Наследницата

СЕДМА ГЛАВА

Това беше малко неочаквано за него. Погледна към лейди Ан и за миг му се прииска да докосне меката руса коса над ушите й. Вместо това се изкашля и заяви:

— Съдейки по днешните събития, бих казал, че ви се струпаха доста тежки задачи.

— Арабела е плакала — каза тя. — Не мога да повярвам, но е факт. Дали се е разгневила на Джъстин и това я е изкарало от кожата й? Или най-сетне е дошъл ред на сълзите за баща й? Нали знаете, тя никога не плаче. Не знам защо е плакала, но ми се струва добър знак.

Обърна се, кимна на лакея, който придържаше вратата отворена и влезе в Кадифената стая.

— Джъстин, Елзбет — поздрави ги тя. Усмивката й беше нежна, топла и много красива. — Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате прекалено дълго.

— Не, мадам — отвърна Елзбет. Приближи се до мащехата си и срамежливо попита: — Арабела добре ли е?

— Спеше дълбоко, когато излязохме от спалнята й — намеси се доктор Брениън. — До сутринта ще се възстанови.

— Жалко — рече графът. — Сигурен ли сте, сър? Дали не е възможно отново да се разболее от здрав разум и смислен подход? А може би дори от малко любезност? Не бих се оплакал, ако тя реши да потопи поне върха на пръста си в чашата с благосклонност.

Лейди Ан сдържа смеха си, погледна го смръщено и отвърна:

— Скъпа, запознахте ли се с господин графа?

Забеляза, че думите й сепнаха Джъстин. Още не бе свикнал с титлата.

— Не, не още, лейди Ан. Нали разбирате, господин графът трябваше да се преоблече. Наистина доста се бе изцапал от спора си с Арабела. Той влезе при мен само секунда, преди да дойдете вие и доктор Брениън. Отначало ме нарече мадам, но аз му казах, че след като сме братовчеди, би трябвало да ме нарича Елзбет.

— Харесвам как звучи тази дума „мадам“ — каза графът, — но щом предпочитате да ви наричам Елзбет, ще трябва да помоля лейди Ан за позволение.

— Мадам ли? — учуди се тя, като наклони глава на една страна. — Това обръщение ми се струва ужасно. Сякаш се отнася за някоя много възрастна дама. Наричайте я Елзбет, Джъстин.

— Благодаря ви. Защо не седнете на това малко кресло, тапицирано в тъмночервено кадифе, Елзбет? Самият аз не смея. Боя се, че ще го счупя.

Лейди Ан се настани пред изящния сервиз за чай.

— Искате ли сметана в чая си, Джъстин? А захар? Все още не познавам навиците ви.

— Нека остане така, както е в каната, Ан — отвърна той.

— Значи без превземки, милорд? — додаде доктор Брениън, като вдигна чашата си.

— На Пиренейския полуостров нямаше много мляко, освен ако не успеехме да хванем някоя коза. Що се отнася до захар или лимон — дори не се чуваше за тях. Когато се наложи, човек може да се задоволи само с най-необходимото.

Доктор Брениън започваше да харесва новия граф. Не беше надут и жесток като предишния. Беше едър мъж, също като покойния си роднина, но се движеше със свободни, грациозни движения. При все че бронзовото му лице изглеждаше много по-подходящо за сурови пътешествия, елегантните вечерни дрехи му стояха добре. Всъщност държеше се така свободно в салона, както би се държал на бойното поле. Графът почувства, че го наблюдава, и вдигна глава към лекаря. На лицето му се изписа въпросителна усмивка, която смекчи чертите му.

Брениън започваше да мисли, че Ан беше напълно права в надеждите си. Нищо чудно точно графът да е подходящият съпруг за Арабела. Поне нямаше да й позволи да му се качи на главата.

Младият мъж насочи вниманието си към лейди Ан.

— Възхитен съм, Ан, от подредбата на тази стая. Ако не се лъжа, нарича се Кадифената стая, нали?

— Благодаря ви за комплимента, но не го заслужавам. Тази стая не е докосвана от години. Все пак кадифето е доста запазено, нали? Първата жена на графа, Магдален, се е погрижила да реставрират всички мебели. Мисля, че комбинацията от тъмночервено кадифе и златни орнаменти е много впечатляваща. А като се добавят и тези бели колони, понякога добивам усещането, че всеки миг може да влезе кралят. Е, може би не точно Джордж, защото горкият човек е доста луд.

Графът отпи от чая си. Беше силен и тъмен, точно както го обичаше.

— Възнамерявате ли да се установите в Ившам Аби?

Чашата на Елзбет започна да трака в чинийката си.

— О, не, за Бога, милорд. Тоест, всъщност мисля, че е изключително любезно от ваша страна, че нямате нищо против да остана, но сега мога да си позволя неща, за които само съм мечтала. — Тя го погледна сияеща. — Все още ми се налага да се щипя, за да се убедя, че не сънувам. Но наистина е така. Лейди Ан цял ден ме уверява, че не съм разбрала погрешно. Да, грешка няма. Може би в края на краищата баща ми поне малко го е било грижа за мен. Лейди Ан ме увери, че наистина е било така. Никога не съм го вярвала, но накрая той го доказа, нали?

Какъв ли отговор можеше да й даде? Наследството от десет хиляди лири от баща й.

— Да — най-накрая изрече той, — очевидно не ви е забравил. Какво смятате да правите с парите си, Елзбет? Да отидете до Париж? Или да си купите вила край Рим?

— Още не съм решила, милорд.

Тя погледна нерешително към мащехата си, която побърза да се намеси:

— Все още само говорим за възможностите, Джъстин. Но мисля, че на Елзбет много ще й допадне един дълъг престой в Лондон. Аз, разбира се, ще я придружа. — Спря за миг и погледна графа право в сивите очи. — Ще решим какво ще правим със сигурност, след като вие и Арабела се венчаете. Няма да останем да ви пречим.

Графът повдигна учудено лявата си вежда — навик, който дъщеря й също имаше в наследство от баща си. За миг това сепна Ан. Толкова много си приличаха. Можеше само да се моли да не започнат да мислят един за друг като за брат и сестра. Не отвърна нищо.

След като Крупър отнесе подноса за чай, доктор Брениън се премести по-близо до лейди Ан и й каза тихо:

— Не прибързвайте, мила моя. Все пак се чудя какво ли искаше да ви каже графът. Беше му трудно, но се сдържа. Това е чудесно и може би вещае добро бъдеще.

— Глупости! Джъстин знае много добре какъв е залогът. Ще направи всичко възможно, за да отведе Арабела пред олтара. Помнете ми думите.

— Но ако тя не го пожелае, не знам какво ще правим.

— Просто ще гледаме и ще чакаме, Пол. Джъстин не ми изглежда нито глупав, нито стеснителен. Ще видим. Всъщност това е единствената ни възможност — да чакаме.

Доктор Брениън погледна към Елзбет, която разговаряше с графа.

— Не ми казахте, че смятате да тръгнете заедно с Елзбет.

Лейди Ан неочаквано усети как нещо забравено се събужда дълбоко в гърдите й. Примигна и извърна очи от доктора. Един скрит дълбоко спомен изплува в паметта й.

— Помните ли, Пол — неочаквано рече тя, — когато раждах Арабела? Никога не съм ви го казвала, но знам, че сте били с мен през всичките онези часове на агония. Знам, че не сте ме изоставили нито за миг. Помня как гласът ви ме подканяше, как не спираше да ме насърчава, дори когато ми се искаше да умра. Знам, че вие ми спасихте живота.

Той също никога нямаше да забрави ужаса на онези дълги часове, страха, че тя може да умре, и накрая, яростта му към проклетото безразличие на графа.

— Не — отвърна. — Не съм предполагал, че ще го запомните. Болката беше толкова силна и мислех, че умът ви няма да запомни тези мигове. — Лейди Ан постъпваше много любезно, осъзна той. Всъщност тя му подсказваше, че след всичко случило се той продължаваше да бъде добре дошъл в този дом и че винаги ще бъде добре дошъл. Изведнъж го обхвана желанието да си тръгне. — Става късно, Ан, а трябва да се отбия у господин Крокър. Старецът се оплаква от болки в стомаха. Дотам имам трийсет минути езда. Докато стигна до къщата му, той сигурно ще сипе огън и жупел от яд по мен. Знаете ли, той ме нарича момче, и то на моята възраст.

Лейди Ан си помисли, че докторът не желаеше да си спомня. За нея онези мигове бяха ужасни, но той беше само един лекар, нищо повече, а подобни напомняния го караха да се чувства неудобно.

Изправи се и застана до него. Опита се да му се усмихне непринудено, но й беше трудно.

— Утре елате пак, Пол. Ако не за друго, поне да се уверите, че Арабела е добре. Надявам се, че диагнозата ви ще бъде точно тази, защото не ми се иска да слушам спора ви с нея.

— Непременно.

Лейди Ан постави ръка на рамото му и отново почувства тази приятна тръпка да преминава през тялото й.

— Ще ми… ще ни достави голямо удоволствие, ако останете с нас за вечеря — срамежливо рече. — Ще кажа на готвачката да сготви петел — любимото ви ядене — с бадемов сос и лукчета.

Мъжът й ненавиждаше това ядене. Сега бе решила твърдо да го има на трапезата си поне веднъж в седмицата.

Искаше й се да й изкрещи, че не му дължи никаква благодарност.

— Както желаете, Ан — отговори той вместо това. През дългите си години на лекарска практика се бе научил да запазва личните си мисли за себе си. Потупа ръката й така, както би направил с пациент, който стриктно е следвал инструкциите му. — Тогава, до утре, скъпа моя.

Тя остана безмълвна на вратата на Кадифената стая, докато стъпките му се отдалечаваха по коридора. В този миг почувства, че цялата гори. Но времето изобщо не беше топло. Огънят в камината също беше почти загаснал. Абсурдна история. За Бога, та тя имаше голяма дъщеря!

Обърна по младежки зачервеното си лице към графа, който за щастие беше напълно погълнат от разговора си с Елзбет. Все пак не беше младо, неопитно момиче, така че успя да му се усмихне невинно, сякаш не си бе помисляла нищо нередно.

— Елзбет, ако скоро не си легнеш, ще заспиш в креслото. Хайде, мила, пожелай лека нощ на Джъстин и ела с мен.

Девойката се прозя, но навреме успя да прикрие устата си с длан.

— Нима съм толкова досаден събеседник, Елзбет? Не ми спестявайте истината, ще успея да я понеса. В края на краищата вече изтърпях доста по-лоши неща от сестра ви.

— О, ни най-малко, милорд. Изобщо не съм отегчена. Кълна ви се, милорд.

— Джъстин.

— Да, Джъстин, но все още ми е трудно, милорд. Вие имате титла, а аз нямам нищо. Много сте любезен, като ми позволявате да ви наричам с малкото ви име.

По дяволите, непрестореността й би сломила дори най-студеното сърце, но не бе сторила нищо с баща й. Той се зачуди дали покойният граф изобщо е познавал по-голямата си дъщеря, дали изобщо е щял да я познае, ако я срещне в къщата си.

— Можете да ме наричате и с други имена. Сигурен съм, че сестра ви ще го направи. В това отношение тя няма задръжки.

— О, не, милорд, това не е истина. Арабела не прави подобни грешки. Аз съм тази, която е нетактична. Никога не постъпвам правилно. Много бих искала да съм като сестра си. Тя е толкова уверена, така сигурна в себе си. О, да, простете ми. Просто съм много уморена и затова се прозях. Не сте виновен вие, милорд… ъъъ, Джъстин.

Лейди Ан се притече на помощ на заварената си дъщеря.

— Не обръщай внимание на господин графа, скъпа. Той те дразни нарочно. Що се отнася до Арабела, аз съм много доволна, че не си като нея. — Потупа Елзбет по ръката и я придърпа към себе си. — Имаме много теми за разговор за утре. Наспи се добре.

Бадемовите очи на Елзбет засияха.

— О, да, лейди Ан, можете да бъдете сигурна в това. Ще спя като пън. — Тя се извърна, направи реверанс към графа и почти тичешком напусна стаята.

— Трябвало е да станете дипломат, Ан — рече графът, когато останаха сами.

— Е, тази професия явно е запазена за вас, смелите, самоотвержени мъже — отвърна тя. В главата й все още се въртяха мисли за Пол Брениън.

— Така е, но не мога да си представя, че това ще продължава вечно.

— Кое няма да продължава вечно?

— Не ме слушахте какво говоря. Няма значение. Между другото, доктор Брениън изглежда очарователен човек. Отдаден е всецяло на семейство Девърил.

Лейди Ан си помисли, че Джъстин бе видял твърде много, така че се задоволи само с кимване. Изобщо не беше студен и резервиран като мъжа й, който винаги й казваше какво да прави, а в много случаи изобщо не й обръщаше внимание.

Графът смени темата:

— Познавам вашия съпруг повече от пет години, Ан. Намирам за много странен факта, че никога не е споменавал за другата си дъщеря. Тя е очарователно момиче, но…

— Но какво, Джъстин? Продължавайте, кажете го.

— Щом така искате. Тя е жадна за любов, за внимание В нея няма капчица коварство, което може да се окаже опасно, ако тя не внимава.

— Прав сте, разбира се. Графът, баща й, не й позволяваше да живее с нас. Тя беше само едно малко момиченце, когато той я отпрати да живее в Кент при по-голямата му сестра Керълайн. През всичките тези години поддържах постоянна кореспонденция с детето, но това, разбира се, не може да замени близостта. Сигурна съм, че Керълайн е направила всичко, на което е способна, за да отгледа добре Елзбет, но както сам казахте, тя е жадна за любов. — Лейди Ан пое дълбоко дъх. — Твърдо съм решила да поправя цялото зло, от което е страдала Елзбет.

— Но защо графът се е държал така с нея?

— Често съм се чудила. Накрая реших, че се държи така, защото обича Арабела толкова много, че не иска да дели любовта си към нея с някой друг. А друг, разбира се, за него наистина нямаше. Освен това, по някаква причина, която никога не успях да разбера, той таеше лошо чувство към фамилията Трекаси. Първата му жена е била от това семейство. Както знаете, графът не беше склонен да прощава.

— В такъв случай не ви ли се струва странно, че той й е завещал десет хиляди лири?

— Да, беше съвсем неочаквано. Може би е съжалил за стореното от него, но изобщо не съм сигурна, че това е истината. Боя се, че никога няма да разберем подбудите му. Между другото, Джъстин, простете ми, че бях толкова нетактична за вас и Арабела. Доктор Брениън каза, че едва сте се сдържали да не кажете това, което мислите.

— Да, беше ми трудно. — Потърка брадата си той, загледан в тлеещите в камината въглени. — Въпреки че още преди няколко години реших да се оженя за Арабела, от време на време ми се струва, че за мен също ще бъде голям шок. Знаете, Ан, че ще трябва да положа всички усилия, за да я спечеля.

— Скъпи мой Джъстин, ако бях на друго мнение, щях да се противопоставя на това решение с яростта на разгневена лъвица-майка. При все че имах ред съмнения относно измамата, с която си послужи графът, реших, че това е най-доброто решение. Сам знаете, че единственото, което можех да сторя, докато Джордж Брамърсли се бавеше с прочитането на завещанието в очакване на идването ви, бе да запазя мълчание. Тази вечер поговорих малко с Арабела. Ако не друго, поне е започнала отчасти да разбира мотивите на баща си, както и моето мълчание по въпроса. Все пак ще й бъде много трудно. Боя се, че дълго, много дълго ще й бъде трудно.

— Вие сте забележителна жена, Ан.

— Много сте любезен, но това не е истина. С годините станах реалистка, нищо повече. Знаете, че животът прави всички ни такива. Може би графът сгреши, като се опита да защити Арабела. Сам знаете какви бяха чувствата му.

— Да. Арабела щеше да бъде нещастна, ако знаеше, че графската титла има наследник.

— Слабо казано.

— А, сега вече е факт. Ще видим какво ще се случи оттук нататък. Между другото, Джъстин, какво мислите за новия си дом?

— Чувствам се изплашен от толкова великолепие — засмя се той. — Никога в живота си не съм имал повече слуги, отколкото роднини. Снощи забелязах колко много покриви и комини има къщата.

Лейди Ан се засмя:

— Трябва да попитате Арабела за точния брой на покривите. Беше само на осем години, когато се втурна в библиотеката и гордо заяви на баща си, че Ившам Аби има точно четирийсет покрива. Беше смело момиченце. Косата й беше непрестанно рошава, а коленете — винаги обелени. О, дори тогава тя беше пълна с живот, постоянно неспокойна. Простете ми, Джъстин. Не исках да ви отегчавам. Не знам защо ви разказвам това. Беше толкова отдавна.

— Това няма значение. Сигурен съм, че всичко, което можете да ми кажете за Арабела, ще бъде от полза. Не ми се вярва тази работа с женитбата да стане лесно.

Напълно сте прав. Е, ако сте напълно сигурен, че искате да чуете тази история, ще ви я разкажа докрай. Да се върнем към четирийсетте островърхи покрива на Арабела. Скоро след това баща й я изпрати в Корнуол на гости при пралеля й Гренхилд. Когато замина, той нае дърводелци и зидари, за да добавят още един покрив на къщата. Когато Арабела се върна и се хвърли в ръцете му, той я задържа на разстояние от себе си и каза с най-строгия глас, който можете да си представите: „Е, скъпа дъще, изглежда, че ще трябва да ти наема специален учител по математика. Четирийсет покрива, казваш. Много ме разочарова, Арабела.“ Тя не каза нищо, измъкна се от ръцете му и през следващите два часа изчезна безследно. Баща й се притесни и дори бе готов да започне да се ругае за стореното, когато малката негодница се появи отново изцапана и изподрана. Застана пред него, сложи ръце на кръста си, намръщи се и изрече с възможно най-груб глас: „Как смееш да ми погаждаш подобни номера, татко? Не отричай! Доведох зидаря, който ще потвърди, че преди да построят новия покрив, те наистина са били четирийсет.“ От този ден баща й престана да се оплаква, че не му се е родил син. Постоянно водеше Арабела със себе си. Дори когато отиваше на лов, той я качваше пред себе си на гърба на огромния си черен жребец и двамата така препускаха, че косата ми се изправяше.

Графът се усмихна, после се отпусна, отметна глава и се засмя с пълно гърло.

— Е, колко са все пак покривите, Ан — четирийсет или четирийсет и един?

— По желание на Арабела графът нареди да махнат четирийсет и първия. Ето какъв малък командир беше тя. Всъщност, продължава да бъде. Това е част от нея, Джъстин. Това е нещо, с което ще трябва да свикнеш.

Графът стана, протегна се и се облегна на камината, пъхнал ръце в джобове.

— Права сте. Не съм сигурен обаче, че ще й позволя да ми заповядва. Никога не съм виждал майка си, защото тя е умряла при раждането ми, така че в живота ми никога не е имало жена, която да ми казва какво да правя и какво не. Съмнявам се, че ще й позволя да го направи, Ан. Но, ще видим.

Лейди Ан се намести в креслото си и дългата й черна рокля леко прошумоля.

— Мисля, че тази нейна прямота е част от чара й. Все пак, горкия Джордж Брамърсли. Мисля, че схватката му с нея докара на горкия човек силно главоболие.

— Да, но помислете си какъв шок е изпитала, когато чу условията в бащиното си завещание.

Спомни си отново за първата си среща с Арабела сутринта край езерото, но не каза нищо. Може би тази изненада е била още по-голяма.

— Хм, напредвате, Джъстин! Виждам, че вече защитавате своеволията й.

— Своеволия ли казвате? Твърде бледо описание на характера на дъщеря ви. Не, по-скоро бих казал, че има енергията, решителността, а в добавка и чувствителността на глух козел!

Какво можеше да се отвърне на това?