Наследницата

ВТОРА ГЛАВААН

Имението Ившам Аби, 1792

Четирима души стояха край гърчещата се върху влажните от пот чаршафи гола жена. Лекарят беше свалил сакото още преди часове. Беше разкопчал ръкавите и яката на бялата си риза. Тънките бръчици на умората се врязваха край устните му, а по гладкото му чело блестяха капчици пот. Беше млад човек, но момичето на леглото беше още по-младо, едва навършило осемнадесет години. И животът му беше в ръцете му.

Акушерката и икономката бяха застанали сякаш на мълчалива стража от двете страни на леглото и кършеха безпомощно ръце.

Беше ужасно горещо, толкова задушно, че измъчената жена бе отхвърлила завивката, нехайна, че наедрялото й тяло е изложено пред погледа на тези хора. Тя бе обсебена от изгарящата болка, която чезнеше бързо, само за да избухне с още по-голяма жестокост в корема й, изтръгвайки дрезгави викове от пресъхналото й гърло.

Сега лежеше и се бореше за глътка въздух, а чувствата й за миг се бяха върнали, отстъпили място на агонизиращата болка, която неизбежно щеше пак да разкъса тялото й. Вдигна глава към лекаря и в големите й сини очи се изписа страх и страдание.

Той се приведе и избърса потта от челото й. После поднесе към устните й чаша.

— Изпийте тази вода, лейди Ан. Точно така. Не, не бързайте. Трябва да опитате отново, лейди Ан — тихо добави лекарят. — Щом ви кажа, ще се напънете с всички сили. Разбирате ли ме?

Тя облиза напуканите си устни и изхленчи — един безпомощен звук, но жената наистина не можеше да стори нищо, попаднала в капана на собственото си тяло и на сили, които не можеше да възпре. Отчаяно желаеше да се отърве от едрото си бременно тяло. Взря се в тъмните очи на доктора, сякаш за да получи сили. Копнежът й беше тъй силен, че той усети дълбоко в себе си да гори онази част от душата й, която беше засмяното и нежно момиче. Коленичи до нея и стисна слабите й пръсти.

— Лейди Ан — неуверено започна той, — не можете, не трябва да се предавате. Моля ви, помогнете на себе си, помогнете и на мен. Знам, че можете да го направите. Вие сте силна. Искате да живеете. Ще го направите, трябва да го направите. Ще родите бебето си. От гърлото й се изтръгна ужасяваш писък и тя отново бе погълната от собственото си тяло, от раздиращата болка.

Той бързо пъхна ръка в нея, напипа главата на бебето й и изкрещя:

— Напъвайте! Сега, давайте сега!

Поколеба се само за миг, после сложи длан върху корема й и натисна надолу.

Писъкът й се изтръгна ведно с плача на бебето и го потресе до дъното на душата.

Лекарят влезе в библиотеката на графа и застана уморено в затъмнената със завеси стая.

— Имате момиче, милорд. Поздравления. Одрала ви е кожата. Жена ви много се измъчи, но ще живее.

Толкова беше изморен, че едва се държеше на крака, и чакаше графът да каже нещо. Той небрежно избърса пръсти във великолепната си жилетка, втренчи се с израз на погнуса в изпръсканата с кръв бяла риза на лекаря и изрече равнодушно:

— Момиче, значи, Брениън? Е, добре, все пак това е само началото. Тя е млада и още може да ми роди синове. Да, жените обичат бебетата. Скоро ще пожелае да има още едно. Ще забрави всичко още преди да е отминала тази седмица, ако бебето оцелее, разбира се. Много не успяват. Елзбет оцеля, но това може би няма да прескочи трапа. Кой знае?

Лекарят изпита ненавист към този човек. Нима не бе чул писъците на жена си? По напрегнатите лица на слугите в огромното имение сякаш не бе останала капчица кръв. Графът, нейният съпруг, също я бе чул. Не можеше да не е поне малко загрижен за нея.

Самият той никога нямаше да забрави страданията й. Искаше му се да убие този човек. Не защото бе забременяла от него, а защото не се интересуваше дали тя ще живее или не. Кучият му син! Беше готов да го убие. Наложи си да се овладее и изрече с безличен, професионален тон, при все че му се искаше да го изкрещи:

— Боя се, че няма да е възможно, милорд — изчака, щом забеляза, че лицето на графа потъмнява. Беше мъжествено лице, силно и интелигентно, и доктор Брениън го мразеше точно толкова, колкото и самия човек. Е, все пак му оставаше злорадата наслада на вестите, които засега не бе съобщил на този проклет човек.

— Виждате ли, милорд, едва не загубихме лейди Ан, докато раждаше дъщеря ви. Като ви казах, че ще живее, имах предвид, че беше на косъм от смъртта. Изгуби много кръв. — Той спря за миг, преди за изрече: — Лейди Ан няма да може да ви роди повече деца.

— Що за глупости говорите, Брениън — изрева графът, привел глава. — Ами че тя е едва на осемнайсет години! Майка й ме увери, че е широка в ханша и че от нея ще излезе превъзходна родилка. Сам дори сложих ръка на корема й и при все че е дребна, не можах да напипам тазовите й кости. Майка й е родила шест деца, четири от тях момчета. Проклятие, избрах я заради младостта й и заради уверенията на майка й. Не мога да се съглася с теб. Сигурен съм, че грешиш.

Родителите й бяха позволили на този човек да опипва дъщеря им? Исусе, гадеше му се.

— За нещастие, милорд, възрастта на милейди няма никакво значение, още по-малко ширината на ханша й. Тя няма да роди други деца, нито момчета, нито момичета!

„Боже как мразя този човек — мислеше си той. — Призван съм да пазя живота, но въпреки това ми се иска да го убия. Бедна моя Ан… за него ти си нищо, съвсем като Магдален. А сега той има още една дъщеря, която да пренебрегва. Може би дори ще я отпрати надалеч. Поне няма да ти се наложи отново да страдаш заради него“

Графът рязко му обърна гръб и изпсува дълго и вулгарно. Не чу когато лекарят излезе от библиотеката, за да продължи бдението си над съпругата му в спалнята на горния етаж.