Наследницата

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Графът дръпна тежките завеси, които покриваха дългата редица от тесни, високи прозорци в семейната галерия. Избърса с длан тънкия слой прах и си отбеляза да обърне внимание на госпожа Тъкър върху тази занемарена част от къщата. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да отвори широко прозорците, но дъждът се бе превърнал в истински порой.

Не беше сигурен дали има друга причина да дойде в семейната галерия, освен че искаше да остане сам. Огледа дългата, тясна стая, чиято ширина едва надхвърляше тази на коридорите на втория етаж. Погледът му се спря на портрета на прачичо му. Старецът гледаше надменно света изпод гъстите си Девърилови вежди, а тъмната му коса беше прикрита от бяла, накъдрена перука. Какъв ли горделивец и развратник е бил, зачуди се графът и не сдържа усмивката си.

Двамата с Арабела бяха заспали дълбоко късно през нощта. Джъстин се бе събудил пръв, но след като целуна жена си, реши, че не трябва да прави любов с нея толкова скоро. Остави я да спи. Готов беше да се обзаложи, че ако Арабела се бе събудила заедно с него, сигурно още щяха да са в леглото.

Не бяха обсъждали повече дали трябва да убият Жервез, тъй като от сутринта я бе видял само веднъж, и то в компанията на лейди Ан и Елзбет. Жалко. Джъстин наистина искаше да убие дребния негодник. Учеше военната стратегия, откакто бе пораснал. Навиците си казваха думата. Никога не убивай врага си, преди да си разбрал какви са целите му. Съвсем просто правило. Съпругата му бе достигнала до същия извод.

Какво да прави?

Едно нещо, което смяташе да направи със сигурност, бе да претърси стаята на французина. Копелето едва ли бе оставило някакви улики, но си струваше да потърси. Ако не откриеше нещо, щеше да му се наложи да изчака, докато той сам не потърси това, за което бе дошъл.

Вдигна глава и видя жена си, застанала под портрета на човек, облечен в старомодна дреха с плисирана яка чак до ушите — някой отдавна мъртъв Девърил от шестнайсети век.

— Любов моя — каза той. Думите излизаха от самата му душа. Никога не ги бе казвал на друга жена. Отиде при нея и я прегърна. — Липсваше ми.

— Защо не ме събуди? — Ръцете й галеха гърба му, а после се спуснаха по-долу. Джъстин пое дъх. — Събудих се, а тебе те нямаше. Исках да те целуна по устата и шията. Исках да те целуна по корема, както снощи. Помниш ли? Каза ми, че ще ти хареса много. — Тя му се усмихна палаво. — Спомням си как пъшкаше, докато не се дръпнах, а тогава въздъхна разочаровано.

Целият трепереше. Поклати глава и каза просто:

— Беше ми трудно да те оставя, но се боях да не те заболи. Снощи го правихме няколко пъти, а още не си привикнала. Ако исках да говоря невъзпитано, щях да кажа, че те яздих, докато не рухна от умора под мен.

— Чудя се — додаде тя замислено, като докосна с показалец трапчинката на брадата му, — дали не мога аз да яздя теб? Възможно ли е? Дали ще ни е приятно?

Очите му се премрежиха. Дишането му се учести. Извърна глава към стената. Отчаяно я желаеше. Неочаквано Арабела избухна в смях. Явно знаеше какво му беше причинила, макар да не разбираше как го бе постигнала. Още същата вечер Джъстин щеше да й обясни как може да го язди.

— Довечера — успя да отвърне той. — Ще оставим този урок за довечера. Искам само да ти кажа нещо. Ако тази сутрин бях останал при теб, сигурно щяхме да го направим отново. Не исках да нараня жена си. Почини си днес и може би довечера… да, довечера и нито миг по-късно. Стана сериозен без никакъв преход. Погали лицето й. Това любимо лице! — Все още ли ми прощаваш, Арабела?

Тя повдигна глава и го погледна внимателно. Въпросът беше толкова сериозен, колкото можеше да бъде самият живот. После отвърна:

— Ти си моята друга половина. Ти си част от мен и ако аз не ти простя, значи не прощавам на самата себе си. Да, прощавам ти. Дори стигнах до извода, че двамата с теб си приличаме толкова много, че ако те бях видяла да излизаш от плевнята, следван от друга жена, самата аз щяха да си извадя същото заключение. Щях да направя първата ти брачна нощ истинско страдание, така както ти постъпи с мен. Но това вече е минало. Започнахме всичко отначало. — Надигна се на пръсти и го целуна по устата.

— Разтвори си устните.

Тя го послуша. Езикът му се плъзна между устните й.

— Джъстин! — прошепна Арабела и го целуна по-дълбоко, а езикът й докосна неговия. — Знаеш ли, милорд, може би изобщо няма да ме заболи.

Той се разсмя, а после изпъшка. Бавно я отдръпна от себе си. Чувстваше, че е по-твърд от скала. Исусе, направо не можеше да повярва, че тази жена му действа толкова силно! Изкашля се, но гласът му си остана все пак дрезгав.

— Довечера, не по-рано. Тук аз командвам. Знам най-добре какво да правим. Все още си невежа по някои въпроси, но, надявам се, не за дълго. А сега ми се подчини. Дръж ръцете си настрана от мен или поне над кръста. Искаш ли да разгледаме заедно предците си?

— Днес следобед искам да вземеш Жервез със себе си — каза графът на жена си, докато се разхождаха в градината. — А също и Елзбет. Даже и Сюзан, ако успееш да я намериш. Искам да претърся спалнята му и трябва да съм сигурен, че няма да ме свари вътре. Ако ме завари там, ще трябва да го убия и тогава няма да разберем за какво е дошъл в Ившам Аби.

Това, което Арабела знаеше за Жервез и Елзбет, изгаряше гърлото й. Изгаряше я дълбоко, но верността към баща й и към сестра й беше по-силна.

— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да доведа Сюзан. Тя сигурно ще бъде изключително доволна да се отърве за малко от горкия лорд Грейборн. Веднага ще изпратя някой слуга с бележка до нея. Няма да посмее да ми откаже. Знаеш ли, мисля си, че при малко късмет лорд Грейборн ще предпочете Елзбет. Сюзан ще ми е много задължена, ако й помогна това да стане. — Тя му отправи сияйна усмивка.

Как само му се искаше да я почувства върху себе си, с извит на дъга гръб и отметната назад глава. Джъстин пое дълбоко дъх.

— Добре — каза той. — Ти си красива, коравосърдечна и лоялна. Изобщо ти си най-прекрасната жена, която един мъж може да желае.

— Мисли му, ако някога го забравиш — подхвърли тя и леко го удари с юмрук в корема, после бързо го целуна по устните, отстъпи назад и изсвири по момчешки.

Интересно как ли щеше да засвири, щом веднъж разбереше какво е да го язди. Той й се усмихна безсрамно.

Не се наложи да изпращат бележка на Сюзан. Чу се шум от колела на каляска по алеята. Обърнаха се и видяха фамилната карета на Талгартови да спира пред входа на Ившам Аби. Джъстин се изненада за миг, щом видя от каретата да излиза първо лейди Талгарт, последвана от дъщеря си. Лейди Талгарт слезе и погледна с недоверие към небето, макар дъждът да бе престанал. Очевидно не вярваше много на времето. Нито пък той.

— Как мислиш, дали лейди Талгарт не е решила да прости на Ан за брака й с Пол? — попита той жена си. — Все пак бих предпочел да остане на твърда позиция. Винаги съм имал особена слабост към бъбривите лелки. Не ми се иска да променям мнението си.

Арабела се засмя. Двамата се отправиха да поздравят гостите си. Джъстин изостави жена си, за да целуне ръка на хубавата Сюзан.

— Каква смелост, госпожице Талгарт! Да тръгнете в такова лошо време! Дъждът все пак престана — тъкмо навреме за посещението ви. Въпреки това се страхувам да не би времето да се развали отново. Надявам се, че не ни носите лоши вести?

Девойката се усмихна, погледна изненадано към Арабела и отвърна:

— Не, милорд. Мама и аз сме тук с една страхотна новина. Нали, мамо?

Лейди Талгарт я погледна така, сякаш току-що бе глътнала гъсеница, и кисело се усмихна. Ан влезе и двете си размениха набързо обичайните любезности.

— А — възкликна гостенката, — ето го и чаят! Не виждам обаче никакъв лимонов кейк.

— Ще изпратя Крупър да провери дали не е останало малко — отвърна лейди Ан, като прикри усмивката си.

— Мамо — обади се Сюзан, — тъкмо казвах на графа, че не носим лоши вести. Всъщност — добави тя, като погледна към Арабела — дошли сме да ви отправим една покана.

Лейди Талгарт се задави с чая си. Ан внимателно потупа широкия й гръб, който днес беше покрит с морав брокат.

— Да — повтори девойката, — една покана.

— Любопитно! Покана, казвате, госпожице Талгарт? Е, хайде, говорете. Сигурен съм, че нито аз, нито Арабела бихме ви разочаровали. Е, може би Арабела е в състояние да го направи. Знаете, че единственото, което иска тя, е моята компания. Може би, ако сте много любезна и настойчива, тя ще даде съгласието си на поканата ви.

— А, значи така стоят нещата?

На графа не му хареса блясъкът в хубавите очи на Сюзан Талгарт. Кокетката изобщо не беше глупава.

— Да — потвърди той и махна един конец от ръкава си, — така е. Аз съм нов човек. Що се отнася до жена ми, кой ли би могъл да каже? Решението й за мен е загадка, която би ме измъчвала до края на дните ми. Та, каква е поканата ви?

— Колко жалко, че не ви срещнах преди нея, милорд!

— Сюзан! — намеси се Аурелия. — Говори по въпроса. Погледни само скъпата си майка! Искам да отправя поканата, но не мога да взема думата от теб.

— Винаги съм смятал, че кавгите започват от вас, госпожице Талгарт.

Лейди Талгарт се изкашля, в резултат на което масивният й бюст се разтресе внушително.

— Тук сме — започна тя със звънтящ глас, — за да ви поканим на карти у нас тази вечер. За младите, разбира се, ще има танци. Въпреки че вие и Арабела сте вече женени, мисля, че все още можем да ви причислим към младежите, така че се надявам да харесате танците. Що се отнася до вас, скъпа Ан, предполагам, че също трябва да дойдете. Както и доктор Брениън. Както знаете, той е личен лекар на съпруга ми и Хектор има много високо мнение за него. Да, той също трябва да присъства, няма друг начин, без значение какво някои хора биха искали. Поканата за танци обаче не важи за вас, тъй като сте майка на зряла жена, а също и неотдавнашна вдовица.

— Наистина ли? — възкликна лейди Ан. — Каква чудесна идея! Тъкмо ще можете, скъпа Аурелия, да ме посъветвате какво да прибавя към чеиза си.

— По този въпрос не знам нищо.

— Мамо, разбира се, че знаеш. Нима не си се омъжила за татко, преди да ме родиш?

— Сюзан! Внимавай какви ги говориш или ще кажа на баща ти!

— Ще му кажеш пред лорд Грейборн, така ли? Моля те, мамо, кажи му!

Графът поведе лейди Талгарт към каретата, а Арабела и Сюзан изостанаха назад. Арабела хвана приятелката си под ръка и я попита:

— Как успя да убедиш майка си?

— Изобщо не беше трудно, Бела. Татко и доктор Брениън са приятели от толкова години, че едва ли подобни глупости биха могли да развалят познанството им. Аз, разбира се, се възползвах от това, че той е и неин лекар. Казах й: „Мамо, какво ще правиш, ако се разболееш? Кой ще ти предписва лекарствата тогава? В края на краищата доктор Брениън едва ли ще се загрижи особено за здравето ти, след като си обидила жена му.“ Тук наистина попаднах право в целта. Не съм ли същински Сократ? Или по-скоро трябва да се нарека Соломон? Ама че са трудни тези решения. Освен това и двамата са мъже, нали? Какво ли толкова са знаели?

Младата жена гледаше втренчено старата си приятелка.

— Страхотна си, Сюзан!

— Знаеш, че мама не обича да бъде в числото на пренебрегнатите. Не е глупава. Ще свикне, щом веднъж лейди Ан направи каквото е намислила.

Едва тогава й хрумна нещо друго. Това беше последната вечер на Жервез в Ившам Аби. Какъв по-добър повод да държи Елзбет настрана от него на забавата с танци?

Сюзан целуна набързо Арабела по бузата, а после се обърна към графа. Усмихна му се мило и му подаде ръка. Изглежда, че графът се забавляваше. Взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Не се омъжвайте за лорд Грейборн, госпожице Талгарт. Горкият човек ще се препъне във вас като в скала. Не, на вас ви трябва някой господин, който да ви бие всеки ден и да ви се подиграва. Освен това не забравяйте, че Арабела е яростна като тигрица. Ако продължавате с оскърбителните си забележки, нищо чудно да ви предизвика на дуел. Тя е особено ревнива към завоеванията си. Загрижен съм за вашата безопасност. Предупреждавам ви за ваше добро.

Сюзан тръсна русите си къдрици и се усмихна дяволито на приятелката си.

— О, Бела е толкова сигурна в завоеванията си, че едва ли някога ще ме сметне за сериозна заплаха. Освен това никога не би ме наранила, тъй като не би видяла никакъв смисъл в това. Просто ще се разсмее и ще ме отпрати.

Тя се разсмя звънливо и тръгна с Арабела към вратата. Приведе глава и добави с потаен тон:

— Представяш ли си, мама забрани на горкия лорд Грейборн да дойде с нас тази сутрин. Както вече казах, тя изобщо не е глупава. Забелязала е, че той се заглежда по Елзбет. — На лицето й се изписа гримаса. — Това вече ще й дойде в повече. Първо ти успя да си хванеш граф, а сега Елзбет прелъстява моя кандидат.

— Говорите така, сякаш това наистина ви засяга — подхвърли графът и като й се усмихна, се отдалечи. Намираше забавно, че точно лейди Талгарт му бе осигурила идеалното решение на проблема му — последното изпитание за алчността на французина. Това беше последният шанс на Жервез и той едва ли щеше да го изпусне. Срещна погледа на Арабела. И тя мислеше за същото.

Графът уведоми останалите за поканата по време на обяда.

— Бях поласкана — каза лейди Ан. — Мислех, че никога вече няма да стъпи тук. Не мислите ли, че е приятно човек да има съседи, които са загрижени за него?

— Ан — намеси се графът, — вие сте твърде лековерна и склонна да прощавате. Характерът ви направо ме плаши.

— Не — весело отвърна тя, — изобщо не е така. Старата вещица знае добре какво преследва. Явно й се е наложило да преглътне старомодните си схващания. Направо ми иде да се разсмея.

— Мамо, учудваш ме. Ти ли си тази, която казва това? А изглеждаш толкова миловидна.

— Да, мила, знам — тя си взе парче шунка и се усмихна на останалите.

Арабела забеляза напрегнатото лице на Елзбет. Интересно за какво ли мислеше сестра й? Докато тя гледаше към Елзбет, съпругът й не откъсваше поглед от Жервез. Сигурен беше, че съобщението му за миг накара очите на младия мъж да потъмнеят, но след това устните му се извиха в тънка доволна усмивка.

„Точно така, копеле — мислеше си графът. — Кроиш плановете си за довечера. Тогава ще те пипна.“

След като дамите проведоха едно доста продължително обсъждане на подходящите за събитието рокли, графът се отпусна назад и с добродушно изражение подхвърли:

— Какво хубаво слънце грее. Тъй като днес е последният ден на госта с нас, защо вие, дамите не го вземете с вас за една последна разходка из имението?

Елзбет го погледна изненадано. Арабела я потупа по ръката и й каза:

— Идеята е чудесна. Всъщност мисля да минем през Талгарт Хол и да поканим с нас Сюзан, а може би и лорд Грейборн. Жервез, какво ще кажете?

— Ще ви помоля само да стоите настрана от развалините на стария манастир — обади се лейди Ан.

— Вече ти обещах, мамо — отвърна Арабела. — Повече никакви развалини. — Тя се усмихна на съпруга си.

Лейди Ан примигна от изненада. „Слава Богу — рече си тя, — слава Богу!“ Явно се бяха помирили. Джъстин вече не я мислеше за любовница на Жервез. Тогава коя ли беше любовницата му? Или просто се е заблудил? Тя погледна към Елзбет и едва не изпусна вилицата си. Заварената й дъщеря гледаше Жервез, а любовта се бе изписала в очите й. О, не! Не беше възможно. В никакъв случай! Миг по-късно осъзна, че това беше единствената възможност.

Значи и Арабела, и Джъстин знаеха. Какво да прави? Само ако Пол беше тук, при нея, точно в този миг!

Жервез отвърна галантно:

— Ще ми бъде изключително приятно да прекарам следобеда в компанията на три толкова красиви дами. А вие, милорд? Ще ни придружите ли?

— За нещастие трябва да остана тук — отвърна графът, без да вдига очи от тъмночервеното вино в кристалната си чаша. — Дърводелците ще дойдат днес да поправят разхлабените дъски на дюшемето в графската спалня.

Без да се забави нито миг, Жервез добави:

— Значи само аз ще прекарам следобеда приятно, милорд.

— Надявам се — любезно рече домакинът. — Особено като се има предвид, че си тръгвате утре.

Дърводелецът на имението си помисли, че направо си губи следобеда да кове ненужни гвоздеи в стабилния под на графската спалня, но не каза нищо.

Почти беше станало време за чай, когато Джъстин влезе в спалнята уж за да провери работата на дърводелеца. Огледа свършеното и с усмивка го похвали.

— Милорд — рече Търпин, — всъщност мисля, че нямаше много работа за мен. Но, разбира се, каквото имаше за вършене, го направих чудесно, както бихте очаквали от мен. И както самият аз бих очаквал от себе си.

— Съгласен съм с теб, Търпин — усмихна му се графът. — Ето ти една гвинея за добрата работа.

Дърводелецът прие незаслуженото злато, събра инструментите си и го последва навън от покоите му. Никога нямаше да проумее приумиците на благородниците.

Лейди Ан влезе при графа в библиотеката.

— Джъстин, бих искала да поговорим, ако не възразявате.

Той затвори счетоводната книга и й се усмихна виновно.

— Моля ви, Ан, заповядайте и говорете колкото пожелаете. Признавам си, че вече трети път пресмятам числата на тази страница и все получавам различна сума. Ще трябва да потърся помощ от Арабела. Мисля, че с нейна помощ в бъдеще ще си спестя много усилия.

— Днес на обяд разбрах, че сте се спогодили с Арабела. Не мога да изразя колко се радвам. Освен това явно беше, че и двамата сте се досетили за връзката на Елзбет с Жервез.

Джъстин внимателно остави перото си на писалището.

— Щях сам да поискам да разговарям с вас, Ан. Дъщеря ви ми прости глупостта и слепотата ми. Дори ми каза, че аз съм нещо като нейната друга половина и ако не ми прости, значи не би простила на самата себе си. Това е твърдение, което изобщо не ми звучи логично. Все пак приех думите й с готовност, тъй като от заключението й аз само печеля. Обичам дъщеря ви, Ан. Бих дал живота си за нея. Ще прекарам живота в опит да поправя грешката си. — Усмивката му стана по-широка. — Не се съмнявам, че Арабела от своя страна ще се старае често да ми натрива носа.

— Кажете ми как изобщо стигнахте до заключението, че тя ви изневерява.

И той й разказа всичко.

— Бях истински глупак, въпреки че бях напълно убеден в заключението си, имайки предвид видяното.

— Арабела не ви ли е казвала, че има скривалище в плевнята? Още като дете ходеше там, когато се чувстваше нещастна, когато я беше яд на баща й или на мен, или когато не знаеше какво да прави. Тя очевидно е отишла там в деня преди сватбата, защото е искала да размисли над промените в живота си. Жалко, че случайно сте били там и сте я видял. Още по-жалко, всъщност истинска трагедия е това, че Елзбет е любовница на Жервез. Направо не знам какво да правя, Джъстин. Вие и Арабела несъмнено сте го обсъждали.

— Така е, но и двамата не искаме да предприемаме нищо, преди той да си тръгне.

— Защо Жервез изобщо е тук, Джъстин? Знаете повече, отколкото ми казвате, нали?

— О, не. Просто има толкова много загадки, толкова много въпроси, които не са намерили отговора си и още повече въпроси, които никога не са били изказвани. Не вярвам на Жервез. Бих искала да знам защо му позволихте да остане?

Но графът само поклати глава. Не искаше тя да знае, че двамата с Арабела очакваха французина да предприеме своя ход тази нощ. Не искаше да я тревожи. Освен това не желаеше лейди Ан да се опитва да вземе контрола над събитията. Не беше сигурен дали майката не е също тъй непредсказуема, както дъщерята. Не, не можеше да поеме подобен риск.

— Утре можем да обсъдим по-подробно тези неща, Ан. Заедно с Пол. Става ли?

— Лъжете ме — въздъхна тя. Стана и оправи полите на бледожълтата си рокля. — Радвам се, че двамата с Арабела сте пак в добри отношения. Що се отнася до другото… Ще поговоря с Пол, бъдете сигурен. А ако Жервез тръгне след вас тази вечер в Талгартови, ще узнаете какво цели.

— Да, ще узная — съгласи се графът.