постъпих неразумно, като ви изложих на тази опасност. Постъпката ми е непростима и с нищо не може да бъде оправдана. Кажете ми какво бих могъл да направя, за да получите възмездие?

Арабела вдигна очи към него. Искаше й се да му каже, че просто би могъл да си тръгне и никога повече да не се връща. Или можеше да се гръмне. Можеше да се удави в езерото при рибките. Преди всичко й се искаше да го разпита какво знае и защо изобщо бе дошъл. Освен това без съмнение в напевния му глас се долавяха фалшиви нотки. Загрижеността в думите му изобщо не бе достигнала до тъмните му очи. Може би в тях беше изписано облекчение? Облекчение от какво — че не беше умряла? Какво изобщо ставаше тук? Как ли можеше да разбере?

Насили се да му се усмихне.

— Приемам извинението ви. С готовност ви прощавам, защото аз също исках да разгледам развалините. Вината е на двама ни.

Дали гласът й не звучеше престорено като неговия? Надяваше се, че поне копелето щеше да го забележи. Не смееше да погледне към Джъстин. Сигурна беше, че по-късно ще й каже съвсем ясно какво точно мисли.

— Значение има единствено това, че си напълно невредима — обади се лейди Ан. — Бих искала да издам една заповед. Никакви разходки повече сред развалините. Спомням си, че баща ти още преди години те бе накарал да му обещаеш точно това. Хайде, обещай го отново.

„Да, мислеше си Арабела, татко искаше да не се приближавам до развалините. Сега вече не се съмнявам каква е била причината. Боял се е да не разкрия това, на което случайно попаднах днес.“

Сърцето й се сви от болка, но успя да каже:

— Това е най-лесното обещание, което трябва да спазвам, мамо.

Доктор Брениън насочи вниманието си към Жервез. Беше започнал да презира младия мъж също толкова, колкото и графа, но по съвсем други причини. Опасяваше се, че той представлява опасност за Ан. Що за опасност не знаеше, но в гърдите му оставаше неясния страх. Все още се чудеше какво ли Джъстин бе открил за Жервез и какви бяха плановете му? Дали нямаше просто да го остави да си иде?

— Разбрах, мосю, че не след дълго смятате да напуснете Ившам Аби.

Французинът погледна с присвити очи към графа, преди да отговори:

— Да, докторе, неотложни дела изискват присъствието ми другаде. Престоят ми в Англия беше същинско удоволствие, но се налага да се върна в Брюксел.

— Е, вие останахте тук доста време, нали? — продължи доктор Брениън. — Може би за вас е най-добре да се завърнете у дома.

Жервез огледа всички на масата. След като се бе върнал, за да съобщи за злополуката с Арабела, той беше разбрал, че графът усеща нещо. Да, но не знаеше какво точно преследва. Ето затова графът все още не го беше изритал. Искаше да знае каква е целта му. А след това можеше да го убие. Е, съвсем скоро проклетият граф щеше да научи всичко. И не Жервез щеше да умре. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Арабела се улови, че внимателно разглежда лицето на Жервез. Искаше й се да разплете по-нататък нишките, до които бе достигнала. Едва ли беше толкова порочен, че умишлено да прелъсти собствената си сестра. Не, това никой не би могъл да стори. Погледът й случайно се насочи към централното място на масата. Дъхът й секна от изненада, щом забеляза гнева, който светеше в очите на съпруга й. Побърза да върне вниманието си към парчето свинско в чинията си. Колко глупаво бе постъпила! Джъстин я бе видял да наблюдава Жервез. Той не й вярваше, че е невинна. Никога нямаше да й повярва.

Как само й се искаше да изостави всички други, да хване съпруга си за ръка и да го отведе някъде, където ще бъдат сами. Но трябваше да издържи цяла вечер. Неизречените лъжи тежаха като гъст прах във въздуха. Как само мразеше притворството и тайните!

Най-накрая, след като Елзбет привърши рецитала си от пиеси за пиано, доктор Брениън стана и взе ръката на Арабела. Тя го погледна признателно. Той целуна ръката й и каза:

— Сега трябва да си лягате. Без възражения, Арабела.

— Би било неуместно да не се подчиня на бъдещия си баща — поклони му се тя. — С готовност ще ви послушам, сър. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

Доктор Брениън потупа ръката й, после се обърна към лейди Ан:

— Трябва да вървя, Ан. Утре сутринта ще те взема за разходка.

Арабела беше готова да тръгне към стаята си, когато забеляза, че Елзбет гледа смутено към Жервез. Не беше сляпа, та да не види, че сестра й скоро няма да може да сдържи чувствата си. Реши, че няма да ги остави сами, независимо че очите й се затваряха от умора. Може поне да се опита да ги държи разделени, докато Жервез не отпътуваше. Тръгна бавно към камината, а междувременно не преставаше да търси подходящо разрешение. Джъстин я гледаше и се чудеше какво ли, по дяволите, пак си беше наумила. Забеляза, че поглежда към Елзбет, а след това втренчва поглед в Жервез. Имаше нещо странно тук.

Искаше Арабела само за себе си. Изцяло.

— Съгласен съм с Пол — заяви той със студен, спокоен глас. — Време е да си лягаш.

Ето това беше решението!

— Да, наистина леглото ме чака. О, Елзбет, защо не ме придружиш до стаята ми? Повече от всичко друго искам ти да ме завиеш.

Сестра й я погледна изненадано. Мислеше да говори с Жервез, тъй като той си заминаваше. Искаше й се да го попита какви са му плановете сега, след като вече се знаеше, че мащехата й ще се омъжва за доктор Брениън. Но дори за миг не помисли да откаже на сестра си. С готовност стана и отиде до Арабела.

— Желаем ви лека нощ, господа — рече Арабела. После стисна здраво ръката на Елзбет и безцеремонно я повлече към вратата.

Облече нощницата си, разпусна черната си коса, а сестра й с четка в ръка отброи стоте разресвания.

— Благодаря ти — усмихна й се Арабела и я целуна по бузата. — Радвам се, че дойде с мен. Напоследък не ни остава достатъчно време една за друга. Но скоро ще можем да бъдем повече време заедно. Ще видиш. А сега си лягай, Елзбет. Става късно и виждам, че си изморена.

Почуди се дали да не я проследи, за да е сигурна, че няма да се срещне с Жервез.

Елзбет се прозя и се протегна като най-невинното дете на света.

— Да, ще си лягам. Благодаря ти, Бела, че ми отстъпи Грейс. Направо съм с вързани ръце без Жозет.

Арабела потупа ръката й и каза нежно:

— Знам, Елзбет. Благодаря ти, че дойде с мен.

Арабела се пъхна в леглото си и духна свещта. Знаеше, че Джъстин скоро ще дойде при нея. Толкова много неща имаха да си казват. Но за момента беше сама и имаше възможност да размисли, да подреди множеството факти и полуистини, които бе разкрила.

Вече знаеше почти наизуст съдържанието на писмото на Магдален. Беше го прочела няколко пъти, преди да слезе за вечеря. Що се отнася до самото писмо, то беше надеждно скрито в една от вечерните й обувки. Това скривалище беше напълно сигурно, защото дори Грейс никога не надничаше в обувките й, а се задоволяваше само да избърше праха от тях. Дори това се случваше не по-често от веднъж в месеца.

Изведнъж се сепна и седна. Господи, ама че глупачка беше! Жозет сигурно е знаела всичко това. Че нали тя е трябвало да предаде писмото на Магдален на любовника й Шарл? Тогава слугинята със сигурност е знаела, че Жервез е син на Магдален. Жозет… но сега старицата беше мъртва. Арабела настръхна. Беше си счупила врата при едно трагично падане по стълбите посред нощ, и без свещ със себе си.

Замисли се отново за събитията от изминалия следобед. Беше почти напълно сигурна, че срутването в стария манастир не беше случайност. Но в такъв случай, щом Жервез искаше да я нарани или убие, защо бе отишъл толкова бързо да повика Джъстин на помощ? Каква ли причина можеше да има за всичките си действия? Нищичко не проумяваше.

Поклати глава. Къде ли беше съпругът й? Почувства се така, сякаш се скиташе из лабиринта в Ричмънд Парк, без да знае накъде е изходът. Ключ към изхода от този лабиринт щеше да й даде причината, поради която Жервез изобщо бе дошъл в Ившам Аби.

Баща й несъмнено е знаел за съществуването на Жервез, тъй като той беше син на първата му жена. Сигурно по тази причина не се бе появявал преди смъртта на стария граф. Но дали на баща й не му е било известно нещо друго, нещо, поради което Жервез бе стоял настрана?

Вратата неочаквано се отвори и графът влезе в спалнята. Носеше все същия тъмносин брокатен халат, онзи, в който бе облечен през първата им брачна нощ. Знаеше, че е гол под халата. Пръстите й се свиха конвулсивно. Почувства как я облива гореща вълна. Изведнъж всичко й се стори съвсем просто.

— Жервез никога не ми е бил любовник. Не бях аз, а Елзбет — му каза тя, щом той приближи до леглото.

Графът замръзна на място. Онази картина изникна в ума му така ясно, сякаш я бе видял само преди час. Можеше да различи всеки детайл.

— В деня преди венчавката те видях да излизаш от плевнята и да си тананикаш — бавно рече той. — Излезе само секунди след Жервез, който се измъкна отвътре с вид на джебчия.

— И заради това си помислил, че съм ти изневерила? — Сърцето й биеше така силно, че усещаше пулса му чак в гърлото си. Беше я сметнал за разпътна жена заради едно недоразумение. Искаше й се да скочи и да се нахвърли срещу него. Преглътна мъчително, но не помръдна, а остана да чака.

— Не, имаше и друго. Когато излезе от плевнята, роклята ти беше измачкана. Освен това закопчаваше някакви копчета по дрехите си и се мъчеше да ги пригладиш. Дори се наведе и завърза едната си обувка. Косата ти беше разрошена и беше пълна със сламки. Изглеждаше много доволна от самата себе си.

Арабела запази мълчание. Джъстин се настани на ръба на леглото.

— Не знаех какво да мисля — продължи той. — Французинът излезе от плевнята… Имаше вид на мъж, който току-що е правил любов. Всеки мъж познава добре този вид. Нямаше грешка. Бях напълно сигурен. Исках да убия и себе си, и тебе, загдето ми беше изневерила. А на него исках да му извия врата.

— Значи тогава не си имал никакви съмнения?

— Не, бях сигурен, че знам какво се е случило. Не исках да го повярвам, но бях сигурен. Искаше ми се да умра.