Наследницата

ШЕСТА ГЛАВА

Арабела държеше изпънати до тялото си ръцете си, свити в юмрук.

— По-добре не го правете — каза само той.

Дишането й беше учестено, но ръцете й не помръдваха. След това се обърна и тръгна. Той излезе от гробницата, затвори вратата й и я последва.

Вървяха мълчаливо през гробището, докато накрая стигнаха до алеята, обградена с тисове. Девойката го погледна. Не възнамеряваше да говори с него, но думите излизаха сякаш сами:

— Знаели сте предварително, нали? Още тази сутрин сте знаели.

— Да, разбира се, че знаех. Графът се запозна с мен преди няколко години. Трябва да отбележа, че беше много внимателен в проверката на характера и перспективите ми. Предполагам, че дори е разговарял с учителите ми, с приятелите ми, та дори с враговете ми. Вероятно не е оставил камък необърнат, за да открие всичко за мен.

— И ако баща ми не беше умрял, той щеше да ви представи пред мен като бъдещия ми съпруг?

— Да. — Той спря за момент и я погледна. — Баща ви винаги говореше за вас с такъв възторг, че очаквах да срещна същински сладкогласен ангел. Очаквах душата ми да се разгори от яркия ви пламък. Той ми каза, че сте по-умна от повечето мъже, че можете да смятате по-бързо от самия него, че ви е научил да играете шах и за две години сте станали по-добра от него. Каза ми, че сте толкова смела, колкото разбрал, че съм самият аз. Накратко, каза ми, че ще бъдем идеалната двойка.

— Обаче, след като се запознах с вас, братовчедке, проумях това, което не бях разбрал по-рано. Баща ви искаше да се запозная с вас в последната минута, след като достигнете възраст, подходяща за брак. Избрал е идеалният момент. Познавал ви е отлично.

— Възраст, подходяща за брак — повтори тя бавно и замислено, загледана право напред. След това обърна лице към него. — Няма да се омъжа за вас дори да сте последната крастава жаба на света.

— Предполагам, че крастава жаба е нещо по-добро от копеле — въздъхна той. Всичко беше абсурдно и неуместно.

Арабела го гледаше шокирано като човек, който внезапно започва да проумява нещо.

— В писмото си до мен баща ми използва точно същите думи — „възраст, подходяща за брак“. Не намирате ли това за странно съвпадение, сър?

— Ни най-малко. С баща ви често разговаряхме. Не съм чел писмото му. Баща ви го написа единствено за вас и за никой друг. Разбирате, предполагам, че с него сме обсъдили всичко надълго и нашироко.

— В такъв случай искате да кажете, че сте готов да последвате повелята на баща ми?

— Не сте глупава, братовчедке…

— Не съм ви никаква братовчедка! Престанете да ме наричате така!

— Как тогава да ви наричам?

— Аз ще ви наричам сър. Вие ме наричайте мадам.

— Много добре, мадам. Та, както казвах, вие не сте съвсем глупава. Сигурно разбирате, че бракът ми с вас ще бъде от голяма полза за мен. Аз имам достатъчно пари, така че не търсете подбудите ми в тях. Не ме взимайте за ловец на зестра. Като оставим настрана всичко друго, ако баща ви бе намерил в мен дори подобие на такъв подлец, щеше да ме прогони колкото е възможно по-далеч от вас. Да, аз имам пари, но недостатъчно, за да поддържам Ившам Аби, а сега, след като съм вече граф Страфорд, това е мое задължение. Мое задължение е да следя тази грамада камъни да не се срути върху часовника ми. Сватбата ми с вас спасява Ившам Аби както и, смея да кажа, вас самата. Не обърнахте ли внимание на подробностите в завещанието на баща ви?

— Опитвате се да кажете, че искате да се ожените за мен заради състоянието, което ще ви донеса?

Той повдигна широките си рамене и кимна.

— Парите определено са сериозен мотив и не са за пренебрегване. Но вие, разбира се, също ще спечелите от подобен съюз. — Джъстин видя ръцете й отново да се свиват в юмруци и това го разгневи. Беше честен и прям към нея, точно както се бе държал баща й. Много добре, дотук с внимателното държание. Тя не го заслужаваше. — Госпожице, боя се, че ще се окажете без пени, ако не се омъжите за мен. Но мисля, че „без пени“ не означава нищо за вас. По тази причина ще си позволя да ви кажа, че въпреки всичките умения на млада дама, които съм сигурен, че притежавате, вие няма да оцелеете в нашата горда и справедлива страна повече от седмица. — Направи пауза и я погледна преценяващо. — Макар че при вашето лице и фигура, ако приемем, че напълнеете малко, а също и с малко късмет, от вас може би ще излезе чудесна любовница на някой богаташ.

Тя се засмя, засмя се искрено на думите му.

— Вие и вашите мъжки наблюдения! Те са толкова жалки. Но, предполагам, че не разполагате с нищо друго. Знаете ли, сър, аз не ви харесах още когато ви видях да спите край езерото. Още по-малко ми харесахте, когато сграбчихте ръката ми в библиотеката и скъсахте роклята ми. Мисля, че ако точно в този момент имах нож, с удоволствие щях да го забия в гърдите ви. Баща ми е сгрешил с вас. Вие сте гадно копеле. Вървете по дяволите!

— Разочаровате ме, мадам. Тази сутрин речникът ви беше много по-колоритен. Може би не ме харесвате, може би ви се гади от мен, може би искате да се проваля в ада. Въпреки това аз говоря самата истина. Ако не се омъжите за мен, след два месеца ще трябва да напуснете Ившам Аби. Грешите, ако се надявате да ви оставя да живеете тук като бедна роднина. Освен това от тази сутрин, от прочитането на завещанието на баща ви имението е моя собственост. Тук аз съм господарят.

Арабела изведнъж усети, че й прилошава. Стомахът й се бе свил, а в гърлото й се надигаше жлъч. Добре уреденият и напълно задоволителен свят, в който живееше като дъщеря на граф Страфорд, бе рухнал също като онези стари руини. Да, той беше прав за едно нещо — не й бе останало нищо, съвсем нищо. Падна на колене в тревата и повърна. През целия ден не бе яла почти нищо, така че спазмите бяха сухи и накараха цялото й тяло да се разтрепери.

Графът спря сепнато и се замисли над казаното. Прокле се мислено с думи доста по-цветисти от онези в речника на Арабела. Погрешно бе взел надменното й самохвалство за суетно, горделиво високомерие. Смъртта на баща й, собственото му неочаквано нахлуване в живота й, изискванията в завещанието на графа — всичко се бе струпало отведнъж на главата й. Беше се държал с нея глупаво, беше я притиснал твърде силно. Боже, та тя беше съвсем млада и сигурно напълно объркана! Вероятно се чувстваше предадена от единствения човек, когото бе обичала и на когото бе вярвала — от баща си.

Подхвана я, за да не падне. Дългите му пръсти стиснаха нервно тръпнещите й рамене. Внимателно отмести черните кичури от лицето й. Девойката сякаш не го забелязваше. Когато напъните престанаха, той извади кърпата си от джоба на палтото си и безмълвно й я подаде. Тя я взе и без да го поглежда, избърса устата си.

— Арабела…

— Мадам!

— Мадам да бъде — усмихна се неволно той. — Ще можете ли да станете с моя помощ? Вече е почти тъмно и майка ви ще се безпокои за вас. Обещах й да ви върна при нея невредима. Е, съвсем малко сте повредена.

Как спокойно говореше, сякаш се е спрял да гледа нарцисите. Невредима? Чувстваше се напълно съсипана. „Хайде, Арабела, стегни се — каза си. — Ето, идва мракът. Той няма да види срама в очите ти. Всъщност той не може да види нищо от това, което си, нищичко.“

Арабела пое дълбоко дъх.

Графът я подхвана и я изправи с гръб към него. Тя се опита да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Не ми е нужна помощта ви — изрече с неприкрита болка. Ръцете й се свиха в юмруци и с едно рязко, неочаквано движение тя се извъртя в ръцете му и го удари в гърдите с цялата ярост на хванато в капан животно.

Джъстин пусна ръцете й и сепнато пое дъх, по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Това беше добър удар. Слава Богу, че не ме уцелихте по-долу.

Арабела побягна от него, а гъстата й коса се спусна като поток по раменете и гърба й.

Острите камъчета се забиваха в тънките подметки на пантофите й. Сляпата, безпричинна паника я завладяваше и тя продължи да бяга така, сякаш я гонеше самата смърт. Не обърна внимание на лекия наклон. Полетя напред, ръцете й се протегнаха, напразно търсейки опора. После инстинктивно закри лицето си с ръце, преди да падне. Камъчетата се забиха в ръцете й, роклята й се разкъса. Извика само веднъж. Болката на тялото й отвори пътя на сдържаните дотогава сълзи за баща й. Те рукнаха по страните й — изгарящите сълзи, които не бяха докосвали лицето й, откакто баща й с мрачно изражение бе допрял пистолета си до главата на понито й и бе дръпнал спусъка. Защитата, която се бе изградила през годините към подобни слабости, изчезна безследно.

Графът се надвеси над нея само секунда, след като тя падна на земята. Докато коленичеше до нея, си помисли, почти без всякаква връзка, че непрекъснато я намира в подобно положение Роклята й беше прашна и разкъсана. От раните й течеше кръв. Нещо му подсказа, че риданията й нямат нищо общо с падането. Тази жена не се разплакваше лесно. Не се опита да я заговори или да я утеши. Въздъхна, подхвана я през кръста, изправи я и я взе на ръце.

Тя се напрегна и Джъстин си помисли вяло, че отново ще започне да го удря. Прегърна я по-здраво и тръгна, без да поглежда към нея.

На Арабела през ум не й минаваше да му се съпротивлява. Беше се стегнала от изненада при допира на мъжките ръце. Дотогава никой друг освен баща й не я бе държал на ръце. В един кратък миг почувства вътрешната му сила и спокойната му самоувереност, но това усещане само засили пълната пустота, която изпитваше.

Излязоха в края на моравата през къщата. Графът спря и се загледа замислено в ярко осветените прозорци.

— Има ли стълбище, което да води към стаята ви от западния вход?

Тя мълчаливо кимна.

В мига, в който той понечи да се насочи към страничния вход, предната врата се отвори широко и лейди Ан му помаха. Изглеждаше отчаяна.

— Джъстин! Слава Богу! Намерили сте я. Бяхме се побъркали от притеснение. Внесете я вътре, бързо, бързо!

Той сведе глава към Арабела и прошепна:

— Съжалявам, мадам, но, изглежда, няма никаква надежда това да бъде избегнато. Ако имах възможност, щях да ви го спестя. Но тя ви е майка. Не мога да не се подчиня на една майка. Съжалявам, но се налага.

Тя не каза нищо, но тялото й се стегна в ръцете му.

— Да, Ан, намерих я — извика младият мъж. — Сега ще я донеса.

Лейди Ан не изпищя и не изпадна в истерия. Сините й очи гледаха учудено разраненото лице на дъщеря й. Видя следите, който сълзите бяха оставили по бузите й, покрити с прах и кръв.

— Мили Боже! — успя само да промълви тя.

Графът усети, че Арабела се вкопчи в палтото му, сякаш искаше да се скрие вътре в него. Почувства дълбокия й срам и побърза да каже:

— Тя не е ранена, Ан. Падна случайно и малко се одраска. Нищо повече. Доктор Брениън дали е все още тук? Мисля, че ще е по-добре той да я види.

Девойката събра останките от гордостта си и се извърна с лице към майка си.

— Не желая доктор Брениън да ме преглежда, майко. Нищо ми няма. Както каза той, стъпих накриво и паднах. Ударих се съвсем леко. Ако обичате, пуснете ме, сър.

— Да, мадам — кимна той и я свали на земята. Арабела залитна към него и щеше да падне, ако не я бе подхванал през кръста. Все още не бе изгубила достойнството си и просто трябваше да почерпи сили от него. Вирна брадичката си, мълчаливо се хвана за ръката му и бавно го последва в къщата.

Доктор Пол Брениън се изправи над Арабела и заяви с очарователна усмивка:

— Е, моя малка Бела, въпреки че изглеждаше силно пострадала, не мога да открия нищо особено, което банята да не е излекувала.

Закачливите искрици, които винаги блестяха в кафявите му очи, тази вечер не можаха да я накарат да се усмихне. Тя го обожаваше, защото той беше част от живота й още от самото й раждане. Но все пак сега бе станал свидетел на падението й, при все че едва ли го осъзнаваше. Мразеше се. Освен това я болеше цялото тяло. Доктор Брениън внимателно отмери няколко капки от едно малко шишенце в чаша с вода. Подобно на баща си Арабела мразеше болестите. С годините старият граф бе успял да я убеди, че слабите хора използват различни болести, за да привличат вниманието на другите към себе си. Отстъплението пред подобни незначителни оплаквания означаваше липса на характер.

— Няма да взема лауданума, докторе, защото това има в чашата, нали?

— Да, съвсем мъничко, мила моя.

— Не. Дайте го на госпожа Тъкър. Знам, че обича да го слага в чая си. Казва, че й помагал да се отпусне.

— Както винаги издаваш заповеди — усмихна й се лекарят. — И добре се справяш, но този път няма да те слушам. Не ми се иска майка ти да ме разкъса на парчета, а точно това ще стане, ако не се погрижа за теб както трябва. Така ли е, Ан?

Лейди Ан пристъпи напред.

— Замълчи, Арабела — рече тя с твърдост, която подразни дъщеря й. — Денят беше извънредно изморителен. Настъпиха редица промени, а ти трябва да размислиш върху много неща. Не искам да изкараш цялата нощ в плач, вместо да се наспиш добре. Изпий успокоителното!

Девойката не можеше да повярва, че майка й е способна да разговаря с нея така хладнокръвно и твърдо.

— Майко? Наистина ли си ти тази, която казва тези думи? Не е възможно, майко. Ти никога не си повишавала тон и винаги си отстъпвала. Никога не си се борила или спорила. Не съм привикнала към това. Не мога да го приема.

— Може би след време ще свикнеш — отвърна лейди Ан с глас, който беше донякъде остър, но също тъй криеше изненада. — Хайде, Арабела. Имаш много по-силна нужда от това, отколкото краката на госпожа Тъкър. Изпий си лекарството. Изпий го веднага или ще трябва да се пребориш едновременно с Пол и с мен.

Арабела, все още объркана от необичайното поведение на майка си, изпи на един дъх чашата. Лейди Ан с мъка сдържа смеха си. Нима досега е била толкова слаба? Нима е трябвало да бъде само малко по-твърда и дъщеря й щяла да й се подчини?

— А сега ще изпратя Грейси при теб, мила моя. Ако имаш нужда от нещо, само позвъни. — Тя се приведе бързо над момичето и го целуна леко по бузата. — Прости ми, че не ти казах за съществуването на Джъстин — тихо добави. — Въпреки че бях обещала на баща ти да не ти казвам, от много време се безпокоях, че не знаеш за него. Опитах се да го накарам да промени решението си, но както знаеш, той беше непреклонен.

— Сигурна ли си? За всичко ли беше толкова непреклонен, мамо? Не е възможно татко винаги да е бил толкова уверен в себе си, нали?

Мълчанието на майка й я накара да въздъхне. Може би наистина баща й винаги е бил уверен в себе си, стремеше се да има неговата силна воля. Но ето докъде я докара тя. След два месеца трябваше да се омъжи за човек, който изглеждаше досущ като нея, който можеше да бъде взет за неин баща или брат и който беше по-надменен и хладнокръвен от баща й в най-лошите му мигове. Освен това го мразеше.

Какво да прави?

— Лека нощ, малка Вела? — усмихна й се доктор Брениън и я потупа по бузата. Ръката му беше уверена и силна. Помнеше докосването на ръцете му още от най-ранните си години.

Лейди Ан и Брениън говореха тихо, свели глави един към друг. Дори не бяха излезли от спалнята, когато Арабела заспа.

Лекарят се сдържа и тихо се засмя:

— Мисля, че сега вече видях всичко. Да казвате на Арабела какво да прави? В името на всичко свято, Арабела ли беше тази, която се подчини? Не ми се побира в ума. Да не сте станали магьосница? Може би, ако се огледам, ще открия черната ви котка.

Тя не отговори. Очевидно се бе замислила. Брениън познаваше този неин поглед. Всъщност познаваше всички нейни изражения.

— Успели сте да се наложите над дъщеря си. Никога преди не съм виждал последната дума да бъде ваша. Това ме радва, Ан.

— Прав сте — въздъхна тя. — Досега винаги съм била твърде мекушава, нали?

— Е, не е точно така. По-скоро графът и Арабела, с тяхната безкрайна енергия, сякаш отнемаха жизнеността ви. А двамата се държаха като тирани, не можете да отречете това. Никога не успявах напълно да почувствам присъствието на лейди Ан в Ившам Аби.

— Те много си приличат. Понякога се чудя, Пол, какво съм правила през всичките тези години, за какво съм мислила. — Намръщи се и погледна сякаш с нежелание към големия пръстен на Девърилови на ръката си. Сякаш днес не тегнеше като камък на ръката й, както го усещаше друг път. После пое дълбоко дъх и погледне право в очите доктор Брениън. — Много пъти ми се е струвало, че детето съм аз, а Арабела — любящата, но властна майка. Многократно съм се чувствала неудобно в присъствието й, сякаш се е държала към мен с благосклонно снизхождение. А за графа знаете сам.

За своя изненада лейди Ан откри, че говори за покойния си съпруг без горчивина.

Доктор Брениън се пребори с обичайния гняв, който през изминалите години толкова пъти се бе надигнал в гърдите му.

— Да, знам.

Ан не го видя нито да стиска зъби, нито да смръщва вежди, но той знаеше, че дори да го бе видяла, това едва ли щеше да я изненада.

— Знаете ли — изрече тя, — може да ви прозвучи странно, но всъщност винаги съм мразила Ившам Аби, макар че имението е невероятно красиво. В тази зала живее историята на Англия, но въпреки това аз не се гордея е нея, нито пък се впечатлявам от великолепието. Казвате, че съм взела от силата на Арабела. Аз пък ще ви кажа, че ме е страх да си помисля какво ще й се случи, ако бъде принудена да напусне Ившам Аби. Така че, сам виждате, налага се да бъда твърда. Трябва да я накарам да разбере, че баща й не я е предал, а е направил така, че тя да остане тук.

— Значи смятате, че тя трябва да се омъжи за новия граф Страфорд, както изисква баща й?

— О, да, Пол, тя трябва да се омъжи за Джъстин.