Наследницата

ТРЕТА ГЛАВААРАБЕЛА

Градската къща па семейство Страфорд Лондон, 1810

Сър Ралф Уигстън погледна над очилата си, без да престава монотонно да реди заучените фрази на съчувствие. Беше се постарал да научи наизуст краткото послание от министерството, убеден, че си струва да положи това умствено усилие не само заради красивата вдовица на графа, но и заради самия граф Страфорд.

Покойният беше забележителен човек, известен с могъщия си интелект, със способността си да чете мислите на враговете си и бързо да реагира, разчитайки само на интуицията си, в полза на Негово величество. С готовност бе поемал рискове там, където мнозина други мъже биха се поколебали и отстъпили. Беше смел и бе умрял както подобава на такъв човек — в бой, начело на останалите, издаващ заповеди и приканваш към кураж. Да, беше горд, много горд и неотстъпчив — истински тиранин. Изискваше безпрекословно подчинение, но, разбира се, така и трябваше да бъде. Беше човек на когото можеше да се вярва и който заслужаваше да бъде почитан, един човек, който можеше да бъде следван с безрезервна лоялност. Хората му го боготворяха. Щеше да липсва на всички.

Сър Ралф продължи прочувственото си изпълнение за вдовицата на графа, която изглеждаше особено красива в черната си траурна рокля. Не искаше да бъде обвиняван, че не е направил най-доброто, на което бе способен, и по този начин се е отнесъл непочтително към граф Страфорд. Или пък към жена му.

Изкашля се, печелейки време, защото бе стигнал до по-трудната част.

— Налага се обаче със съжаление да ви уведомим, скъпа лейди Ан, че останките на графа все още не са намерени след големия пожар, който последва битката.

— В такъв случай не избързахте ли с посещението си, сър Ралф? Може би баща ми все още е жив?

Думите бяха изречени със студено безразличие, но сър Ралф долови искрицата надежда, макар и примесена с предизвикателство към компетентността и поста му. Той сведе късогледите си очи към дъщерята на граф Страфорд, лейди Арабела. Изобщо не приличаше на майка си. Беше копие на баща си и имаше неговата мастиленочерна коса и светлосиви очи. Изкашля се отново.

— Уважаема млада госпожице, бързам да ви уверя, че определено не бих поел изпълнението на тази извънредно печална мисия, ако смъртта на баща ви не беше доказан факт. — Почувства, че е бил прекалено суров, и добави по-меко: — Наистина съжалявам, лейди Ан и лейди Арабела, но имаме сигурни свидетели, чиито думи трябва да бъдат приети за истина. Беше проведено обстойно претърсване. Разпитани бяха много хора — нямаше как да спомене за множеството овъглени останки, които бяха огледани внимателно. — Без съмнение графът е загинал в пожара. Моля ви, не хранете илюзията, че има някаква надежда той все още да е жив, защото това е невъзможно.

— Разбирам — отново този студен, лишен от чувства глас.

Сър Ралф побърза да продължи със заучените фрази:

— Принц-регентът ме помоли да ви уверя, лейди Ан, че няма да възникнат никакви пречки относно наследяването на имението, имайки предвид надеждността на свидетелите, с които разполагаме. Ако желаете, ще уведомя вашия адвокат за тези трагични събития.

— Не! — Дъщерята на графа скочи от стола си и стисна ръце пред гърдите си.

Той застина, смръщил лице. За какво беше всичко това? Какви бяха тези глупости? Нима майката, тази очарователна и крехка дама, нямаше никакво влияние над дъщерята?

Лейди Ан се намеси, но прекалено внимателно според неговите разбирания:

— Скъпа моя Арабела, несъмнено ще бъде най-добре, ако сър Ралф влезе във връзка с адвоката на баща ти. И без това вече имаме толкова много грижи.

— Не, майко! — Тя обърна студените си сиви очи към зачервеното лице на сър Ралф. Все едно, че го гледаха очите на графа. И тази нейна студенина, досущ като на покойния граф. Да, това проклето нахално момиче вероятно бе наследило и високомерието на баща си. Не че сър Ралф дори мислено би посмял да укори покойния граф заради неговото високомерие.

— Високо ценим любезността ви, сър Ралф, но двете с майка ми ще се погрижим за всичко. Моля, предайте нашата благодарност на принц-регента. Думите му трогнаха сърцата ни.

Това пък какво означаваше? Сър Ралф не обичаше иронията. Всъщност я ненавиждаше. Не му допадаше да тълкува скритото между редовете, да се главоболи над него, само за да открие, че всъщност не е имало никаква ирония. Но това, което бе разбрал, бе, че момичето го отпращаше. Него! За да прикрие обидата си, сър Ралф бавно свали очилата си и също тъй бавно надигна пълното си тяло от стола.

Арабела също стана и за голямо негово огорчение двамата се озоваха един срещу друг. Очите й бяха като мразовита зима, също така студени и сурови, като на баща й. Дали някога изобщо се стоплят; почуди се той. Както на баща й, когото веднъж бе видял да поглежда с нежност проститутката, на чието изящно бяло рамо бе сложил ръка. Не беше редно да си спомня подобни неща, особено в присъствието на вдовицата му.

Дъщерята на графа му подаде слабата си ръка изрече малко рязко:

— Благодаря ви, сър Ралф. Както сам виждате, новината беше доста шокираща за майка ми. Моля да ни извините, но наистина ми се налага сега да се погрижа за нея. Ще заповядам на Ръсел да ви изпрати.

Сър Ралф се подчини, така както би послушал баща й.

— Да, да, разбира се — рече той. — Скъпа лейди Ан, ако има нещо, което бих могъл да направя, нещичко, което да облекчи товара на сполетялото ви нещастие, не се колебайте да ме повикате. Незабавно ще се отзова, за да ви помогна.

И допълни наум: „Само ако тази кучка дъщеря ти не е тук.“

Предпочиташе нежни, тихи и покорни жени. Като лейди Ан. Но тогава защо графът бе държал една любовница в Лондон, друга в Брюксел и често се бе отбивал в публичните домове в Португалия, както бе дочул сър Ралф? Е, едно такова крехко създание като лейди Ан едва ли можеше да се очаква да отвърне на нуждите на един взискателен мъж, какъвто със сигурност е бил покойният граф. Що се отнасяше до дъщерята, трябваше да признае, че беше красива, но беше толкова студена, толкова пряма и така непокорна.

Графинята бе свела очи и не смееше да го погледне. В отговор на думите си получаваше само киманията на русата й глава. В името на всичко свято, тя наистина беше изключителна! Не му се искаше да се разделя с нея, но нямаше друг избор, тъй като драконоподобната й дъщеря го наблюдаваше с такъв поглед, сякаш искаше да го накълца с ножа, който несъмнено носеше на колана си.

— Довиждане, сър Ралф — каза Арабела с леден глас.

Отново си помисли със съжаление, че би предпочел да стисне в длани малките треперещи ръце на графинята, да я увери, че ще я защитава, да я утеши, да сподели скръбта й. Не че покойният граф Страфорд заслужаваше целият този ритуал. Графът имаше отвратителния навик да не обръща внимание на никой, когото не смяташе за годен да се бие с французите. Премести с нежелание поглед от красивата графиня към решителното, сериозно лице на дъщеря й.

Вратата на салона се хлопна зад гърба му и отново го споходи мисълта, че Арабела е копие на баща си. Физическото им сходство беше поразително — същата мастиленочерна коса и тъмни вежди, извити в дъга над надменните сиви очи. Но не беше само външната прилика. Как само си приличаха по нрав. Горди, тиранични и отвратително способни да се налагат. На сър Ралф не му бе приятно да бъде отпратен от едно осемнайсетгодишно момиче, но въпреки това изпита съжаление, че тази девойка не се бе родила момче. От видяното току-що можеше да заключи, че тя щеше да бъде напълно способна да заеме освободения от баща й пост.

Графиня Страфорд погледна с големите си сини очи към деликатното лице на дъщеря си.

— Скъпа моя, не беше ли прекалено груба с бедния сър Ралф? Надявам се, разбираш, че той ни желаеше само доброто. Опитваше се да спести и на двете ни ненужни страдания.

— Баща ми не трябваше да умира точно сега — отвърна със студен равен глас Арабела. — Такава глупава загуба. Глупава война с единствена цел да задоволи безкрайната лакомия на глупави хора. Мили Боже, възможно ли е да има нещо по-несправедливо?

Тя заобиколи протегнатите ръце на майка си и заудря със свити юмруци по облицованата с ламперия стена.

„Глупаво мое дете. Няма да ми позволиш да те утеша, защото приличаш толкова много на него. Скърбиш за един мъж, който със самото си съществуване превърна моя живот в безкрайна мъка. Няма ли в теб поне частица от мен? Бедна Арабела, да се плаче не е нито позорно, нито проява на слабост“ — мислеше си графинята.

— Арабела, къде отиваш? — тя скочи на крака и побърза да последва дъщеря си.

— Искам да се видя с Брамърсли, адвоката на татко. Сигурна съм, че знаеш кой е той, майко. Този глупав шут се опитваше да флиртува с теб всеки път, щом татко не беше в Англия. Проклятие, не ми се иска да се разправям с него, но за жалост татко му имаше доверие. Не ми се вярва, че от министерството са изпратили сър Ралф. Мили Боже, та той бе готов да те прелъсти направо тук!

— Да ме прелъстява? Сър Ралф? Този стар дебелак?

— Да, мамо — търпеливо рече момичето. — Да не си сляпа?

— Не забелязах нищо нередно в думите на сър Ралф. Държа се съвсем прилично. Но, мила моя, ти определено не си в състояние да излизаш точно сега. Сигурна съм, че би искала да изпиеш чаша чай. Може би ще си починеш в спалнята си? А може би, въпреки че не ми се вярва, ще поискаш да си поговориш с мен?

— Не съм нито изморена, нито се чувствам слаба, а още по-малко изплашена — отвърна Арабела. — Винаги разговарям с теб, майко. Говорим поне три или четири пъти на ден — продължи, без да забавя крачка. Беше обзета от горчив, разяждаш гняв и от безкрайна, но безполезна енергия. Изведнъж забрави за собствената си болка, щом видя бледото лице на майка си.

— Боже, колко съм безсърдечна! — прекара ръка но челото си. Няма да плаче. Няма. Баща й щеше да изпрати светкавица от небето, която да я прикове в праха, само да я видеше, че плаче. — Майко, ще се оправиш без мене, нали? Моля те, има нещо, което трябва да свърша. Налага се да уредим всички формалности около имението преди погребението на татко. Ще наредя да приготвят багажа за отпътуване от Лондон. Трябва да се върнем в Ившам Аби. Налага се, наистина се налага. Разбираш ме, нали?

Графинята срещна буреносните й сиви очи със спокоен поглед и отвърна бавно, с едва доловима тъга:

— Да, любов моя, разбирам те. Ще се оправя сама. А сега върви, Арабела, и направи каквото е нужно.

Въпреки трийсет и шестте си години графинята се почувства много стара. С усилие се довлече до сводестия прозорец и се отпусна във високото кресло. Навън имаше гъста сива мъгла, която се промъкваше между клоните на дърветата и закриваше зелената трева в малкия парк отсреща.

Кочияшът Джон се появи и ред къщата, хванал юздите на игривите коне. А след това Арабела прекоси с широки, уверени крачки паважа. Черната рокля и наметалото й придаваха безрадостен вид. Тя щеше да се погрижи за всичко и никой нямаше да заподозре, че зад решителността и неизтощимата енергия се крие дълбока печал

„Може би дори е по-добре, че не потърси утеха от мен. Защото тогава на мен също щеше да ми се наложи да се преструвам на тъжна. Тя дори не може да забележи, че за мен тази смърт означава само край на заточението ми. Неизтощимата й енергия ще стопи скръбта й. Толкова по-добре. Скъпа Елзбет, невинно мое дете! И ти, като мен, ще бъдеш вече свободна. Трябва веднага да ти изпратя писмо, защото сега вече мястото ти е в Ившам Аби. Сега можеш да се завърнеш в своя дом, в дома на Магдален. Толкова кратък бе животът ти, Магдален! Но дъщеря ти няма да остане сама. Аз ще се грижа за нея, Магдален, обещавам ти. Благодаря ти, Господи! Най-сетне него го няма. Завинаги.“ — Графинята стана от креслото толкова енергично, че няколко руси къдрици паднаха на челото й. Тя ги отметна с рязко движение на главата си и решително се насочи към писалището в ъгъла на салона. Беше странен жест — един знак на увереност, възроден сякаш инстинктивно след осемнайсет години. Решително потопи перото в мастилницата и взе от купчината един лист.