Наследницата

ПЕТА ГЛАВА

Лейди Ан седеше между дъщеря си и Елзбет, заварената си дъщеря. Раменете й бяха леко приведени, а белите й като слонова кост ръце бяха здраво стиснати в скута й. Над лицето й се спускаше тежък черен воал, който прикриваше сплетената й руса коса, и падаше тежко върху гърба й. Беше й горещо, искаше й се да е настъпила вечерта и тя да бъде сама в спалнята със спуснати завеси, освободена от тези черни дрехи, които я покриваха от глава до пети.

Джордж Брамърсли, адвокат на покойния й съпруг, бе пристигнал едва предния ден с една от каретите на мъжа й. Сега се бе настанил с обичайното за него показно достолепие зад голямото дъбово бюро в библиотеката. Лейди Ан го наблюдаваше как съзнателно се бави. Първо методично излъска малките кръгли стъкла на очилата си, а след това ги намести на нашарения си с вени орлов нос. Постави на бюрото пред себе си документи, които подреди първо на едната, после на другата страна. Сълзящите му старчески очи съзнателно отбягваха трите жени. На лейди Ан й се искаше да вземе гребен и да среши стърчащата му рядка сива косица. Адвокатът беше стар приятел на покойния й съпруг. Винаги бе изпитвала съжаление към него, а сега й се искаше просто да не го бе виждала.

Тя усещаше нарастващото напрежение на Арабела, която беше много отслабнала през последните дни, тъй като след смъртта на баща си почти не се хранеше. Лейди Ан беше сигурна, че тя няма да успее да се сдържа още дълго. Освен това знаеше, че дъщеря й гледа на прочитането на завещанието като доказателство за смъртта на баща й. След това нямаше да има повече въпроси, повече съмнения, повече напразни надежди.

Почувства, че всеки миг самоконтролът на Арабела ще се наруши. Почуди се какво ли би могла да й прошепне, за да я успокои. Не трябваше да се опитва да я утешава, тъй като девойката не би приела подобно нещо никога и от никого. Просто трябваше да й каже каквото и да е само за да отвлече вниманието й; няколко думи, които да насочат поне за миг мислите й в друга посока.

Не успя да го стори навреме. Арабела скочи от стола си и се приближи до бюрото. Постави ръце на бюрото и се наклони към господин Брамърсли.

— Господине, не желая повече да протакате четенето — прошепна тя със заплашително спокойствие. — Не знам каква е причината, поради която се бавите по този глупав начин, но не желая повече да търпя това. Освен това искам да ви посоча, че майка ми започна да се изморява, след като вие не можете да го забележите сам. Прочетете завещанието на баща ми незабавно или в противен случай ще ви освободя от задължението ви и ще го направя сама.

Червените вени по носа на адвоката сякаш още повече изпъкнаха и се очертаха като фина мрежа на фона на съсухрените му бузи. Той пое дълбоко дъх и погледна с оскърбен вид към лейди Ан. В отговор тя му кимна вяло. Брамърсли зае величествена поза, вирна брадичката си над яката на ризата си и като се изкашля, заяви:

— Скъпа моя лейди Арабела, ако благоволите да заемете отново мястото си, ще започна четенето.

— Това е истинско чудо! — възкликна Арабела, без да скрива презрението си. — Залавяйте се за работа, сър.

Тя седна отново на мястото си. Майка й не можа за да събере достатъчно сили, за да й направи забележка. Почувства някакво движение от дясната си страна и се обърна с нежна усмивка към Елзбет. Пресегна се и стисна малката й ръка в своята. Срамежливата Елзбет! Различаваше се от сестра си така, както мечът се отличава от перото, което изобщо не означаваше, че перото може да пише добре. Тази мисъл я накара да се усмихне под черния воал. Какви странни мисли идват понякога на човек.

Джордж Брамърсли взе един документ, приглади с длан първата страница и започна:

— Събрали сме се днес поради една печална причина. Ненавременната кончина на Джон Лейтам Евърхард Девърил, шести граф Страфорд, наскърби всички ни — семейството му, приятелите му, онези, които работеха за него, и преди всичко, родината му. Смелата му саможертва в защита на правата на англичаните…

Чу се лек шум и Арабела усети как лек полъх докосва врата й. Досети се, че вратата на библиотеката е била отворена, а след това затворена. Това не я интересуваше. Нищо нямаше значение в този момент. Може би мировият съдия бе дошъл да отстрани Джордж Брамърсли, слава на добрия Бог. Не, не точно сега. Тъй като най-сетне адвокатът се бе захванал с работа по същество. В гласа му се появи нова неочаквана несигурност, но това също беше без значение. Поне правеше това, което му бе заповядала.

Лейди Ан помръдна грациозно и хвърли поглед към вратата на библиотеката. После се обърна рязко, пое дълбоко дъх, изпъна гръб и се загледа право напред.

— …на верния иконом на семейство Девърил, Джосая Крупър, завещавам сумата от петстотин лири с надеждата, че той ще остане със семейството ми, докато не дойде време…

Продължаваше да нарежда монотонно, а на лейди Арабела и се струваше, че изрежда имената на всички минали, настоящи и бъдещи слуги на баща й. Как само й се искаше всичко да е свършено и приключено!

Господин Брамърсли спря за миг, вдигна замислен поглед към Елзбет и позволи лека усмивчица да изкриви ъглите на устата му. После продължи да чете с по-мек тон, по-бавно, много ясно и отчетливо:

— „На дъщеря си Елзбет Мария, родена от първата ми жена, Магдален Хенриет дьо Трекаси, завещавам сумата от десет хиляди лири в нейно лично и пълноправно разпореждане“.

„Добре замислено, татко“ — реши Арабела. Сестра й ахна от изненада, а красивите й кафяви очи се разшириха отначало от недоверие, а след това с едва прикрито вълнение. Да, баща й беше сторил много добре. Арабела нямаше никаква идея защо Елзбет не бе отгледана заедно с нея. Винаги бе вярвала безпрекословно на баща си и когато той й бе казал, че сестра й просто не иска да бъде с тях и че предпочита да живее с леля си, тя му бе повярвала. А сега той я бе направил една богата млада дама. Доволна беше от този обрат.

Адвокатът яростно задъвка долната си устна, усещайки се виновен, че изневерява на професионализма си. Но последното изречение, което графът бе написал, се отнасяше за по-голямата му дъщеря и изглеждаше толкова злобно, толкова безсмислено жестоко, че не можеше да се застави да прочете думите. Във всеки случай, какво ли бе имал предвид графа, както бе отбелязал, „че тя, за разлика от блудната си майка и алчната фамилия Дьо Трекаси, доброволно и изцяло ще предаде обещаната сума в разпореждане на бъдещия си съпруг.“ Не, не би могъл да прочете това.

Арабела отново насочи вниманието си към господин Брамърсли, като почукваше нервно с пръсти по облегалката на стола. Предполагаше, че сега ще последват нарежданията на баща й за управлението на имението в нейна полза до навършването на двайсет и първия й рожден ден. Надяваше се майка й да бъде спомената като неин пръв попечител. Оставаше обаче тъжния факт — нямаше роднина от мъжки пол, който да наследи титлата.

Джордж Брамърсли се загледа в изписания с красив почерк документ в ръцете си. Дявол да го вземе, трябва да приключва с тази история веднъж и завинаги. Продължи:

— „Последните ми разпореждания бяха взети след внимателен размисъл в продължение на няколко години. Те са окончателни и неоспорими. Обявявам за мой наследник седмия граф на Страфорд, Джъстин Евърхард Морли Девърил, праплеменник на петия граф на Страфорд по линия на брат му, Тимъти Пофам Морли. На него завещавам всички мои земни богатства, които включват основно имението Ившам Аби, земите му и рентите…“

Стаята сякаш се завъртя пред очите на Арабела. Тя се втренчи в Брамърсли, неспособна да възприеме думите. Седмият граф на Страфорд? Никой никога не й бе споменавал, че съществува такъв племенник. Господи, сигурно беше някаква грешка. Та този човек дори не беше тук. Такъв мъж не съществуваше. Изведнъж си спомни, че бе чула вратата на библиотеката да се отваря и затваря. Обърна се и погледът й срещна хладните сиви очи на същия мъж, когото бе видяла сутринта край езерото с рибките. Изгуби ума и дума. Не беше извънбрачно дете на баща й. Беше истински наследник. Това бе всичко, което успя да си помисли, всичко, което можа да достигне до разума й. Той се задоволи да й кимне учтиво, без нищо в хладното му държание да издава, че изобщо някога я е срещал.

— Арабела, Арабела! — Лейди Ан нежно подръпна ръкава на дъщеря си. — Сега трябва да слушаш внимателно. Моля те, Арабела, трябва да внимаваш. Съжалявам, но се налага, скъпа.

Тя се обърна отново напред и погледна с недоумяващ поглед първо майка си, а след това адвоката, чиито бузи неочаквано бяха добили лилав оттенък.

— „Следващото условие се отнася както за моя наследник, така и за дъщеря ми Арабела Илейн“ — прочете Брамърсли с колеблив глас. Имаше такъв вид, сякаш всеки миг щеше да получи апоплектичен удар. Пое дълбоко дъх и продължи: — „Най-силното ми желание винаги е било дъщеря ми със своето тяло да продължи гордото наследство на линията на Девърилови. За да я поощря в това си желание, със завещанието си поставям условието тя да се омъжи за втория си братовчед, седмия граф Страфорд, в срок от два месеца от смъртта ми и по този начин да възстанови богатството и положението си. Ако откаже да се подчини на волята ми в определения срок, тя губи всичките си права над именията на Девърилови. Ако седмият граф Страфорд не пожелае да се ожени за втората си братовчедка Арабела Илейн, то той ще може да предяви права само над графската титла и имението Ившам Аби, тъй като всички останали мои земи, ренти, имения и т.н. не са наследствени и мога да постъпвам с тях както намеря за добре. В този случай дъщеря ми Арабела Илейн на двайсет и първия си рожден ден ще влезе във владение на всичките ми земни богатства, като се изключат онези, които се онаследяват.“

— Не! — скочи на крака Арабела. Лицето й беше добило пепеляв цвят. Разтърси яростно глава. — Не, не, сигурно има някаква грешка! Баща ми никога не би ми сторил подобно нещо. Никога дори не би помислил подобно нещо. Лъжете ме, господине, и не постъпвате добре! Проклет да сте, кажете ми, че ме лъжете!

— Седни, Арабела! — намеси се лейди Ан с необичайно властен глас. Девойката поразена погледна майка си и покорно се отпусна в стола си.

— Лейди Арабела — каза господин Брамърсли без усмивката, с която се бе обърнал към Елзбет, — разпорежданията на уважаемия ви баща, такива, каквито ги прочетох, са задължителни. Искам да добавя, че графът е оставил за вас един запечатан илик. Уверявам ви, че никой друг, освен баща ви, не е запознат със съдържанието му. — Той стана и заобиколи голямото бюро. Арабела механично протегна ръка, за да вземе плика. Скочи на крака и едва не се препъна в дългите поли на роклята си. Сълзите замъгляваха погледа й. Притисна плика към гърдите си, обърна се, блъсна настрана стола, който се прекатури върху килима, и се втурна към вратата. Сграбчи бронзовата топка, но нечии дълги пръсти обхванаха ръката й и й попречиха да отвори вратата.

— Държите се като разглезено дете — каза новият граф с глас, по-студен от лед. — Нямам намерение да понасям подобна реч или липса на самоконтрол. Държанието ви е обидно и показва, че баща ви не ви е възпитал добре.

Тя го погледна нещастно, прочете неодобрението в сивите му очи — същите като нейните, проклет да е — и усети как сякаш всички демони от ада се развихрят в гърдите й. Този човек смееше да показва неодобрението си към нея. Този човек имаше наглостта да й заяви, че се държи оскърбително. Прииска й се да ухапе ръката му, но не го направи.

— Махнете си ръката, копеле проклето! Боже, колко ви мразя. Защо вие сте тук и жив, а него го няма?

Дръпна се рязко назад, но той не пусна ръката си и ръкава й се раздра. Арабела погледна недоумяващо към разкъсания плат и изхвръкна от библиотеката, като затръшна вратата след себе си.

Една изящна дрезденска порцеланова фигурка на овчарка на полицата полетя и се разби с трясък върху мраморната основа камина.

Арабела тичешком се прибра в спалнята си, без дори да помисли за неловкото мълчание, което бе оставила след себе си в библиотеката. Припряно заключи вратата. Остана за малко неподвижна, като дишаше тежко и се опитваше да проумее поне част от онова, което се бе случило току-що. Единственото, което разбираше ясно, бе, че баща й бе умрял и че я бе предал. Внимателно бе запланувал да я предаде, да я накара насила да се омъжи за този непознат, за този мъж, който така много приличаше на нея.

Не можеше да го приеме. Вслуша се в себе си, но там нямаше нищо друго, освен празнота и болка. Наведе се, сграбчи покрита с брокат табуретка за тънкия крак и с всичка сила я запрати в стената. Погледна смачкания плик, който продължаваше да стиска в ръката си.

Писмото от баща й. Сигурно й обясняваше, че е станала грешка. Че прочетеното от Брамърсли е било преиначено. Че той я обича. Че не би я дал за жена на един непознат. Отиде до малкото писалище, настани се зад него и припряно измъкна от плика лист бяла хартия. Гърлото й се сви, щом видя познатия почерк на баща си.

Поклати глава и започна да чете.

Арабела изненадана спря да чете. Ами че баща й бе написал това писмо само преди пет или шест месеца! Отново се върна към писмото и продължи бързо да чете.

Изпод ниските облаци следобедното слънце пращаше копия ослепително злато, което се разливаше по четиридесетте островърхи покрива и ги оцветяваше в златисточервено. Арабела крачеше по зелената морава, без да забелязва нито ярките цветни лехи, кръстосани надлъж и нашир с обрамчени с тисове и чимшири алеи, нито жълтите нарциси. Величественият зелен кедър насред западната ливада, за който се говореше, че е бил посаден от Чарлз II, също не привличаше вниманието й.

Насочи се на юг от развалините на стария манастир. Там местността леко се издигаше. Отклони се от широката алея и тръгна към подреденото семейно гробище на фамилията Девърил. Премина през редовете гробове и стигна до самия център на гробището, където баща й бе изградил собствена гробница от италиански мрамор. Над входа й се издигаше статуя на архангел Гавраил, разперил бели каменни криле в защита на тежките дъбови готически врати.

Арабела хвана вратата от ковано желязо, отвори я с мъка и се промъкна в мрачната камера. Отпусна се на студения каменен под край празния ковчег на графа. Дългите й пръсти бавно преминаха по всяка една от буквите на името му.

Графът отвори вратата на гробницата и тихо влезе вътре. Очите му се разшириха, докато се приспособят към мрака. Забеляза Арабела, която спеше, свита на кълбо като малко дете, подвила крак под себе си, а едната й ръка лежеше върху ковчега на баща й. Изглеждаше уязвима, дори напълно безпомощна. Ненавиждаше това, което трябваше да направи, ненавиждаше това, което си бе обещал да стори още преди пет години. Очите му се плъзнаха по черната й дреха, която хвърляше мрачната си сянка върху бледите й страни. Арабела изплака насън, ръцете й се свиха за миг конвулсивно, а след това пак се отпуснаха. Тъмната й коса се спускаше на гъсти вълни над челото и върху раменете й, добавяйки своята чернота към мрачната картина. Забеляза, че на брадичката й нямаше трапчинка, каквато имаше той. Баща й също не бе имал трапчинка. Зачуди се дали имаше трапчинки на бузите. Ненавиждаше своите, докато не бе видял същите такива на бузите на баща й, които, разбира се, се появяваха рядко, защото графът, като човек облечен във власт, не се усмихваше много. Но когато се усмихнеше, тези трапчинки променяха напълно изражението му. Те го правеха по-сърдечен и му придаваха очарователен вид, когато се смееше.

Жал му беше да я събуди и внимателно я разтърси за рамото. Знаеше, че със събуждането й щеше да дойде краят на състраданието му към нея.

Арабела се събуди бавно, като отново простена тихо, сякаш нямаше особена охота да изостави съня, който я държеше далеч от реалността, от всичко онова, пред което трябваше да се изправи. Отвори очи и срещна право пред себе си един ясен сив поглед. Сумракът и просъницата замъгляваха погледа й.

— Татко! — ахна тя.

„Само това липсваше“ — каза си той. Изкашля се и изрече много бавно, така че да не я плаши повече.

— Не, Арабела, не е баща ти. Аз съм, Джъстин. Дойдох да те заведа обратно в имението. Тук е много мрачно. Грешката ти е разбираема. Съжалявам, че те изплаших.

Девойката го блъсна, като почти успя да го събори и скочи на крака. Изгледа го ядно.

— Никой не ви е позволявал да идвате тук. Трябва да заключа гробницата, за да не можете да влизате. Как посмяхте да си помислите, че съм ви взела за баща си? — ядосваше се на себе си, че му бе показала болката си. — Не сте ме изплашили. Не биха ви достигнали силите за подобно нещо.

Графът бавно се изправи на крака и я огледа изпитателно.

— Върви ни да се срещаме на необичайни места. Първо край езерото, а сега на гробищата. Елате, Арабела, тук е студено и тъмно. Да вървим в имението. Разходката ще бъде дълга, но толкова по-добре, защото мисля, че имаме доста да си кажем — говореше й спокойно, дори отегчено, сякаш му се искаше да се махне от нея и никога повече да не разговаря, даже никога повече да не вижда лицето й.

— Нямаме нищо за казване, капитан Девърил. О, да, баща ми ми е написал какъв славен воин сте вие. Предполагам, че ви е снабдил с ранг и пост, които да отговарят на амбициите му. Освен това сигурно ви е защитавал и е подкрепял издигането ви.

Макар че изпитваше желание да я зашлеви, спокойно отвърна:

— Не, всъщност не е правил нищо подобно.

— А аз естествено не ви вярвам. Предполагам, че нямам друг избор, освен да ви видя на вечеря седнал на една маса с мен. — Тя се обърна и излезе от гробницата. Смрачаваше се.

— Арабела…

Тя дори не се обърна, а изрече през рамо с пълно пренебрежение:

— За вас не съм Арабела. Не желая да се обръщате към мен изобщо. Така ще си спестите необходимостта да изричате името ми.

— Уверявам ви, че точно в този момент мога да намеря куп подходящи за вас имена. Но в името на помирението ще ви наричам братовчедке, ако желаете. По-късно можем да решим този въпрос. А засега ще се държите както подобава на една дама. Ще вървите до мен. Ще разговаряте с мен. И не спорете.

Изчака малко, но тя остана безмълвна. Гледаше не към него, а по-скоро към пантофката си, която се бе развързала. Приведе се, за да я завърже. Отне й доста време, докато се справи. Изправи се, но все още без да поглежда към него. Обърна се с ясното намерение да си тръгне сама.

Той постъпи така, както бе направил в библиотеката — сграбчи я за ръката.

— Не искам отново да късам ръкава ви. Изслушайте ме. Склонен съм да ви направя известни отстъпки заради загубата на баща ви, но няма да търпя детските ви прояви и грубото ви държание.

Арабела несъзнателно сложи длан там, където ръкавът се бе скъсал, и разтърка ръката си. Той я пусна.

— Да — рече тя най-сетне, — тук е студено. Ще вървя заедно с вас, капитан Девърил. Изглежда, че нямам друг избор. Можете да говорите каквото пожелаете. Говорете за времето. Говорете за ужасите на войната. Говорете каквото ви е приятно. Изобщо не ме засяга. За мен думите ви са без значение.

— Ще кажа само, че всичко, което правя, ще има голямо значение за вас, братовчедке.