Наследницата

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерята закъсняваше, понеже ковачът се бе опитал да подкове черния звероподобен жребец на скуайър Джеймисън и добичето го бе ритнало в рамото.

— Горкият човечец — каза доктор Брениън, като поклати съчувствено глава, — толкова се бе ядосал, че му се искаше да убие онзи кон. Каза ми, че ако зависи от него, този кон повече няма да види подкова.

Историята му определено не беше забавна, реши той, докато водеше лейди Ан към трапезарията. Въпреки това тя заслужаваше нещо повече от престорените усмивки, с които я даряваха графът и Арабела. Контът се смееше с онзи свой френски маниер, който Брениън изобщо не намираше за приятен. Елзбет се усмихваше скромно, както човек би сметнал за нормално за едно момиче като нея. Е, може би не чак толкова скромно.

Влязоха в трапезарията. Елзбет отново привлече погледа на доктор Брениън. Само преди седмица той прибързано я бе описал на лейди Ан като неуверено малко момиче. Сега вече не беше съвсем сигурен в преценката си. У нея се забелязваше една нова самоувереност. Мълчанието й сега беше по-скоро признак на сигурност, отколкото на страх да застане пред останалите. Вероятно се дължеше на наследството на баща й. Най-сетне бе осъзнала, че самата тя има някаква стойност. Че бе означавала нищо за баща си — човек, когото тя без съмнение цял живот бе боготворила. Жалко, че именно силата на парите я бе накарала да достигне до това заключение.

— Хайде, Арабела — рече лейди Ан, — заеми мястото на графинята. Сега ти си графиня Страфорд и това място по право е твое.

За миг погледна майка си с неразбиране. Ръката й вече почиваше на облегалката на стола й. О, Господи, майка й беше права! Вече беше графиня Страфорд. Но това нямаше никакво значение. Не желаеше да прави нищо друго, което би я обвързало с графа повече, отколкото вече беше.

— О, не, майко — поклати глава тя, — не искам да сядам на мястото ти. Цялата тази история е малко глупава. Предпочитам да седна на обичайното си място.

Гласът на графа я накара да стисне облегалката на стола с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Арабела, лейди Ан е напълно права. Единственото подходящо място за вас като графиня Страфорд е срещу мен. По този начин всеки път, когато вдигате глава, ще виждате съпруга си. Не ви ли ласкае тази мисъл?

Да, наистина! Та това беше направо чудесно! Сигурно с всеки поглед към него храната щеше да се забива като нож в стомаха й. Понечи да му отговори и гласът й излезе тънък и писклив:

— Татко наричаше това място „дъното на масата“. Хайде, стига вече сме се занимавали с глупости. Свинското ще заприлича на подметка, докато стигнем до него.

— Ще седнете там, където подобава, мадам. Джайлс, би ли придружил нейна светлост до мястото й?

Лакеят, който цели осемнайсет години не се бе противопоставял на волята на лейди Арабела, погледна умоляващо към лейди Ан.

— Хайде, скъпа — тихо се намеси тя, — позволи на Джайлс да те настани на мястото ти. — По дяволите, изобщо не трябваше да го прави на въпрос. Само бе дала на Джъстин нови боеприпаси за битката срещу дъщеря й. Но защо ли той ги използваше? Лицето на Арабела беше пребледняло. Стоеше до старото си място, без да помръдне. Лейди Ан със затаен дъх чакаше да види как Арабела ще превърне трапезарията в бойно поле.

Младата жена си представи как взема стола и го хвърля срещу съпруга си. А също и всички ножове по масата покрай нея. Нямаше как да го направи. Останалите щяха да забележат, че не всичко е наред между тях, ако продължаваше да се противи. Изруга тихо. Само Джайлс я чу. За миг й се стори, че горкият лакей ще припадне, щом я чу да казва, че ще седне на шибания стол. След това изрази подобие на усмивка.

Първото ястие беше супа от костенурка. Хранеха се в пълно мълчание.

— Запознахте ли се вече със стария Хемзуърт, Джъстин? — попита доктор Брениън между блюдата.

Устните на графа се изкривиха в лека усмивка.

— Той е един стар сприхав скъперник, но също и арендатор, който се грижи добре за земята. Даде ми дълъг списък от подобрения, които би желал да види в имението. Освен това ми заяви, че му се струвам твърде млад, за да нося ботушите на стария граф, но той ще се опита да ме задържи в правилния коловоз. Дори ме снабди с разписанието на часовете, които може да отдели за мен.

— Постоянно правеше същите номера на татко — неволно изрече Арабела. — Винаги му казваше какво да прави и какво не. Татко само скърцаше със зъби. Никога обаче не е изпускал нервите си пред Хемзуърт.

— И какъв беше изходът от споровете им? — попита графът, като вдигна очи към нейните от другия край на дългата маса.

— Баща ми изобщо не го слушаше, така че Хемзуърт вечно се мъчеше да ме подкупи.

Джъстин си представи похотливия старец и вулгарните му забележки, които постоянно бе отправял към една младичка прислужница, и пръстите му стиснаха вилицата.

— О, така ли? И с какво се опитваше да те подкупи? — Гласът му прозвуча толкова дрезгаво, че Елзбет смутено вдигна очи към лицето на графа. Дори французинът остави вилицата си и погледна към него.

Арабела почувства как едно немирно дяволче се размърдва в нея. Защо не? Усмихна се многозначително и повдигна изразително вежди.

— Колко странен въпрос ми задавате, милорд. Когато бях на пет години, той се опитваше да ме подкупи с ябълки от овощната си градина. Разбира се, когато станах по-голяма, старият Хемзуърт стана по-изобретателен. Мисля, че някои от нещата, които ми е предлагал, би трябвало да ме накарат да се изчервя. Всъщност по онова време той не беше чак толкова стар.

Джъстин не се забави да възнагради Арабела за тази тъй необичайна история с гневно изчервяване на лицето си. А тя спокойно продължи с вечерята си. Установи, че свинското печено все още не беше станало на подметка, но имаше горе-долу такъв вкус в устата й. През останалото време от вечерята Арабела смътно долавяше, че майка й и доктор Брениън разговарят предимно с Елзбет и конта.

— Арабела? — произнасянето на името й я накара да вдигне глава. — Когато решиш, че дамите могат да се оттеглят от масата, трябва просто да станеш — тихо добави майка й.

Само с каква власт разполагаше, а дори не бе помисляла за нея. Веднага избута назад стола си и стана.

— Господа, моля да ни извините, но ще ви оставим да се забавлявате сами.

Колко просто беше! Беше свободна. Погледна графа право в очите, после се обърна и излезе от трапезарията. Лейди Ан и Елзбет я последваха почти тичешком.

— Какво й става на Арабела? — прошепна Елзбет, докато отиваха към Кадифената стая. — Ами на негова светлост? Само с какъв студен глас й говореше! Дори ми се стори, че изглежда разгневен, но навярно съм сгрешила. Та те са още младоженци. Не е възможно да съм права.

— Понякога, мила моя — отвърна най-накрая лейди Ан, — женените хора, особено наскоро след сватбата, не винаги се разбират добре. Това са кавги на двама влюбени, нищо повече. Не се безпокой за тях. Този период отминава бързо.

Ех, де да можеше сама да си повярва! Милата Елзбет, колко невинна беше! Изглежда, че девойката бе приела простичкото й обяснение, а вниманието й вече се бе насочило към нещо друго, може би към предстоящия сезон в Лондон. Все пак лейди Ан беше доста озадачена, защото бяха минали няколко дни, откакто Елзбет за последен път бе споменала за десетте хиляди лири или за пътуването. Да, тук също имаше нещо нередно.

Лейди Ан погледна към Арабела, която неспокойно се разхождаше напред-назад пред дългия френски прозорец.

— Посвири ни, Елзбет — обърна се тя към заварената си дъщеря. — Може би някоя от онези френски балади, щастливите, които карат човек да се смее. Не от онези, от които ми се доплаква.

Девойката се съгласи с готовност, настани се пред пианото и скоро стаята се огласи от сърцераздирателни акорди. Все пак беше избрала тъжните балади.

Лейди Ан се приближи до дъщеря си и сложи ръка на рамото й.

— Защо каза тази лъжа за бедния Хемзуърт? Знаеш много добре, че баща ти не те пускаше да припариш до къщата му. Спомням си дори, че те бе заплашил да те лиши от езда за една седмица, ако не му се подчиниш. И ти го послуша.

Арабела се чувстваше ужасно отпаднала. Беше готова да се разплаче. Опита се да изглежда весела, но не успя. Затова само сви рамене и отвърна:

— Това беше само една шега, мамо, нищо повече.

— Шега, която разгневи Джъстин. Нарочно го каза, нали? Искаше да го ядосаш. Защо правиш такива неща, мила?

— Защото графът очакваше точно това. Не, по-скоро той желаеше да чуе нещо подобно. Аз само осъществих желанието му.

— Арабела, за какво говориш? Как можеш да твърдиш, че той е искал да чуе точно такава история като онази, която съчини? Не си права. Той е твой съпруг, а не някой ревнив любовник, когото да дразниш.

Младата жена вдигна красивите си сиви очи към майка си. Беше готова да се предаде. Със сигурност щеше да го стори, ако гледаше във всезнаещите бащини очи, а не в невинните сини очи на майка си. Овладя се, сви рамене и рече:

— Моля те, майко, не вземай случилото се на сериозно. Вярвам, досетила си се, че между мен и графа има едно малко недоразумение.

Преди лейди Ан да успее дори да отвори уста, Арабела се завъртя и се отдалечи.

— Ще подредя билетите за лотарията на масата — подхвърли през рамо.

За голямо нейно облекчение графът и доктор Брениън не се присъединиха към играта на лотария. Все пак, докато печелеше и губеше, установи, че играта не е в състояния да съживи духа й. Графът смяташе французина за неин любовник и това я караше да търси скрит смисъл във всяка своя дума към него. Напразно се опитваше да не мисли за госта. На всичкото отгоре всеки път, щом тъмните му очи се спираха на нея, тя се изчервяваше. Ако самата тя не беше сигурна в невинността си, тогава как другите щяха да разберат, че не е виновна? Значи така сама щеше да се признае за уличница.

Вчерашните приятелски думи и погледи днес изглеждаха двусмислени. Чувстваше се спокойна колкото горящ пън в огнище.

Когато Крупър влезе с подноса с чай, Арабела вече беше готова да рухне. Наля чая, без да чака майка й да я подканя. За щастие не разля нито капчица. Веднага щом напълни последната чаша, побърза да стане от креслото си.

— Денят беше дълъг. Пожелавам на всички ви лека нощ.

Кимна неопределено, като отбягваше очите на графа и се насочи към вратата.

— Изчакайте ме, скъпа — спря я той. — Аз също мисля да си лягам.

Арабела едва се сдържа да не хукне навън. Джъстин бе успял да я хване натясно. Щеше да бъде гласно заявяване на проблемите им, ако му възразеше. Изчака напрегнато, докато графът пожелаваше лека нощ на всички с обичайната си вежливост. Знаеше, че нарочно се бави.

Докато гледаше как графът се отдалечава с Арабела, която бе прегърнал през кръста, доктор Брениън реши за себе си, че не одобрява разиграващия се театър. Надяваше се Ан да не го накара да говори с Джъстин. Не знаеше какво би могъл да му каже, нито пък какво той ще му отговори. Всъщност Джъстин може би беше коравосърдечен като покойния граф. А дали не беше също тъй жесток? Наистина имаше неразбирателство между младоженците, но защо? Какво ли се бе случило между тях?

По време на разговора им доктор Брениън спомена на графа, че Жервез, изглежда, има добър подход към дамите. Той му отвърна: „Може би за него самия е най-добре да се опитва да бъде всичко за всички.“ След това добави нещо съвсем неясно, може би по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си: „Скоро ще узнаем дали нашият млад френски роднина носи душата на гълъб или отровата на усойница, или просто следва безпринципните си инстинкти, наследени заедно с френската си кръв. Видяхте го още при пристигането му, Пол.“

Всъщност тогава доктор Брениън не бе видял нищо особено. Просто инстинктивно не бе харесал младия мъж. Така че се задоволи да отвърне: „Защо просто не му кажете да си върви, след като не го харесвате?“

След известно мълчание графът отвърна: „Не мога, просто не мога. Освен това ми се струва, че по-скоро бих го убил, отколкото да му позволя да напусне Ившам Аби. Много би ми харесало да го убия.“

„Мили Боже — рече си доктор Брениън — какво ли ставаше тук?“

Арабела мълчеше, докато се изкачваха по стълбите. Опита се да се освободи от ръката му, но не успя.

— Пусни ме — процеди през зъби. — Искам да отида в своята спалня.

Той само я стисна по-здраво през кръста.

— Ти, разбира се, искаше да кажеш нашата спалня. Точно там те водя, мила моя.

— Не, по дяволите, не — дръпна се рязко и успя да се отскубне. Обърна се и побягна бързо по коридора към стаята си. Когато стигна до нея, видя, че вратата й зее широко отворена. Арабела замръзна. Обзе я чувство за нереалност. Всичките й мебели бяха покрити с призрачни бели чаршафи. Любимите й картини бяха изчезнали, а личните й вещи не се виждаха никъде. Сякаш никога не бе прекарвала дори секунда в нея. Сякаш никога дори не бе съществувала. Панически се втурна към гардероба и дръпна дръжката от слонова кост. Всичките й рокли, наметала, бонета ги нямаше. Дори пантофките й, които стояха там, подредени в многоцветен ред, бяха изчезнали. Обърна се бавно и видя графа, който бе застанал на прага.

— Какво си направил? Къде са дрехите ми, картините ми? Къде са четките ми за коса? Отговаряй, проклет да си!

Той отвърна делово:

— Реших, че стаята ти не е достатъчно голяма за двама ни. Затова наредих на слугите да пренесат вещите ти в графската спалня. Ако пък призраците на Ившам Аби се завърнат, ще трябва да свикваме с тях.

Арабела пъхна ръка в джоба на роклята си и стисна малкия си пистолет. Докато се приготвяше за вечеря, го бе видяла в кутията с бижута. Чудно, че не се бе сетила за него досега. Каква ирония — подаръкът на баща й щеше да я защитава от човека, когото той така внимателно й бе избрал. Да, наистина — каква ирония! Събрала кураж, тя попита:

— Смяташ да ме изнасилиш и тази нощ ли?

— Не беше изнасилване. — Повдигна рамене Джъстин. — Използвах крем, за да те облекча. Не е моя вината, че ми се противеше. Но, както ти кажеш. Довечера няма да използвам крем. Не виждам защо да не ти се порадвам през нощта, след като любовникът ти те е имал цял ден. Освен това още не си ми омръзнала. Забрави ли, че ти казах, че гърдите ти са хубави? Вчера не успях да те разгледам добре. Тази вечер смятам да изследвам тялото ти. Сигурен съм, че ще ти бъде приятно да усетиш върху себе си мъжко внимание.

Думите му я накараха да се свие, защото все още ясно си спомняше как я бе гледал предишната нощ. Той си мислеше, че може да прави всичко с нея, че може да я накара да му се подчинява за всичко. Мислеше я за уличница. Мислеше си, че му е изневерила. Е, грешеше. Освен това тя имаше пистолет. Никога вече нямаше да му позволи да я насили.

Усмихна му се и с удоволствие го видя как изненадано повдига вежди.

— Нищо повече няма да ти позволя да ми сториш. Не ти ли се струва странно, че баща ми не те е преценил както трябва, преди да ти даде такова голямо наследство, за което човек може само да мечтае? — Гласът й беше студен и уверен. — Мислиш си, че аз трябва да защитавам невинността си пред тебе. Ще ти кажа още веднъж, милорд, но се боя, че си глух за истината: Аз нямам любовник.

— Вярно е, че баща ти е сгрешил, но уверявам те, грешката му не е в преценката му за мене. Цяло щастие е, че не е сред нас, за да види колко порочна е дъщеря му. Стига, Арабела, омръзнаха ми тези глупости. Казах ти какво трябва да правиш. Ще ми се подчиняваш. Наистина нямаш друг избор.

Отново изпита желание да я удуши. Въпреки подигравателните й забележки по повод на развратния Хемзуърт, Джъстин нямаше намерение да се отнесе с нея както предишната нощ. Напротив, той искаше да я принуди да изпита удоволствие от неговите ласки. Искаше да я подтикне към страстта, да я накара сама да му се отдаде.

Само на него.

Макар да не желаеше да го признае пред себе си, искаше да я спечели и да я накара да забрави графа. Искаше да я накара да го моли да я вземе обратно.

Какво ли бе сторил, за да я подтикне да му изневери? Непрекъснато си задаваш този въпрос.

Нетърпеливо я повика с пръст и Арабела мълчаливо го последва.

Щом стигнаха до графската спалня, Джъстин отстъпи и изчака тя да влезе първа в стаята. Преди още да се е обърнала към него, чу превъртането на ключа.

— Аз ще заместя прислужницата ти, Арабела. Искам да те видя гола. Искам да те гледам до насита. Искам да хвана в ръце гърдите ти. Искам да се насладя на твоята женственост. Ела, дай да те разкопчея.

— Не — отвърна тя, изправила рамене. — Няма да ти дам да ме докоснеш, Джъстин.

Ноздрите му се разшириха от гняв, точно както си бе представяла. Не беше свикнал да му отказват. Само миг по-късно на устните му се появи ленива, самодоволна усмивка. Очите му заблестяха от предизвикателството, което тя му бе подхвърлила.

— Както вече казах, ще бъде така, както ти желаеш — изрече. — Значи искаш роклята си на парчета? Защото отказа ти означава точно това. Но помисли само, мила моя, след седмица или две няма да имаш какво да облечеш. Не, това не означава, че възнамерявам да те държа гола и през деня. — Тръгна уверено към нея.

Арабела избяга от другата страна на голямото легло, защото знаеше, че с думи не може да го разубеди. Очите й измериха разстоянието до него, а пръстите й стиснаха здраво пистолета.

— Обичаш игрите! Толкова по-добре, че се оттеглихме рано за лягане. — Той тръгна към нея с влудяващо бавни крачки покрай леглото. Арабела не можеше да отстъпва повече. Гърбът й опираше в дългите кадифени завеси.

— Не се приближавай повече! — каза, като измъкна пистолета и го насочи срещу гърдите му.

Джъстин й се усмихна мрачно и направи още една стъпка.

— За Бога, откъде измъкна това? Остави оръжието настрана, Арабела. Не искам да се нараниш.

— Запази удоволствията само за себе си. А сега ме изслушай. Аз съм наистина добре обучена. Познаваше баща ми. Мислиш ли, че не ме е научил да стрелям още от най-ранна възраст? Освен това не ми се иска да те убивам. Но ако направиш само още една стъпка, ще те прострелям в ръката, Джъстин. Оставям те да избереш — лявата или дясната?

Той я погледна със смесица от любопитство, гняв, разочарование и възхищение. По дяволите, наистина вярваше, че ще го направи! Междувременно се опита да прецени какви са шансовете му да я обезоръжи. Не направи нито крачка повече към нея. Наистина можеше лесно да си представи, че покойният граф я бе тренирал добре. Може би от петгодишна възраст. От това разстояние тя с лекота щеше да го улучи. Забеляза, че го гледа със студено безпристрастие, а ръката й дори не трепва. Самият той се чувстваше така преди битка.

Беше загубил. Мразеше пораженията.

— Това беше само една кратка атака, Арабела. Знаеш, че нямаш шансове. Наслади се на мимолетната си победа, защото тя ще бъде последната ти. — Той се обърна рязко и без да погледне назад, отиде в съседната стая и затръшна вратата след себе си.

Тя премести пистолета в другата си ръка и избърса потната си длан в полите на роклята си. Като си представи колко нощи я очакват в подобни схватки, изпита горчиво разочарование. Господи, нима през остатъка от дните си трябваше да гледа съпруга си през мерника на пистолета? Поклати глава. Чувстваше се прекалено изтощена, за да размишлява над плановете си за бъдещето.

Не смееше да спи в леглото. Отпусна се в едно голямо, тапицирано кресло близо до огнището и подви крака под себе си. После уморено отпусна глава на ръцете си. Искаше й се да се разплаче, но знаеше, че няма да го направи. Плачът не решаваше проблемите. Колко пъти баща й го беше повтарял? Помнеше как го бе заявявал всеки път, когато майка й бе плакала. Съгласна беше с него. Заспа с пистолета в ръка.

На следващата сутрин се събуди рано. Краката й се бяха схванали от неудобната поза. Беше завита с одеяло. Осъзна, че пистолетът вече не е в ръката й, и скочи изплашено. Сърцето й се разтуптя. Джъстин бе влизал в стаята, докато е спяла. Значи е могъл да направи каквото си поиска с нея. Въпреки това само я бе завил и бе взел пистолета от ръката й. Арабела стана бавно и се протегна.

Не можеше да го разбере.

Поне най-накрая имаше някакъв план.