Наследницата

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Джъстин отпи голяма глътка от силното черно кафе, което лейди Ан му беше донесла. После остави чашата в чинийката, без да откъсва поглед от лицето на Арабела.

— Изглеждате уморена, Ан — рече той най-накрая, като с мъка извърна глава от жена си. — Защо не си починете? Аз ще бъда тук. Ще ви извикам веднага, щом настъпи някаква промяна.

— Не, Джъстин, не мога да я оставя сама. Не още. Погледни я само — та тя не помръдва изобщо. Мисля, че никога преди не съм виждала Арабела неподвижна. Тя е толкова изпълнена с живот, че дори когато спи, можеш да я видиш как се движи. Веднъж баща й каза, че ако се бе родила мъж и бе станала военен, а тогава несъмнено тя щеше да бъде генерал, войниците й биха я следвали дори в съня й. Но сега… О, Господи, не мога да го понеса — изхлипа и зарови лице в дланите си.

— Пол каза, че тя ще живее, Ан. И двамата трябва да му вярваме. Вървете да почивате.

Лейди Ан се овладя. Не беше жена, която припада за щяло и нещяло. Избърса сълзите си.

— Вече съм добре. Просто я обичам толкова много.

Стана и отиде до прозореца. Дръпна дългите тъмносини завеси и ги привърза с дебели златни шнурове. Слънчевата светлина изпълни спалнята.

Лейди Ан подложи лице под топлите слънчеви лъчи.

— Знаете ли, Джъстин, Елзбет ме изненада. Очаквах, че ще бъде доста разстроена, всъщност направо луда от мъка, защото тя е толкова деликатна и в същото време някак странно спокойна. Докато Пол не дойде, Елзбет остана в креслото пред камината и гледаше мълчаливо пламъците. Мислех, че бедното момиче ще се разплаче, щом вляза в стаята, а се оказа, че тя дори изпитва облекчение. После Елзбет ми разказа какво се е случило. Каза, че Жервез е дошъл в Ившам Аби само за да открадне смарагдите. Освен това ми призна, че й е бил любовник, но после й признал, че връзката му с нея била само за развлечение. Казал и също, че трябвало да смята отношенията им за една кратка лятна affeire de coeur и нищо повече. Споменал й, че е крайно време да порасне. Завърши разказа си с думите, че Жервез е бил прав. Сега вече гледала на света по друг начин. Сърце не ми даде да й кажа, че вече знаех. Не желаех да й причинявам повече болка, Джъстин. Но тази болка не беше свързана нито с нея, нито с грешката. Не, беше нещо по-дълбоко, свързано с Арабела.

— Мисля, че се дължеше на това, че Елзбет все още вярва, че именно заради нея Жервез е застрелял сестра й, Това ми даде възможност да се заема с нещо друго и да забравя за малко Арабела.

Лейди Ан му предаде разговора си с Елзбет. Каза му как двете бяха говорили до късно през нощта. Накрая лейди Ан й казала: „Гордея се с теб, Елзбет. Ти си силна, много по-силна, отколкото съм си представяла. Сега вече ще водиш живот на една много по-мъдра жена. Ще ни придружиш двамата с доктор Брениън в Лондон. Ще правиш каквото пожелаеш. Сега вече ще гледаш на хората по друг начин. Ще ги преценяваш в съответствие с новите ти разбирания. Но не трябва да се боиш или да се чувстваш виновна. Напротив, сега трябва да се приготвиш да прегърнеш живота. Единствената съществена разлика е, че сега ще виждаш някои неща в по-друга светлина, отколкото би ги видяла преди известно време“

— А вие какво мислите, Ан? Смятате ли, че ще се възстанови? Мислите ли, че Елзбет ще… ще оздравее?

— Да, така мисля. Както вече казах, Елзбет е по-силна, отколкото мислех. Освен това ми каза, че не е бременна, слава Богу. Това би представлявало сериозен проблем дори за мен.

Джъстин се усмихна на думите й.

Лейди Ан само поклати замислено глава и направи няколко крачки из стаята. Наля си чаша чай, тъй като не обичаше черното кафе. После отиде до леглото и се загледа в дъщеря си. Леко докосна челото на Арабела.

— Слава Богу, все още няма треска. Не бих искала Пол да й пуска кръв, защото й без това е доста обезкръвена от раната. — Тя се засмя: — Знаете ли, Пол на три пъти през изминалата нощ ми напомни, че Арабела имала структурата на кон. Може би на кон като Луцифер?

— Тя прояви повече смелост от мнозина мъже, които съм виждал да получават рани в битка — каза графът повече на себе си. — Болката беше ужасна, но тя не изгуби самоконтрол. Тя е забележителна жена, Ан. Аз съм наистина един щастлив мъж. А вие сте една щастлива майка.

— Арабела винаги е била смела — отвърна лейди Ан. — Никога няма да забравя последния път, когато се нарани сериозно. Баща й беше побеснял от яд, защото беше паднала от скривалището си в плевнята. Дълго й обяснява колко опасно е в плевнята и й забрани да стъпва там.

Лейди Ан мислеше, че графът не обръща особено внимание на думите, но изведнъж той надигна глава и попита:

— Плевнята ли, Ан? Имате предвид скривалището на Арабела?

— Не ви ли е водила там, Джъстин.

— Не още, но ще ме заведе. Почти нищо не ми е казвала за него.

— То е едно от любимите й места, както вече добре знаете. Тя така й не взе на сериозно думите на баща си, защото знаеше, че той просто се опитва да я предпази от беди. Скривалището се намира под самия покрив на плевнята. От вътрешната страна на вратата на плевнята има стълба, по която можете да се изкачите дотам. Арабела казваше, че това е идеалното място да остане сама. По-добро дори от развалините на стария манастир, защото там никой не може да я види или чуе. Ратаите могат да доят кравите или да си приказват, но горе не се чува. Да, като дете тя се качваше по тясната стълба в скривалището си винаги, когато искаше да остане сама. Никога няма да забравя този ден — беше десетгодишна, — когато една от дъските се счупи и тя падна от голяма височина на земята. Счупи си крака и две ребра. Имаше късмет, защото ако счупеното бе зараснало накриво, сигурно и досега щеше да куца.

— Тогава ли се влюбихте в Пол Брениън? Когато той успя да запази крака й прав и силен?

— Всъщност не. Влюбих се в него, докато раждах Арабела. Раждането беше дълго и мъчително, но Пол не ме изостави нито за миг. Едва ли щях да оцелея, ако не беше той. Разбирате ли, той ме убеди да се боря. Толкова много е направил за нас през последните години.

— Да — замислено промърмори графът. Остави празната си чаша и отново седна близо до Арабела. — Мисля, че точно в този момент той се опитва да спаси Жервез, това гадно копеле…

— Какво искате да кажете, Джъстин? Какво имахте предвид, като казахте, че Жервез е копеле?

Джъстин се ядоса на себе си. Беше толкова изморен, че вече не се усещаше какво приказва. Просто бе забравил, че все още има няколко факта, които не са известни на всички. Трудно беше да се запазят в тайна. Е, сега вече беше късно за това.

— Джъстин!

— Е, добре — предаде се той. — Когато Арабела беше затрупана в стария манастир, тя намерила едно старо писмо в джоба на скелета. Името на човека е Шарл. Той е бащата на Жервез. Магдален е майка му, а онзи човек е бил неин любовник.

Ан го гледа като зашеметена известно време, преди да разбере какво иска да й каже.

— О, не — прошепна. — О, не! Елзбет никога не трябва да го узнава, Джъстин, никога!

— Тя няма да го узнае. Всъщност нямах намерение да казвам дори на вас. Арабела ми го съобщи само защото се боеше, че може да умре. Затова реши да ми се довери. Предполагам, че всъщност няма значение. Ако искате, можете да го кажете на Пол. Не знам какво е направила с писмото, за което ви казах. Има още нещо. Онзи човек Шарл, както и Магдален са умрели по едно и също време. Арабела не ми е разказала за писмото заради верността си към баща си. Съмнявам се, че щеше да каже нещо дори на мен, ако Жервез не я бе ранил. Тя смята баща си за убиец, Ан, а лоялността й към него е особено силна.

Лейди Ан се разхождаше неспокойно. Спираше и поглеждаше към дъщеря си, която продължаваше да спи дълбоко, упоена от голямата доза лауданум.

— Знаете ли нещо повече, Ан?

— Не. Но съм сигурна, че ако графът е сметнал, че го мамят, не би се поколебал нито миг да пристъпи към действие. Убиец? Не, едва ли. Подобна роля не му подхожда. Мисля, че щом е бил намесен друг мъж, той по-скоро би го предизвикал на дуел. Беше напълно уверен в себе си. Кой друг мъж би могъл да го победи на полето на честта? Да се надяваме, че Арабела ще ни разкаже нещо повече, щом се събуди.

„Ако се събуди“ — помисли си той. Това бе ужасно. Трябваше му нещо, което да му напомня за нейната жизненост, нещо, което да пази духа й.

— Ще се върна след няколко минути, Ан.

Тя остана да гледа изненадано след него.

Стопанският двор кипеше от живот в ранната утрин. Граф Страфорд, облечен само в панталони и разкопчана бяла риза, бързо крачеше към плевнята. Ратаите прехвърляха прясно сено в големите дървени хамбари, а говедарите подкарваха охранените, лъскави крави на паша. Появата му накара всички разговори да секнат. Дори главният ратай Кори не каза нито дума.

Джъстин дори не ги забеляза. Влезе в плевнята и веднага забеляза тясната стълба, започваща от лявата страна на вратата. Сложи крак на първото стъпало. Бързо се изкачи и стъпи внимателно на тесния перваз, който обикаляше плевнята. По него можеше да се отиде до другия край на тавана. След малко стигна до едно тясно пространство, нещо като малка стая, която гледаше към хълмовете отвъд северното пасище. Уединено място. Място за лични мисли, място за мечти. Арабела е идвала тук, когато е искала да бъде сама. Джъстин пое дълбоко дъх. Да, можеше да я почувства, но само сянката й. Нямаше я силата й, нямаше нищо от онова, което я правеше единствена и неповторима. Ето тук е била, когато бе помислил, че му е изневерила с Жервез. Проклета да е съдбата! Ех, ако изобщо не я бе видял…

Остана неподвижно още минута.

Бавно се извърна, слезе по стълбата и излезе от плевнята. Погледна мрачно към огромния, чворест дъб, под който бе стоял толкова отдавна. Оттам бе станал свидетел на онова, което бе приел за несъмнена изневяра на Арабела. Отново усети как го обзема гняв и горчивина, и безкрайна, смазваща пустота. Видя Арабела в първата им брачна нощ, спомни си лицето й, огряно от нетърпение. После тя бе видяла яростта му. А след това той я бе насилил и унижил.

Обърна се бавно и тръгна към Ившам Аби. Чу разговор в Кадифената стая и спря за миг. Лорд Грейборн говореше с Елзбет. Беше седнал до нея на софата и държеше ръката й. Тихо й обясняваше нещо, а тя само кимаше.

Лордът забеляза неугледния вид на графа и страданието в очите му и побърза да стане.

— Простете, че се натрапвам, милорд. Исках да остана още малко, за да разсея безпокойството на лейди Елзбет.

На графа, не му се наложи да се усмихва насила. Беше очарован от присъствието на този човек. Той беше добър и грижовен.

— Винаги сте добре дошли, сър. Мисля, че постъпвате много любезно, като отвличате мислите на Елзбет от сестра й — при тези думи той се обърна и погледна към Елзбет с един нов поглед благодарение на казаното от лейди Ан. Права беше — не бе останало нищо от предишното дете. На софата седеше сдържана млада дама и го гледаше спокойно. Дали все пак нямаше да му липсва невинността и детската закачливост, които тя проявяваше от време на време? Жалко, защото те навярно бяха изчезнали безследно, но животът имаше свои начини да балансира везните на човешкия характер. Само времето можеше да каже. И може би лорд Грейборн.

Отиде при нея и взе ръката й.

— Арабела спи дълбоко. Нали знаеш, Елзбет, тя е направена от здрав материал. Ще се оправи.

Младата жена кимна и лицето й за миг стана мрачно.

— Знаете ли, доктор Брениън е горе при лейди Ан и Арабела.

— Не, не знаех.

— Мина да ми каже, че Жервез е умрял. Доктор Брениън каза, че не е имал възможност да го спаси, тъй като бил изгубил много кръв.

— Значи историята е приключена. — Графът за миг изпита тъга от загубата на един млад живот. Алчността беше дело на самия дявол.

— Да, приключена е. Съжалявам, че е мъртъв, но може би заслужаваше да умре, загдето стреля по Арабела.

— Изстрелът беше предназначен за мен, Елзбет. Тя ми спаси живота.

— Елзбет — намеси се лорд Грейборн, като бързо се върна на мястото си до нея, — не искам да ви изморявам повече. Може би желаете малко чай?

Графът не дочака отговора на Елзбет. Жервез беше мъртъв. Вече не изпитваше никакво съжаление. Та този човек почти бе разрушил живота им. Бързо излезе от Кадифената стая и се насочи към графската спалня.

— А, Джъстин, вие сте тук — изправи се доктор Брениън, който бе седнал до Арабела. — Няма треска. Дишането й е равномерно. Ако не се появи треска, Арабела бързо ще се възстанови.

— Бях изплашен до смърт — уморено каза графът. — За пръв път ви вярвам, че наистина Бела ще се оправи.

— О, между другото, Жервез е мъртъв.

— Знам. Елзбет ми каза.

— Има още нещо. — Лекарят бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам смарагдовата огърлица. — Взех това от джоба му. — Той ги подхвърли на графа.

Джъстин ги хвана и огледа с празен поглед купчината скъпоценни камъни.

— Проклети неща — каза. — Може би трябваше да се намеся по-рано. Навярно тогава всичко щеше да се развие по друг начин. Но аз не казах истината на Жервез. Излъгах го, подигравах му се и ето какво се случи.

— Каква истина, Джъстин? — попита Ан. — За какво говорите?

Преди графът да успее да й отговори, Арабела издаде тих, почти детски стон.