Наследницата

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Групата се върна от разходка късно следобед. Арабела се извини и веднага се оттегли в графския апартамент. Погледна към дюшемето и се усмихна. Докато Грейс приготвяше банята й, тя неспокойно ходеше напред-назад из стаята. Къде ли беше съпругът й?

Джъстин влезе в спалнята тъкмо когато тя се мъчеше да изпее горно сол във ваната.

— Ако не те бях видял, щях да си помисля, че някоя сврака кряка в спалнята. За Бога, Арабела, не си ли ходила на уроци по пеене?

— Най-сетне се върна! Къде беше? — Тя забеляза, че Джъстин е втренчил поглед в гърдите й, и му се закани с пръст. — Гледай ме в очите, защото иначе ще се изчервя като девица… каквато всъщност бях до неотдавна. Да, така е по-добре. Не, ти пак гледаш надолу. Добре, милорд. — Тя стана, разплисквайки вода от двете страни на ваната.

— О, Господи!

Арабела грабна хавлията, която беше преметната на стола до ваната, и бързо я вдигна пред себе си.

— Не трябваше да го правиш — въздъхна графът, а силното му разочарование прозираше явно в думите му. Беше така натъжен, сякаш бе готов да заплаче. — Може би ще размислиш и ще хвърлиш тази кърпа? Колко си красива! Имаме ли време преди вечеря? Десет минути ще са достатъчни, може би даже по-малко. Всъщност доста по-малко.

Тя го погледна изненадано.

— Желаеш ли ме? Сега?

— Да.

— Хмм. Всъщност доста е вероятно аз също да те желая, и то точно в този момент. Казваш, по-малко от десет минути?

Хвърли кърпата, погледна към него и заяви:

— Джъстин, мисълта за десет минути с теб ме кара да треперя. Цяла нощ с теб би ме накарала да затреперя още по-силно, но няма да е от страх. Човек взима каквото и когато може.

— Колко си ми умна! Да, хайде да…

Някой почука на вратата на спалнята.

— Милейди? — долетя гласът на Грейс.

Арабела побърза да вдигна хавлията.

— По дяволите! Проклятие, това е Грейс! — Тя се закани с пръст на съпруга си. — Ела след малко пак, за да ми кажеш каква си намерил следобед в стаята на Жервез.

Джъстин шеговито й отдаде чест, а после отвърна с глас препълнен с тъга:

— Бих предпочел отново да махнеш тази хавлия заради мен.

После въздъхна дълбоко и сложи ръка на сърцето си. Обърна се и се скри зад междинната врата.

Арабела седеше пред тоалетката, а Грейс завързваше една тъмносиня панделка в черната й коса. В този момент влезе графът, понесъл черна кутия за бижута в ръка.

— Още ли не си си избрала огърлица за тази рокля? — попита той. Дрехата й беше сребристосива и прилепваше доста плътно до тялото й. На Арабела не й се нравеше много щедростта, с която дрехата разкриваше какво се крие отдолу. Поне не беше черна.

— Не — отвърна тя, като го погледна в огледалото. — Още нищо не съм избрала.

Тя забеляза кутията за бижута в ръката му и се обърна към него. Джъстин бавно отвори кутията, но я задържа далеч от погледа й, за да я подразни.

— Баща ти ми даде тази кутия, за да ти я предам, след като се оженим. Каза, че е принадлежала на баба му и никога не я е давал на жените си. Каза също, че принадлежи на теб — подаде й кутийката той.

Арабела пое дълбоко дъх. Беше триредна огърлица от съвършено еднакви бледорозови бисери. Имаше също така подходящи обици и гривна. Никога в живота си не бе виждала толкова красиви бижута. Прекара пръсти по бисерите, после ги стисна в длан. Бяха топли на пипане.

— О, Джъстин, сложи ми огърлицата!

Той се наведе и целуна врата й, без да обръща внимание на Грейс, която проявяваше силен интерес към брачните им отношения, и закопча бисерната огърлица. Арабела се погледна в огледалото.

— До този момент буквално мразех тази сива рокля — каза тя.

— А сега?

— Сигурно е от бисерите. Сякаш цялата блести. Удивително! Бисерите са красиви почти колкото теб, милорд. Благодаря ти! — Чу въздишката на Грейс и добави: — Обиците, естествено, са многократно по-интригуващи, отколкото ти изобщо би могъл да бъдеш, но все пак остава гривната. Всъщност мисля, че все още ми подхождаш. — Тя се засмя и се извърна към прислужницата си: — Грейс, благодаря ти за помощта. Моля те, извини ни с негова светлост. Отскоро сме женени и по тази причина се държим доста глупаво. Негова светлост ме убеди, че това поведение е присъщо за всички двойки, които са женени по-малко от двайсет години.

— Мисля, че споменах четиридесет години.

На Грейс явно не й се тръгваше, но Арабела не откъсваше очи от нея, така че прислужницата направи реверанс и излезе от стаята.

Графът се засмя, наведе се и отново целуна жена си.

— Сигурна ли си, че са красиви като мен? — прошепна той и леко я ухапа по врата.

Тя се отпусна назад към него.

— Не съм много облечена. Съвсем лесно можем да…

Той промуши ръце под корсажа й. Беше топла и мека. Как ли можеше да откаже на подобно предложение?

— Не! Нямаме време. Всъщност две минути ще са ми напълно достатъчни, но тогава ще ме презираш, че съм се държал като прасе. — Бавно измъкна ръце от роклята й. Дланите му горяха. Успя да се откъсне от Арабела, но му беше толкова трудно. — Сложи си гривната и обиците. Трябва да слизаме вече.

Арабела се изкиска — един звук, който беше истинска наслада за съпруга й. Джъстин затвори очи за миг и вдъхна специфичния женски аромат. Двамата толкова си приличаха, също като две упорити мулета. Въпреки това бяха така чудесно различни един от друг. И слава Богу!

Едва след като се бяха настанили в каретата с герба на Девърилови, Арабела се досети, че не бе разбрала дали Джъстин е открил нещо важно в спалнята на Жервез. Нито пък знаеше дали има някакви планове за вечерта.

Нямаше значение. Не трябваше да изпуска французина от очи през цялата вечер. Тя погледна с присвити очи към него. Жервез се бе настанил срещу нея до лейди Ан. Елзбет седеше от другата й страна. Майка й умело ги бе разделила. Явно тя вече знаеше как точно стоят нещата. Лесно можеше да се досети, че майка й също имаше доста въпроси.

Талгарт Хол представляваше ниска, разпръсната постройка в грегориански стил, издигната от бащата на настоящия лорд Талгарт. Същинска туфа гъби, бе отбелязал веднъж бащата на Арабела, сравнявайки я със своята внушителна къща Ившам Аби. Всъщност къщата беше хубава. Още по-красива изглеждаше тази вечер, обляна от лунната светлина и с безбройните си прозорци, които блестяха в мрака и хвърляха отблясъци върху каретите на местната аристокрация, дошла за тазвечерната забава. Алеите бяха осветени от множество факли, държани от лакеи, които в по-голямата си част бяха специално наети за случая. Същия следобед Сюзан бе споделила с Арабела: „Мама трябваше първо да им обясни какво е факел и какво трябва да правят с него, тъй като мнозина мислеха, че е нещо за ядене.“

Графът отвори с поклон вратата на каретата и помогна на всяка една от дамите да слезе. Арабела беше последна. Джъстин й подаде ръка и тя стисна здраво пръстите му.

— Ела, любима — тихо каза той, — всичко ще бъде наред, ще видиш. Стой само близо до майка си и доктор Брениън. Аз ще се погрижа за всичко.

Тя потърси по лицето му някакъв знак за настроението му. Освен неприкритата заплаха, която се четеше в очите му, на лицето му не бе изписано абсолютно нищо друго.

— Върви по дяволите — рече му също тъй тихо. — Не можеш да ме заключиш в килера, за да съм в безопасност. Аз съм част от тази история, Джъстин. Не отговарям за постъпките си, ако отново забравиш тази подробност. — Той усети ръката й да се плъзга надолу към предницата на панталоните му. Стисна дланта й, поднесе я към устните си и я целуна.

— Няма да забравя. Но трябва да обърнеш внимание на малката подробност, че съм ти съпруг и трябва аз да се погрижа за Жервез. Ще правиш точно каквото ти кажа. Не искам повече да те излагам на опасност. Говоря съвсем сериозно. Трябва да ме слушаш, Арабела.

Тя предизвикателно вирна брадичка. Издърпа ръката си и с горда стъпка тръгна към парадните стълби на Талгарт Хол, последвана от лейди Ан и Елзбет. Що се отнася до конта, той вече ги чакаше на входната площадка.

Лейди Талгарт ги връхлетя като орел, преди още икономът да е съобщил официално за пристигането им.

— О, скъпи мои, колко се радвам! Мила моя Ан, колко си изящна тази вечер! Сивото е толкова по-различно от черното, което трябваше да носиш, нали? Самата аз, разбира се, никога не бих сложила цвят, който да не показва съответната почит, но всички ние сме толкова различни, нали?

— Много сме различни, слава Богу! — намеси се Арабела. — Ела, майко, нека видим кой е дошъл. — Сграбчи ръката на майка си и я повлече след себе си към огромната бална зала на Талгарт Хол. Присъстваха практически всички съседи от областта. „Каква великолепна гледка — помисли си Арабела, — също като ято пауни.“

— Ама наистина, мила, ти изобщо не я жалиш — подхвърли лейди Ан, а в гласа й се прокраднаха насмешливи нотки.

— Тя е просто една кучка — безразлично отвърна дъщеря й. — Но това теб не те засяга, нали? Сигурна съм, че Сюзан ще се чувства много по-добре, щом се омъжи и се отдели от майка си. Надявам се само да успее да си намери съпруг тъй очарователен, както Джъстин. Боя се обаче, че няма друг мъж като него.

— Говориш също като момиче, което се е влюбило до уши — каза лейди Ан. — Много се радвам за теб, скъпа. Говорих с Джъстин, както вече навярно си се досетила. Той ми разказа всичко. Е, не знам дали цялата тази история е вярна. Поне ми каза достатъчно факти. После трябва да ги обсъдим. — Тя вече се обръщаше нетърпеливо. — Дали Пол вече е пристигнал? За нещастие днес не успях да го видя. Ти също едва ли щеше да го забележиш, тъй като си толкова заета със съпруга си.

Арабела предпочете да не й отговаря.

— А, ето я Сюзан! Не е ли прекрасна? Толкова обичам този нюанс на розовото!

Не след дълго приятелката й вече кръжеше около тях.

— Колко красива изглеждате, лейди Ан. Ами ти, Бела! Божичко, какви перли! Толкова са изящни! Откъде ги взе? О, не ми казвай. Хубавият ти съпруг ти ги е подарил, нали?

Арабела се изчерви.

— Чудна работа! — отбеляза лейди Ан, взирайки се в бисерите. — Изглеждат доста стари, а не си спомням да съм ги виждала.

— Джъстин каза, че баща ми му ги е дал, за да ги предаде на мен, след като се оженим. Даде ми ги тази вечер.

— О, скъпа моя — възкликна майка й, — толкова сте сладки двамата с Джъстин. Животът е чудесен, нали?

— Така мисля — отговори тя, тъй като бе забелязала, че Жервез танцува с Елзбет. Нямаше намерение да забравя, че искаше през цялата вечер да го държи под око. Без съмнение той щеше да прибегне към някой отчаян ход. Сигурна беше в това. А също и Джъстин.

Почти веднага след това забеляза Сюзан да прави реверанс на графа. След секунда долетя веселият й глас:

— Милорд, готова съм да се обзаложа, че поне две дузини млади дами ви обикалят от половин час с надеждата да се запознаят с вас. Нали няма да стоите като залепен за Арабела през цялата вечер? Дори джентълмените като вас имат нужда от малко развлечение понякога.

— На вашите заповеди съм — отвърна й той. После покани една млада дама на танц, а Арабела, без да се усети, го гледаше с гладен поглед.

Изведнъж тя почувства, че до нея е застанал някой, обърна се и видя Жервез.

— Мосю? Ще се присъедините ли към нас? Тук има доста хора, с които трябва да се запознаете.

Само очите му издадоха за миг лекото му колебание, преди да й отвърне непринудено:

— Разбира се, Арабела, аз съм ваш слуга, както винаги.

Тя го представи на госпожица Флеминг и остана да ги гледа как танцуват.

— Мамо — прошепна Арабела, — виж ето там, при камината. Горкият доктор Брениън! Лорд Талгарт пак го е хванал за събеседник. Направо изглежда отчаян, мамо. Виж само как му блестят очите. Трябва да му помогнеш, преди да е нападнал домакина ни с ръжена.

— Ти си една чудесна дъщеря! — целуна лейди Ан дъщеря си по бузата и се отдалечи с леки и щастливи стъпки, досущ малко момиче.

След това Арабела запозна Жервез с тихата госпожица Донтри, четвърта дъщеря на любяща, но глуповата майка. Французинът поведе младата дама към площадката за танци. В същия момент Арабела видя наблизо да преминават във вихъра на танца лорд Грейборн и Елзбет. Той беше изненадващо добър танцьор. Сестра й се смееше щастливо на думите му. Познанството им определено изглеждаше обещаващо.

Сюзан се въртеше по дансинга, буквално влачейки след себе си Оливър Ролинс. Той беше бузест, добродушен млад мъж. Арабела многократно го бе дразнила като дете със закачките си.

— Не се ядосвай, Бела — весело й подвикна приятелката й. — Ще изпратя някой от кавалерите си да потанцува с теб. Но ще трябва да пожертваш графа, защото тази вечер дамите са повече от кавалерите.

Оливър Ролинс успя да я поздрави със заекване, преди Сюзан да го е отнесла нанякъде.

Някой потупа Арабела с ветрило по ръката. До нея беше застанала лейди Крюи — огромна вдовица на неопределена възраст. Яркочервената й коса стоеше все така недокосната от времето, а над ъгловатото й лице весело се полюшваха две щраусови пера.

— Изглеждаш чудесно, Арабела. Виждам, че бракът ти понася добре. Нали знаеш, добрите бракове се срещат рядко. Когато, разбира се, не става дума за пари. Но вие сте млади и двамата. Освен това имате същия глуповат вид като моя паун Лари и неговата другарка Бланш. Баща ти е направил добър избор. Щях да му го кажа, ако беше тук. Жалко, че е мъртъв, по дяволите. Съжалявам, че ти напомних за него, миличка, но много го обичах. — Потупа Арабела по ръката. Блестящите й лешникови очи се насочиха към графа, който в този момент с похвално усърдие танцуваше със закръглената госпожица Елдридж. — Да — промърмори лейди Крюи по-скоро на себе си, отколкото на Арабела, — новият граф е хубав мъж. Колко много прилича на баща ти. И на теб също. Страшно си приличате двамата. Ще имате хубави деца. Баща ти щеше да е много доволен.

— Надявам се, че ще имаме много деца — каза Арабела, като погледна към съпруга си. — Аз също мисля, че ще бъдат хубави като баща си. Надявам се само всичките да имат трапчинка на брадата, също като баща ми и Джъстин. Баща ми е направил чудесен избор.

Лейди Крюи замълча за миг и замислено завъртя пръстена с рубин на кутрето си.

— Майка ти може би ще се изненада, Арабела, но аз не я виня за брака й с доктор Пол Брениън като горката Аурелия Талгарт. Глупачка! Всичките тези глупости, че докторът не бил лорд, че не бил от нашата класа. Ами че това е направо абсурдно! — Присви очи. — Ти имаш открит характер, Арабела. Това ми харесва. Баща ти беше донякъде потаен, но това си има своите предимства и недостатъци. Виждам, мила моя Арабела, че одобряваш брака на майка си с доктор Брениън. Постъпваш умно. Решението ти подсказва зрялост — нещо, което се среща рядко, поради което е особено приятно.

— Майка ми е много красива и твърде млада, за да прекара живота си сама. Освен това съм много привързана към доктор Брениън. Познавам го открай време. Не знам друг толкова любезен мъж. Много се радвам, че ще ми стане втори баща.

Лейди Крюи все още гледаше към лейди Ан.

— Ще ти кажа нещо, скъпа — изрече тя. — За пръв път от близо двайсет години насам намирам в майка ти нещо друго, освен невероятната й миловидност и хубавите черти, което да заслужава възхищение. Най-сетне тя показа характер и дух, достойни за красотата й. — Лейди Крюи замълча, после добави съвсем тихо: — Баща ти беше много силен и изключително властен човек, който никога не би приел една жена да постави под въпрос мнението му. Да, майка ти най-сетне може да покаже самата себе си.

Арабела, която продължаваше да се опитва да държи Жервез под око, се задоволи да й отговори кратко.

— Да, мадам.

Лейди Крюи изтълкува неправилно отговора й.

— Е, Арабела, нали си вече омъжена жена? Имах предвид, че ми беше много чудно как майка ти е успяла да оцелее през тези деветнайсет години и въпреки това е запазила младежкия си вид. Може би Господ в безкрайната си мъдрост възнаграждава невинните.

Сега вече лейди Крюи напълно привлече вниманието й. Обърна се към възрастната дама и я погледна с разбиране, което нямаше да е възможно, ако Джъстин не бе й разказал честно всичко за баща й. Погледна изпитателно лейди Крюи и откри някои все още запазени белези на красота по гордото й лице. Знаеше, че лейди Крюи и баща й са били любовници. Не чувстваше гняв. Просто приемаше този факт безпристрастно. Най-сетне се бе примирила с факта, че баща й бе действал като мъж, като възрастен и независим човек, а тя е била дете, което сляпо е вярвало в съвършенството му. Но вече не беше дете.

Лейди Крюи беше забелязала, разбира се, новата зрялост по лицето на младата графиня. Очите на Арабела показваха, че тя по-скоро разбира, отколкото одобрява поведението на баща си. Ах, тези нейни очи — същите като на баща й!

— Обади ми се някой път, Арабела — любезно й каза тя. — Мисля, че можем да си побъбрим. Мога да ти разкажа доста истории за баща ти, които ти навярно не знаеш. Той беше удивителен човек.

— Ще ви се обадя, мадам — кимна Арабела. Всъщност наистина й се искаше да опознае лейди Крюи. Изостави старата дама, за да отвърне на поканата за танц на сър Дериън Сноу, отколешен приятел на баща й. Той беше толкова тих и непретенциозен, колкото баща й беше шумен и буен. Сър Дериън я водеше в танца с опитната грация на човек, прекарал дълги години в обществото. Не правеше опити да я заговори, което беше истинско облекчение за нея. Трябваше да държи Жервез под око. Видя го да танцува с Елзбет. По дяволите! Тя стисна ръката на сър Дериън и пое от него воденето на танца, за да се насочи по-близо до Жервез и Елзбет. Поне можеше да се опита да чуе какво си говорят. В крайна сметка ги доближи достатъчно, за да чуе как той й казва с напевния си, гальовен глас:

— Колко сте красива тази вечер, ma petite! Изглежда, английските забави ви се отразяват добре.

А след това танцуващите двойки ги разделиха, така че не можа да чуе нищо повече. Какво ли продължаваха да си говорят?

— Благодаря ти, Жервез — казваше тъкмо в този миг Елзбет. — Много обичам танците и забавите. Леля ми почти се бе оттеглила от обществения живот и не обичаше особено много забавите. — Замълча, после продължи: — Наистина, крайно време е да пиша на леля Керълайн. От нея не съм видяла нищо лошо. Сигурна съм, че ще поиска да ни посети, след като се оженим.

Колко странно прозвучаха тези думи в ушите й! Някак неестествено, някак пресилено.

Жервез не отвърна нищо, само ръцете му потрепериха леко.

— Да — успя да изрече. Погледна сестра си. Тъмните й очи блестяха като неговите и имаха същата форма. Знаеше колко неподправена е невинността й. Знаеше, че му се доверява безрезервно. Само ако онази дърта слугиня Жозет му бе казала по-рано, че не е истински син на Томас дьо Трекаси и че двамата с Елзбет са родени от една и съща майка! Слава Богу, че последния път не правиха любов. А и как ли би могъл, след като Жозет му бе изкрещяла, че Елзбет е негова сестра.

Скоро щеше да бъде надалеч, заедно с онова, което по право му принадлежеше. Въпреки това му се искаше по някакъв начин да облекчи болката от раздялата им. Сбърка един такт и настъпи крака й.

— Колко съм несръчен, Елзбет. Прости ми, ma petite. Нали знаеш, има толкова други неща, които също не умея да правя добре.

Тя му се усмихна колебливо. Беше почувствала тъгата му, затова побърза да му отговори:

— Няма нищо, Жервез. Не говори за това, моля те. Несправедливо се самообвиняваш.

— Напротив, Елзбет, това е самата истина. Аз наистина не… не те заслужавам. — Замълча, защото осъзна, че танцуват в средата на дансинга и покрай тях е пълно е хора. Ела — хвана я за ръката, — трябва да поговоря с теб. Нека излезем на балкона.